Катрин Артър
Любовни знамения (3)

Трета глава

Часовникът звънеше толкова силно, че тъпанчетата й щяха да се пръснат. Джини замахна гневно. Господи, това беше котката! И телефонът. Тя се обърна и протегна ръка за слушалката.

— Ало?

— Къде ходиш? — избъбри закачлив напевен глас по телефона.

— Спях — въздъхна Джини, разпознала гласа на старата си приятелка Сондра Паркс.

— Но часът минава десет! Какво се е случило? Да не си чела до късно някой хубав роман?

Джини изпъшка и седна в леглото. Вчера. Снощи. Байрън. Нима всичко бе реалност? Болката в нея я уверяваше, че не е било сън. Тя изстена.

— Джини? Какво има? Болна ли си? — уплаши се Сондра.

— Не, просто… Вчера в клуба имаше празненство. И аз… Струва ми се, че попрекалих… — да, беше целунала Байрън ди Стефано, а той я чакаше вкъщи, когато се прибра…

— Да не си препила? — недоумяваше Сондра.

— Не, разбира се. Не мога да ти обясня. Случи се нещо и аз… О, много е сложно. Всъщност добре съм.

Като се изключи чувството за празнота, помисли тя. Както и самотата, вцепенението, обзели я след смъртта на Кърт.

— Не ми се вярва — заяви Сондра. — Искаш ли да поговорим?

— Не зная — въздъхна тежко Джини.

Сондра беше умна и чувствителна, преуспяваща в своя бизнес, в някои моменти много по-приятен събеседник от отнесената Порша. Може би щеше да й помогне. А може би нищо не беше в състояние да й помогне.

— Защо не слезеш у дома да закусим заедно — предложи Сондра. — Имам хубаво манго и свежи ананаси. Ще ти приготвя и палачинки, както ги обичаш.

След кратък размисъл Джини се съгласи. Обикновено й беше приятно да прекарва неделите сама вкъщи, но днес тази перспектива никак не й се нравеше.

— Добре, но не се престаравай! — предупреди тя. — Не съм много гладна. До скоро.

Джини се измъкна от леглото, взе душ, облече джинси и памучна фланелка, нахрани котетата и излезе заедно с тях, без да погледне към масата, където беше седял Байрън ди Стефано.

Беше толкова разтреперана, когато запали колата и тръгна, че се ядоса на себе си. Като че ли за един ден Байрън ди Стефано я беше омагьосал завинаги. Твърде много се вслушваше в мистичните предзнаменования на Порша напоследък. Край на тези глупости.

— Край, чуваш ли! — повтаряше тя през стиснати зъби.

Пътят до старинната малка алея на брега, където живееше Сондра, беше съвсем кратък. Апартаментът й се намираше над магазина й за произведения на приложното изкуство. По пътя Джини реши да не товари Сондра с проблемите си. И без това щеше да й мине след ден-два. Изкачи се по стълбите до малкия балкон, където Сондра отглеждаше удивително разнообразие от подправки в стройни редици от червени глинени съдове. Джини спря да им се порадва и мислено отбеляза колко организирана е Сондра.

— А, ето те и теб! — чу тя гласа на приятелката си.

— Толкова са красиви подправките ти — усмихна се Джини, — че ми се прииска да отгледам някои на верандата, но под моите невежи грижи едва ли ще оцелеят.

— Като се нахраним ще ти покажа тези, които изискват най-малко внимание. Хайде, влизай! Умирам от глад.

— По вида ти не личи.

Вечната борба на Сондра с наднорменото тегло беше постоянен обект на приятелски закачки между нея и стройната Джини.

— В такъв случай лишенията не си струват — въздъхна Сондра. — Седни, докато приготвя бекона.

Балконската врата се отвори към спретнатата малка кухничка, още един шедьовър на артистичните и организационни способности на Сондра. Редици от буркани и тенекиени кутии с грижливо надписани етикети бяха подредени по ярко боядисани етажерки. В средата имаше малка кръгла маса с яркожълта покривка и букет изкуствени маргаритки в нефритенозелена ваза. Две искрящи стъклени купи с най-различни плодове вече бяха поставени на масата.

— Плодовете изглеждат чудесно — каза Джини и седна. — Започвам да усещам глад.

— Яж! Има още! — подкани я Сондра.

Скоро поднесе бекона и се настани срещу Джини.

— И така — каза тя и се вгледа в приятелката си. — Казвай какво те безпокои.

Джини налапа голямо парче ананас и поклати глава.

— Нищо сериозно — измърмори.

— Нищо сериозно? Поглеждала ли си се в огледалото? Бледа си, с кръгове под очите. Хайде, не ме занасяй. Не съм сляпа.

— Наистина! Не е проблем, с който не бих могла да се справя сама. Предпочитам да намерим по-интересна тема за разговор. Коя е последната дума на приложното изкуство?

— Ела да ти покажа — въодушеви се Сондра и я поведе към хола.

Джини се усмихна. Ентусиазмът, с който приятелката й се отнасяше към бизнеса си, беше също толкова заразителен, колкото и преди няколко години, когато започваше.

— Ето — посочи Сондра поразително пъстра картина на стената над канапето. — Нали е прекрасна? Знаеш чия е, предполагам?

Джини зяпна картината, гърлото й се сви, решимостта й угасна. Динамичната композиция, смелите цветове, напомнящи делфини, които играят в морето, бяха несъмнено работа на Байрън ди Стефано.

— Ди Стефано — прошепна тя.

— Да. Невероятна е, нали? Той се съгласи да бъда посредник при продажбата на цяла серия негови картини. Това е първият път, когато… — Сондра спря и погледна Джини, която стоеше със затворени очи, а по страните й се стичаха сълзи. — Какво има, за Бога? Ти си болна! Ела, легни на дивана.

— Не! — Джини се върна в кухнята и седна. Взе една салфетка и гневно избърса сълзите си. — Е, добре! Ще ти кажа, но ти ще помислиш, че съм откачила.

— Глупости. Нима забрави откога се познаваме. Хайде, започни от самото начало.

Джини кимна.

— Историята е кратка — каза тя с кисела усмивка.

И продължи да изрежда събитията от вчерашния ден от счупената броня до момента, в който Байрън ди Стефано си тръгна през нощта.

— Това е всичко — заключи накрая. — А сега ми кажи, защо не чувствам толкова нещастна? Дали защото ми напомня за Кърт и отново започвам да изживявам смъртта му?

Сондра поклати глава:

— Ако допусках, че е така, със сигурност щях да си помисля, че нещо не е наред с теб. Но ти, скъпа, си влюбена в Байрън. Случва се понякога и така — като гръм от ясно небе. Може би е съдба, или…

— Достатъчно! Все едно, че слушам Порша — възнегодува Джини. — Не вярвам в любовта от пръв поглед или в каквато и да е подобна глупост.

— Вярвай, в каквото си поискаш — сви рамене Сондра. — Попита ме защо се чувстваш нещастна и според мен това е единствената разумна причина. Или си влюбена, или си хванала някакъв непознат вирус.

— Може и така да е, но какво значение има? Него го няма. Няма да се върне. Край. Дотук.

— Глупости. Ще се върне. Нужно му е време да осмисли собственото си поведение.

Джини се изсмя нервно.

— Много хубаво ще стане, ако се върне, няма що. Загубата толкова е уплашила и двама ни, че избягваме да се сближаваме с когото и да било. Всичко между нас ще си остане само кратък роман и нищо повече.

— О, за бога! — каза гневно Сондра. — Наистина ли ще допуснеш смъртта на Кърт да съсипе целия ти живот? Във всяко начинание има риск. Трябва да го поемеш и да продължиш нататък. Милостиви боже, Джини, Байрън ди Стефано не е кой да е. Ако не беше сам, бих му се хвърлила на врата, стига да ми се удаде възможност.

— Не го правя! — усмихна се Джини. — След това едва ли ще бъде в състояние да рисува.

Сам, годеникът на Сондра, беше огромен на ръст, мускулест преподавател по гимнастика, който строго и ревниво държеше под око любимата си.

— Не се безпокой. Няма да навлизам в твоя територия. А сега, какво ще кажеш да хапнем палачинки след мъдрите слова, с които те обсипах?

— Готова съм за палачинките. Колкото до мъдростта, дано излезеш права, макар че не ми се вярва да се върне. Понякога наистина ми се иска да има нещо вярно във всички предсказания и предчувствия на Порша. Тогава просто бих се отпуснала и бих оставила нещата сами да се развиват.

Сондра вдигна вежди и се усмихна горчиво.

— Че какво друго ти остава?

Тези думи на Сондра се загнездиха в съзнанието на Джини. Приятелката й имаше право. Това просто бе единственото решение. Оставаше й само да се надява. Не би могла да промени бъдещето.

 

 

— Изглеждаш сърдита като мечка — каза Порша, която беше дошла на корта да вземе Тим след тренировката му с детската група на Джини. — Да не са те изтормозили малките съкровища днес?

— Просто ми е горещо и съм уморена — поклати глава Джини. — Тази седмица дните едва се влачат — а нямаше и следа от Байрън ди Стефано, и се опитваше да убеди себе си, че случилото се между тях няма никакво значение. С всеки изминал ден тя ставаше все по-напрегната. Дори физически изтощена, нощем не можеше да заспи.

— Нито дума от Байрън? — попита Порша. — Дори небесните сили да са на твоя страна е нужно време. Трябва да минеш през долини, преди да изкачиш върховете.

— Голяма помощ, няма що! — каза Джини, докато изтриваше мокрото си лице с кърпата. — Струва ми се, че твоите сили поставят на пътя ми по-скоро Долината на смъртта. Да идем да пийнем нещо разхладително.

— Не се подигравай! — каза Порша, която се носеше до Джини на път за сенчестата тераса. — Имаше едно сигурно знамение миналата събота. Фантастично красива падаща звезда. И то вечерта, когато се срещнахте. Видя ли я? Беше прелестна.

— Да, видях я — въздъхна Джини. — Бях на верандата.

— Чудесно! — зарадва се Порша. — Ако знаех само дали Байрън също я е видял, бих могла да кажа не само, че двамата си принадлежите, но и че със сигурност ще се ожените още тази година.

Джини замръзна на мястото си.

— Порша — каза тя умолително, — защо говориш такива неща? Това бе просто един метеорит, уловен от земното притегляне, който няма значение за което и да било човешко същество, освен ако не се стовари на главата му.

— Глупости — отвърна Порша. — Хората отбелязват такива събития, откакто свят светува.

— Да, разбира се — отвърна Джини саркастично. — Много научно. Дори Питър Пан го е имал предвид.

— Ще видиш, ще видиш — каза невъзмутимо Порша.

Проблемът е в това, мислеше си Джини същата вечер, докато се изтягаше на шезлонга и гледаше как звездите се появяват една по една, че на хората неудържимо им се иска да вярват в магически предзнаменования. Въпреки логиката на здравия разум, тя не можеше да пропъди мисълта за звездното знамение на Порша. Взе в ръка котето на Байрън, което лежеше върху гърдите й, и потърка лице в меката козинка. То самото беше едно малко чудо. Защо да не повярва, че наистина стават чудеса? Сложи го отново да легне и уморено затвори очи. Защо да не повярвам, питаше се тя, миг преди да заспи.

Хладен влажен бриз я събуди. Наоколо цареше пълна тъмнина, бяха се появили и облаци. По-добре да се прибирам, преди да съм настинала, рече си тя в просъница. Става и се огледа за котетата. С крайчеца на окото си зърна малко пламъче и рязко извърна глава.

— Боже мой! — сепна се тя, разпознала в тъмнината фигурата на Байрън ди Стефано с горяща цигара в ръка. — Винаги ли ще ме плашиш така?

— Съжалявам. Така удобно се беше настанила, че ми беше жал да те събудя. Но се уплаших да не настинеш, доста захладня.

— Да — съгласи се Джини и потри голите си рамене, въпреки че не усещаше никакъв студ. — Ще влезеш ли? — попита плахо.

— Исках да поговорим отново. Миналия път като че ли не се получи — той стана и я последва до вратата.

— О! Почакай — спря го Джини с ръка.

— Ето ги и тях — усмихна се Байрън, когато Кити и малките й тържествено влязоха през отворената врата. — Какво прави моят любимец?

— Добре е. Вече ги захраних с изкуствено мляко. Тия дни можеш да го вземеш.

Всъщност не й се искаше да се разделя с котето. То й беше единствен спомен за Байрън и тя се боеше, че ако той си го вземе, и двамата завинаги ще изчезнат от живота й.

— Предпочитам да изчакам — рече Байрън, — да не го отделям от майка му толкова скоро. Имаш ли нещо против?

— Не, разбира се — отвърна Джини обнадеждена, че навярно и Байрън иска по този начин да запази връзката помежду им. — Искаш ли кола или нещо топло, кафе, чай?

Видя, че Байрън се оглежда за пепелник и му подаде един от бокса в трапезарията.

— Благодаря — изтръска той цигарата си. — Отказал ги преди време, но нещо ме накара да запаля миналата седмица. Не мога да свърша абсолютно нищо.

— Свикнала съм с пушачи — каза Джини. — Баща ми няколко пъти се опита да ги откаже, но твърди, че не може да мисли, ако не пуши.

— Няколко години не бях запалвал. Твоят е вината, че пропуших отново — заяви той с горчива усмивка.

— Аз ли съм виновна? — Джини вдигна вежди и отмести поглед от обезпокоителните пламъчета в очите му. — Кафе?

— Благодаря. Боя се, опитът да стоя далеч от теб не сполучи. Сгърченото ти от болка лице, когато те отпратих, непрекъснато е пред очите ми.

— Каквито и угризения да изпитваш, не си спомням да съм ти предлагала дори една-единствена цигара — рече Джини и сложи кафеварката на котлона.

— Зная. Извинението е твърде глупаво — отвърна Байрън.

Гласът му беше дрезгав, изражението унило и потиснато. Косата му беше разрошена, яката на ризата му стърчеше над тъмносиния пуловер, който беше навлякъл. Тя копнееше да отиде до него, да оправи яката и да приглади косата му, но вместо това каза:

— Ще поседнем ли, докато се свари кафето? В края на седмицата краката не ме държат.

— Тренировките поне те запазват във форма.

— Професията ми едва ли има други предимства — отвърна тя и го изчака да седне. На разстояние от него се чувстваше по-безопасно. Въздухът сякаш бе зареден с напрежение от неизказаните мисли и чувства. Байрън не откъсваше очи от нея. Тя устоя на погледа му само миг, сетне сведе очи в се втренчи в покривката на масата. Изчакваше той да заговори, боеше се, че каквото и да каже, ще прозвучи нелепо.

— Миналия път, струва ми се, не бяхме докрай искрени — най-сетне се обади той.

— Себе си ли имаш предвид?

— Говоря за теб — отвърна Байрън. — На пръв поглед изглеждаш красива и безгрижна млада жена. Очите ти ми говореха друго. Трябваше да се доверя на тях.

— Не те разбирам.

— Напротив, страх те е да ми се довериш. Говорих със сестра ти.

— Какво си направил?! — прекъсна го Джини с убийствен поглед. — Какво искаш да постигнеш с това подпитване зад гърба ми.

— Успокой се. Не съм се ровил в миналото ти. Порша се обади да ме покани на някакво събиране. Искаше аз да те заведа. Опитах се да откажа, но тя сподели, колко се безпокои за теб. Научих какво се е случило с годеника ти.

— Тя няма право! — побесняла, Джини стана и отиде в кухнята.

Ето какво било да разчиташ на вселенските сили на Порша, мислеше си тя горчиво. Или пък сестра й си въобразява, че е предопределена да направлява съдбата, бъдещето и, може би? Тя рязко отвори шкафа, извади две чаши и почти се блъсна в Байрън, когато се обърна да ги остави на плота.

— Защо сама не ми каза? — попита той и взе чашите от ръцете й. — Бог ми е свидетел, щях да те разбера.

— Защото това си е мой проблем! — заяви Джини и грабна кафеварката от котлона с треперещи ръце.

— Остави на мен — рече Байрън и напълни чашите. — Имам чувството, че отсега нататък, това няма да е само твой проблем.

— Боя се, че грешиш — отсече раздразнено Джини. — И двамата знаем, че миналото винаги ще се изпречва помежду ни.

— И нивга пътищата ни не ще се пресекат? — попита Байрън с дяволито пламъче в очите.

Джини не успя да сдържи усмивката си. Толкова силен, уверен в себе си изглеждаше мъжът пред нея. Трудно беше да се повярва, че той може да се бои от нещо.

— Така е по-добре — Байрън отпи от кафето и се наклони към нея със сериозно лице. — Джини — поде той, — не искам да нахлувам в живота ти, не искам и да те тревожа, но ми се струва, че ще е по-добре и за двама ни, ако поговорим за проблемите си открито. Господ ми е свидетел, че не искам да прекарам остатъка от живота си в плен на миналото.

— Аз също не искам — въздъхна Джини. — Непрекъснато се заричам, че ще опитам да променя живота си, но нищо не излиза.

— Много добре те разбирам — каза съчувствено Байрън. — И аз се опитвах да излизам и да се забавлявам, да се преструвам, че съм надживял болката, но накрая винаги се усещах ужасно самотен сред стотици хора около мен. Сякаш съм загубил част от себе си.

— О, Байрън — отрони Джини, сломена от страданието, което се четеше в очите му. — Сигурно много си обичал жена си. Искаш ли да ми разкажеш за нея?

Байрън сведе поглед и прехапа устни, бръчки набраздиха челото му.

— Не зная. Никога не съм говорил за това. Ти би ли могла да ми разкажеш за… Кърт?

— Да-а, за Кърт… — пое дълбоко дъх Джини. Би ли могла? Беше й неловко при мисълта да разказва на Байрън за Кърт, все едно да му каже: „Ето такъв беше мъжът, когото обичах, и никой не би могъл да го замени.“ Но не това чувстваше в момента. Когато погледна измъчените очи на Байрън, изпита силен копнеж да облекчи страданието му. Би ли му помогнала да се освободи от страховете си, ако сама заговори за преживяната мъка? А дали няма да й олекне, ако излее душата си? Струваше си да опита — той беше океанолог — започна бавно тя. — Запознахме се през лятото, когато аз си бях внушила, че няма да издържа конкурса за преподавателското място. Бях много потисната…

Джини описа двете години, които прекараха заедно с Кърт. Плановете, които обмисляха двамата. Не я заболя толкова да разказва за него, колкото бе предполагала. Но когато стигна до момента, в който научи за смъртта му, тя млъкна и избърса сълзите си.

— Мисля, че нататък ти е ясно — каза дрезгаво.

— Разбирам — отвърна развълнувано Байрън.

— Още кафе?

Джини стана и отиде в кухнята, без да дочака отговор. Вълнението, съчувствието, което излъчваше лицето му, без малко да я накара да избухне в неудържим плач.

Тъкмо беше взела кафеварката, когато усети върху раменете си ръцете на Байрън.

— Недей — каза тя сковано.

Най-много от всичко на света мечтаеше да се потопи в прегръдката му, но не искаше да я съжалява.

— Исках само да ти благодаря — промълви нежно Байрън и се отдръпна.

— Сега е твой ред — напомни му тя.

В първия момент той явно беше готов да откаже, но след това вдигна глава.

— Добре — кимна, но дълго време не каза нищо.

Джини се настани срещу него.

— Моята история е малко по-дълга — започна той и се взря в парата, която се издигаше от кафето му, сякаш животът му бе отразен в нея. — Съпругата ми Консуела беше родена в Мексико, но дойде в Щатите да учи музика в Джулиърд скул в Ню Йорк. Беше пианистка. Красиво момиче с огромни тъмни очи. Влюбих се в нея от пръв поглед. Но тогава все още не бях утвърден художник, а нейното семейство бе много богато. Открихме, че имаме много общи черти. Не след дълго решихме да се оженим. Трябваше ни повече от година, за да убедим семейството й, че съм подходящ съпруг за нея. Най-накрая успях, направих първата си самостоятелна изложба в една много известна галерия. Две години бяхме много щастливи. Не бяхме планирали деца, но много се зарадвахме, когато Кони разбра, че е бременна. — Байрън замълча и се усмихна горчиво. — Още не зная дали нарочно не беше взела противозачатъчните таблетки. Във всеки случай, малкият Тони се роди през май 1985 година. Семейството на Кони искаше да го види и да бъде кръстен в тяхната църква в мексиканския щат Уахака. И така ние отлетяхме при първа възможност — през септември. Прекарахме една седмица при родителите й и заминахме за Мексико Сити, заради работата ми. Отседнахме в прекрасен хотел. От онези, които създават чувството, че са вечни като пирамидите. Бях излязъл да потичам рано сутринта, докато Кони нахрани детето. Вече се връщах към хотела, когато усетих, че земята под краката ми започва да трепери. Разнесе се ужасен оглушителен грохот, всичко наоколо се тресеше. Сградите започнаха да се рушат, огромни блокове се откъртваха, политаха към земята. Стоях като вкаменен. Видях как хотелът се полюшва, сякаш разтърсен от гигантска ръка. Инстинктите, разумът ме караха да побягна, но аз останах. Гледах как хотелът се руши, обричайки на гибел десетки беззащитни жертви… а сред тях и жена ми, и детето ми… — Байрън зарови лице в дланите си. — Бях напълно безпомощен — завърши той с дрезгав шепот.

Сърцето на Джини се сви, като го гледаше как опитва да се овладее и преглъща сълзите си. Господи, как е могъл да го понесе? Ако тя бе до Кърт в мига преди смъртта, безсилна да му помогне…

Най-после Байрън вдигна глава. Очите му плуваха в сълзи.

— Все още не мога да повярвам. Не толкова, че са мъртви, а това как загинаха. Изчисляват силата на земетресението в градуси, по скали, но цифрите не говорят нищо. Да гледаш как цял един град се сгромолясва пред очите ти! Кошмарът все още ме преследва. Адската картина на разрушението, воят на сирените, неистовите писъци на пострадалите. Дни наред помагах на спасителните отряди. Молех се до последно да открием Кони и детето в някой от онези чудотворни заслони, опазили шепа щастливци, но напразно. Тялото на Кони приличаше на нежно цвете, смазано от гигантска лапа. Детето така и не намерихме. Не зная дали някога ще мога да забравя, Джини?

— Да забравиш? — тя тъжно поклати глава. Не мисля. Някои неща никога не се забравят. — Не това бяха думите, които искаше да каже на привлекателния мъж срещу себе си, чието лице беше изопнато и тъжно от нахлулите спомени. Но тя знаеше, че е права. Нямаше начин да се забрави подобно изживяване. — Можеш единствено да опиташ да не се обръщаш прекалено често назад — каза нежно тя. — Предполагам, че когато рисуваш, успяваш да се откъснеш от миналото си. В картините ти няма мъка.

— Така е — Байрън рязко стана и отиде да си налее кафе. — Сега няма да мигна цяла седмица. Знаеш ли какво ме тревожи много повече от факта, че спомените не ме напускат? Мисълта, че познавам други хора, изживели много по-страшни неща, но успели да намерят сили и да превъзмогнат миналото. Баща ми бил пехотинец по време на Втората световна война. Неговата част помогнала при освобождаването на един концентрационен лагер. Боже мой, какво са понесли там хората! И въпреки всичко, някои от тях оцеляха и продължиха живота си. Това ме кара да се чувствам като… Като непълноценен глупак.

— Непълноценен глупак?! С твоя талант! Не ставай смешен! — скара му се Джини. — Не си прекарал последните пет години във вайкане и самосъжаление. Ти рисуваш, създаваш свят, който е красив и изпълнен с живот. Дълбоко в себе си сигурно го усещаш.

— Дълбоко в мен? Та аз обичам живота! Този свят е красив! И преди да те срещна, си мислех, че всичко съм преодолял — той извади цигара от джоба си и я запали. — Видя ли какво направи с мен? — попита той с горчива усмивка.

— Ти също не ми помогна много — погледна го тя студено. — Но нямам намерение да пропуша заради това. Просто ще продължа да си стоя вкъщи сама с котките, докато остарея и погрознея.

— Няма да стане! Аз няма да го позволя — Байрън смачка гневно цигарата и зарови пръсти в косата си.

— Не мисля, че зависи от теб — заяви Джини и предизвикателно вирна брадичка. Властният поглед, с който Байрън я приковаваше, я накара да застане нащрек.

— Напротив, от мен зависи — Байрън се доближи до нея и взе ръката й. — Ето до това се свежда всичко — каза той и вдигна лицето й към своето. — Можем до безкрай да се връщаме в миналото и да проявяваме съчувствие и разбиране, на каквото малко хора са способни, но когато преминем тази граница и започнем да усещаме нещо ново… Ето тогава всичко се разпада и ние бягаме подплашени — прошепна той. — Но няма да е вечно така.

Джини застина, заслушана в ударите на сърцето си. Лицето на Байрън беше толкова близо до нейното, че виждаше само дълбоките му черни зеници. Усещаше дъха му върху устните си, мекото докосване на косата му по страните си. Да избяга? Не би могла, дори да искаше. Но не за такова бягство говореше той. Искаше да й каже, че все още се страхуват. Прав ли беше? Можеха ли да престанат да се боят? Щеше ли той да я целуне сега и да й покаже, че няма от какво да се плашат? Близостта му спираше дъха й. От взиране в очите му й се зави свят. Бяха толкова дълбоки и загадъчни. Имаше чувството, че пропада.

— Господи, Джини — обгърна я с ръце той, — толкова ли те е страх?

— Не — прошепна тя и потърси опора в него. Стаята се завъртя пред очите й. — Мисля, че просто съм уморена. Най-добре ще е да си легна.

Байрън изруга тихо, ядоса се на себе си и я вдигна на ръце.

— Нищо чудно, че си изтощена. Почти четири сутринта е. Държах те будна цяла нощ. Коя е твоята стая?

— В предната част на къщата. Вдясно — каза Джини, затвори очи и опря глава на гърдите му. Толкова й беше хубаво така. — Не искам да си лягам — мърмореше те. — Не се страхувам вече. Прегърни ме по-силно… Искам да останеш…

— Аз също искам, сладка моя — прошепна той, допрял устни в косите й, — но не мисля, че сега е моментът. Може би скоро — той запали лампата и отнесе Джини до леглото й. — Ето така. Всичко наред ли е?

— Мисля, че да — кимна тя. — Благодаря. Обикновено не ми прилошава като на някоя глезла от Викторианската епоха.

Байрън се усмихна:

— Зная. Преуморена си. Утре, тоест днес, имаш ли уроци?

— Още в девет — въздъхна Джини.

— Мога ли да се обадя на някого вместо теб и да отложа урока ти за следобед?

— Не. Ще се справя. Имам два свободни часа на обяд. Мога да подремна.

— По-добре ще е да не ставаш сутринта — Байрън изглеждаше загрижен.

— Наистина ще се справя — усмихва се тя. Толкова беше приятно и някой друг, освен Порша, да се безпокои за нея. Което я подсети за нещо. — Какво спомена, за някакво събиране у Порша?

— А, да! Следващата събота. Ще бъде бал с маски — „Хиляда и една нощ“. Ходи ли ти се? Ако решиш да отидеш, аз съм насреща.

— Мисля, че да — отвърна Джини. Знаеше, че и без това Порша ще я преследва безмилостно, докато се предаде и се съгласи да отиде. Но мисълта да се появи с Байрън на някое от старателно подготвените събирания на Порша, събуди нови опасения.

— Добре — каза той. — Ще поговорим за бала по-късно. Сега си тръгвам. Сигурна ли си, че се чувстваш добре?

— Нищо ми няма.

Байрън се усмихна, а очите му излъчваха топлота, която Джини усещаше дори от разстояние. Изгаряше от желание да скочи и да се хвърли на врата му, но нещо й подсказваше, че е по-добре да не го прави. Когато Байрън заговори, стана ясно, че и той се чувства по същия начин.

— Няма да те докосна отново, докато не се убедя, че и двамата ще реагираме нормално, така че престани да ме гледаш като тъжно, изоставено коте. Хайде заспивай. Лека нощ.

Той се обърна и излезе. Джини стана и погледна през прозореца. Махна му, когато той излезе на пътя и вдигна ръка, после го проследи с поглед как се заизкачва бегом по хълма! Почувства се много самотна, но и обнадеждена, че той ще се върне. И може би не след дълго, ако щастието й се усмихне, ще останат заедно завинаги. Възможно ли е Порша да е права? — мислеше си Джини, докато се приготвяше за сън. Късмет ли беше това? Любов от пръв поглед? Щяха ли, въпреки всичко, да преодолеят страховете си, да се оженят и да създадат семейство? Съществуваше ли сила, способна да заглуши мъката на Байрън по изгубения му син, с когото дори не знаеше какво се е случило?

— О, Боже мой! — извика Джини на глас. Тим! Тим беше роден само няколко месеца преди онова ужасно земетресение. Знаеха, че е роден в Мексико Сити или някъде наблизо. И нищо повече. Марк и Порша бяха определили първи юни за негов рожден ден. Казали им бяха, че спасителните отряди са го открили след земетресението и са го откарали в болница. След като никой не го потърсил до Коледа, решили да му намерят нови родители. Доналдсън били първите в списъка на агенцията за осиновяване. Порша с нейната склонност да вярва на космически знаци бе приела детето с неописуем възторг. Какво по-щастливо знамение от това да ти предложат дете на Коледа?

Ами ако е ставала някаква грешка? Не, Тим не би могъл да бъде изчезналият син на Байрън! В никакъв случай. Тя си спомни напрегнатия поглед, с който Байрън изучаваше Тим сутринта, когато се блъсна в колата й. Дали бе помислил, че…

Джини тръсна глава и се мушна под завивките. Що за приумица! Та той се чудеше дали Тим е неин син. Сигурно много деца са осиновени след онова ужасно бедствие. Тим действително би могъл да прилича на сина на Байрън, още повече при майка мексиканка. Сигурно Байрън се измъчваше двойно повече при всяка среща с деца, които толкова силно му напомнят неговия син.

Дали е свикнал да живее с болката? В Южна Калифорния има толкова много момчета от мексикански произход.

Ако двамата с Байрън имаме деца, те няма да са чернокоси, мислеше си Джини. А би било хубаво да имат красиви черни очи. Но това бе неосъществимо. Освен ако падащата звезда наистина не е била знамение.