Катрин Артър
Любовни знамения (6)

Шеста глава

— Чудесна къща — отбеляза Джини.

Искате й се да говори за нещо обикновено, за да отклони мислите си от необичайната ситуация.

Байрън мълча почти през целия път. Може би и той се чувстваше неловко. Джини стоеше на прага на всекидневната, където бе надничала преди няколко дни от верандата. Отвътре стаята изглеждаше още по-голяма. Имаше и стълбище към терасата на втория етаж.

— Колко е просторно! — възкликна тя.

— Имаш право — Байрън огледа стаята със странно безразличие. — Ако израснеш в един апартамент с осем души, и при това с обща баня, започваш да оценяваш подобни удоволствия. Искаш ли да разгледаш къщата?

— О, да! — отвърна бързо Джини. Не беше сигурна дали иска да я разгледа точно сега, но така щеше да спечели време, за да се овладее. Прилошаваше й от усещането, че внезапно ще се събуди и обстановката ще се окаже плод на нейната фантазия и ще изчезне, ако се опита да докосне някоя вещ. Мъжът до нея обаче беше съвсем действителен.

Убеди се в това от горещата вълна, която я заля, когато той хвана ръката й.

— Започваме от приземния — предложи Байрън и я поведе край импозантната каменна камина с огромен меден капак. — Зад тази стена има вътрешни стълби — тръгнаха надолу и той разсеяно махна към една от стаите. — Това би трябвало да е зала за игри, но аз не я използвам. Може би е добре да купя поне маса за билярд.

— Какво ще кажеш за тенис маса? — предложи Джини.

— Добра идея — съгласи се Байрън. Той отвори вратите на две малки спални, подредени с вкус, но някак безлични. — Стаите за гости. Всяка има отделна баня, а тук — той отвори друга врата — е сауната и малкият вътрешен басейн. Използвам ги само понякога. В края на коридора е апартаментът на икономката, но тя не живее тук. Идва само през деня.

— Много е хубаво — рече Джини, но си мислеше, че Байрън говори някак небрежно за собствената си къща. Или може би той също печелеше време?

Прекосиха набързо кухнята и трапезарията и отново влязоха във всекидневната близо до стълбите за терасата.

— Моята стая и ателието са на горния етаж — каза Байрън и стисна ръката й, докато се изкачваха. Като че ли се боеше да не би тя да се отскубне и да избяга. — Ето къде работя — той тържествено я въведе в просторна стая, от чийто таван висяха огромни лампи. Байрън обясни, че имитирали слънчева светлина, така че да може да рисува и през нощта.

— Харесва ми тази стая — възкликна Джини. От нея лъхаше топлина, усещаше се ритъмът на живот на собственика, което не можеше да се каже за останалата част от къщата. Всичко вътре издаваше присъствието на Байрън: картините, наредени до стените, походното легло, масичката с недоядения сандвич върху нея. Тук явно беше сърцето на къщата, мястото, където Байрън живееше и работеше. В средата на стаята имаше голям статив, където очевидно бе платното, което Байрън рисуваше в момента. Фина покривка бе метната отгоре му.

— Това ли е картината? — попита Джини, сочейки към статива.

— Да — кимна Байрън. Лицето му беше напрегнато. — Обикновено не се смущавам толкова, когато показвам картините си, но за мен е много важно как ще възприемеш тази — накара я да се отдалечи на десетина стъпки от статива, после приближи до платното и хвана покривалото. — Готова ли си?

— Да, да, готова съм! — отвърна тя, като се усмихваше окуражаващо. Бе сигурна, че Байрън е въплътил цялата си душа и сърце в новата творба!

Застанала неподвижно, тя гледаше как той внимателно я открива и изведнъж затаи дъх, лицето й пламна.

— О! — извика, неспособна да овладее чувствата си.

Във вихъра на преплетените форми, едната светла, а другата тъмна, Джини без колебание разпозна мъж и жена, които се прегръщат в екстаз. Тя погледна Байрън, после отново картината, замаяна от благоговение пред умението му да изразява толкова много с толкова обикновени на вид, но драматични като излъчване линии.

— Постигнах целта си! — заяви Байрън победоносно. — Ти видя в картината това, което исках! Пукната пара не давам какво ще открият другите в нея. Важното е, че ти разбра!

— Но… как би могъл някой да не я разбере? — попита объркана Джини.

— Лесно — вдигна рамене Байрън, обгърна я с ръце и се загледа в картината. — Критиците прекалено много се увличат в тълкуванията си. Мога да си представя как ще твърдят, че това е алегорично представяне на извечната борба между доброто и злото, още повече, че едната фигура е тъмна, а другата светла. Но това, разбира се, е далеч от истината. Освен ако приемем, че ти си доброто, а аз — злото.

— Нищо подобно — поклати глава Джини, все още смаяна от забележителната творба.

Когато Байрън я придърпа по-близо до себе си, тя склони глава на гърдите му, без да отмести поглед от платното. Представи си как се е прибрал в събота вечерта, след като си тръгна от дома й, и е започнал да рисува. Но бе забравил за нея през тези дни, когато не се обаждаше. Била е до него, по-близо от всякога! Та го прегърна и въздъхна дълбоко.

— За какво мислил!? — попита Байрън и зарови лице в косата й. — Смяташ, че в картината съм изливал неосъществените си желания?

— Не зная — вдигна глава Джини и го погледна. — Така ли е?

— Може би — отвърна той и се усмихна. — Или пък само съм ги разпалвал. И в същото време бягах от теб — той вдигна косата й и обгърна с длан шията й. — Аз съм особняк, Джини. При това непоправим.

Особен? Да, може би, мислеше си Джини, загледаш в тъмните глъбини на очите му. В тях витаеха образи и представи, които другите хора не можеха да видят, но той бе споделил с нея своето видение, въплътил го бе в картината по невероятен начин. Почувства се незначителна и в същото време извисена. Имаше усещането, че му е много скъпа, че би могъл да изрази чувствата си към нея само чрез своето изкуство. И с целувка. Байрън я гледаше толкова сериозно, сякаш се колебаеше дали да я целуне. Страхуваше ли се или пък мислеше, че тя се бои? Джини не изпитвате страх. Всяка фибра в нея сякаш беше нащрек и очакваше магическото докосване на устните му. Тя бавно вдигна ръка, плъзна я по тила му и нежно го придърпа към себе си.

Байрън простена и силно притисна, а устните му страстно се впиха в нейните.

Нищо, което бе изживяла и усетила до този момент, не бе й подсказвало, че е в състояние да реагира така бурно. Сякаш всеки нерв от тялото и изхвърляше огнени искри и в същото време беше в състояние да усеща всичко с брилянтна яснота, а умът й се рееше, замаян от удоволствие. Влажните меки устни на Байрън изпиваха нейните. Тя имаше чувството, че се разтапя в обятията му, толкова силни и нежни бяха ръцете му. Дъх на мъжественост изпълвате ноздрите й и се смесваше със сладкия вкус на мед върху езика й.

— О, Джини, толкова те желая! — прошепна Байрън. — Нека отидем в моята стая.

Той я грабна на ръце и я занесе в спалнята си. Запали страничните лампи, които светеха с мека светлина и я остави в огромното си легло, което имаше голяма дъбова табла във форма на арка. Отметна златисточервената покривка, седна до Джини и отново я целуна.

Не след дълго те лежаха, преплели тела. Тя се наслаждаваше на силата, която преливате в тялото й от неговото. Имаше чувството, че ръцете й са станали достатъчно силни да притисне о себе си Байрън така, че да остане завинаги част от нея. Докато я целуваше, той разкопча блузата й, нежно погали кадифената кожа на гърба й.

След това прокара ръка между тръпнещите им тела да погали гърдите й и леко въздъхна.

Искаше й се той да продължи да се доближава до нея. Имаше чувството, че летят на облак от бляскав звезден прах в някакъв странен нов свят без граници, и че ако продължат да летят заедно, не след дълго тя няма да може да се върне към реалния свят. Облеклото им й се стори като неприятна бариера и без да отваря очи, тя започна да разкопчава ризата му, за да усети мъжествените му гърда върху горящата си кожа. Той леко се засмя и двамата се завъртяха, стенеха от удоволствие, милваха се един друг и се целуваха, опиянени. Изведнъж Байрън прикова Джини под себе си с ръце на раменете в и вдигна глава.

— По-добре ще е да спрем и да помислим малко — каза той с дрезгав глас, но тъмните му очи излъчваха толкова топлина, че Джини отново бе погълната от красотата им.

— За какво? — прошепна тя, обезпокоена от тревожните бръчки на челото му. Не искаше да мисли, искаше само да се завърнат в красивия сън.

— За това какви могат да бъдат последствията, ако не спрем дотук — отвърна Байрън сериозно. — Нещо, за което съм сигурен, че още не сме готови.

— Не сме готови ли? Наистина не разбирам.

— Явно ще трябва да ти обяснявам дума по дума — въздъхна Байрън и опита да се усмихне. — Съмнявам се, че вземаш противозачатъчни таблетки, аз също нямам при себе си никакви предпазни средства. Не съм планирал… Казах ти вече… Не исках да спираме дотук, но… Ядосана ли си? — попита той в отговор на смаяния поглед на Джини.

— Н-не — промълви тя.

Изведнъж очите й се наляха със сълзи и тя зарови лице във врата му. Ето, отново бе направила същото. От мига, в който я целуна в къщата на сестра й, тя бе готова да му се отдаде, стига той да поиска. Обикновено съпротивата й се свеждаше до незначителни угризения, които лесно преодоляваше. Но този път не мислеше за себе си. Мъчно й беше, че е довела Байрън до състояние на безсилие, което сигурно беше много по-тежко за него, отколкото за нея. Ами ако не беше спрял? Тя щеше ли да съжалява? Не беше сигурна. Тревожен звук се изтръгна от гърлото й — полусмях, полуридание.

— Съжалявам, Джини! — каза Байрън, с огромна болка в гласа. — Повярвай ми, че ако знаех, ако не бях така замаян…

— Радвам се, че някой успява да запази поне малко разум, защото аз не съм в състояние. Ти напълно ме лишаваш от способността да разсъждавам.

Тя се отдръпна и се усмихна през сълзи. Измъчваше се да го гледа толкова обезпокоен и нещастен.

— Аз наистина съм добре — каза тя. — Нищо ми няма.

Като изключим щастието, което изпита, когато той най-накрая се усмихна. Внезапно осъзна, че сърцето й вече принадлежи на този страстен гений, завладял цялото и същество.

— В бъдеще трябва да планираме нещата по-отрано — въздъхна Байрън. — Май ще е по-добре да прекарам нощта на походното легло в ателието. Ако, разбира се, не предпочиташ да те закарам у вас.

— В никакъв случай — каза Джини и погали лицето му. — Толкова съм уморена от самотата си — усмивката на Байрън отново озари лицето му и той я целуна бързо по челото.

— Аз също — Байрън стана. — Поне няма да бъдем много далеч един от друг. Ще закусим заедно сутринта. Непременно ще отида и до аптеката, за да не се окажа неподготвен отново. А сега е по-добре да изчезвам оттук или всичките ми добри намерения ще отидат по дяволите. Имаш ли нужда от нещо?

— Само от малко повече сила на характера — поклати глава Джини и придърпа дрехите си. — Но обещавам или поне ще направя всичко възможно, да не те подвеждам отново, докато… — тя замълча смутена и крадешком погледна Байрън.

— Какво се опитваш да ми кажеш? — той въпросително вдигна вежда. — Да отида до аптеката веднага ли?

— О, не! — отвърна бързо Джини. Но какво всъщност имаше предвид? Мъчеше се да намери точните думи. — Исках да кажа… Наистина не мисля, че ние би трябвало… — тя сведе поглед и прехапа устни. След всичко, което стана, как би могла да му обясни, че предпочита да не се любят, докато не изяснят всичко за бъдещето си.

— Джини, погледни ме! — Байрън заобиколи леглото и се изправи пред нея. — Струва ми се, че разбрах. Преди да се любим, искаш да изясним докъде ще ни доведе това, така ли?

— Нещо такова — Джини вече съжаляваше, че е повдигнала въпроса.

Байрън изглеждаше ядосан и погледът му беше студен.

— Нещо такова? — повтори той иронично — Трудно ми е да го изтълкувам.

— Зная, че звучи неубедително след… след начина, по който се държах. Нямам никакво извинение. Може би от глупост.

— Много малко вероятно — погледна я Байрън критично. — Не съм забелязал да проявяваш глупост за каквото и да било — една сълза се търколи по лицето на Джини и той гневно свъси вежди. — Не се разстройвай, Джини. Опитвам се да разбера. Едно по-ясно обяснение от твоя страна ще ми бъде полезно.

— Но аз наистина нямам ясно обяснение — каза Джини отчаяно. — Възпитана съм с мисълта, че сексът без брак е нещо нередно, но вече не съм сигурна, че вярвам в това. На двайсет и седем години съм и ми изглежда доста глупаво. А и когато ме целунеш, отхвърлям всякакви задръжки. Но след това не зная дали съм постъпила правилно, не мога да си представя как ще се почувствам, ако… — тя замълча и лицето й пламна при мисълта да признае невинността си пред скептичния поглед на Байрън.

— Искаш да ми кажеш, че си девствена!

Джини кимна и сведе поглед към пода, като още веднъж съжали, че не е проявила достатъчно разум да премълчи. Байрън не проговори толкова дълго, че най-накрая тя се осмели да го погледне. За нейно облекчение лицето му изразяваше най-вече объркване и смущение.

— Сега искаш ли да си вървя? — попита тихо тя.

— Разбира се, че не — бързо отговори Байрън. — Честно да ти кажа, не съм и подозирал, че в Южна Калифорния все още съществуват двайсет и седем годишни девици.

— Може би ще е най-добре да ме залееш с бронз и да ме поставиш в музея. И без това се чувствам като някакъв безжизнен експонат.

— Недей! — усмихна се Байрън. — Не мисля, че ще страдаш още дълго. А междувременно… — очите му блеснаха дяволито. — Ще се постарая да се държа максимално прилично.

Той излезе от стаята и Джини остана да се чуди дали го каза сериозно, или по закачливия му поглед трябваше да заключи, че възнамерява да направи точно обратното. Ако беше така, тя щеше да си има много неприятности. Не само, че беше като глина в ръцете му, но и цялата й решимост да запази целомъдрието си се разклащаше.

Той беше само в съседната стая и вече й липсваше.

Джини се вмъква под завивките, вкопчи ръце във възглавницата и затвори очи.

— О, Байрън, как искам да си тук до мен! Толкова те обичам! — прошепна в мрака.

 

 

Отвори очи едва когато чу гласа му.

— Ставай, Сънчо! — подкани я той.

Джини го погледна и премигна. Беше застанал до леглото по червен халат и държеше поднос с каничка кафе, две чаши и чиния с кифлички.

— Спах чудесно — каза сънено Джини и седна, като старателно придърпа завивките. — Дори не съм чула кога си влязъл — тя отметна косата от лицето си и се заоглежда за плетената си чанта. Не я видя никъде и се намръщи. — Струва ми се, че дойдох с чанта. В нея ми е халатът.

— В ателието ми е — каза Байрън.

— Би ли ми я донесъл? — попита тя смутено, като забеляза дяволитата му усмивка и заподозря намеренията му.

Той се усмихна широко на укорителния и сърдит поглед.

— Разбира се — отвърна сговорчиво. Остави подноса на нощното шкафче и я целуна бързо. — Веднага се връщам.

Джини го наблюдаваше как излиза от стаята, а в нея отново се бореха противоречиви чувства. От една страна, копнееше да бъде отново в обятията му. Нямаше нужда да се преструва, че не иска да се люби с него, въпреки че мисълта за това все още я изпълваше с безпокойство. Ако можеше да бъде сигурна, че той изпитва към нея нещо повече от сексуално привличане. Тогава може би… Чу стъпките му и пулсът й се ускори. В едно нещо беше абсолютно сигурна. Онова, което изпитваше към него, беше любов.

— Заповядай! — подаде и той чантата.

— Благодаря — взе я Джини и извади халата си. — Обърни се. И не ме гледай така! — сопна се тя на дяволитата му усмивка.

— Не мога да се сдържа — рече той и се подчини. — Ти си прекрасна.

— Ласкателството няма да ти помогне много — Джини бързо облече халата си. — Вече можеш да се обърнеш.

Байрън се завъртя и я огледа от главата до петите.

— Не искам да ти го казвам, но с моето въображение ми е все едно дали си с халат или абсолютно гола. Но щом така се чувстваш по-сигурна, няма да се оплаквам. Изправи възглавниците и се настани удобно. Ще закусваме в леглото. Седни и се отпусни! — каза той, забелязал колебанието й. — Няма да те нападна, не се притеснявай. Можеш да ме удариш с каничката, ако се опитам да ти направя нещо.

Тя седна неохотно на леглото и се обърна само дотолкова, че да го вижда с крайчеца на окото си. Дали той подозираше колко я привлича? Едва се сдържаше да не го погали.

— Така е по-добре — отбеляза той. — Сега ме погледни и се усмихни. Аз не съм чудовище. Можеш да налееш кафето.

Джина отвърна на заразителната му усмивка и напълни чашите.

— Ето така човек трябва да започва деня си. Не съм закусвал в леглото си от години.

— Нито пък аз — каза Джини. — Всъщност не мисля, че някога изобщо съм го правила за удоволствие. Случвало се е само когато съм била болна.

— Това е ужасно — намръщи се Байрън. — Ще трябва да го правим често. Мисля, че е по-добре и за ума, и за тялото да навлязат постепенно в деня, отколкото да скочиш от леглото, да се втурнеш по задача и да се безпокоиш за всичко, което ти предстои да свършиш.

— Никога не съм мислила за това. Родителите ми винаги стават още щом звънне часовникът и веднага тръгват. И двамата имат точна програма какво трябва да свършат през деня, и зачертават нещата, които са отметнали. Баща ми мрази да се прибере, макар и с една неизпълнена задача.

— А ти? — попита Байрън. — Правиш ли си програма?

— Не. Разбира се, имам график на учениците си и понякога наистина си записвам какво трябва да свърша, но упорито забравям неприятните задачи.

— Например? Какво най-често забравяш?

— Да отида на зъболекар — тя отхапа от захаросаната кифличка и направи гримаса. — А това ми напомня, че скоро ще трябва да си запиша час.

Те останаха в леглото повече от час и разговаряха за какво ли не. Байрън не правеше двусмислени жестове или забележки и когато Джини се почувства спокойна, помисли, че всъщност идеята му за закуска в леглото е чудесна. Може би при интимната атмосфера, която се създаваше, беше по-лесно да се изкажат нещата, които човек чувства дълбоко в себе си.

— Кафето свърши — каза Байрън. — Май е време да се обличаме и да се заемем с ангажиментите си.

— Така е — съгласи се Джини. — Кити сигурно вече си мисли, че съм я изоставила.

— Дългът зове — кимна Байрън. — Аз пръв ще взема душ, но после няма да ти се пречкам.

Джини отиде до прозореца и погледна навън. Дърветата на хълма се люшкаха напред-назад, сякаш танцуваха на вятъра, който прерязваше планинския връх. Танцьори без крака и посока, чийто танц няма да ги доведе доникъде, мислеше си тя, загледана в хипнотичните им движения. Беше ли приложима същата метафора и за отношенията й с Байрън? Всичко изглеждаше толкова нереално, като собствения й танц на събирането у Порша, като нощта, прекарана в къщата му. Нищо подобно не й се бе случвало досега. Байрън, изглежда, беше доволен от нея тази сутрин. Беше я помолил да остане, въпреки нейното несъгласие да задълбочат на сексуална основа връзката си. Отначало тя реша, че е приел отказа й като чисто предизвикателство, но вече не мислеше така. Не беше лесно да го разбере. Не й оставаше нищо друго, освен да чака. Да чака и да се надява, че за разлика от танца на дърветата, нейният не е тъй безцелен.

Когато се приготви за тръгване, тя намери Байрън в ателиета му, загледан замислено в картината.

— Харесва ли ти и на дневна светлина? — попита той и й хвърля бърз поглед.

— Обичам я — отвърна тя искрено. — Защо? Безпокои ли те нещо?

— Една дреболия. Би ли ме изчакала долу във всекидневната. Трябват ми само няколко минути.

— Добре — кимна Джини и излезе, въпреки че много й се искаше да види какво ще нарисува Байрън. Но той даде да се разбере, че предпочита да остане сам. Може би не позволява на никого да го гледа как работи. Но с малко късмет някой ден ще й разреши да го наблюдава.

Тя се разхождаше безцелно из огромната стая. Погледът й се спря на библиотеката, пълна с книги и много снимки. Имаше фотография в рамка на родителите на Байрън, тъмнокоси красиви хора. До него имаше групова снимка на цялото му семейство. Байрън трябва да е бил на около осемнайсет, изглеждаше невероятно привлекателен, но братята и сестрите не му отстъпваха. На следващия рафт бяха отново снимки на семейството и най-вече на децата. В средата имаше увеличена снимка на шестгодишно момченце. Джини се вгледа в нея и сърцето й се сви. Взе я с трепереща ръка и я разгледа отблизо. Първото й впечатление беше вярно. Като се изключи, че Тим е малко по-мургав от Байрън, двамата спокойно биха минали за близнаци.

Джини прехапа устни. Мислите й препускаха шеметно, сякаш да догонят ударите на сърцето. Нима ще се окаже, въпреки всичко, че първоначалното й предположение е вярно. Дали Байрън подозира, че Тим е негов син, или засега просто обмисля подобна възможност? Това ли беше личната работа, отвела го в Мексико със сестрата на жена му? Едва ли. Беше видял Тим само веднъж преди това. Снощи той наистина се държа крайно внимателно с него, но нищо повече. Ако проучваше данните за родителите му, със сигурност щеше да й каже. Или пък! Все пак фактът, че е сестра на Порша, би го възпрял да сподели с нея такава догадка. Джини поклати глава и се загледа в снимката — Тим поразително приличаше на младия Байрън.

— Джини?

— Да? — сепна се тя и побърза да остави снимката на предишното й място.

— Ела!

Тя изтри влажните си длани и забърза нагоре по стълбите, като опитваше да се успокои. Вероятно грешеше и преувеличаваше приликата между Байрън и Тим. Лицето На Тим беше някак по-заоблено, носът — по-малък, А Байрън с опитното око на художник сигурно вижда и други разлики. Пък и тя щеше да забележи снощи нещо по-особено в отношението му към Тим, ако го мислеше за своето изгубено дете.

Джини спря да се поуспокои и да събере мислите си пред вратата на ателието. Знаеше, че й предстои ново изпитание и не бива да изглежда разсеяна и вяла. Както бе очаквала, Байрън внимателно наблюдаваше лицето й. Усети, че реакцията й не го разочарова. Усмихна се и погледна картината, след това него, и отново картината, потресена от новите образи, които откриваше.

— Как го направи?! — възкликна тя, като все още не можеше да повярва. — Та, това е истинско чудо!

По някакъв невъобразим начин, с няколко маха на четката Байрън бе успял да пресъздаде руси и гарвановочерни кичури, така преплетени, сякаш се въртяха заедно във вихър.

— Е, щом ти я одобряваш, няма да я пипам повече. Част от занаята е да знаеш кога да спреш. Готова ли си да тръгваме?

— Мисля, че да.

Той я прегърна и излязоха. Колко много й се искаше да остане, сега и завинаги, но знаеше, че ще мине време, преди това да се случи, ако изобщо беше възможно. От една страна, тя оценяваше усилията на Байрън да уталожва напрежението помежду им. Той явно разбираше и се опитваше да й помогне да се овладее, нещо, което обикновено не се смята присъщо на един художник. От тях се очаква да са безумно разпуснати и своеволни, докато добрите тенисисти имаха железен самоконтрол. Те двамата, изглежда, си бяха разменили ролите.

Обедното слънце беше ярко, когато се отправиха с колата към къщата на Джини. Байрън си подсвиркваше весело.

— Сега разбирам защо ми каза, че нямаш музикален слух — пошегува се Джини. — Не мога да разбера дали това е от „Янки Дудъл“ или от „Кармен“.

— Не позна — погледна я Байрън престорено тъжно. — Това е от… — той внезапно спря ферарито петдесетина метра преди алеята за нейната къща.

— Какво има? — Джини замръзна, когато проследи погледа на Байрън. — О, не! — изплака тя. — Едно от малките ми котенца!

Отвори вратата и се втурна към жълтото коте, любимеца на Тим. То лежеше сковано и безжизнено в края на пътя. Тя го вдигна и го притисна до себе си. Сълзи се стичаха по лицето й.

— Горкото малко котенце — хълцаше тя. — Горкото мъничко същество — тя вдигна поглед към Байрън, който я прегръщате, за да я утеши. — Как, за Бога, според теб е успяло да излезе навън? Прекалено е малко да се изкатери по оградата.

— Съмнявам се, че ще разберем как е станало — каза тъжно Байрън и го погали. — Искаш ли да го погребеш?

— В задния двор — кимна Джини. — До азалиите на майка ми. О, Байрън, как ще кажа на Тим? Толкова обичаше това коте! Надяваше се днес да си го вземе, ако Порша намери време да му купи кутия.

— Тежко ще бъде — съгласи се Байрън. — Но ще измислим нещо да го утешим. Имаш ли лопата?

— Зад навеса за колата.

Тя намери малка кутия, в която погребаха котето. Буца бе заседнала в гърлото й. „Само някакво си коте“ — би казала майка й, но съществуваше ли такова „само някакво си“ живо същество? Тя се обърна бързо и се отправи с невиждащи очи към къщата. Байрън я настигна и я прегърна.

— Мисля, че видях останалите — каза той.

— И на мен така ми се стори — кимна Джини.

Тя отвори вратата и Кити се появи с останалите котета, като жално мяукаше.

— О, горкичката! Тя знае, че детенцето й е мъртво.

Джини чу как Байрън въздъхна дълбоко и го погледна. Очите му бяха насълзени, а лицето му беше сгърчено от болка.

— О, Байрън! Съжалявам, че така ти напомних за…

— Не е това — отвърна той. — Просто ми е мъчно, че си толкова разстроена.

Наистина ли беше само заради това? Трудно беше да се повярва. Беше голяма мъка да загубиш коте. А би ли могла да се понесе загубата на дете?!

— Сивото е много красиво. Дали Тим би го приел? — рече Байрън.

— Надявам се — сърцето на Джини се сви при мисълта за болката, която щеше да причини на детето.

— Имаш ли нещо против да поговоря с Тим? — предложи Байрън.

— Не, разбира се! — бързо отговори Джини. — Бих се радвала, ако успееш. Аз сигурно ще се разплача и само ще усложня нещата. Хайде, да приберем котетата.

— Чудя се — каза замислено Байрън, — дали да не вземем сивото коте с нас. По пътя ще спрем да купим отнякъде кутия и храна. Ако Тим се съгласи, можем веднага да му дадем котето, за да не тъгува много за жълтото.

— Чудесно! — съгласи се Джини. — Имаме кошница за котки на тавана. Можем да го сложим в нея.

— Къде е таванът? — попита Байрън.

— Има една стълба, която се спуска в коридора — Джини прекоси всекидневната и му показа къде се намира. — Къщата ни е малка и таванът също.

Ако издърпаш стълбата, аз ще се кача за кошницата. Ти няма да можеш да се изправиш горе.

Байрън вдигна рамене и дръпна дръжката на стълбата.

— Ако случайно не си забелязала, не изпадам във възторг от моята къща, с изключение на ателието. Купих я заради мястото. Тогава възнамерявах да се усамотя завинаги.

Нещо в гласа му накара Джини да вдигне поглед. Около очите му се бяха образували бръчки, а погледът му беше замъглен. Очевидно спомените отново го бяха завладели. Правеше всичко възможно да го прикрие, но Джини разбра.

— Безкрайно се радвам, че си променил решението си — каза тя, опитвайки се да намери думи, с които да облекчи страданието му.

— Аз също — каза Байрън и чертите му се отпуснаха. Той посегна да докосне косите й, след това внезапно я грабна в обятията си и я притисна към себе си. Очите му търсеха нейните, сякаш се надяваше да намери там вълшебната формула, която тя мечтаеше да му даде. Стори й се, че се кани да я целуне, но той само въздъхна дълбоко.

— Иди донеси кошницата!

Джини забърза нагоре по стълбата, от очите й се стичаха сълзи. Очевидно дори бурните чувства, които изпитваха един към друг, не бяха в състояние да разсеят тъгата на Байрън. Дали някога между тях щеше да се появи достатъчно силна връзка, която поне да притъпи страданието му? Ако това не стане, нямаше надежда.

— Намери ли я? — попита той.

— Да, бърша я от праха — тя слезе и му я подаде. — Ето я.

— Изглежда, ще свърши работа — каза той и сложи котето вътре. — А сега, ще отидем да купим храна.

Когато стигнаха къщата на семейство Доналдсън, Байрън беше възвърнал доброто си настроение. Прегърна я, докато вървяха към вратата на къщата и тя беше готова да се закълне, че между тях прехвърчат истински огнени искри. Те спряха усмихнати, преди да звъннат.

— Добре ли се чувстваш вече? — попита той.

Погледът му излъчваше такава топлина, че всички притеснения на Джини в миг се стопиха.

— Добре съм, когато ти си добре — Байрън целуна устните й кратко, но страстно.

— О, изглеждате чудесно! — отбеляза Порша, когато отвори. — Влизайте. Ние сме навън при басейна. Гледаме как Тим лудува. Трябваше да си донесете банските костюми.

— По-скоро бих погледала — каза Джини.

— Аз имам бански костюм в багажника си. Ще отида да го взема — забърза Байрън.

— Не изглеждаш много бодра — забеляза Джини, докато прекосяваха къщата към басейна.

— Не съм си доспала, малко махмурлук и ето резултатите — тя потри челото си и трепна. — Тим стана в седем часа и започна да ни убеждава за котето.

— О, Господи! — въздъхна Джини.

Тя обясни на Порша какво се беше случило и й каза за плана им да го разменят със сивото.

— Може би Байрън ще успее — каза Порша. — Тим много се възхищава от него. Ако аз се опитам, нищо няма да излезе.

— Оставете на мен — намеси се Байрън, който току-що ги бе настигнал. — Първо ще поиграем и ще се посмеем и след това ще му кажа.

Джини поздрави Марк и се настани в един шезлонг да гледа как Байрън се гмурка под водата и играе с Тим. За нея беше приятно изтезание да гледа как красивото полуголо тяло на Байрън се плъзга по водата.

— Умее да се разбира с деца — подхвърли Марк.

— Той е най-големият от петима братя и две сестри — обясни Джини и им разказа някои от нещата, които беше научила за него. Нямаше смисъл да споменава за загубата на детето му. Ако той искаше да им каже, това е друг въпрос. Отново беше поразена от приликата му с Тим, но забелязваше и различията помежду им. Тим се очертаваше по-дребен от него, косата му също беше различна — съвсем права и нямаше да му бъде лесно да я поддържа, ако я пусне дълга. Дори съвсем мокра, косата на Байрън падаше на гъсти, вълнисти кичури. Най-после двамата излязоха от басейна и се изсушиха.

— Хайде да се обличаме — каза Байрън. — Трябва да говоря нещо с теб.

— Какво? — попита Тим, пухтейки, хванал Байрън за ръка.

— Ако чуем вой, значи не е успял — каза сухо Порша.

Джини обясни на Марк защо Байрън ще разговаря с Тим и тримата останаха да изчакат резултата.

Мина почти половин час, преди да се появят отново. Байрън държеше Тим, а Тим — сивото коте, личеше, че е плакал, но сега се усмихваше лъчезарно. Джини отново беше поразена от приликата им. Погледна Порша, за да разбере дали е забелязала нещо, но сестра й носеше тъмни слънчеви очила и лицето й изразяваше пълно задоволство.

— Това е Серафина — Тим подаде котето на Порша. — Байрън е имал същото сиво коте като това и се е казвало Серафина.

— Серафина? — Порша свали очилата и вдигна учуден поглед към Байрън.

Байрън се усмихна и вдигна рамене.

— Тим настоява да се казва така — каза той. — Пък и котето едва ли ще има нещо против, стига да чувства, че го обичат.

— И аз няма да имам нищо против, стига да не ражда котета — обади се сухо Марк. — Подай ми го, синко. Изглежда хубаво коте.

— Така е — отвърна Тим сериозно. — Виж колко са му ярки очите. Байрън казва, че това е сигурен признак. Кажи им за пътуването с яхтата. И освен това може ли да се повозя в колата ти?

Джини се изсмя на изненадания поглед на Байрън.

— Май се е наложило да развържеш торбата с хитрините, а? — каза тя.

— Той беше много натъжен и аз му предложих да наемем някой пиратски кораб и да попътуваме. Разходка с колата не беше предвидена.

Докато говореше, Байрън нежно гледаше Тим. Погледът му излъчваше толкова обич, че сърцето на Джини се сви от болка. Дали той допускаше, че Тим е негов син? Или просто си мисли какво би могло да бъде. Тя отново погледна Порша. Този път тя местеше очи ту към Тим, ту към Байрън. Забелязваше ли приликата? За какво мислеше? Тя не знаеше за трагичната загуба на Байрън. Ако знаеше колкото Джини, нямаше ли да се замисли, че вселенските сили имат и други планове, освен да съберат Байрън и сестра й заедно? Още по-тежка мъка легна на сърцето на Джини. Порша и Марк ще бъдат съкрушени, ако някой им отнеме Тим. Също толкова голямо беше нещастието и за самата нея, ако се окаже, че в действителност съдбата е отредила Байрън да се блъсне в колата й, за да открие не нея, а изгубения си син.