Стефан Дичев
Пътят към София (22)

22

Неда наистина беше смаяна, че вижда Андреа с майката на Леандър. Какво говори той толкова с нея? Какво я увещава? Дали не е пиян!…

За известно време тя бе уверена, че той се е напил, и това я хвърли в смъртен страх. Всичко пропадна, повтаряше си тя, докато се въртеше с Леге и все извиваше поглед към странната двойка, внезапно събрала тая вечер всичките й тревоги. Какво ли й говори сега? Какво ли се излага пред нея — а излага и мене, и всички ни…

Когато валсът свърши и двамата с Леандър се спряха при леди Стренгфорд, Неда използува един миг и незабелязано пак се извърна да погледне към Андреа и мадам Франсоаз. Изненадана, още по-разтревожена, тя видя, че край тях се беше образувала цяла компания. Не само мъже; повечето млади дами, които досега танцуваха, се бяха струпали там, и Андреа, допреди непознат, неочаквано се бе озовал в центъра на толкова много внимание. Той не седеше вече на канапето, а стоеше прав между високата синьора Джузепина и мис Една Гордън, твърде самостоятелна млада дама, милосърдна сестра в английската болница, за която Неда неведнъж бе чувала да се подмятат двусмислия. Тънък, странно преобразен и красив в черния фрак, той говореше разпалено, надвесваше се над мадам Франсоаз и чудно, никой не се подсмихваше. Дамите го слушаха с любопитство и игриво участие. А млечнобялата мис Гордън, както се стори на Неда, го гледаше и прекалено заинтригувана. Само от разказа му ли? Какво ме засяга мене! — рече си ядосано Неда. Както си иска, така да го гледа…

Тя се заслуша в разговора на своята компания. Леге казваше на Емили Стренгфорд, че най-сетне е получил известие от французкия Червен кръст.

— И какво гласи това известие, драги консуле? — попита с неземния си глас виконтесата.

— Възможно най-доброто, леди Емили!

— Най-доброто? Искате да кажете…?

— Ще бъдат изпратени санитарни мисии и при двете воюващи страни!

— О! — извика тя тихо. — Разбирате ли, Грин?

— Да, леди Емили. Французкото правителство все още се колебае… Прочее, това нас не ни засяга, нали?

— Да — потвърди тя. — Това наистина засяга другиго.

А мен? Мен засяга ли ме, мислеше мрачно Неда. Разговорът на ония там, при канапето, той ме засяга, да. Но всичките тези болници, недомлъвки… съмнителни известия за войната… Тя отново изви глава. Погледът й упорито се опря върху лицето на Андреа, извърнало в тоя миг профила си към нея. Колко е особено наистина челото му каза си тя и неволно си припомни как бе писала някога в своя ученически дневник: „… а челото му е така хубаво, че ми се иска да го целуна…“ Тя ли беше писала това — тя, тринадесетгодишната! И защо задрасках тогава думичката „целуна“ и я заместих с „погаля“? О, какви глупости си спомням. Детинщини… Но ето, аз не знаех, че той говори по французки? Отде е научил? Кога?

— С удоволствие приемам, леди Емили! Когато вие желаете — кланяше се до нея Леандър.

— Да, може би през седмицата ще ви се обадя.

— Уви, събитията се развиват твърде бързо!

— Признавам, тая вечер всички бяхме изненадани, консуле… Но… — Виконтесата едва-едва повдигна ръце, после безпомощно ги отпусна и тоя умерен, изискан жест трябваше да означава, че тя отдавна се е оставила на божията воля.

— Разбирам — поклати тъжно глава консулът, който не беше особено вярващ.

Той се поклони на виконтесата и на мълчалите през всичкото време мис Пейдж и госпожа Филаретова, кимна на Грин и поведе Неда.

— Много сте мълчалива и вие, скъпа? — погледна я той учудено, щом се отдалечиха.

Неда само сви уста, но докато се приближаваха към компанията около канапето, тя се питаше с трескаво негодувание как се бе случило така, че тъкмо Андреа трябваше да спечели старата дама и че тъкмо той — именно той, — без да подозира, й помага в тая премислена игра, сиреч повече от всички я кара да се чувствува пресметлива и унизена.

— Нужно ли е да отиваме там! — опита се да възпре Леандър тя.

— Елате, само за минутка! Искам да чуя какво толкова говорят…

Те приближиха иззад щръкналия като свещ граф Тибо, и то тъкмо в мига, когато цялата компания се огласи от неудържим смях.

— О?… О!… — чуваше се. — А гъркът?

— Не, не го прекъсвайте! — разпореждаше се от канапето мадам Франсоаз. — Скъпа мис Една, моля ви, недейте!…

Неда бързо прехвърли очи на англичанката. Смехът явно надуваше и нея, но тя здраво стискаше месестата си уста, отстрани на която се образуваха дълбоки, прелестни трапчинки, и правеше някаква гримаса на недоволство.

— Господинът просто скромничи, мадам — каза тя. — Да?

И Неда видя как мис Гордън впери закачливите си очи в очите на Андреа.

— Е добре, предавам се! — разсмя се и той. — Просто исках да бъда дискретен…

— Не! Не! — запротестираха дамите. — Дискретността е едно… Вие не ни казвате най-любопитното!…

— Тогава… няма какво! Ето я как продължи историята с театъра…

— Е, най-сетне!?

— Гъркът, Хризопуло… Той беше една лакома лисица. Мръсник направо! Виждали сте такива — както те гледа, ще те продаде… Да, на такива хора пара̀та им е господът! Иска ти се да му тупнеш един в муцуната…

Но как говори той! Какви изрази, не вярваше на ушите си Неда. И какво безобразно произношение… А те го слушат, възмущаваше се тя.

— Да, както се бяхме условили, тоя подлец събра двайсетина момиченца и ми даде да ги обучавам. Аз да ги обучавам!…

— Това се казва професия! — каза светналият Позитано.

— Колко бяха възрастни ли? — продължи Андреа. — Ами най-възрастната да беше петнайсет-шестнайсет години. Деца!

— Хубави деца! — обади се повторно маркизът, но тоя път синьора Джузепина остро го стрелна с очи.

— А имаше ли между тях красиви? — осведоми се граф Тибо. Гласът му издаде, че е любител само на красивото.

— Красиви! Може да се каже… Такива тънки, с дълги бедра, с малки гърди…

— Апелирам към господата за сериозност — извика от канапето мадам Франсоаз, тъй като компанията отново се оживи и разшумя. — Ние сами поискахме… Продължете, млади приятелю!

— Е да… Графът ме питаше хубави ли са. Аз например много не съм по мургавите! Все пак бялото повече хваща окото! Вярно ли е, господа?

— Протестирам — рече мълчаливият, незабележителен Морис де Марикюр. Гласът му дотолкова изненада всички, че те отново се разсмяха.

— Добре, добре! Не оспорвам… Вкус! — повтори Андреа и дръзко се обърна да погледне към млечнобялата мис Гордън, когато погледът му попадна на светлото Недино лице.

— О, да! — каза той.

Тя почувствува, че тия думи са за нея и буйно се изчерви. Нахалник! Как се осмелява, възнегодува тя. Но Андреа вече не я гледаше и шеговито говореше на мис Една.

— Къде правехме репетициите? — казваше той. — Там, дето щяхме да играем, в една кръчма, тоест в театър — вариетето на кир Хризопуло!… Театър, дами и господа, вариете по европейски образец — със завеса и прочие… Аз, разбира се, бих го нарекъл сега вертеп, но тогава!… Цяла седмица. А една горещина — трябва да имаше четиридесет градуса. Ония момичета изпопадаха… Същински староегипетски вакханки!…

— Вакханка е гръцка дума! — поправи го граф Тибо.

— Да, възможно. Но Хризопуло много не държеше на думите!

— А фараонът? — попита мадам Франсоаз. — Вие ли бяхте фараонът?

Той кимна.

— Нямаше друга възможност, госпожо. Както виждате, и режисьор, и фараон. По едно време дори и бика Апис играх!

— Но дегизировка, драги Будинов? Реквизит?

Андреа се поколеба, изгледа поред дамите и дигна рамене.

— Предизвиквате ме! — каза той.

— Не, не… Кажете за облеклото!

— Костюмите, какви бяха?

— Костюмите… Да, костюмирането на момичетата беше… че нямаха костюми!…

— Предполагах!… Предполагах! — викаше неудържимо Позитано.

— А вашият костюм? — осведоми се Тибо.

— По онова време аз носех брада, графе. Вакханките ми я къдреха на масури…

Дружен смях огласи пак салона.

— Такава театрална трупа ми дайте! — викаше Позитано и цял се тресеше. — Ах, драги ми… ах, драги ми… Случи ли ви се пак… викайте и мене!…

— Уви, господин маркизе! Продължението не е толкова артистично, колкото началото…

— Шт… Шт… Тихо!… Моля ви се, мис Гордън. Какво казвате, млади приятелю?

— Казвам, че когато вариетето започна да се пълни с всякаква пристанищна паплач — все ваши сънародници, господа, за арабите беше скъпо! — е да! Вакханките наистина станаха вакханки… Извинете за неточната дума, графе!

— А фараонът?

— Фараонът… Фараонът продължи нататък… Нова кариера!

— Но вие за самото представление нищо не разправихте? — запротестираха дамите.

— Извинете, къде ставаше всичко това? — попита с участие Леге.

— В Александрия, Леандър! — побърза да го осведоми мадам Франсоаз. — Съжалявам, че не бяхте тука да чуете от началото — каза тя и за първи път се обърна към сина си и Неда като към нещо неразделно. Те и двамата го почувствуваха.

— Чу ли? — радостно прошепна Леге, като я дръпна малко назад от компанията.

— Чух.

Но докато казваше това, тя не преставаше да слуша и гласа на Андреа, подхванал нова история за някакъв французки кораб с контрабанда. (Неда не можеше да знае, че и в новата история истината беше твърде много прекроена.) Тя слушаше и с изумление съзнаваше, че тоя там млад мъж, непонятно как озовал се в центъра на това изискано общество, е Андреа, нейният съсед, тъй враждебен към чужденците, първата й, детинската й любов; Андреа, когото тя виждаше всеки ден на насрещния прозорец, Андреа, с когото се страхуваше да се спре на улицата. Но всъщност аз нали го знаех, уверяваше се тя. Филип нали ми е казвал за шантаните… О, колко е противно!… Той сигурно си мисли, че всичко му е позволено. Говори иронично… Не, цинично говори! Безсрамник! Но жените са виновни; тая мис Гордън ще го изяде с очи!…

Внезапно тя се сети, че също го гледа, спомни си как напреди при неговото влизане беше срещнала и отбягнала погледа му, ядоса се на себе си, възмути се, нарече се с лоши имена и задърпа Леандър да се махнат оттук.

— Какво?… Къде? — не разбираше той.

— Да идем до бюфетната… Или в Зимната градина.

— Защо? Какво се е случило, Неда?

— Не мога да слушам такива… Просто невъзпитано!

— О! — рече той развеселен и както я държеше под ръка, притисна лакътя й. — Какво си дете още!… Време е наистина да пораснеш!

Тя цяла се обля в руменина и той се засмя, доволен, че думите му са я смутили.

Но тя не мислеше за неговите думи. Те само й припомниха разказа на Андреа — за вакханките, как ги е виждал… И дали само ги е виждал? А после как каза, че той харесва белите жени… И спря многозначително очи на нея. О, тя сега разбираше, той я харесва именно така… Колко е обидно!…

— Хайде… Хайде да вървим! — рече тя глухо и изплашено.

Ала в същия миг оркестърът зад тях засвири.

— Тогава да танцуваме — предложи Леге.

— Да, да танцуваме, Леандър.

Тя очакваше той да я прегърне (един заслон срещу грубостта, уви, не и от смущението й, което извираше отвътре), когато някакъв още по-висок мъж с ослепително бял нагръдник и самоуверена усмивка се изпречи между тях.

— Възмутително е, консуле! — рече с негодувание той.

— Кое, господин Барнаби?

— Как кое? Обсебили сте тая млада леди и само вие танцувате с нея! Казаха ми, че е ваша годеница, да?

— Приближили са истината!

— Е, щом е така… Госпожице! — И Барнаби простря дългите си ръце, прегърна Неда и силно я завъртя.

Хванаха се да танцуват и други двойки; кръгът край кушетката изтъня. Изоставят го безпричинно тържествуваше Неда. Но когато погледна пак, тя откри, че мадам Франсоаз е сама. А той?… В същия миг тя го видя недалече от себе си. Беше прегърнал Една Гордън, въртеше я и я гледаше право в месестата, издадена уста. Помежду блеснаха очилата на доктор Гайдани… някаква жълта коса… И друга, червена… Маргарет! Пак с Амир! А къде е Филип?… После изведнъж изникна отново Андреа и дамата му.

Неда го чу да казва:

— … само че ако го напиша, ще излезе постно като манастирско ядене…

— Какво?… Какво?… — викаше мис Гордън.

Да пише? Тези безсрамни истории ли? И тя го кара!… Той мина съвсем близо до Неда, раменете им се допряха и тя помисли, че ще се блъснат. Но Андреа изви, прелетя, лек, подвижен, с пламтящ поглед, който я опари.

От въртенето главата й се замая. Тя позабави кавалера си, поспря стъпките си. Фред Барнаби я погледна отгоре и нещо каза, но тя не го чу. Мислите й бяха другаде. Фреди се принуди да повтори:

— Консулът не трябва много да танцува!

— Не трябва?

— Да!

— Не разбирам — сви тя заоблените си рамене.

Очевидно той очакваше тоя отговор и покровителствено се усмихна.

— Валсът задъхва! — каза.

— Да, всеки се задъхва, щом се измори…

— Зависи от възрастта!

Тя не разбираше сериозно ли говори или се шегува тоя дълъг господин, за когото казваха, че всичко му е позволено. Все пак, ако това беше шега, в нея имаше нещо обидно, неблагородно. Защо тъкмо пред нея споменава възрастта на Леандър? Как си позволява?… А се мислят за джентълмени, рече си тя и стисна презрително устни. Не, не искаше да разговаря. И без това смут и объркване витаеха в душата й.

Валсът свърши и Барнаби я отведе при консула, като не пропусна да каже няколко от своите шеги. После музикантите неочаквано засвириха полка и тя трябваше да танцува с долетелия отнейде Позитано. Заредиха се граф Тибо и барон фон Хирш, който през цялото време й говореше на „weanarisch“; а след тях и помощникът на Леге сметна за своя обязаност да я покани. Дори и капитан Амир, от когото тя неволно изпитваше страх, и той остави временно своята мисис Джаксън, та да танцува с Неда втората полка. Само Андреа не я покани. Тя чувствуваше, че той нарочно я избягва, виждаше, че умишлено кани за втори и трети път мис Гордън или сеньора Джузепина, когато самата тя, Неда, беше тъй близо до него. Неговото пренебрежение я учудваше. Тя си бе намислила, ако все пак в края на краищата я покани, да му откаже (щеше да се престори на уморена). Ала ето, че вместо него пред Неда се изпречи снажният, окичен с ордени и с пръстени Джани бей; нему тя не смееше да откаже и пак се впусна да танцува. Колко странно, мислеше си. Навън заради тях жена не смее да върви сама по улицата, а тук тоя важен турчин танцува с мене… С мен, една гяурка!… Досмеша я. Погледна го в широкото брадато лице. Какъв белег има между веждите!…

— Блазе ви! На хубаво място отивате, госпожице! — каза угоднически Джани бей.

Тя неволно задири с очи Леге.

— Аз в Париж съм живял цели две години — продължи беят и тя чак сега съзна как добре говори той. — Вие, казваше ми моят роднина Амир, сте ходили някъде на учение? Там ли?

— Във Виена — рече тя и по навик щеше да спомене за своя пансион, когато неочаквано две тъмни, святкащи очи я пронизаха… Пак Андреа! Тя занемя. Защо с неприязън, с презрение? Ядосана, объркана, тя внезапно съзна, че тоя, с когото танцуваше, не е само турчин, а че той е Джани бей — полицейският комендант, за когото неведнъж бе чувала да говорят с омраза и баща й, и брат й, и Леандър… Та тия ръце, дето ме държат, са убивали… убивали са мои сънародници, изтръпна тя. И как може сега да танцувам с него… Не! Не!… Тя изведнъж извърна глава и задърпа едрия турчин навън от кръга на танцуващите.

— Какво, госпожице, какво има? — говореше той изненадано, с подчертано учудване и участие — една странна смесица от придобита галантност, пренебрежение и притворство, докато в същото време очите му зад гъстите мигли я гледаха с хладен и безстрастен блясък.

— Зави ми се свят… Не… Стига — прошепна тя беззвучно и побърза да освободи кръста си от огромната му ръка.

— Какво става при вас? Неда, не сте ли добре? — откъсна се от кръга на валсуващите изненаданият Леге; в същото време той кимаше и се извиняваше на мис Пейдж, с която бе танцувал.

— Прощавай, консуле! Изглежда много силно съм въртял годеницата ти! — засмя се Джани бей.

При това той наблегна на думата „годеница“ и явно искаше да поласкае и консула, и нея, но нито Леге, нито Неда се почувствуваха поласкани.

— Леандър — рече тя, — бих искала малко лимонова вода… Извинете, мис Пейдж!…

Леге помоли бея да прави компания на англичанката, хвана под ръка Неда и внимателно я поведе към бюфетната.

— Още ли ви се вие свят, скъпа моя? — попита все тъй внимателно той, когато влязоха в дългата празна сега стая на бюфета.

— Не…

— Не! Елате, елате да пием нещо, Жан Жак не е тука, но ние можем да си налеем и сами, нали? Какво искате?

— Простете, Леандър! Не можех повече… Не исках да танцувам с тоя…

Той стреснато се взря в нея. По свежо избръснатото му лице избиха тръпчиви червенини.

— Обиди ли ви… той?

— Не… Не… Но не мога с него… Не искам!

Той я разбра, усмихна се съчувствено.

— Скъпа… скъпа… — прошепна той, озърна се, видя, че са сами, и бързо я прегърна.

— О, ще влезе някой! — дръпна се изплашено тя, но той не я пусна.

— А ако знаете само каква новина имам!

— Каква?

— Говорих с мама — прошепна той. — О, всичко се нарежда! Всичко е на добре!

Тя цяла потръпна: всичко е на добре…

— Да знаете само как съм радостен; — рече въодушевено той. — Аз и преди ви казах: не завися от нея и при всеки случай ще се оженя за вас!… Но… но повярвайте ми… Човек винаги иска щастието му да е пълно! Кажете ми, радвате ли се?

— Радвам се, Леандър.

— Не, не го изрекохте както трябва. Кажете: щастлива съм!

— Щастлива съм, Леандър.

О, господи! — изстена тя в себе си, съзнала, че за първи път го лъже. О, защо не съм така щастлива, както очаквах?…