Стефан Дичев
Пътят към София (13)

13

Андреа бе спал до късно и ако малкият Славейко не се бе покатерил на леглото да го събуди, сигурно би спал чак до обяд.

— Остави ме — извика той на момченцето. — Остави ме, не ми се играе сега…

Главата го болеше. Гадеше му се. Той реши, че е от глад, защото снощи не сложи нито залък в стомаха си. Стана, облече се — някой бе изчистил дрехите му — погледна се в огледалото, видя се колко е брадясал и заслиза по дървената стълба към кухнята.

— Чичко ранобудко!… Чичко ранобудко! — викаше край него малкият Славейко и скачаше от стъпало на стъпало.

— Я първо си избърши нослето, че тогаз се закачай с големите хора!

И Андреа шеговито подръпна едното му ушенце. Но се сети, че детето повтаря думи, чути от възрастните, и отпрати Славейко да си играе на двора, а сам влезе в кухнята.

В кухнята нямаше никого. Това беше добре за него, защото той внезапно съзна, че го е срам да се срещне очи в очи е майка си. Избръсна се, изми се набързо, закуси, каквото намери, и се втурна да върви в училище. Часът беше десет. Учениците и да бяха дошли, сигурно са загубили, вече търпение да го чакат!

Пред къщи бе запряла биволска кола. Стопанинът й, сух, дългурест шоп, целият в овчи кожи, стоеше полуизправен в нея и подхвърляше на Женда и чирака зелки, с които те пълнеха голям плитък кош. Я, че то днеска е вторник, сети се Андреа. Тъкмо ще ида след часовете в хана на бай Анани!… Някога, в смелото време, забутаният зад Солни пазар хан на бай Анани Горубленеца се четеше за комитетски и в пазарни дни като днешния в него и досега по навик отсядаха по-будните шопи от околните села. Докато пресече предното дворче и излезе из портата, Андреа мислеше, че още днес трябва някак си да разпространи донесените от Дяко новини, кроеше си как да го стори и не чу какво му каза Женда, която обичаше да се закача с него.

— Що? — спря се той и вторачи поглед в нейното зачервено от навеждането лице.

Тя се разсмя, намигна весело, направи някакъв знак, който можеше да означава: „Хайде, върви, да не ти е за първи път!“, после викна на опуления чирак да държи от другата страна коша със зелките и двамата го понесоха към къщи.

— Теб Климент нали ти каза да не мъкнеш тежко! — изръмжа подире й Андреа, ядосан от дяволитото й изражение и от намека, който подозря в него.

— Че ела да носиш ти! — чу се закачливият й глас зад ниския зид.

Той щеше да й отвърне рязко, може би по-рязко, отколкото тя заслужаваше, но очите му се спряха на съседската порта, дето бе запрял файтонът на французкото консулство, и ядът му мигновено се смени с ирония.

Белите охранени кобили чаткаха с копитата си. На капрата, между забучените отстрани малки знаменца, смучеше глинената си луличка и гледаше насам дядо Пешо Калимерата.

— Много отрано почнахте пак празненствата, Калимера — язвително рече Андреа, щом приближи файтона.

— Служба, даскале — отвърна невъзмутимо Калимерата. — Спроти чорбаджията и парите; спроти парите и службата.

— Е, наближи ли вече да правят сватба?

— Щѐ, щѐ… Което е почнало, става!… Пък и ти помисли за себе си, даскале. Тъй де — време ти е…

— Да — рече Андреа, — тъкмо за това мислех!

И той щеше да отмине, ироничен, злъчен, когато открехнатата вратичка в масивната дъбова порта се доотвори и от нея, като продължаваше да спори с някого, който бе в двора, изскокна Неда Задгорска.

Андреа неволно се спря да не й пресече пътя.

Както винаги, когато излизаше из града, Неда и сега беше старателно облечена, с нахлупена над очите модна шапчица, с воалетка, премрежила лешниковите й очи, и с дълъг неразтворен чадър, на който тя изящно се подпираше. Заедно с късото манто от тъмнозелено кадифе тоя богато украсен чадър й придаваше разкошен и необикновен вид сред обстановката, която ги заобикаляше. Щом зърна Андреа, щом разбра, че е той, Неда незабележимо трепна и се спря, изплашена от срещата си с него, защото неволно си помисли, че е пак пиян. Ала когато видя, че и той се спира, та да не й пресече пътя, тя се засрами от предположението си, каза си: „Може би е болен и затова изглежда толкова бледен!“, усмихна се и бързо отвърна на поздрава му, при все, че тоя поздрав не бе така любезен, както поздравите на другите млади мъже, с който тя се познаваше.

— Приятна разходка! — многозначително рече Андреа.

От прозорците на стаите си, една срещу друга, и на улицата те се виждаха едва ли не всеки ден, ала рядко се случваше да заговорят, и то все набързо, все с някакви недомлъвки, които я смущаваха и обиждаха.

— Благодаря — каза тя, озадачена от гласа му, и почувствува, че трябва да поясни къде отива. — Вчера пристигна от Париж майката на господин Леге. Ще я разведем да опознае града ни.

— Аха! Археологически разкопки… Картини от ориента… Ясно!

— Не те разбирам? — Едва изрече тези думи, тя съзна, че прекалено добре го разбира, и се изчерви.

— Мисля, че за теб ще е от полза да не я развеждате никъде!… — гледаше я той по оня познат й, дързък, разголващ душата й начин, заради който тя го отбягваше, но го и отличаваше от останалите си познати.

— Благодаря за съвета. Извинявай, чакат ме!

Съзнанието, че я бе засегнал, го изпълни с особено доволство. Нека знае, че хората не са слепи и виждат всичките им хитрини, помисли той с безпричинно ожесточение, като гледаше как тя, вирнала тясната си глава, горделиво, без да го погледне, се качва във файтона.

— Моите почитания на господин годеника! — поклони се той, щом Калимерата тръсна силно поводите и файтонът потегли.

Като не разбираше дали и това е ирония или пък той не знае, че още не е сгодена, Неда кимна все тъй, без да го погледне, безсилна в гнева си и озадачена защо се държи съседът й така с нея. Нахалник! — мислеше тя, облегнала се тежко в тапицирания гръб на седалището. И какво има срещу мене? Какво съм му направила?… А аз, глупачката, се бях „влюбила“ в него… Дневник си водех през първата година в пансиона — да му го дам. Момичешки сантименталности!… Трябва да намеря тоя дневник и да го изгоря!…

Тя подири в ума си обидни думи. Искаше да го нарече пияница, развратник, но последното прозвище й се стори прекалено силно, несправедливо, каза си: За пиянството, да, но за това… не, нямам право да говоря неща, за които само съм чувала, пък макар и от Филип; ядоса се още повече и си наложи да мисли за нещо друго, по-достойно.

Това друго и по-достойно, според нея, беше Леандър. А мисълта за Леандър я подсети къде отива и какво й предстои. Тя трепна, изплаши се, забрави Андреа и неприятното му държание. Дори Леандър й се стори не тъй привлекателен, както други път. Унижения! Унижения! — повтаряше си тя. Боже мой, на всяка крачка унижения… Тя се помъчи да си представи как ли ще изглежда старата дама и в същия миг цялото й същество се изпълни само от предстоящата, съдбовна за нея среща…

А в това време Андреа прекосяваше закрития от чинара площад, бързаше към училището и си говореше сам.

Добре я наредих, казваше си той. И само как си вирна носа! Ха-ха… Ще развежда свекървата — развеждай, развеждай, току-тъй тлъста риба не се хваща! Оная, префърцунената бабичка, кой знае какво ще пляска с ръце (нали съм ги виждал в Цариград и в Кайро): Колко интересно!… Каква дива романтика. Парфюм на ориента… Вярно, малко ни е мръсничък ориентът, но какво да се прави! Тук се е родила снахата, макар да се преструва, че няма нищо общо с нашия град…

Той крачеше с дългите си нозе, подсмихваше се, а от паметта му не се изличаваше стройната фигура на девойката. Той все си припомняше как стреснато го бе погледнала тя и че след това очите й се бяха усмихнали някак особено. Не, не! — казваше си той. Особеното е, че тя се качи във файтона с вирната глава… Виенчанка!… И сега вече Париж превзема… Ехе!

Той беше готов още дълго и ожесточено да я напада в мислите си, когато внезапно се запита:

Добре де, но пък тя тукашна ли е вече? Колко години прекара в пансиона… Кога тръгваше, Коста още не се бе женил — значи аз съм бил на седемнайсет. Хм! Помня я, като дойде да се сбогуваме. Едно такова хубавичко девойче… Чистичко… Мъчно ми е, вика, за нашия град! — и плаче. Плаче, да ти стане жал! Сега е още по-хубава, ама ще заплаче ли? Таквиз са те всичките — и бай Радой, и Филип; за хаджи Мина да не приказваме…

Дявол я взел! Да прави, каквото ще… Има поне от кого да гледа!… И Андреа заизрежда в ума си надошлите в града млади чужденки, които въпреки своята ненавист бе заглеждал и помнеше. Какво, разсъждаваше си той, когато наближи Язаджийската джамия с нейната превисока топола, дето безброй гарги се надпреварваха в кряскане. На оня, Марикюр, жена му не е ли подобна стока? (Морис де Марикюр беше помощникът на французкия консул.) Фръц, та фръц! И едни пера, едни опашки… Ами калугерките от италианската мисия с колосаните чаршафи… тая пълничката, дето ме поглежда изпод вежди. Все същите! Че ако щеш, и италианската маркиза. И важната леди… А има една друга, англичанка…

Той продължи да мисли за всичките тези Жени с безпричинен бяс и отрицание, но мислеше и със своеобразно удоволствие за тях. Каза си: Какво си представляват те? Че са по-хубави от нашите жени ли? И за да се потвърди, зашари с очи по улицата.

Пазарният ден личеше и тук, макар махалата да се намираше настрана от чаршиите. Навсякъде се виждаха люде. Граждани, облечени алафранга; белодрешковци селяни, някои надянали вече нещавените кожухчета… Всеки нарамил, всеки мъкне и прибира… Пред Язаджийската чешма погледът му се спря на две млади, румени шопкини, които крачеха веднага след кола с жълти тикви. Свежите ябълкови лица на момите бяха забрадени с ярки кърпи. Изпод дебелите, груби навлякла̀ избуяват напети снаги. Ръцете им червени, здраво понесли кошниците. И крачат по калдъръма бързо, отсечено, личи си, че са свикнали на път…

Андреа завъртя отново поглед, задири пак.

Насреща му, от Калояновската улица, надето отиваше и той, приближаваше заедно със свекъра си и с един от чираците на мъжовия си дюкян Бялата Катина, терзийката. И тя тръгнала на пазар. Лицето й широко, открито и засмяно, роклята кръшно пристегната; гърдите едри, изпънати… Той поздрави, усмихна се дръзко, без и да погледне стария, отмина, а в себе си продължаваше да настоява: нашите са по-хубави! Да, ако се гледа по естественото! Ония само печелят с издокараността си… с образованието… Я и нашите жени да се обличаха в атлас и други там парцалаци… да са се учили в колежи, в пансиони… Ами ако ги сравним с Неда? — сети се той и внезапно пак си я представи, но вече в нова светлина. Представи си я до шумната де Марикюр; и до застаряващата маркиза Позитано; и до пълничката калугерка с големите очи; и до важната сдържана леди Стренгфорд, както и до другата англичанка… Ето! — едва не извика гласно той и тържествуваше. Ето!… И сега още един път си я представи, но тоя път само за себе си, стремителна, с поруменяло лице и очи, които греят; и може би много сърдечна и развълнувана; а сигурно и пламенна… да, да, непременно пламенна и невъздържана, той го чувствуваше… Ха де! — стресна се той. Ами разходката с майката на остарелия консул… Ами сметкаджийството, амбициите, хитрините? Ех, Андреа! Така е то — и ябълката е хубава, а отвътре може да излезе червива…

Да върви, където ще! — промърмори той ядосан, едва ли не лично засегнат, когато вече наближи, и свърна към митрополитския двор, дето се помещаваше сега в голяма дървена барака неговият клас. Нека се мъжи за парясник с дъщеря колкото нея самата… Да заминава! Да заминава — в Париж, в Лондон!… Така е то у нас, прогледаш ли, твоето не те задоволява вече; чуждото те блазни, чуждото…

С тия мисли Андреа свърна в уличката към митрополията. На ъгъла се бяха опрели трима мъже и щом погледна към тях, той видя най-първо дебелия нос и увисналите месести уши на чорбаджи Мано. А до него, увит в лисичи кожи, зиморничавият хаджи Теодосие хем слушаше, хем въртеше очички на вси страни. Оня, който говореше, беше гърбом, но Андреа веднага го позна, но униформата, дълга, черна стамболина със сребърни копчета и яка, красиво обшита със сърма, каквито носеха високопоставените сановници от провинциалната администрация. Беше муавинът Илия ефенди Цанов, образован и сговорчив българин, отдавна вече на тая служба в мютесарифството, който и преди, но особено напоследък, гледаше да е в добри отношения и с турците, и с чорбаджиите, и с еснафлиите, и с всички.

Андреа поздрави сдържано и като минаваше, чу го да казва:

— … не зависи, разбира се, от мене, вие го знаете, господа, но доколкото ми се слуша думата, надявам се, че в града поне няма да се случи…

Какво пак се увещаваха? Какво крояха за взаимна полза? Муавински обещания чорбаджийски сметки, мислеше си презрително Андреа, когато отвори портичката и влезе в митрополитския двор. Страхът, че ще види пак само пет-шестима от учениците си, прогони досегашните му мисли. Но дворът тоя път беше съвсем безлюден. Безлюдна беше и голямата барака, дето учеха, и той влезе в нея, забравил и муавинина, и Неда Задгорска. Как, вече никой ли? — пристъпяше той между гъсто наредените чинове. Това „вече никой ли“ не беше само за недошлите ученици. То му говореше за собствената му безполезност. Той стигна черната дъска, но не седна при нея, до масата, а отиде към окачената на стената карта на империята. Очите му мигновено се приковаха в черното колелце, до което бе написано: Плевен. Той гледаше това малко колелце, събрало в себе си милиони мисли и надежди. И как бе объркало то и собствения му живот! В какви бездни го бе запокитило!… Той отмерваше мислено разстоянието от Плевен до Дъбниците, до Ябланица и после до София. Приближават те, ясно е като бял ден; и вече нищо няма да ги спре, разсъждаваше си той, но пак по оня, присъщ нему стихиен и завличащ начин, при който умът се възпламенява от поривите на сърцето и всичко желано изглежда възможно. А какво разправял Дяко? Че гласят нашия град за столица?… Ех, такова нещо да се случи!… Не, не, това е вече много. Той просто го е подхвърлил така… И Климент, щото му се иска… Трябваше да го разпитам подробно!… Но чакай, защо да е много? — пламна Андреа отново. Ето, кажи го, в средата на земите ни е… Отгоре стара България, насам Тракия, надолу Македония… Защо не? Тъкмо на главния път е… Сред поле… И железница ще минава… Да падне по-скоро Плевен — ни Балкана ще ги спре, ни дявол!

Внезапно той усети зад себе си стъпки и стреснато се извърна.

Беше слугата на митрополията, кривичък, незлоблив човечец с избелели очи, едното от които постоянно сълзеше. Той се грижеше и за бараката.

— Кажи, че си ти, бе бай Тарапонтий! Какво стъпяш като котка?…

— А, нищо, нищо, даскале.

— Нищо, ама ме стресна!

— Ами аз тъй си вървя.

— Ти по-добре отдалечко се поокашляй! Човек в страха си може да те цапардоса с нещо — разсмя се Андреа и свойски му поднесе цигара. — Днеска никакви ги няма палангозите, а?

— То, като се чуват такива страхотии, за учене ли е, даскале… Дай си огъня.

— Дърпай! — приближи цигарата си към неговата Андреа, видя сълзливото му око и се усмихна. — Кога е нямало страхотии, бай Тарапонтий… Но и те само това чакат де!

— То санким имаше някое друго момче, ама главният даскал им рече да си вървят.

— Тук ли беше Буботинов?… За мене пита ли?

— Бе попита… Ама и неговият акъл все за селото…

— Какво село?

— Че ти не знаеш ли?

— Нищо не знам?

— Дето черкезите запалили Горубляне, не знаеш ли?

— Горубляне? Не думай!…

— Изгорили го…

— Ах, зверове… Край нямат техните…

— По-тихичко, по-тихичко, даскале… То тук е митрополия, ама и тук…

— И кога е било? Разправяй! Как е станало?

— Ами вчера… вчера подиробед, казват… То всеки ти разправя различно де, ама селото изгоряло цялото, това си е.

— И убити има ли? Ранени?

— Че едно зло може ли без друго… И две моми, казват, отвлекли… И няколко дребни деца…

Андреа хвърли цигарата си, смачка я ожесточено и без да погледне слугата, втурна се навън.

 

 

В първия миг Андреа само бе почувствувал, че не може да остане по-дълго между четирите стени на бараката. Ала когато се озова на улицата, когато го присрещна суетнята на плъпналите пазарджии, той съзна, че трябва да направи още нещо и реши веднага да иде в Горубляне, сиреч да види със собствените си очи какво е станало там. Цялото село! — повтаряше си той, като да бълнуваше, и така видимо си представяше палежите и убийствата, че не сети кога отмина меджлиса и свърна край големия двор на мютесарифството.

— Ако не лъжа?… Да, вие!… Здравей! Здравей!

Гласът дойде неочаквано, беше висок и приветлив и когато Андреа се извърна към зелено боядисания стобор, пред него лъсна цилиндърът на дребничкия маркиз Позитано.

— Добър ден — кимна неохотно Андреа.

— Добар… добар… — усмихна се италианецът. — Как, на разхождане?

— Нещо такова.

— Такова… да? И аз все уча ваш език, все да науча не мога! — разпери ръце с комична безпомощност консулът и веднага заговори по французки, защото знаеше, че Андреа преподава в училището тоя език.

— Накъде? Направо? Да вървим, да вървим…

— Щом искате.

На Андреа не му беше до разходки и разговори. Но той не можеше да каже: „Оставете ме, отивам в Горубляне!“ Той само погледна подозрително дребничкия чужденец, кимна и зачака нетърпеливо, тъй като Позитано все още не се откъсваше от стобора, надничаше над него и заинтересувано се взираше в нещо.

— Ето и тука! — рече той и показа гъсто разпречените двуколки на пожарникарската служба. Зад буретата с вода, под сянката на широкия навес, виреха ръчки няколко примитивни помпи със завити около тях дебели маркучи. Коне не се виждаха, яхърът им се намираше от другата страна на пристройките, ала вятърът на вълни донасяше оттам остра, противна миризма на пикоч и тор.

— За тулумбите ли говорите, господине?

— Да, да… тулумбите, млади приятелю! Страстта на моята младост!

Андреа го изгледа с присвити очи. Шегува ли се или не е с целия си?

— Фамилията ми е от Апулия — каза маркизът, словоохотлив и многозначителен както винаги. — До Бари има едно старо градче, Мола, там прекарах хубавата буйна младост!…

— Е, щом казвате, че има, сигурно има! Но каква е връзката между вашата Мола и нашите тулумби? Това не го разбирам!

— О да, да! — хвана го веднага под ръка Позитано и закрачи редом с него. — Има, да! В Мола на времето аз бях началник… Il capitano!

— Не знаех, че сте военен…

— Не, не военен! Капитан на градската пожарна команда!

Тоя синьор маркиз е смахнат, реши Андреа и внезапно изпита още по-живо любопитство към него. Чудно, че не съм го забелязал досега… У нас кои са пожарникарите? Да, все нехранимайковци, припомняше си ги той. Черният Кьор Мустафа… и оня разбойник Кабахатлията, и двамата кюрди, дето смърдят на гранясала лой… Подпалят някоя българска къща, а после тичат да я гасят. И първом парите!… Той се сети за Горубляне, помисли си, че не само селото, но и душите на хората са изгорели и свъси вежди.

Гласно каза:

— Много ли пожари изгасихте?

— Не, драги… Уви, не! За шест години — четири пожара.

— Няма и по един на година!

— Да, няма! Къщите са каменни в Мола, пък и там печки не употребяват, топло е… Затова само четири! Но инак бе хубаво: униформите, строят, тръбата, да, особено трепетът… Пък и ние бяхме млади!

— Излиза, че са ви платили повече, отколкото сте изгасили.

— Платили? Вие мислите…? А, не! — разсмя се Позитано, пусна го и махна с ръце. — Драги ми, млади приятелю! Та това беше така… една доброволна, да, почетна длъжност. И после… ние тогава влагахме съвсем друг смисъл в нея… За друго ни служеше нашата команда. И не само тя! Още разните корпорации, които образувахме… И за друго послужиха те на нашата Италия!

Андреа забави крачката си, почака. Но маркиз Позитано беше извил глава към входа на мютесарифския конак, дето влизаха и излизаха офицери, трепкаше с бухналите си мустаци и като че ли нарочно мълчеше.

— Казахте: и за друго послужиха… Дали ви разбирам правилно, господин консул е?

— Няма нищо трудно за разбиране, млади приятелю! Та тогава… да, ние се борехме за обединение, за независимост… Гарибалди, Мацини — надявам се, знаете тия имена?

— Дали ги знам!…

И други имена знам аз! — беше готов да извика Андреа, но навреме се опомни.

— И вие използувахте тези невинни сдружения като тайни…?

— Сега всичко ви е ясно!

— И пожарникарството?

— И пожарникарството, млади приятелю! Нали ви казах: капитан, поручик… Но всъщност да гасиш огъня е благородно дело, нали? Човек преживява такива трепети… А пропо̀ — спря се и сниши глас Позитано. — Чули ли сте нещо за някакъв пожар?

Очите им се срещнаха, но нито единият, нито другият отмести поглед.

— И вие знаете? — промълви беззвучно Андреа.

— Знам.

— Това, господине, е една… една… не, няма такава дума! Дивите зверове, и те само от нужда го правят, а тия…

— Разпространило ли се е вече?

— Да. Аз отивам там.

— Не, не отивайте — рече бързо маркизът и замълча, докато отминат група турски офицери, а след тях и двама от строителите на железницата. Единият го поздрави по италиански и той му отговори нещо, като махаше с ръка. После, без да имаше нужда, все тъй тихо продължи:

— Не отивайте, искам да кажа, не отивайте днес! Утре идете!

— Защо? Какво е станало още?

— А, нищо, нищо… Случайно чух, че генерал Бейкър е присъствувал на произшествието — употребявам думата произшествие като по-неутрална. Тая сутрин той е обърнал внимание на Джани бей и по негово…

— А кой е тоя Бейкър? За първи път го чувам.

— Сигурно, ще ви се случи да го чуете още много пъти, млади приятелю! Кой е Бейкър ли? Той е един много изискан джентълмен… Както всички тях — много изискан… Преди малко аз имах високата чест да се запозная с него и с приятеля му. Кой е пък приятелят му ли? Някакъв ловец! Оригинал! Има си свои идеи, но инак изглежда добро момче — A good boy! — повтори той, сякаш това беше капакът на мисълта му.

— И сега не пускат ли да се излиза от града?

— Още не сме стигнали дотам, мисля…

— Чакайте! Та вие сам казахте…

— Аз? О, аз само исках да кажа, че там отидоха да разследват случая две стотни заптии.

— Две стотни!… Не се съмнявам, че Джани бей ги води.

— Ето, че се лъжете! Преди час го срещнах пред Черната джамия.

Черната джамия се наричаше главната тъмница в града.

— Разбирам — кимна Андреа. — Да, сигурно нещо по-важно го е задържало… Е, тогава извинете! Вие си продължете разходката, аз трябва да сляза до чаршията — реши внезапно той, сетил се, че щом не може да иде в селото Горубляне, нищо не му пречи да иде (както бе намислил още на излизане от къщи) в хана на горублянеца бай Анани.

Но Позитано не го остави:

— Днес е пазарен ден, нали?

— Да.

— Ще има много селяни… шоп-шопъ…

— Шопи — поправи го Андреа.

— Отлично! Аз много обичам вашите шопа. Такива едни: мълчат, подсмихват се. Да вървим, млади приятелю! Да вървим!

Те избиколиха конака, излязоха на Орханийския път и покрай паянтовата квадратна кула на градския часовник, който тъкмо биеше единадесет, покрай спретнатата ясносиня Челеби джамия, по Коллук сокак слязоха в Абаджийската чаршия. При зяпналата като хамбар стражница, или Каракола, както я наричаха софиянци, неколцина чужденци кореспонденти бяха обградили току-що слязъл от коня си турски офицер, разпитваха го нещо и не го пускаха да влезе вътре. Той не знаеше друг език, освен родния си, дърпаше се и говореше:

— Оставете ме, брей. Хей, какво пък толкоз е станало, та от сутринта мир няма за мен…

— Какво разправя той? Разбрахте ли? — попита шепнешком Позитано.

Андреа преведе и мрачно прибави:

— Сигурно от Горубляне иде.

— Горо… Как е, все не мога да го запомня? Горобяне?

— Не, Горубляне.

Брадат мъж с малки телени очила, чул това име, веднага се извърна; няколко селянки изплашено се заслушаха, но Андреа и Позитано продължиха надолу, без да забележат стреснатите погледи, които ги сподириха.

Край тях тесните сокаци на чаршията ставаха все по-разклонени. През надупчените оловни покриви, които на места покриваха пазарищата, се процеждаха безброй струйчици светлина. Въздухът трепкаше от изпарения, от миризмите на овнешко и кебап, на лугава помия и вкиснати бои, от викове, крясъци, свирни и смях. Пред широко разтворените дюкяни на търговците се трупаха белодрешковци шопи и издокарани граждани, шареха нагиздени турци от тукашните махали и от околните села, яркоцветни кадъни, дрипави евреи, старци, жени, деца, а, разбира се, и кучета.

— Насам! Насам! Без пари… без пари… — крещяха уличните продавачи на симит, на шекер, на шербет и салеп. Карагьозчии дрънкаха звънчета. Гадатели размахваха всевъзможни животинки. А тъкмо насред, под най-големия купол на покритата чаршия, някакъв стар, изпосталял дервиш се въртеше като пумпал и острата му конусовидна шапка високо стърчеше над наобиколилите я чалми и фесове.

Отнейде дойде женски писък, викове и ругатни. Андреа и Позитано тръгнаха в нея посока, но улицата беше задръстена и докато стигнат, докато разберат какво става, тълпата се бе втурнала пак да купува аби и шаяк и гайтани и басма, а още и тънки европейски платове, които всъщност се продаваха само в двата големи дюкяна на Радой Задгорски. Те скоро видяха там стария хаджи Мина, Радоевия тъст; той дърпаше едно след друго зърната на броеницата си и насърчително — подозрително оглеждаше всеки купувач.

— Ето насреща и вашия магазин! Нали е вашият? — рече Позитано с грейнало от оживление лице.

Андреа кимна, учуден, че тоя чужденец от всичко се интересува и всичко знае, хвърли бърз поглед към бащиния си дюкян, видя зад тезгяха Коста, че сваля от полицата голям топ аба, и побърза да отмине, почувствувал внезапна неловкост и срам. Ето! Ето! Както вчера, така и днес — само аз се шляя и все решения вземам…

— Извинете — рече той на залисалия се в околното зрелище консул. — Имам някаква работа и трябва да я свърша веднага.

— О, разбира се, вървете! — подаде му ръка Позитано. — За мене тука е така интересно… Вижте ония двамата шопа… Какви типове, нали? Незабравими!

Андреа погледна към шопите, две бодри старчета, братя или може би баща и син, и неволно си спомни за Неда: в тоя час и тя развежда чужденци, но едва ли ги е довела тук! Пък и по тия претъпкани сокаци няма място за техния файтон, отсъди той с насмешка, махна с ръка на Позитано и бързо си запробива път към Солни пазар.

 

 

Към тоя час в хана на бай Анани имаше само неколцина селяни, наситили се вече на пазара. Те се бяха скупчили край ниска масичка в закътаната вътрешна стая, пиеха ракия и тихичко си говореха. При тях бяха и двама редовни посетители на хана, познати на Андреа, кундурджията Герасим, както винаги пиян, и престарелият поп Христо, неспокойна душа, бродил на младини с чета из Балкана.

И запретнатият брадясал ханджия беше там, макар очите му да се извръщаха все към предната част на кръчмата. Той пръв забеляза Андреа.

— Карайте… продължавайте — подкани той занемелите шопи. — Че това е даскалът… наш човек е. Научи ли, даскале? Научи ли, брате?…

— Научих — рече Андреа и приближи. — Те оттам ли са?

— Как ще са оттам! Оттам никого не пускат да дойде… Сядай, сядай, ей ти стол!… Ракия ли ще пиеш или да ти донеса мастика?

— Не пия вече!

Ханджията го погледна учудено, недоверчиво, насили се да се усмихне и сложи пред него голям каленик, па го напълни със сливовица. Но Андреа го отмести настрана.

— Е разправяйте де!

— Ами стана, каквато стана; добре, че и нас не закачи — рече най-възрастният от белодрешковците, мъж с керемидено и сухо лице. — Черкези, нали ги знаеш, какво има да я разправяме.

— Много ли бяха?

— Бе, едни казват много — до сто ги наброяват…

— Как сто, нане! Ами онези, дето после дойдоха? — пресече го друг, по-млад, дългурест и пипонест, с рядко набола брада.

— Те, онези дойдоха наготово, Стойне!

Кои бяха първите, кои вторите, Андреа не знаеше, пък и за него това не беше от значение. Но той все по-развълнувано прехвърляше поглед от единия на другия шоп и в буйното му въображение препускаха побеснели черкези, обграждаха безпомощното село, стреляха и палеха.

— А вие… вие видяхте ли ги? — попита той, като несъзнателно се протегна за каленика и го притегли към себе си.

— Женорята ги видели… Ние бяхме за дърва…

Те разправяха как пушеците от пожара се носели чак до тяхното село. А после Стойне Дългиот се престраши и каза (той го беше сторил преди, но хубавите градски дрехи на Андреа сега го смущаваха), че вечерта се бил промъкнал с още неколцина до Горубляне и видял там какво е останало.

— Речи го, десетина къщи! Пък людете, като пощурели!…

— А те, нашите… не са ли се съпротивлявали? Чак толкоз ли са нямали оръжие?…

Стойне се поколеба.

— То пушнала там някоя друга пушка — рече той след минутка мълчание, — но да не са пушкали по-харно.

— Какво приказваш!… Ония пладнешки разбойници връхлитат върху им… а вие… да не са пушкали!… Народе, опомни се, опомни се, народе заспал!

— То… опомни се, ама като взели, та убили неколцина от ония… Проумява ли главата ти: убили мюсюлмани!…

— Всичките да са избили! Да не ги жалиш?

— Шшт! — извика изплашено бай Анани и бързешком погледна към преддверието на хана.

— Горублянци жаля, даскале. Лошо им се пише — поклати глава старият шоп, а с него и Стойне, и мълчалият досега трети, широкоплещест и як мъжага. — Тия заптии, дето ги срещнахме на ранина, по тъмно — едни, че после други, — къде отиват, мислиш ти? За какво отиват?

— Заптиите? А, да! Заптиите, те винаги… — И Андреа занемя.

Внезапно, сякаш бяха раздрали някаква завеса пред очите му, той видя всичко в оня жесток и безмилостен ред, в който би трябвало да го види още веднага, ако да не беше така погълнат от своите мисли. Черкезите нападат селото, селяните се бранят — и пак нападнатите виновни… Какво щеше да стане сега? Той огледа мрачните, разстроени лица на шопите, на ханджията, на клетия Герасим Кундурджията, комуто турци бяха задигнали щерката преди година и оттогава се пропи, на престарелия поп Христо със занесения поглед… Да, какво щеше да се случи? Всички очи край него го казваха: каквото се е случвало винаги, щом раята дръзне да дигне ръка, па макар и да се опази от разбойници.

— Хора — извика разчувствувано Андреа. — Братя!… — Гласът му измени от вълнение. Той дигна каленика и отпи жадно от ракията. — Слушайте, иде краят им…

— Иде, иде, ама не се види — изпъшка ханджията. Той навярно имаше близки в Горубляне — я брат, я сестра, но знай ли какво е станало с тях? В сумрака на ниската вътрешна стая очите му сухо и злобно блестяха.

— От сигурно място научих, бай Анани! Дядо попе… Герасиме… Чувайте!…

— Кажи де, кажи…

— Плевен изцяло е обкръжен! Руснаците са вземали Дъбниците, Телиш… Руснаците са в Ябланица, братя!

— Ябланица? Че де е това Ябланица?

— Зад Етрополе! Ходил съм там — кимна бай Анани.

Ходил бе на времето и поп Христо. Той дори искаше да разправи някаква история от старото време, но Герасим го прекъсна с фъфленето си:

— Чакай, бе дядо попе!… И к’во… а? Казвай…

Като все повече се разпалваше, Андреа разправи всичко, научено от Дяко: и за войната, и за бъдещето на града, че ще стане столица на освободената държава. От време на време той се опираше, отпиваше от ракията си, която ханджията веднага доливаше, срещаше очите на занемелите от изненада мъже и сам се възпламеняваше от тях, после подхващаше още по-разгорещен, още по-убеден в това, което говореше, прибавяше към разказа собствените си желания, собствените си чувства и беше дваж по-увлекателен.

— Всичките тия приказки за някакво примирие… и че дето уж Русия щяла да изтегли войските си зад Дунава, всичкото това е измислица… Или не измислица! Хитра уловка за наивниците е то! Да се отчаят… да бездействуват… да не се бунтуват — викаше той и удряше с юмрук по масичката толкова силно, че калениците едновременно и звучно подскачаха.

— Стой — рече внезапно бай Анани. — Ама това… дето сега… нали ти го разправяше?!

— Кое това?…

— Това, за примирието… За преговорите. И дето Русия…

Андреа щеше бурно да отрече, когато нещо в собствения му порив му припомни отчаянието, което бе изживял. Страните му пламнаха, пот изби по челото му.

— Тогава толкоз знаех и аз, братя — рече той глухо и задавено. — В мисията на англичаните се разправяше. Лъжа е било!

— Дано е лъжа…

— То в тия времена кое ли е истина…

Той все по-ясно виждаше недоверието по техните лица и смутът в душата му (неговият собствен смут, а не от техните погледи) го накара да изтръпне.

— Ами сегашното… отде го знаеш? — попита с треперещ глас поп Христо.

— От сигурно място.

— То санким да не е сигурно колкото предишното? — И шопите не му вярваха.

— Знам го от тамошен човек!

Пак недоверие… Да им разкаже ли за Дяко — отде го познава, как се бяха срещнали? Да се разкрие ли? Да се унижи ли докрай! И защо? Защо? За тия изплашени, недоверчиви, покорни души? Та негова ли е вече тайната — негова или на Климент?

— То дано е тъй, както го разправяш, даскале — рече бай Анани и чукна каленика си в неговия, сякаш казваше: ти и за пиенето уж си се зарекъл, ама на!… — Хайде, дано сме живи да видим по-честити дни!…

Като да бяха му ударили плесница. Ракията!… Имат ли право те? Имат… имат… Младежът стана бавно, без да отделя очи от каленика си, в който бай Анани беше чукнал своя. А сякаш камбани ечаха в ушите му. Колко съм станал слабоволев — стрелна се в неговия ум. Какво ми е? Един-единствен ден не издържам на решението си… Как ще будя тогава доверие!…

Той отмести стола си. Отстъпи.

— Къде… даскале?

— Ти прощавай, ако сме те докачили нещо.

— Не — рече Андреа. — Аз ви обидих.

Изведнъж той се извърна и забърза навън. Ханджията и Герасим викаха подире му. Какво викат — да се върне ли? Или че му вярват? Вярват му, щом настоява, кому не се ще да вярва!… Но той блъсна вратата, излезе и тръгна по сокаците, без да съзнава накъде върви. И какво излиза? — размишляваше той. Излиза, че дори и най-малкото си решение вече не се мъча да изпълня!… То всъщност нощес аз не си обещах да не пия нито капчица… И днес не пих много — ето, нищо ми няма! Но, дявол да го вземе, кой ме караше да кажа: „Аз вече не пия“? И защо, след като казах… защо след това пих?…

Ето, ето това е! Това е! Как да се отърва от тая си слабост… Как да стана предишният… или не, да стана такъв, какъвто трябва? — разсъждаваше той със същите ония въпроси и доводи, с каквито бе разсъждавал нощес. Съзнанието, че все още тъпче на същото място, беше мъчително за него.

Той сам не можеше да определи де бе вървял и колко време скиташе, когато изненадан видя, че минава покрай опушената сграда на военната фурна, сиреч, че е вече в източния край на града. Оттук нататък пътят извиваше надясно сред боклуци и бъзе и на острия завой Андреа неволно се спря с очи, вторачени напред, към Чауш пашовата порта, отдето влизаха в града някакви конници.

Да продължи ли? Да върви ли? Накъде?… Ако тръгнеше все по тоя път, щеше да стигне в Орхание и оттам в Ябланица. Та не е ли отдавна неговото място при руснаците? Да, отдавна трябваше да бъда там! — почти гласно си каза той. Какво ме сдържа тука? Нашите? И без мен ще минат… А за училището вече не заслужава да се мисли!… Ще заверя тескерето си, уж че отивам по работа в Ташкесен, кроеше той. После през Камарци… Казват, че Арабаконакът е силно укрепен. Толкоз по-добре! Тъкмо ще има какво да разкажа на генерал Гурко и на оня, полковника, как го казваше Климент?

Конниците, които той от известно време неволно следеше, все повече приближаваха. Пред всички яздеха двама офицери, единият малък, свит и едва забележим зад извитата шия на коня; другият източен, къдробрад, с издължено лице. Отде идат? От Златица или от фронта? — разглеждаше ги Андреа. Лилавият цвят на мундирите им и златните нашивки издаваха, че са паши. По-младият, къдробрадият, говореше нещо на дребничкия и му сочеше с ръка напред.

Андреа изви глава да не ги гледа, отдръпна се настрани и зачака да отминат, но, неизвестно защо, конниците запряха недалеч от него. Дотук ли са решили да отстъпват, та оглеждат толкова местността, помисли той злобно. Изблъскат ли ви дотук, и по-надире ще отстъпите, ехе!…

Някакъв глас го стресна.

— Хей, гяур! — викаше един от конниците, адютант изглежда на големците. — Приближи! Негово превъзходителство…

Него викаха — той е гяурът!… Андреа стреснато излезе из буренака и приближи по разкъртения път към конниците.

— Говорите ли по турски? — попита къдробрадият дълголик паша. Той беше значително по-млад от дребничкия с дебелата зигзаговидна маршалска нашивка и нещо в погледа му, настойчив и прям, се стори познато на Андреа.

— Говоря, паша ефенди.

— Спомняш ли си тук, на това място, да е дигана бесилка?

Тръпка разтърси Андреа. За бесилката на Дякона Левски пита! Знае я!… А кой е той? Защо я помни?…

— Преди пет години, паша ефенди! Тук обесиха…

— Знам — прекъсна го с ръка младият паша и по тоя жест, по това нетърпение, Андреа мигновено си спомни. Шакир бей! Съдията на Левски!…

Той вторачи поглед в лицето му — в това омразно левантийско лице, което в ония дни толкова пъти го беше стряскало насън, — ала младият паша изви коня си, пришпори го и като продължи да разправя оживено и почтително нещо на малкия маршал, те всички подкараха към града.

— Бягай настрана, бре гяурино!… Какво си зяпнал!

Един от конниците пътем блъсна с крак Андреа. Той залитна към буренака. Едва се удържа да не падне. Лицето му побледня и посивя от мрачна безсилна ярост. Но какво може да направи? За първи път ли е? И само до него ли? Той се върна на пътя, а очите му не се откъсваха от наперените конници, които, един по един се закриваха зад военната фурна. Гледаше ги с омраза, с ожесточение. А в ума му трескаво зрееше една мисъл. Каква фаталност! — повтаряше си той. Същият Шакир, да! Пристига, ето го, трябва да отбранява именно тоя град… И че се срещнахме с него тъкмо тука, на това свято място?! Да, безсъмнено и това е фаталност!…

Той почака, докато се закри целият конвой, после тръгна решително назад, ала не след конниците, а сви към Буюк джамия, защото неудържимо почувствува, че трябва да види Климент.