Катрин Каултър
Особен урок (15)

Глава петнадесета

— Колко е хубаво, че съм си у дома — въздъхна Джордж и прегърна още по-силно Елиът, който я носеше на ръце.

— Джордж, известно време ще внимаваш, като се качваш и слизаш по стълбите. Приготвил съм ти изненада.

— Нямам търпение!

— Знаеш ли какво — имаш нужда от гледачка. И тази гледачка през следващите няколко дни ще бъда аз. Можеш да ме командваш както си искаш.

— О, ще отсъстваш от работа няколко дни?! Елиът, помисли си пак, убеден ли си, че се налага?

— Аз пък мислех, че ще се зарадваш…

— Как да не се радвам!

Той внимателно я сложи да легне.

— Ще спиш ли при мен?

— Може би…

Елиът вдигна поглед към календара. Сряда. В неделя най-късно ще проведе онзи разговор с нея…

— Спи при мен. Толкова си топличък и мекичък!

— Добре, добре — усмихна се той. — Как се чувстваш, Джордж?

— Е, усещам раната, но не ме боли. Не се налага да стоиш вкъщи, наистина…

— Да, ала аз искам да съм с теб. Следобед ще се разходим и така полека-лека ще се възстановиш. В петък ще потичаме по стълбите. В понеделник ще си бъдеш старата ти!

— Чудесно! Бен се тревожи за мен. Три пъти ми се обажда в болницата, защото му трябвам след десетина дни. Подготвили са следващата реклама. Няма да повярваш къде ще снимаме — в пшенична нива в Небраска! Сигурно ще съм с плитки и сърп в ръка!

— Може да срещнеш някъде Мили, препасала престилка.

— Симпатична жена, нали? Дори ми даде адреса си. Тя искаше да я поканим за… сватбата — нерешително промълви Джордж.

— Искаш ли супа, мила? — не отговори Елиът. — Умирам от глад!

Джордж кимна, без да го гледа.

— Донесох ти няколко романа, за да не пощурееш от скука.

— Благодаря — с равен глас промълви тя.

След като обядваха, той я накара да си вземе хапче против болки и на нея веднага й се доспа. Сепна се от звъна на телефона.

— Да?

— Елиът? Дороти Хатауей е. Искам да говоря с Джордж. При теб ли е?

— Не — излъга той. — Мисля, че днес е на снимки. Да й кажа ли да ти се обади?

— Да, моля те. Исках да й съобщя една хубава новина. Тод и Мариана ще се женят другия месец тук, в Мичиган. Мариана иска Джордж да й бъде шаферка.

— Наистина хубава новина. Сигурно довечера ще ти се обади. Ще бъде тук за вечеря — това поне не беше лъжа.

— Благодаря.

Поговориха още няколко минути и затвориха. Елиът седна на бюрото и се замисли.

 

 

— Не мога да повярвам — възкликна Джордж, докато се разхождаха с Елиът в петък. — Тод — женен! Вчера говорих с Мариана и тя е толкова спокойна. Толкова е уравновесена! Май ще вкара Тод в пътя. Искаш ли да дойдеш с мен на сватбата?

— Ще видим. Джордж, изглеждаш чудесно. И ходиш вече съвсем изправена.

Тя се засмя.

— Мислех си, че ако се изправя, шевовете ми ще се разтворят. Искам вече да ми ги свалят — Джордж спря и се загледа към залива. Небето беше синьо, с малки пухести облачета. Целият залив бе осеян с лодки. — Каква красота! Тук е по-красиво, отколкото по Средиземноморието. Там няма място като Сан Франциско. Ако утре времето е хубаво, ще се разходим ли с моторницата?

— Щом искаш. Стига да се чувстваш добре.

Бяха на брега в дванайсет. Отидоха до Ейнджъл Айланд, разходиха се и обядваха близо до бункерите от Втората световна война.

— Винаги разбирам, когато нямаш настроение — забеляза той. — Защото ставаш мълчалива.

Тя ритна едно камъче и попита:

— Смяташ ли, че говоря много?

— Джордж, престани! Това не беше критика, а само споделих един факт.

— Какво не ти харесва у мен? И искаш да променя?

— Ами… Сега не мога да се сетя. Защото съм си хапнал, разходил съм се, предоволен съм от живота и не мога да критикувам. А ти какво искаш да промениш у мен?

Все се изплъзваш, помисли си тя. Не знам какво мислиш.

— Много си постоянен.

— Което ще рече? — учуди се Елиът.

— Което ще рече, че винаги се владееш.

— Също като Елиът пещерният човек в Аспен? Който постави и себе си, и теб в доста неудобно положение…

— Всъщност прав си. Тогава фактически бе единственият път, когато се държа необмислено. В повечето случаи, за разлика от мен, ти винаги мислиш, преди да кажеш или да направиш нещо.

— Годините са ме научили, че мога да си спестя доста неприятности, ако помисля поне два пъти, преди да си отворя устата.

— Значи смяташ, че когато стана на твоите години, ще съм толкова мъдра, та предимно ще мълча?

— Нещо такова. Вземи за пример кормораните.

Отново се изплъзваше.

Преди вечеря Джордж поспа. Не обичаше да се чувства уморена. После гледаха телевизия — тя, седнала в обичайната си поза на пода до дивана, между краката на Елиът.

— Не е ли време за лягане? — попита той.

Джордж кимна.

— Идваш ли?

— Да — отвърна Елиът.

— Ще си взема един душ.

— Внимавай да не си намокриш шевовете.

Когато тя излезе от банята, той четеше едно от медицинските си списания.

— Дано не се преумори днес. Само преди пет дни те оперираха.

— Не забравяй, че съм жена, а жените са по-издръжливи от мъжете.

— Защо ли ти показах онази статия — въздъхна Елиът и загаси нощната лампа. Целуна я за лека нощ, но Джордж много бавно съблече нощницата си. — Какво има? — учудено попита той.

— Нищо — притисна тя голото си тяло в неговото.

— Джордж!

Тя погали с бедро бедрото му.

— Няма спасение за вас, доктор Малори — прошепна Джордж и го целуна бавно и страстно.

Въпреки благородните си намерения, Елиът ту такси се предаде.

— Джордж, не бива, чуваш ли?

— Защо? Чувствам се отлично. И те искам. Моля те…

Ала аз не искам да се чувствам като някакъв измамник… Без да осъзнава, той я притисна силно в обятията си. Ръката й го обгърна през кръста и Елиът изстена. Още поне веднъж, за последен път…

— Джордж, не искам да те заболи.

— Нали каза, че докато си ми гледачка, мога да ти нареждам каквото поискам!

— Толкова време не сме се любили — въздъхна той. Целуна я и зашари по тялото й с ръце. После я вдигна над себе си и я притисна страстно.

— Моля те — насърчи го тя, защото Елиът явно внимаваше да не я нарани.

След миг той проникна дълбоко в нея и едва се сдържаше да не загуби самообладание. Джордж промълви:

— Обичам те!

После сгуши глава в рамото му, а Елиът загуби контрол и вселената отново като че ли избухна на хиляди малки късчета.

Тя лежеше върху него. Сърцето й биеше учестено върху гърдите му.

— Имах чувството, че ще умра — промълви с леко треперещ глас. — И все още имам такова чувство…

Той погали гърба й.

— Ще ми бъдеш ли одеяло тази вечер? Не те заболя, нали?

— Ще ме заболи единствено, ако ме изоставиш…

— Джордж, аз съм само един мъж. Не мога да се владея…

— Къде отидоха устойчивостта и силата ти? — промърмори сънливо тя.

След малко се унесе в сън, а Елиът не спираше да се укорява. Как можа да се забрави така? Как можа да не се овладее!

 

 

Джордж се събуди и се огледа за Елиът. Нямаше го в леглото. Часовникът показваше единайсет.

— Успала съм се — промърмори тя.

Влезе в банята и си затананика. Каква беше изненадата й, когато намери дрехите си приготвени на леглото.

— Благодаря! — надвеси се Джордж над перилата и извика към кухнята. Три четвъртите чорапи, които й бе приготвил, бяха бели, на малки розички.

Чувстваше се много щастлива и все така тананикайки, слезе долу. Погледна го и възторжено заяви:

— Е, все едно снощи нищо не съм казала за устойчивостта и силата. Ти си просто съвършен.

Той обаче не я гледаше в очите и това я зачуди.

— Заповядай в кухнята. Направил съм палачинки и съм опържил бекон.

Тя говореше много винаги, когато се чувстваше несигурна.

— Претеглих се — половин килограм съм отслабнала. Колко много палачинки! А беконът е хрупкав, както го обичам…

Елиът се усмихна сдържано, ала не я прекъсна. Седна с чаша кафе в ръка и мълчаливо я погледна, а Джордж продължаваше да говори:

— Докторе, днес няма крос. Но в музея имало нова експозиция. Ако искаш пък да отидем в аквариума. Там винаги е весело. Или…

Той мълчеше и разбираше, че тя усеща, че не що не е наред.

— Какво има, Елиът?

Той отново се насили да се усмихне.

— Закуси ли?

Джордж кимна и потупа пълния си стомах.

— Трябва да ме научиш да правя палачинките като теб.

— Много е лесно. Прочиташ инструкцията на пликчето и готово… — боже, помисли си Елиът, защо й говоря толкова хладно! — Джордж, ела да седнем в хола.

— Тъй вярно! — тя отдаде чест и го последва.

Седнаха и той подзе:

— Трябва да поговорим… — прокара ръка през косата си и промълви: — Не мога да се оженя за теб.

Последва тишина. Джордж усети стомаха си на топка. Тихо попита:

— И ще ми кажеш ли защо?

— Поради няколко причини. Обаче най-важната причина е повече от очевидна. Ти си на двайсет и три…

— Почти двайсет и четири.

— А аз ще стана на трийсет и девет в края на годината. Петнайсет години ни делят. Твърде много е. Ти не си от моето поколение, аз не съм от твоето. Ако имаш някакви спомени от шейсетте години, то е от игрите с братята ти.

— Аз съм израснала през шейсетте.

— Не, тогава си била дете. Не разбираш ли, че когато си се родила, аз съм бил в гимназията! Може да съм ти бил гледачка, нали?

Тя усещаше, че постепенно я обзема ужас — сякаш пред нея затръшваха вратата на затворническа килия! Усмихна се и опита да произнесе с шеговит тон:

— Елиът, аз не съм дете. Достатъчно съм зряла, за да взимам решения. Тези петнайсет години не означават нищо за мен. Мисля, че двамата сме разговаряли по всички въпроси без изключение. А това е много важно за един брак — хората да си говорят, да си споделят, да им е приятно един с друг, да се забавляват. Заблуждавала ли съм се? Компанията ми неприятна ли ти е била?

— Не. Напротив. Но ние се познаваме само от шест месеца.

— Значи искаш да кажеш, че не съм подходяща за теб, защото не си спомням Джон Кенеди, така ли? И какво значение има всичко това?

— Годините имат своето значение… — гласът му звучеше доста напрегнато. Джордж нямаше лесно да се предаде. И той не го беше очаквал. — Повечето ми приятели са или на моите години, или по-възрастни. Дейвид и Дорис например. Та те могат да ти бъдат родители!

— На тях никак няма да им бъде приятно, ако те чуят!

— Сигурно. Обаче фактът си е факт. И може би във викторианската епоха е било нормално мъжът да е доста по-възрастен от жената, ала в наши дни коя жена би искала да прекара живота си с мъж, който ще бъде на петдесет, когато тя ще бъде само на трийсет и пет!

— Значи ти взимаш решението и аз нямам право на дума?

— Да — въздъхна Елиът.

— И това, че те обичам за теб няма никакво значение, така ли? Че искам да прекарам живота си с теб?

— Джордж, аз се възползвах от твоята младост… — на лицето му нервно потрепна мускулче. — Не, не ме прекъсвай. Истина е, че ти ме избра и то, както каза, избра ме, защото съм с по-голям опит. Аз знаех какво ще се случи. Ти се увлече. Първа любов или нещо такова…

Джордж скочи от дивана.

— Увлякох се, така ли? Как можеш да говориш такива смешни, нелепи неща! Да те вземат дяволите, Малори! Аз не съм някоя глупачка. Мога да направя разлика между увлечение и любов…

— Виж какво, съвсем нормално е за една девствена жена да се увлече по мъжа, с когото спи за пръв път. Ти не си имала друг мъж. Аз обаче съм имал много жени.

Тя ахна и очите й се напълниха със сълзи.

— Значи аз съм била едно от многото, така ли? Докато се появи следващата…

— Сега пък ти говориш нелепости. На твоите години имах не една и не две приятелки. Редно е и ти да бъдеш с други мъже. Мъже на твоята възраст. И когато дойде време да се омъжиш, ти ще имаш достатъчно опит.

— Звучиш като компютър.

— Джордж, шестте месеца заедно бяха прекрасни. Но повече не мога да се възползвам от теб. Ти не само че си много млада, пред теб е цялото бъдеще. Много скоро ще бъдеш още по-известна, отколкото си сега. Не мога да те откъсвам от всичко това с някакъв брак, който ще те потисне само след година.

— Обмислил си предварително нещата — тихо рече тя.

— Да.

Джордж опита да говори саркастично, ала не успя.

— Сигурно си бил ужасно шокиран, когато за пръв път ти предложих брак. От жена на моите години такъв въпрос надали би могъл да се очаква.

— Мисля, че да.

— Докторе, ти си възрастен мъж и сигурно бързо си преживял шока. Защо не ми каза, че не искаш да се ожениш за мен, когато те помолих преди две седмици? — той не смееше да я погледне. — Ти наистина ме учудваш! — тя се засмя. — Не си ми го казал, защото ми предстоеше операция, нали? Да не би да се отчая и да се самоубия?! Не ме мисли за толкова инфантилна. Е, кажи, така ли беше, кажи!

— Така беше. Не ти го казах заради операцията.

— Не ти вярвам! Как може да си смятал, че съм толкова глупава… Май прекъсвам добре подготвената ти реч. Ще ти кажа още нещо!

— Вече чух достатъчно.

— Но и пренебрегваш всичко, което чу дотук, така ли е?

— Не съвсем…

— Защото си твърде уверен в собствената си правота. Чудя се как проведе този разговор, преди да ми свалят шевовете! И тогава да ми покажеш пътя.

— Престани, Джордж! — избухна Елиът. — Постъпвам по този начин, защото смятам, че така и за двама ни ще бъде най-добре. Извинявай, ако смяташ, че е неразумно. Ала трябва да ми повярваш, че увлечението не е трайно чувство. Господ ми е свидетел, че исках да прекарам живота си с първите момичета, с които спах! Обаче после ги забравяш. Увлечението не е трайно чувство.

— Искам да знам едно нещо.

— Да?

— Обичаш ли ме?

Той извърна поглед. Тя едва се сдържа да не се развика и само промълви:

— Ясно… Не казвай нищо. Чух много неща, но това не мога да го понеса.

Елиът търсеше думите.

— Джордж, ти си ми много скъпа — спокойно рече той. — Ала разбери, че е време да се радваш на младостта и успеха си без мен — аз съм едно бреме за теб. Ще излизаш с други, млади мъже. И скоро ще намериш своя любим, някой на твоите години. Аз пък ще се чувствам по-спокоен с жени на моята възраст.

— Като Айлийн?

— Да.

— И повече нямаме какво да си кажем, така ли?

Елиът усети, че тя ще се разплаче всеки миг. Постъпвам ли правилно, за кой ли път се запита той.

— Не. Приготвил съм ти багажа.

Джордж изведнъж избухна в горчив смях.

— Затова ли ми беше приготвил дрехите? Защото всичко друго е в куфар до вратата?

— Ще те изпратя.

— Няма нужда! С теб заедно и крачка няма да направя… — тя се запъти към вратата и подметка през рамо: — Благодаря за лекцията, доктор Малори. Сигурна съм, че скоро ще си намериш друга жена за леглото.

— Джордж, чакай, ще те закарам…

— Върви по дяволите! — заяви тя и затръшна входната врата след себе си.

Елиът постоя няколко минути. После взе куфарите й, качи се в колата и подкара бавно, като се оглеждаше да я види. Спря пред дома й и зачака. Джордж се появи след десетина минути — с приведени рамене и глава тя вървеше бавно и умислено. Отключи, изрита куфарите в антрето и без да се огледа, влезе и затвори вратата.

Той се прибра с чувството, че изведнъж е остарял.