Катрин Артър
Любовни знамения (2)

Втора глава

Зашеметена, Джини остана загледана след него. Беше безкрайно объркана. Трепереше, бузите й пламтяха, очите й се пълнеха със сълзи. Велики Боже! Какво си бе въобразила? Умът си ли беше загубила? От начина, по който бе реагирала, той сигурно си е помислил, че…

С треперещи пръсти тя закопча роклята си и тръгна бавно към сградата. Противоречиви мисли разкъсваха съзнанието й. Никога не се бе държала така. И никога не е била тъй необуздана. Никога! Само с Кърт, но той беше неин годеник. Усещането не беше същото. Въобще не беше същото. Кое беше различно? Байрън беше привлекателен. Накара я да се почувства толкова желана. И объркана. Напълно объркана. Когато я целуна, тя сякаш изпадна в пълна забрава. О, хайде, това не е извинение. Може би причината не беше в Байрън. Та тя едва го познаваше. По някакъв начин той й напомняше за Кърт, когото бе загубила завинаги. Сигурно това е причината. Тя имаше нужда от някой, който да замени изгубения любим. Байрън също. А може би Джини му напомняше за неговата съпруга и изведнъж бе осъзнал, че това не е тя? И не може да я замени? А може би е решил, че е сбъркал и не иска жена, която толкова лесно бе успял да прелъсти. Ако не беше спрял, тя сигурно щеше да му позволи да отиде докрай.

Джини спря и се вкопчи в оградата. Чувстваше се зле. Седна на голямата пейка до корта и отпусна глава в дланите си.

От очите й капеха сълзи, раменете й се тресяха от тихи ридания. Беше изгубила контрол над себе си както никога досега. Чувстваше се самотна. Ужасно самотна.

— Добре ли си, скъпа? — чу до себе си познат глас.

Сепна се и вдигна поглед. Порша се бе приближила безшумно. Тя нежно сложи ръка върху рамото на Джини и й подаде чиста кърпичка.

— Вземи! — каза тя. — Поплачи си, скъпа. Всичко ще се оправи. Това е съдба. Усетих го веднага щом ви видях заедно. Как танцувахте само… Беше поразително. Видях ви да излизате двамата, а после той се върна сам. Изглеждаше разстроен. Не зная какво се е случило, но няма значение. Не е моя работа.

— Той ме целуна — изхълца Джини.

— И ти го удари?

— Не, но трябваше да го направя. Чувствам се объркана.

Порша съчувствено прегърна Джини.

— Разбира се, че си объркана. Сигурно ти е харесало? Мисля, че Байрън е не по-малко объркан, но не се тревожи! Вселенските духове си знаят работата и в началото невинаги е ясно какви са техните намерения. Трябва да чакат и да приемеш това, което ще ти донесат. Но според мен… — Порша се усмихна и на бузите й се появиха трапчинки. — Всъщност вече съм сигурна, че небесните сили ти готвят нещо много хубаво, Джини! Много хубаво.

— А пък според мен твоите небесни сили просто се опитват да ми кажат, че ще прекарам живота си сама — тя сподави риданията си и избърса очи.

— Не. Ти си потресена от силата, която се е намесила в живота ти. Може да не ми вярваш, но това, което става, е за добро за теб.

— На мен не ми харесва. А сега смятам да си отида вкъщи. Не искам да стоя повече на това празненство.

— Няма да си ходиш. Ще си оправиш грима и ще се върнем при другите. Нали не искаш хората да помислят, че си изчезнала с Байрън ди Стефано? Само ще дадеш повод за клюки — усмихна се тя дяволито. — Дори аз мога да пусна слуха.

— Защо постъпваш толкова подло с мен? — попита Джини. — Имах тежък ден и съм уморена.

— Не съм подла. Опитвам се да те предпазя, за да могат небесните сили да работят без намесата на хората. Хайде, ела.

Тя хвана Джини под ръка и я поведе към клуба.

Порша сигурно е права, мислеше Джини, поне за клюките. Тя оправи грима си под строгия надзор на Порша и след инструкциите „да се усмихва и да танцува с всеки, който я покани“, двете влязоха в трапезарията.

— Нима космическите сили не могат да подредят нещата, ако не се смея и не танцувам? — противеше се Джини.

— О, те си знаят работата — каза сериозно сестра й, — но има опасност да не ти хареса, ако се обърнат срещу теб. Трябва да бъдеш готова за тяхната помощ.

— Готова съм, повярвай ми — каза мрачно Джини.

Всъщност тя въобще не вярваше в мистичните сили на Порша, но когато стигнаха залата, преброи до десет и залепи усмивка на лицето си, защото си даде сметка, че тъжната физиономия също може да даде повод на злите езици за приказки по неин адрес.

Тъкмо прекрачи прага и Боб Уелч я покани на танц. Тя прие и през следващия час се въртя на дансинга като сменяше постоянно партньорите си. Но колкото и да не искаше да си признае, никой не танцуваше така добре, както Байрън.

Към единайсет часа краката й копнееха да захвърлят високите токчета. Дори Порша не се възпротиви, когато й каза, че е уморена и си тръгва.

Джини отиде в съблекалнята, преоблече се, обу сандалите си и напусна клуба с въздишка на облекчение. Беше успяла да се измъкне от тържеството, без да се обвързва с бъдещи ангажименти, макар да съзнаваше, че е по-добре да излиза, отколкото да седи всяка вечер вкъщи. Здравият разум й подсказваше, че не иска да прекара живота си като отшелник. Бе живяла сама толкова дълго време. Може би това бе причината да си изгуби ума, когато Байрън я целуна. Да, тя определено имаше нужда да излиза по-често.

Тя паркира колата в двора и направи кисела физиономия при вида на изкривения калник, който блестеше на лунната светлина. Съдба, как не, помисли си. Просто не бе внимавала достатъчно. И все пак родителите й излизат на шосето по тази алея повече от двайсет години, без да катастрофират нито веднъж.

Затвори портата и се качи на верандата. Изведнъж някаква тъмна фигура се изправи от шезлонга и Джини извика от уплаха, преди да разпознае Байрън ди Стефано, облечен в черен анцуг.

— Какво правиш тук, за бога? Изплаши ме до смърт?

— Извинявай. Излязох да потичам. Исках да говоря с теб, затова дойдох да те чакам. Настаних се толкова удобно. И, изглежда, съм задрямал. Звучи ти като в „Златокоска и трите мечета“, нали?

— Да — съгласи се Джини, въпреки че се чувстваше по-скоро като Червената шапчица при срещата й с вълка. Нима все още се интересуваше от нея, след като така красноречиво му бе показала слабостта си?

— За какво искаш да говорим? — попита враждебно тя.

— Мислех си, че трябва да ти обясня… Страхувам се, че се държах като психопат. Не се плаши. Не съм луд и не съм дошъл тук да те нападам. Може ли да вляза за малко? Няма да те задържам. Сигурно си уморена.

— Да, уморена съм — мисълта да го пусне вътре я плашеше, но този път Байрън беше болезнено внимателен, сякаш и той бе объркан като нея.

Отключи плъзгащата се врата и светна лампите.

— Заповядай — покани го тя. — Внимавай да не настъпиш котетата. — Кити се появи изневиделица и се стрелна през вратата.

— Я! — Байрън се засмя при вида на малките, които вървяха след майка си с вирнати опашки. Наведе се и взе последното. — Ще ги раздаваш ли? — попита, като галеше котенцето.

— След около седмица — отговори Джини. Напрежението й взе да изчезва при вида на мъжествения Байрън, напълно завладян от малката пухкава топчица, която едва покриваше дланта му. — Искаш ли да ти дам едно? — усмихна се тя.

— Искам това — каза той. — Харесва ми окраската му.

— Това със сигурност е женско, шарените винаги са женски.

— Добре — каза Байрън. — Ако населението започне да се увеличава, ще я кастрирам.

— И аз трябваше да направя същото с Кити, преди да ми народи цял отбор котета. Седни — покани го тя и се отправи към хладилника. — Искаш ли нещо за пиене?

— Да, благодаря — той седна на масата. — Значи къщата е на родителите ти.

— Да — Джини вадеше лед от хладилника. — Ще остана, докато се върнат от Англия. Иначе живея близо до тенис клуба.

Тя наля кока-кола в две чаши.

— Но тук си прекарала по-голямата част от живота си?

— Да. Когато родителите ми я построиха, това беше най-отдалечената къща. Сега имотите наоколо са много скъпи.

— Значи се оказа добро капиталовложение?

— Да, така е — Джини донесе чашите на масата и срещна усмихнатия поглед на Байрън. Изведнъж осъзна, че двамата разговарят съвсем приятелски, сякаш между тях нищо не се е случило, и се зарадва. Седна и отпи от чашата. — А ти откога живееш тук? — попита тя.

— От четири години. Преди живеех в Ню Йорк… — Изражението му стана сериозно и той се загледа в котето. — Което ми напомня защо дойдох — той въздъхна, остави пухкавото животинче на пода и погледна към Джини. — Трудно ми е да говоря за това, но мисля, че е най-добре да бъда откровен.

Той замълча. Лицето му беше напрегнато. В изражението му бе настъпила коренна промяна. Изглеждаше разтревожен и нещастен и вместо да се притесни от погледа му, Джини усети, че сърцето й се изпълва със съчувствие.

— Разкажи ми — подкани го тя.

— Е, добре. Преди пет години жена ми и детето ми загинаха при земетресението в Мексико.

Джини кимна мълчалива. Знаеше много добре, че никакви думи не са в състояние да успокоят такава болка.

— Бях съкрушен — тихо продължи Байрън. — За мен беше ужасно да погреба жена си, но най-лошото бе, че не намерихме нито следа от… — гласът му пресекна. — От детето. Сега щеше да е колкото племенника ти. Винаги, когато видя момче на тази възраст… особено мексиканче… си спомням. Жена ми беше от Мексико — той въздъхна и поклати глава. — Както и да е, след около година реших да се преместя на запад, да избягам от всичко познато. Надявах се, че ще свикна да живея с мисълта за случилото се и ще успея да продължа работата си. Засега тя е единственото, което ме предпазва да не рухна съвсем.

Байрън млъкна. Прокара нервно пръсти през косата си, облегна се и тъжно се усмихна.

— Сигурно ти звучи нелепо, но аз просто се опитвам да ти обясня, защо не мога да превъзмогна мъката и сигурно никога няма да мога. Аз те харесвам и ти, разбира се, си го забелязала. Дори много те харесвам. Но това пробужда у мен предишния страх… Да не загубя отново човек, когото обичам. Когато съм в подобно състояние на крайно напрежение, не мога да работя, а без работата си съм загубен. Затова избягах. Ето защо няма да те каня на срещи, както би постъпил всеки нормален мъж, срещнал красиво момиче — той млъкна и се загледа напрегнато в лицето й. — Сега сигурно ще си помислиш, че съм душевно болен.

— Не — каза нежно Джини. Толкова добре го разбираше. Поколеба се дали да му разкаже за Кърт, но се отказа. Това си беше неин проблем, а и на Байрън му беше достатъчно тежко. — Надявам се, че някой ден ще превъзмогнеш страданието — продължи бавно тя, — но се радвам, че можеш да работиш. Тази вечер не успях да ти кажа колко силно ме развълнува твоята картина. Мисля, че не бих могла да го изразя с думи.

Съвсем неочаквано за нея, Байрън измърмори нещо и закри лицето си с длани. Когато отново вдигна глава, погледът му беше замъглен.

— Мнението ти е много ценно за мен. Благодаря ти — той внезапно стана. — Трябва да тръгвам. Чака ме дълъг път.

— Ще светна външните лампи — каза Джини и също се изправи.

— Не се тревожи. Виждам добре в тъмнината — каза Байрън. Той спря на вратата и се обърна. — Защо не си се омъжила? — попита намръщен, сякаш я обвиняваше.

Изненадана, Джини се загледа в него с празен поглед. Бореше се с импулса да му каже, че тя също се е опарила от живота и се страхува.

— Не зная. Сигурно не съм срещнала подходящ човек.

Байрън присви очи. Вгледа се напрегнато в лицето й и на нея й се стори, че съзира в очите му всички неизказани мисли.

— Страх те е да се обвържеш с един човек завинаги — рече накрая той. — Често се случва в наше време.

— Не — отвърна Джини.

— Ти също се боиш от нещо, виждам го в очите ти.

— Просто съм уморена. Имах тежък ден.

— Който не започна много хубаво — Байрън се усмихна притеснено. — Е, лека нощ!

— Лека нощ!

Той излезе на верандата. Джини понечи да дръпне плъзгащата се врата, но нещо я спря и тя също пристъпи навън. Байрън заслиза по стълбите. Изведнъж се обърна, облегна се на перилата и погледна Джини, после вдигна очи към луната и отбеляза:

— Красива нощ!

— Да — съгласи се Джини и също се загледа в луната. Изведнъж една падаща звезда се стрелна в небето, оставяйки седефена диря след себе си. — Видя ли я? — прошепна тя.

— Прекрасна гледка — каза тихо Байрън.

Погледите им се срещнаха и за миг Джини имаше невероятното усещане, че ярката светлина на падащия метеорит запълва пространството помежду им.

— Джини, ще направиш ли нещо за мен? — промълви Байрън.

— Какво?

— Прибери се вкъщи, затвори вратата и я заключи.

Тонът му не търпеше възражение. Джини разбра. Без да каже нито дума, тя се обърна и влезе. Загаси лампите. Сълзи напираха в очите й. Пипнешком прекоси тъмната стая и се доближи до прозореца. Видя как Байрън излезе на пътя и се отправи към дома си. След първите няколко крачки спря и се обърна към къщата. Дълго стоя така. После тръгна с наведена глава нагоре по хълма и изчезна от погледа й.

Джини се отпусна на леглото и се загледа вцепенена в тъмнината. Сълзи се стичаха по бузите й. Безнадеждното чувство на самота отново я бе обзело, този път още по-силно. Имаше чувството, че надеждата, слънцето, светлината, смехът са изчезнали от живота й завинаги. Без дори да се съблече, тя се сви на леглото и придърпа завивката. Искаше й се да забрави днешния ден. Като падаща звезда Байрън се стрелна в живота й, докосна я нежно и отново изчезна. Изплашен. И двамата бяха прекалено изплашени. Джини зарови лице във възглавницата. Изминаха дълги часове, преди да заспи.