Катрин Артър
Любовни знамения (10)

Десета глава

На следващата сутрин Джини се събуди рано и повече не можа да заспи, развълнувана като пред важен тенис мач. Стана и облече джинси и синя риза с дълъг ръкав. Байрън й беше казал да бъде с плътни дрехи, защото щяха да ходят на поход в планината. Чувстваше се доста напрегната, въпреки че едва минаваше седем. Можеше да й се наложи да чака три часа, докато се обади Байрън. Тя седна да изпие сутрешното си кафе, но не можа да хапне нищо от притеснение. Времето се точеше бавно, стрелките на часовника едва се местеха. Стана и започна да крачи из стаята.

— Кога, по дяволите, ще се обади? — каза тя и за стотен път погледна към часовника. Беше само девет часа, а имаше чувството, че е станало пладне. След пет минути телефонът звънна и тя едва не си счупи крака в бързината да вдигне слушалката.

— Ало!

— Джини, трябва веднага да дойдеш — изхлипа Порша.

— Защо? Какво се е случило? — попита Джини, обзета от неописуем страх.

— Не мога да ти кажа по телефона — ридаеше Порша. — Моля те, ела!

Вземи се в ръце, Джини, каза си тя твърдо, потискайки инстинктивното си желание веднага да хукне да успокоява сестра си.

— Не мога да тръгна веднага. Очаквам Байрън да дойде всеки момент.

— Не ми споменавай това име! — изкрещя Порша. — Ако знаеш какво е направил, никога повече няма да поискаш да го видиш.

— О, Господи! — на Джини й прилоша. Най-големите й страхове, които така упорито се бе опитала да пропъди, се бяха превърнали в действителност. Какво, за Бога, да прави сега? Искаше да успокои Порша, но в същото време трябваше да знае точно какво се е случило, преди да се срещне с Байрън. — Байрън ли ти се обади? — попита тя.

— Не. Служителка от агенцията по осиновяването. Госпожа Рамирес. Някакъв адвокат ровел и се интересувал, задавал много въпроси… Някой, който имал връзка с Байрън ди Стефано. Каза, че е станала някаква грешка… — Порша се разрида.

— Какво друго каза? — попита Джини със свито сърце. Страданието на сестра й я измъчваше и в същото време можеше да си представи радостта и облекчението на Байрън, че е открил сина си.

— Не я разбрах много добре — успя да промълви Порша. — Говореше с такъв ужасен акцент! О, Джини, ще загубя детенцето си!

— Дръж се — каза Джини, като се опитваше да си придаде спокойствие, въпреки че по лицето й се стичаха сълзи. — Чула си единствено, че е станала някаква грешка. Не е ясно каква.

— О, достатъчно е само да се направи едно изследване на кръвта, за да се докаже, че Байрън е баща на Тим — извика истерично Порша. — Просто съм сигурна.

— Не бъди толкова сигурна — каза Джини, макар че беше убедена почти колкото сестра си. Тя въздъхна тежко и изтри сълзите си. — Къде е Марк? Той знае ли?

— Не — изстена Порша. — Замина на някаква конференция в Бейкърсфийлд и ще се върне чак довечера. Слава Богу, Тим отиде сутринта с наши приятели на плажа и не ме чу как крещя по телефона. Какво ли ще си помисли горкото дете, когато научи?

— Порша, за Бога, още не му казвай нищо! Поне, докато не разбереш подробностите.

— Не съм имала намерение да го разстройвам излишно — каза Порша с болка в гласа. — Мислиш ли, че съм толкова глупава? Имам нужда от теб, Джини. Не мога да преживея сама този ден. Ще полудея от притеснение!

— Зная — Джини имаше чувството, че тялото й се разкъсва. — Но ти трябва да разбереш нещо. Аз обичам Байрън. Давам си сметка и за това как се чувства той. За мен е много трудно да реша какво да правя. Мисля, че е най-добре да разговарям с него веднага. Порша? Порша, чуваш ли ме? Добре ли си?

След кратка пауза гласът на Порша прозвуча дрезгав и гневен:

— Обичаш Байрън?! След всичко, което ти казах! Не си ми никаква сестра!

— Мили Боже! — Джини с недоумение се взря в слушалката, след като сестра й затвори.

Загледа се с невиждащ поглед в пространството, а в главата й се заредиха образите на Байрън, на Тим, на Порша. Отчаяно се опитваше да намери някакво логично разрешение, което да я изведе от тресавището на безизходицата. Можеше да отиде при Порша, но това нямаше да помогне много. Не искаше да слуша как сестра и обяснява, че няма право да обича мъжа, в когото беше лудо влюбена. Трябваше да разговаря с Байрън веднага. Нямаше друг избор.

Когато Джини спря пред къщата му, сърцето й бясно биеше. От това, което видя, й се зави свят. Не е възможно, повтаряше си тя. Пред къщата бе спрял голям камион и някакви мъже товареха мебелите му. Колата на Байрън не се виждаше никъде. Джини като насън приближи до един от мъжете.

— Тук ли е господин Ди Стефано? — попита тя, макар да знаеше отговора.

— Не, госпожо — отвърна той.

— А знаете ли къде е? Или къде ще се пренася?

— Имаме поръчка да закараме мебелите му в нашия склад. Това е всичко, което зная.

— Благодаря — прошепна Джини.

Тя се върна при колата си напълно вцепенена. Байрън беше заминал. Не е имал смелостта да й каже истината и е избягал. Отишъл е някъде далече и ще отнеме Тим от разстояние. Джини се почувства безкрайно самотна. Мина край къщата на родителите си, без дори да я погледне. Искаше да се махне, да отиде някъде далеч, където нищо няма да й напомня за Байрън. Зави на юг по крайбрежната магистрала и измина километри, преди да съзре един скалист нос на безлюдния бряг. Спря несъзнателно колата. Излезе, изкатери се по скалите и едва тогава си даде сметка, че това е мястото, където идваше да се успокоява някога, преди смъртта на Кърт. Тук плачеше, след загубата на някой турнир или когато умря любимият й котарак. Но сега, сгушена до скалите, изложена на студения океански бриз, тя не можа да се разплаче. Мислеше си само, че иска да умре, да избяга завинаги от непоносимата болка. Какво ще стане, ако падне долу?

Може би ще си разбие главата о някоя скала и неизбежно ще потъне на дъното. Няма да е чак толкова лошо. Само няколко мига болка и после вечен сън. Може да е страхливо, но беше толкова уморена. Уморена да губи всичко, което обича. Тя се приближи до ръба на скалите, опита да се изправи и седна изненадана. Една чайка прелетя толкова близо до нея, че почти я докосна с крилете си, направи кръг и кацна на няколко стъпки. Гледаше я с ярките си очи и клатеше глава напред-назад.

— Съжалявам, мило — каза Джини, — но нямам нищо за ядене. Някога донасях бисквити, но ти сигурно не си спомняш. Предполагам, много хора са го правили след мен.

Чайката продължи да наблюдава Джини, след това се обърна и загледа водата. След малко отлетя, за да се гмурне за нещо, което само тя можеше да съзре в морето. Джини въздъхна и облегна глава на коленете си. Всъщност и без това нямаше да скочи, но все пак беше много хубаво, че точно тогава се появи птицата. Но какво да прави сега без Байрън…

Сълзи се стичаха от очите й, раменете й се разтърсиха в ридания.

— Искам да се върне — хлипаше тя. — Искам да се върне.

Тя плака дълго, после стана и се загледа в океана. Вълните се издигаха и се разбиваха в брега една след друга. Времето беше спряло. Чу далечни гласове зад себе си и бе смътно изненадана, когато осъзна, че на планетата съществуваха и други хора.

Все пак не можеше вечно да стои тук. Трябва да се върне, да успокои Порша и да разбере какво се е случило. След това по някакъв начин да проучи къде е Байрън и да отиде при него. Сега не беше време за фалшива гордост. Ще падне на колене пред него, ако е нужно, и ще го убеди, че каквито и да са плановете му спрямо Тим, тя щеше да остане с него.

Джини погледа как вълните се разбиват о скалистия бряг. Идва приливът, помисли си тя механично. Гласовете приближаваха.

— Ето я! — извика непозната жена.

— Виждам я — отекна дълбок, познат до болка глас.

— Байрън! — въздъхна тя и рязко се обърна.

— Джини! Не мърдай! — извика той, изкатери се и затича към нея. — Какво, по дяволите, правиш? — попита той сурово.

— Просто си седях тук — отвърна тя, като все още не вярваше на очите си. Изглеждаше измъчен като нея. Очите му бяха червени и подути, на едната буза имаше дълбока кървава драскотина.

— Какво се е случило? — докосна нежно страната му Джини.

— Нищо, одраска ме котката. И както обикновено случи ми се ти — каза той и за част от секундата изглеждаше вбесен. После изведнъж лицето му се отпусна. — Господи, Джини! — преглътна болката си той. — Никога, никога повече не ме плаши така! Не бих могъл да живея без теб.

Вцепенена, Джини се притисна в него.

— Успокой се, любов моя. Никъде няма да отида без теб.

— Кажи го отново — вдигна глава Байрън.

— Никъде няма да отида без теб — повтори Джини.

— Не това. Първата част.

Джини трескаво се опитваше да си спомни какво е казала. Всичко й изглеждаше нереално.

— „Любов моя“ ли имаш предвид? Не знаеше ли, че те обичам?

— Не бях сигурен — усмихна се Байрън и я притисна в обятията си. — А ти не знаеше ли, че те обичам?

— Аз също не бях сигурна. Мислех…

— А какво според теб означаваше онази картина? Излях в нея цялата си любов. Мислех, че си разбрала.

— Съжалявам — каза Джини. — Стори ми се по-скоро израз на страстните ти желания.

— Е, имаше и такъв момент.

Те дълго стояха, загледани един в друг. Усмихваха се, след това се разсмяха и Байрън се наведа да целуне Джини, след което не остана и следа от предишната и мъка.

— Господи, толкова те обичам! — усмихна се щастливо Байрън. — Ще ти го казвам по хиляда пъти на ден.

— Сто, двеста са достатъчни — каза Джини с насълзени от щастие очи.

Изведнъж я обзе чувство за вина, задето е толкова щастлива, когато сестра й страдаше. „Ти не си ми сестра“, отекнаха думите на Порша в ума й. Трябваше на всяка цена да го попита, и то сега. Тя вдигна очи и срещна напрегнатия му поглед. Преди да успее да каже нещо, той въпросително вдигна вежди.

— Порша?

— Трябва да зная — кимна Джини.

— Разбира се, че трябва да знаеш — усмихна се Байрън нежно. — Имаме да говорим за много неща. Да се връщаме в твоята къща! Вярно е, че ще отнеме време, но у вас ще се чувстваме далеч по-удобно.

Тя се съгласи и се сгуши в прегръдката му.

— Как ме откри? — попита тя на път за вкъщи.

— Когато разбрах какво се е случило и видях, че те няма… Порша ме упъти къде бих могъл да те потърся. Каза, че обикновено тук си идвала да се цупиш.

— Да се цупя! — намръщи се Джини. — Аз по-скоро щях… — тя не продължи. Нямаше смисъл да признава колко близо е била до смъртта.

— Зная — взе ръката й той. — Вината е моя. Поставих ви на адски изпитания с Порша, въпреки че през цялото време се опитвах да ви спестя всякакви притеснения. Съжалявам.

— Не разбирам съвсем ясно, но оставам с впечатлението, че си разговарял след мен с Порша и тя вече не е толкова сърдита?

— Нека ти обясня всичко, когато стигнем у вас. Искам да те държа в прегръдките си, докато ти разказвам. Има и други неща, които трябва да обсъдим. Много е важно.

— Добре — съгласи се Джини.

Джини отвори очи едва когато пристигнаха.

— Уморена ли си, скъпа? — попита Байрън и я взе на ръце.

— Не, по-скоро съм гладна. Не съм яла от сутринта.

— И предполагам, хладилникът ти е празен. Господи, Джини, как смяташ да направиш щастлив як и здрав мъж като мен, след като дори себе си не можеш да нахраниш? — Джини го погледна с широко отворени от изненада очи и той добави. — Мисля, че малко избързах, но не ми казвай, че не си помисляла, че искам да се оженя за теб.

— Мислех си го известно време — отвърна Джини, — но когато видях сутринта камиона да изнася мебелите ти, илюзиите ми моментално се изпариха. А сега би ли ми обяснил всичко?

— Първо ще поръчам нещо за ядене.

— Густав — обади се той по телефона, — изпрати гощавката у госпожица Комптън веднага — той остави адреса и затвори. Грабна я в прегръдките си и я притисна към себе си. — Сега си там, където искам да бъдеш. Ще ти разкажа всичко, а след вечеря…

— След вечеря?

— Е, зависи дали искаш да се омъжиш за мен.

— Искам — каза тя простичко.

— Сигурна си, дори без да си чула това, което имам да ти кажа! Може да решиш, че съм прекалено глупав, за да се омъжиш за мен.

— Никакъв шанс — каза тя и го придърпа към себе си. — Ние си принадлежим. Вече съм го решила.

— О, любов моя! — Байрън се наведе и я целуна. Отначало нежно и леко, стараейки се да се въздържа, но секунди след това изригна буря от страсти и помете и двамата. Дълго потисканите желания избухнаха неудържимо. Нетърпеливи ръце разкъсваха дрехите, както вятърът брули листата от дърветата. Топли и влажни, телата им се сляха. Джини стенеше от удоволствие, изпаднала в екстаз.

— Толкова е хубаво — повтаряше тя.

Следваше го с нарастваща страст, докато накрая с радостен вик той я пренесе през най-върховното усещане до блажената отмала. Изтощен се отпусна до нея и я прегърна, я тя се наслаждаваше на докосването му със затворени очи.

— Струваше си чакането, нали? — каза той.

— „Струваше си“ е слабо казано — отвърна Джини. — Но аз и преди не се съмнявах, не ще бъде божествено. А ти?

— Аз също — каза Байрън.

— Кажи ми какво се случи — започна нежно Джини. — И моля те да ми обясниш защо през цялото време не ми каза какво става. Може би това щеше да улесни нещата.

— Може би — отвърна Байрън и я целуна по челото. — Но ако нещата се бяха развили така, както исках, това не би имало никакво значение. Но може би ще трябва да започна от началото.

— Така е най-добре — усмихна се Джини насърчително.

— Самото начало беше денят, в който блъснах колата ти. Карах надолу по хълма, видях твоята кола и двама души в нея. Теб и Тим. Не зная кой от двамата ме впечатли повече. Ти беше необикновено красива, а Тим… Стори ми се, че виждам себе си. Така се бях загледал, че докато осъзная какво става, блъснах колата ти. Реагирах твърде късно — той направи гримаса. — Сега поне знаеш истината за злополуката.

— Много съм изненадана, защото тогава ти изглеждаше страшно ядосан.

— Наистина бях ядосан. Никога не бях губил контрол върху себе си. Когато се върнах и те видях, ти ми се стори още по-прекрасна.

— Не съм прекрасна — прекъсна го Джини.

— Напротив — сложи той показалец на устните й. — Мога да разпознавам прекрасното, когато го видя. А Тим е точно мое копие, въпреки че е по-тъмен и косата му е права. Не можех да пропъдя и двама ви от мислите си. Добре, че си спомних къде бях срещал името ти. Исках да те видя отново колкото може по-скоро и да разбера кои са родителите на Тим.

— Дълго време се чудех дали Тим е единствената причина да се интересуваш от мен, особено след като видях онази твоя снимка в библиотеката.

— Тим никога не е бил причината да искам да съм с теб. Това само усложни нещата. Веднага щом разбрах, че той е осиновен, а майка му е мексиканка, се обадих на Елиса да се заеме с това. Тя възнамеряваше да пръска парите на семейство ди Кордова, да изнудва кого ли не, само и само да получи отговора. Затова отидох с нея в Мексико. Трябваше да се убедя лично, че няма да ми създаде неприятности с местните закони.

— Но нали каза, че е адвокат.

— Да, но обикновените задръжки я бяха напуснали заради загрижеността й да разбере какво се е случило с детето на Кони. Опитах, се да й обясня, че трябва да мислим и за другите хора, които са замесени. След като научих какво е станало с родителите на Тим от самия него, реших да говоря с теб. Ти обаче много бързо скалъпи някаква измислена история, за да ме отклониш от мисълта, че Тим може да е мой син. Тогава разбрах, че и ти имаш своите подозрения и си готова на всичко, за да защитиш Порша. Това ми даде повод за дълбок размисъл. Не исках да те наранявам. И без това беше достатъчно трудно да реша дали имам право да се намесвам в живота на едно дете, което е израснало с чувството, че си има родители и им принадлежи. Освен това бях осъзнал, че те обичам и реших, че каквото и да узная след своеобразното проучване, ще го задържа за себе си и няма да спомена никому. Не мислех, че Порша подозира нещо и се надявах, че ти ще отпъдиш всички подобни мисли, след като решим бъдещето си. А колкото до мен, щях да приема нещата като част от миналото и да ги оставя както са.

— Мисля, че си ме подценил, любов моя — Джини нежно погали бузата му. — Предпочитам да ми беше казал. Щях да ти помогна.

— Да, така щях да се облегна на теб, когато разбрах, че Тим не би могъл да бъде мой син.

Джини съзря в очите му дълбока тъга.

— О, Байрън! Толкова съжалявам! — прошепна тя. — Но той много прилича на теб. Как разбра, че не е синът ти?

— Елиса проучи дневниците на болницата, в която е лежал Тим и установи, че той е занесен там от някакъв свещеник. Издирила свещеника и той и казал, че родителите на Тим били бежанци от Салвадор и потърсили убежище в неговата черква. Когато тя рухнала от земетресението, цялото семейство на Тим загинало, а той бил ранен. След възстановяването му, бил даден на агенцията по осиновяване.

Джини едва сдържаше сълзите си.

— Трябва да съм щастлива заради Порша, но ти все още не знаеш…

— Аз ще се справя, скъпа — усмихна се той. — С всеки ден свиквам все повече с тази мисъл. Ще продължа да бъда любимия чичо на Тим и ще му се радвам, без да съществуват проблемите, които биха възникнали, ако беше мой син. Сега изцяло ще се отдам на мисълта за децата, които нямам търпение да създадем ние двамата.

— О, да — усмихна се Джини, изтръпнала от щастие. — Ти ще бъдеш чудесен баща.

— А ти ще бъдеш идеалната майка! Сега, изглежда, остава само да обясня кашата от тази сутрин или предпочиташ да не знаеш.

— По-добре ми кажи за какво беше това обаждане от Елиса. То причини всички неприятности, нали?

— Така е — кимна Байрън. — До последния момент се надявах да задържа всичко в тайна. За какво им беше да безпокоят Порша и Марк? Но бюрократите са си бюрократи, а и в агенцията съществува неотменим закон да съобщават всяка нова информация на осиновителите. Освен това щяха да изпратят писмо, което подробно обяснява източниците на информацията и щеше да ме постави в нежелана ситуация. Затова тази сутрин се обадих на госпожа Рамирес от агенцията. Тя е най-неразумната жена на света. Елиса ме бе посъветвала да й се обадя лично, но въпреки това също бе ходила там. Госпожа Рамирес помисли, че се опитваме да прикрием някаква нечиста следа и реши веднага да се обади на семейство Доналдсън. Опитах пръв да се свържа с Порша, но както сама можеш да се досетиш, не успях. Порша нищо не разбрала от това, което и наговорила госпожа Рамирес и изпаднала в отчаяние. Отне ми повече от час, докато я успокоя. Сега вече всичко е наред, но съм сигурен, че Порша едва ли ще ми прости някога, че така я изплаших.

— Ще ти прости — каза Джини. — Скоро ще убеди себе си, че вселенските сили нарочно са й погодили този номер, за да й напомнят колко скъп й е Тим.

— Не ми е ясно защо ти е трябвало да го правят. Не съм виждал по-всеотдайна майка от нея. След като се успокои за Тим, тя изведнъж изпадна в истерия, като си спомни какво ти е казала по телефона. Опита да се свърже с теб, за да ти се извини, но те нямаше, а беше почти единайсет и аз се втурнах да те търся. Ужасих се, че след разговора с Порша си отишла до нас и си добила съвсем погрешна представа за…

— Само един момент — прекъсна го Джини. — Снощи, след като си отиде дълго размишлявах и взех решение. Няма да се примиря с твоите уклончиви обяснения и мистериозни изчезвания. Всичко това можеше да се избегне, ако беше разговарял е мен. Нямам нищо против да се заключваш в ателието си и да рисуваш, но за да имаме хубав семеен живот, ще трябва да ми казваш какво мислиш. Не мога да чета мислите ти толкова добре, колкото ти моите.

Байрън целуна ръката й.

— А би ли ми обяснила тогава как успя да измислиш толкова бързо онази история за Тим?

— Случайно — отвърна Джини. — По принцип трудно схващам някои неща. Например все още не мога да си представя, защо онези мъже изнасяха мебелите от къщата ти тази сутрин.

— Това трябваше да бъде приятна изненада — усмихна се Байрън. — Не съм луд. Не ме гледай така, просто съм романтичен. Мразех стерилната обстановка и модерните мебели в къщата си. Ще я пренаредим заедно и ще направим от нея приятен, уютен дом, където, ще отгледаме децата си. Оставих само моята спалня и ателието, за да имаме къде да спим засега. Тази вечер възнамерявах да те поканя у дома на много романтична вечеря, да ти пусна тиха музика, да те поканя на танц и да те помоля да се омъжиш за мен. След това, в случай че си се съгласила, те грабвам в обятията си и те занеса в леглото.

— Чудесна идея! — възкликна Джини. — Съжалявам, че я развалих, но вечерята на Густав няма да бъде чак толкова лоша и тук, нали?

— В никакъв случай — целуна я Байрън. — И така, до къде бяхме стигнали? — той замълча, защото някой звънна на вратата. — Вечерята пристигна! — Байрън се изправи със скок. — Стой тук и не надничай.

Джини облече халата си и зачака. Най-накрая Байрън се появи.

— Готова ли си, любов моя? — усмихна се той и протегна ръка.

Тя излезе в коридора и възхитено възкликна.

— Колко е красиво!

Дървените решетки на входа бяха обкичени с копринени рози. Джини влезе и огледа смаяна познатата й стая.

— Харесва ли ти? — попита Байрън.

— Дали ми харесва?! Прекрасно е! — отвърна тя с просълзени от щастие очи.

Цялата стая беше отрупана с азалии. В средата на масата имаше букет от рози, а около него беше подреден сервиз от севърски порцелан.

— Моята всекидневна щеше да прилича на градина — каза Байрън. — Но тук е дори още по-ефектно и уютно.

— Чудесно е! Никога няма да забравя деня, в който поиска да стана твоя жена — тя прегърна Байрън и зарови лице във врата му. — Толкова те обичам!

— Аз те обожавам! — каза той и я целуна нежно по устните.

След това отвори шампанското с гръм и напълни специално приготвените чаши.

— Да пием за нас! — вдигна той чашата си.

— За нас! — съгласи се Джини. Тя гледаше силния, необикновено привлекателен мъж срещу себе си и сърцето я преливаше от радост. — Обичам те, Байрън ди Стефано. И мисля, че ще бъдем много, много щастливи заедно.

— Ти си наистина великолепна! Мисля, че бог те е създал специално за мен. Никога няма да се уморя да те гледам.

— Мислиш ли, че Порша беше права, въпреки всичко? За съдбата, която ни събра заедно онази сутрин?

— Тя ли ти каза?

— Още същия ден — кимна Джини. — Само няколко дни по-късно предрече, че ще се оженим до края на годината.

— Доста странно. А каза ли ти колко деца ще имаме?

— Не, но мисля, че зная как да се погрижа за това — усмихна се дяволито Джини.

Байрън се засмя и я притисна в обятията си.

— Да, любов моя. Сигурен съм, че наистина знаеш как.