Катрин Каултър
Особен урок (8)

Глава осма

Елиът дръпна чекмеджето, за да си вземе чорапи и се усмихна, защото видя до бельото си и чифт бикини на Джордж. Любимите й три четвърти чорапи бяха сгънати до неговите чорапи от жената, която се грижеше за домакинството му. Червени, бели и сини, на райета.

Тази вечер тя бе като че ли по-красива отвсякога — с дълга черна плисирана пола и копринена блуза с дантела във викториански стил. Косата й бе вдигната, само малки къдрички се виеха и спускаха около лицето и над врата й.

— С три четвърти или с дълги чорапи си?

— На тържествени случаи съм винаги с дълги чорапи — засмя се Джордж. — Докторе, тази вечер сте прекрасен! — тя му хвърли един от премрежените си недвусмислени погледи и той побърза да я наметне с кожената пелерина и да я поведе към колата.

— Да знаеш, че ще падне голямо ядене. Дорис винаги се престарава за Деня на благодарността.

— Тогава ще похапнем! Отслабнах с килограм и половина, така че мога да кача към кило.

Елиът протегна ръка и погали гърдите й.

— Слава богу, същите са си!

— Елиът — подхвана Джордж с весел глас, — а когато мъжете отслабват, те отслабват ли… там? — тя плъзна ръка към слабините му.

— Не. Ако обичаш, не си дръж там ръката и смени темата, за да не провалим вечерята, чу ли?

Джордж заговори за собствеността, предлагана в Санта Барбара. Наистина разбираше от такива неща и той я слушаше с възхищение — модел и магьосник от Уол Стрийт!

Дейвид и Дорис живееха в богаташкия квартал Сейнт Франсиз Уд. Всички къщи бяха с големи дворове. Домът на Дейвид и Дорис бе целият осветен.

— Нали ще ми направиш от моя коктейл — вино с газирана вода?

— Естествено, мила. Капка вино в голяма чаша с вода.

— И малко лимон.

Елиът тъкмо я целуваше по носа, когато Дорис отвори вратата.

— Закъснявате! — засмя се тя. — Джордж, изглеждаш страхотно. Влизайте, заповядайте!

Къщата бе обзаведена със старинни американски мебели.

— О! — възкликна Джордж. — Плетени килимчета „Камбел“! И прекрасните лампи „Адамс“? Дорис, у вас е толкова уютно!

— Благодаря ти. Това е любимият ни стил. Сега ще извикам Дейвид.

— Джордж, откъде знаеш за килимчетата „Камбел“ и за лампите „Адамс“? — учуди се Елиът.

— Всъщност си измислих имената. Доскоро не знаех и някои други неща, но…

— За какво намекваш — мен ли имаш предвид, или по-точно секса?

Тя го стисна за ръката.

— Как да ти кажа — и двете…

— Ето я прочутата дама — усмихна се Дейвид.

— Даваха те по телевизията преди два часа! Обещах на Дорис да й купя парфюма, който рекламираш.

— Не се налага да стигаш до такива крайности — засмя се Джордж. — Макар че парфюмът не е лош.

— Ако Дорис не е сготвила хубава вечеря, ще гледам с децата телевизия, за да те видя — заяви Елиът.

Джордж изведнъж помоли съвсем сериозно:

— Дейвид, не казвай и на другите. Не искам да привличам вниманието върху себе си.

— Добре, няма. Съжалявам, че миналата седмица не се видяхме в болницата. Защо не я доведе при мен, Елиът?

— Показах й само рентгенологията.

— А откъде знаеш, че съм била в болницата? — попита Джордж.

Елиът въздъхна, а Дейвид се засмя и обясни:

— Всички знаеха, че ще дойдеш. Моите специализанти не спират да говорят за теб.

— Дейвид — прекъсна го Елиът, — ти ли ще запознаеш Джордж с гостите, или аз?

След петнайсетина минути Елиът стоеше до камината с гинеколога доктор Пол Ериксън. Пол беше много остроумен. Той се усмихна:

— Е, Елиът, сега разбираш защо съм си избрал тази специалност, нали? — докторът гледаше към Джордж, която се смееше, заобиколена от гостите, и участваше в оживения разговор. — Прекрасно момиче! Ех, защо не съм петнайсет години по-млад и ерген!

— Колкото за годините, мисля същото и за себе си — отвърна Елиът и отпи голяма глътка уиски.

— О, какво говориш! Та ти си още младо петле! Ето я и Айлийн, този път с Алекс Еймъри…

— Масата е готова, Пол. Хайде, ела, докато не са те извикали за някое раждане.

— Възрастта си има своите привилегии, Елиът. Само тройка близнаци е в състояние да ми прекъсне вечерята.

Елиът се запъти към Айлийн. Не я беше виждал от миналото лято.

— Здравей! — кимна той. — Изглеждаш чудесно.

Айлийн протегна ръка.

— Липсваше ми, Елиът.

— Не сме се виждали отдавна. Къде се запозна с доктор Еймъри?

— Бях адвокатка на бракоразводното му дело. Ти как си?

— Горе-долу. Всичко е постарому.

— Май не е точно така — вдигна вежди тя и погледна към Джордж.

В този миг Дейвид обяви:

— Вечерята е сервирана. Всички да заповядат!

Ето как пуйката ме спаси, рече си Елиът с усмивка. В хола имаше няколко маси и трийсетината гости се обслужваха сами.

— Елиът, този сос не ти ли прилича на „моя“ сос — попита Джордж между две хапки.

— Не може да бъде, той е типичен само за мексиканската кухня. Но да видим онова там кашкавал ли е, или сирене?

Айлийн усети как я обзема ревност. Тя се обърна към Маги Смит:

— Елиът май го хвана критическата възраст. Като гледам момиченцето, което е с него…

— Айлийн, опита ли салатата от дреболии? Чудесна е. Алекс току-що ми разправи за стипендията, която са му дали. Много интересно, много интересно… — смени темата Маги.

След вечеря Елиът седеше и се чудеше защо ли изобщо се бе поколебал дали да вземе Джордж на Деня на благодарността. Тя беше най-младата и ето че се бе озовала в компанията на лекарските семейства, повечето на трийсетина и четирийсетина години. Дали пък подсъзнателно не я бе довел като на един вид изпит? В момента госпожа Кранц разказваше за двете си деца и за недоразуменията между тях. Джордж я слушаше внимателно. Доктор Албърт Кранц спомена, че Джордж е позната отнякъде и тя веднага откликна:

— Защото рекламирам парфюми и гримове, затова!

Госпожа. Кранц сякаш онемя. Елиът реши да се намеси.

— Джордж, искаш ли още малко вино?

— Аз сама ще си направя от моя коктейл — усмихна се тя. Извини се на семейство Кранц и тихо пошушна: — Благодаря ти, че ме спаси.

— Справяш се чудесно, мила. Няма как, нали си известна, хората те отрупват с въпроси.

— Какво да се прави… — въздъхна Джордж.

— Не ти ли харесва да си център на вниманието?

— Не. Не съм си чак толкова интересна. Предпочитам да не говоря само за себе си.

— Знаеш ли, гледам те и се питам — истинска ли си?

Елиът слушаше Доналд Харли, колегата си рентгенолог, доста шумен и приказлив, когато забеляза, че Айлийн се приближава към Джордж. Той веднага понечи да й се притече на помощ, ала Дорис го спря.

— Остави, Елиът. Тя сама ще се справи. Знае ли за Айлийн?

— Споменавал съм й.

Айлийн беше изпила четири чаши вино, обаче адвокатският й ум сечеше като бръснач.

— Значи вие сте модел, така ли? — подхвана тя с възможно най-изискания тон.

Джордж я погледна дружелюбно и кимна.

— Аз съм Айлийн Ребърн. Не се познаваме, нали?

Джордж продължи да се усмихва.

— Чух, че сте известна адвокатка. Отдавна ли сте в Сан Франциско?

— Да. Отдавна. А вие отдавна ли сте модел?

— Откакто станах на осемнайсет.

— За съжаление това не е трайна професия. Красотата бързо увяхва, нали?

— Така е. Не е много честно, но… Дамите в нашата професия трябва да са перфектни, ще рече — съвсем млади, докато мъжете може да са и на четирийсет. При тях е важна мъжествеността. А за жените е важна само младостта. Ако започвах сега, никой нямаше да ми обърне внимание. Повечето модели започват на осемнайсет, дори по-млади.

— Би било разумно да мислите и за бъдещето. Един заможен съпруг би разрешил много проблеми в бъдеще, нали?

Извадихме шпагите, каза си Джордж и заяви:

— Госпожице Ребърн, моделите работят много, наистина много.

Айлийн сви рамене.

— Сигурно. Обаче е необходимо да имат най-вече едно красиво лице и толкова.

— По-скоро интересно лице. И фотогенично. Вие например не сте фотогенична.

— Аз не съм глупава блондинка, госпожице Хатауей.

— Айлийн — намеси се Елиът, — виждам, че се запозна с Джордж. Разказа ли й за онова дело против тръстовете?

От къде на къде я питаше за това, зачуди се Айлийн. Умът й беше малко размътен от виното. В този миг се приближи и доктор Еймъри и попита зад гърба на Елиът:

— Наистина, какво стана с онова дело?

— Докторе — пошепна Джордж на Елиът след няколко минути, — тя е много симпатична, ама ужасно те ревнува.

— Не, не вярвам.

— Жалко за нея. Добра адвокатка е, нали?

— Една от най-добрите. Сигурна ли си, че не си глупава? Защото си руса…

Джордж му хвърли убийствен поглед. Виолетовите й очи искряха.

— Знаеш ли, излъгах те, всъщност съм с три четвърти чорапи.

— Под тази рокля?

— Да. Онези черните, на оранжевите точици.

— О, не мога да се владея. Тръгваме си веднага!