Катрин Артър
Любовни знамения (1)

Първа глава

Утринното слънце несигурно се прокрадна през ранната мъгла, обгърнала планинския склон като паяжина. Под верандата, на която стояха Джини Комптън и племенникът й, Тим Доналдсън, очертанията на двора чезнеха в мъглата, а зеленината на ливадата и обикновено ярките цветове на азалиите се сливаха като в импресионистичен пейзаж на Моне.

Още по-надолу, покрай високата дървена ограда, изпаренията се превръщаха във виещи се талази, които закриваха от погледа подножието на планината и сякаш осигуряваха мистериозно уединение на обитателите на по-високите части.

— Не се вижда надалеч, нали? — отбеляза Джини.

С подпряна на перилата брадичка петгодишното момченце се взираше в мъглата.

— Стори ми се, че видях чудовище — Тим обърна към нея огромните си тъмни очи. — Мислиш ли, че е възможно? Някое морско чудовище? Да се изкатери чак дотук и да ни грабне в мъглата?

Джини се усмихна и нежно приглади немирната му черна коса.

— Не се страхувам от подобни неща. Израснала съм в тази къща и досега нито едно чудовище не ни е нападало, но ако някое все пак реши да намине, трябва много да внимава, като прескача оградата на дядо ти и цветните лехи на баба ти. Ужасно ще се ядосат, ако някое морско чудовище им съсипе хубавата градина.

Надяваше се, че отговорът й е допаднал на Тим. Той беше осиновено дете, но въображението му беше също толкова богато, колкото на сестра й Порша и Джини понякога се чувстваше принудена да му подражава.

Тя самата имаше склонност да вижда нещата в много по-реалистична светлина. Знаеше, че не след дълго, когато слънцето се издигне още по-високо, мъглата ще изчезне и ще се покажат не морски чудовища, а само част от шосето, няколко търговски сгради и пясъчният бряг отдолу, опрял в искрящо синята повърхност на океана. Край брега въздухът беше пролетно прохладен, ала навътре в сушата горещината сигурно едва се търпеше.

В тенис клуба „Хевънли Вали“, където Джини работеше като професионален преподавател, температурите като нищо можеха да скочат до тридесет и пет градуса следобед.

— По-скоро бих останала тук с теб, Кити — каза Джини на любвеобилната котка-майка, която лежеше в краката й.

— А аз бих си поиграл с котенцата — заяви Тим и се наведе да вземе първото в редичката от котешкото потомство — пухкаво тигрово котараче. — Искам да го взема у дома. Най-войнствено е и ще го кръстя Чудовището.

— Ще ти го дам след около седмица — каза Джини, — ако майка ти няма нищо против, разбира се.

— Мама ще разреши! — каза уверено Тим и Джини знаеше, че е прав.

Порша щеше да отстрани проблема по своя неподражаем начин. Ако нещо обезпокоеше нейния ексцентричен, но безоблачно ведър живот, тя просто се консултираше със своя гуру. Ако това не помогнеше, оставяше нещата на вселенските сили, които накрая винаги разкриваха намеренията си и въпросът приключваше. Джини често завиждаше на сестра си за способността й да възприема всяка ситуация откъм добрата й страна. Тя самата в момента за нищо на света не можеше да погледне с радост и нетърпение към предстоящия ден. Както обикновено графикът й беше запълнен, а тя нямаше настроение да прекара дълги часове в безуспешно коригиране на бекхенд и лошо изпълнен сервиз. Обичаше спокойствието на този дом. Когато родителите й я попитаха дали би искала да поживее вкъщи, докато те са в Англия през отпуската на баща й, тя с радост прие предложението. И точно сега за нея не съществуваше нищо по-приятно от това да се сгуши в голямото кресло на верандата и да чете книга, докато Тим си играе с котетата или им строи къща от кубчетата си. Можеха да обядват на масата под чадъра и след това да отидат на плажа.

Тя въздъхна. Моментът определено не беше подходящ за фантазии. Не само трябваше да се справи с работата си днес, но и да се постарае да изглежда добре довечера на празненството в чест на откриването на новото крило на клуба. Гровър Олдридж, неумолимият президент, би погледнал с лошо око на всеки, позволил си да пренебрегне събитието, освен ако не се е намирал на смъртно легло. А Порша и съпругът й Марк, помощник-домакин на празненството, биха се ядосали още повече. Джини беше взела Тим при себе си тази нощ именно за да им даде възможност да завършат последните приготовления.

— Време е да тръгваме, Тим — каза тя. Преметна чантичката си през рамо, взе малкия куфар, в който беше тоалетът й за празненството, и поведе детето към навеса за колата.

Отначало моторът не запали. При второто завъртане на ключа пак се задави, но после заработи равномерно.

Стръмната алея, която водеше до пътя, Джини измина на заден ход. Сетне спря и внимателно се огледа, а двете посоки. Не се задаваше никаква кола и тя продължи на заден, за да обърне на шосето и да се отправи надолу по склона към крайбрежната магистрала. Предните гуми още бяха на алеята, когато пронизително изсвирване на клаксон раздра въздуха. Чу се зловещо изскърцване на гуми и внезапен удар разтърси колата.

Гневът извади Джини от първоначалното й вцепенение. Тя буквално се стовари върху спирачките и рязко извърна глава — тъкмо навреме, за да види как черното ферари продължава с бясна скорост надолу по хълма.

— Смахнат идиот! — изкрещя тя, а сърцето й щеше да изхвръкне от уплаха. — Какво, за Бога, търсеше в моето платно? — моментално погледна към Тим, който я зяпаше с широко отворени очи. — Добре ли си? — попита тя.

— Да. А ти?

— Аз да, но колата май пострада — изръмжа Джини. — И този. Този ненормален глупак дори не спря — тя включи на първа и вкара колата отново в алеята. — Ти не излизай, аз само ще погледна. — О, не! — изстена тя. Калникът беше ударен, стоповете счупени, по боята личаха дълбоки бразди.

През насълзените си очи Джини сякаш виждаше сметки за стотици долари или стремително нарастващи баснословни суми за осигуровки. Тя все още беше наведена и опипваше с пръсти калника, когато чу повторно изскърцване на гуми някъде надолу по хълма, последвано от силния рев на мощен двигател, който приближаваше.

— Ако и този път не спре, ще го преследвам, докато го настигна — закани се тихо Джини, взирайки се с присвити очи надолу към пътя. Улицата свършваше на върха на хълма и нямаше къде да й избяга дори с тази хубава кола.

Ферарито се появи, изскърцаха спирачки и в следващия миг отвътре изскочи едър мускулест мъж. Тъмните му очи святкаха гневно изпод свъсените вежди. Носеше изтъркани джинси и фланелка без ръкави, опръскана с петна от боя. Гарвановочерната му коса се спускаше до раменете, а около главата си бе вързал шарена кърпа. Бе стиснал ъгловатата си челюст, а носът му явно бе претърпял не едно счупване. Не изглежда дори смутен, отбеляза Джини в прилив на гняв, който прогони сълзите. Прилича повече на скитник, участвал в не малко публични скандали, отколкото на състоятелен бизнесмен, който може да си позволи подобна скъпа кола. Но тя знаеше, че в Южна Калифорния не би трябвало да се учудваш на нищо, дори на това, че някой, който току-що е блъснал колата ти, те пронизва с гневен поглед, сякаш ти си виновен!

— Винаги ли караш като ненормален, или реши да се покажеш пред мен? — започна Джини, за да избегне неговите обвинения.

— Нито едното, нито другото — отвърна той с хриптящ леден глас. — Ти не поглеждаш ли, преди да дадеш на заден?

— Поглеждам! — изръмжа на свой ред тя. — Само че за кола, а не за ракета. Хич не се опитвай да ме изкараш виновна. Караше прекалено бързо и освен това беше в моето платно.

— По дяволите! — изкрещя той. — Твърдиш, че не си ме видяла?

Хвърли бегъл поглед към ударения калник, вирна арогантно глава и с презрително искрящи очи бавно огледа Джини — буйната й, огряна от слънцето коса, стройната фигура в син спортен костюм, сандалите й, обути на бос крак.

Джини на свой ред вирна брадичка, плъзвайки по него същия студен пренебрежителен поглед, в който вложи цялото си презрение към немарливия му външен вид.

— Да погледнем следите по паважа — предложи тя. — Ето, от моята страна са! Хвърли му още един презрителен поглед и мина край него.

— Я виж тук! — посочи тя една черна линия. — На няколко метра от пощенската кутия на съседите!

— Не можеш да докажеш, че следата е от моята кола — мръщеше се непознатият.

Хванах го натясно, помисли си Джини с мрачно задоволство, наблюдавайки лицето на мъжа. Цялата му самоувереност се беше изпарила.

— Обзалагам се — подхвана тя, — че полицията може да направи съответните проби и да установи чии са следите. С колко километра караше все пак?

— Е, добре, бързах — предаде се мъжът. — Да приемем, че аз съм виновен. Нямам време да споря — той извади портфейла от задния си джоб и й подаде визитната си картичка. — Ако имаш нещо за писане, ще ти продиктувам телефона си. Пресметни разходите и ме уведоми колко пари ще ти трябват. Не се безпокой, няма да офейкам. Живея в последната къща горе на хълма.

Джини взе картичката, без да я погледне, и посегна към чантата си за химикалка.

Мъжът продиктува телефона си и добави:

— Би ли ми казала името си?

— Защо? Да не би да правиш толкова катастрофи, че да ти е трудно да ги помниш всичките? — попита тя.

По лицето му премина сянка и Джини неволно потръпна. Имаше чувството, че много му се иска да я удари.

— Юджиния Комптън — каза тя сковано и погледна името, изписано на картичката. Едва успя да прикрие изненадата си.

„Байрън ди Стефано, Картини и пана“ — гласеше надписът върху картончето. Името и бе добре известно. Когато от клуба му поръчаха голяма картина за новия салон, между по-възрастните членове започнаха разпри. Някои от тях предпочитаха по-реалистичен стил от този на Ди Стефано. И все пак трудно й беше да асимилира факта, че именно мъжът пред нея бе предизвикал толкова вълнения. Та той приличаше по-скоро на пародия на бохемски художник.

— Благодаря, господин Ди Стефано — ледено рече тя. — Ще ви се обадя веднага щом бъдат пресметнати щетите. Най-рано следващия понеделник.

Той кимна, но не помръдна от мястото си. Очите му изучаваха Джини толкова сериозно и продължително, че тя започна да се чувства неудобно. След това премести поглед върху Тим.

— Ти пират ли си? — извика детето.

Байрън ди Стефано се стресна, сякаш не бе допускал, че Тим може да говори. Успя обаче да се съвземе бързо и се усмихна.

— Разбира се — отвърна той, — но размених кораба си за кола.

Тим се ухили, очевидно доволен от отговора.

— Хубава е — отбеляза той.

— Благодаря. — Байрън ди Стефано се обърна към Джини: — Не си спомням да съм ви виждал с момчето. Отскоро ли сте тук?

Джини поклати глава.

— Не. Прекарала съм тук по-голямата част от живота си. Това е къщата на родителите ми. От известно време живея на друго място.

— Разбирам. Юджиния Комптън. Името ми е познато отнякъде.

— Едва ли — отвърна Джини. Тъмният му поглед излъчваше напрегнатост, която я караше да се чувства неловко. — Трябва да тръгвам — погледна тя часовника си и добави, посочвайки към колата: — Дано не я забавят много в сервиза.

Байрън ди Стефано кимна и приближи да огледа по-внимателно калника.

— Не е толкова страшно. Съжалявам, наистина, но ужасно ме изплаши, като се появи така внезапно на шосето — Джини не каза нищо и той се обърна към Тим. — Кажи на майка ти занапред да кара по-внимателно!

Преди Джини да изсъска вбесена някакъв отговор, Тим изчурулика:

— Тя не ми е майка, леля ми е.

— А-ха — вдигна вежди Байрън ди Стефано. — Омъжена ли си?

— Не е твоя работа — сопна се Джини, обърна му гръб и влезе в колата с намерението да тресне силно вратата след себе си, но Байрън вече я бе хванал и внимателно я затвори.

— Спомних си къде съм виждал името ти — каза той и се наведе към нея. — Треньорка си в тенис клуба „Хевънли Вали“, нали?

— Да — стрелна го с поглед Джини, — и благодарение на теб, закъснявам за първата си среща.

— Карай внимателно! — усмихна се широко Байрън ди Стефано.

След това се обърна и се отдалечи. Секунди по-късно я изпревари с ферарито си.

— Този може да те изкара от кожата! — промърмори Джини.

— Защо не му каза, че не си омъжена? — попита Тим.

— Защото не е негова работа. А и гледаше.

— Като пират, нали?

— Нещо такова — съгласи се Джини, — като пират.

Определено хищнически поглед. Какъвто не очакваш от човек, за когото се твърди, че се е оттеглил в уединение. Неотдавна бе предизвикал вълна от възмущение, когато категорично отказа да присъства на същото това празненство, включващо първото представяне на неговата картина. Разнесе се мълвата, че никога не посещавал такива събирания и, че всъщност рядко се появявал на обществени места, откакто се нанесъл на върха на хълма Лагуна Бийч преди няколко години. Дошъл някъде от изток, след като жена му и синът му загинали при трагична злополука. Никой, изглежда, не знаеше подробности, но всички побързаха да заявят, че ги е разочаровал. Крайно време беше, говореха хората, този мъж да се завърне към действителния свят и да поеме отговорностите, които се изискват от един известен художник. Джини много му съчувстваше тогава, като си го представяше блед, изпит и натъжен от живота. Сега вече се съмняваше, че той е дори наполовина толкова саможив, колкото разправяха хората. Изглеждаше в добро здраве, а блясъкът в очите му издаваше, че не е лишен от женска компания. Очевидно бе имал достатъчно време да надмогне скръбта си.

Джини въздъхна и прехапа устни. Колко време беше необходимо на човек, за да забрави? Откакто преди година годеникът й Кърт Уолис загина при водолазна експедиция, тя имаше чувството, че минава през живота си механично като кукла на конци. Порша и Марк положиха много усилия да я заинтригуват с нови познанства, ала напразно. Порша дори твърдеше, че нетърпението й да се върне в къщата, където бе преминало детството й, говори за подсъзнателен стремеж да усети сигурността на утробата. Джини не възрази срещу опитате на сестра й да я подложи на психоанализа. Може би тя е права. Джини се чувстваше добре в старата си стая, в старото си легло. Мисълта да излезе с някой непознат я отвращаваше. Нямаше представа кога ще я напусне това чувство. До момента всичките й опити да го прогони се проваляха.

Принудителното връщане към спомена, който тя така старателно се опитваше да скъта дълбоко в душата си, я потискаше и дразнеше.

Защо мъжът, блъснал колата й, не беше някой дребен борсов агент в италиански костюм я часовник „Ролекс“, а този чудак Байрън ди Стефано? Кърт също имаше доста предизвикателен вид с дългата си руса коса и мускулестото си тяло, добило бронзов загар от дългите часове, прекарани на брега. Той беше океанолог и му предричаха блестяща кариера, но ето, че трагичната злополука й го отне. Не беше честно, за кой ли път си мислеше тя и сълзите напираха в очите й.

Докато паркираше пред тенис клуба „Хевънли Вали“, Джини трепереше от гняв — и към себе си, и към жестоката съдба.

— Ето я мама! — провикна се Тим щом спряха и изскочи от колата.

С вида си Порша неизменно предизвикваше удивлението на сестра си. С кръгло лице, по-ниска от Джини и значително по-пълна, тя винаги се обличаше в свободни, ярки и пъстри дрехи, слагаше си едновременно златни и сребърни синджирчета на врата и безброй гривни на ръцете. Напомняше пъстра кръгла птичка, която, вместо да лети, се носи по земята. Тя прегърна Тим и забърза към Джини:

— Добре ли прекарахте? — попита.

— Да. До тази сутрин — отвърна Джини. — Един идиот с ферари смачка калника, докато излизахме на заден от алеята.

— Приличаше на пират — вметна Тим. — Страхотен беше.

— Господи! — възкликна Порша. — Кой беше? Не спря ли поне?

Джини направи гримаса. Никак не й се щеше да казва на Порша, че Байрън ди Стефано съвсем не живее като отшелник. Ако научеха, членовете на клуба щяха направо да побеснеят. Но пък какво я е грижа? Той си го заслужи.

— Няма да повярваш, но беше самият Байрън ди Стефано — обясни тя. — Надявам се, че поне умее да рисува, защото за шофьор определено не го бива.

— Байрън… — Порша я гледаше с широко отворени очи. — Боже мой! Това може да се окаже много важно.

— Важно! — както винаги Джини бе смаяна от логиката на сестра си. — Какво искаш да кажеш?

— Нима не разбираш? — попита сериозно Порша. — Как можа да се случи така, че точно в онзи миг вие двамата се сблъсквате точно на онова място. Тук се крие някакъв небесен замисъл!

— Не беше никакъв небесен замисъл. Беше Байрън ди Стефано, който караше с бясна скорост, и то в насрещното платно. А сега трябва да вървя, вече съм закъсняла.

Тя грабна куфара си, затвори багажника и затича към съблекалнята. Небесен замисъл! Откъде й идваха на Порша такива неща в главата?

Джини се зарадва, че целият й ден е запълнен с тренировки. Така нямаше да остане време да се тормози за колата, за срещата си с непоносимия Байрън ди Стефано.

До обедната почивка обаче ентусиазмът й значително спадна. Въпреки огромните усилия, които полагаше да бъде внимателна с учениците си, раздразнението и растеше и на няколко пъти тя прехапа език, за да не изтърве някоя груба забележка, когато инструкциите й не се изпълняваха.

Към четири и половина тя горещо пожела последният й ученик за деня — зет й Марк — да пропусне урока. Искаше й се да отпочине и да се подготви за празненството. Джини обичаше Марк, той беше от най-способните й ученици, но се чувстваше толкова уморена и напрегната, че всичко я болеше. Въпреки това успя да му се усмихне, когато той на бегом излезе от съблекалнята. Марк беше добродушен и общителен, но не и лишен от здрав разум, а неизменната му отзивчивост го правеше любимец за всички. Според Джини той беше идеалният контраст на ексцентричната й сестра.

— Забави малко! — извика му тя. — Аз не бързам за никъде.

Марк се усмихна широко.

— Аз пък цял ден бързам да не пропусна урока. Нуждая се от здрава тренировка, за да се отпусна.

— Имаш я! — обеща Джини, надявайки се, че сама ще се разтовари от напрежението. — Някакви предпочитания? По-трудни удари, върху които искаш да наблегнем?

— Нека се занимаем с прословутия ми бекхенд — отвърна той. — Вчера се опитах да го приложа на Гровър Олдридж, но топката отлетя, та се не видя.

— Той има ужасно дълги ръце — засмя се Джини. — А и ти сигурно си се престарал. Малко да загреем и започваме.

Те застанаха от двете страни на мрежата и скоро влязоха в добър ритъм.

Марк наистина е напреднал, помисли Джини със задоволство, посрещайки силните му уверени удари. Следващият половин час измина неусетно.

— Доставя ми истинско удоволствие да обучавам някой, който схваща толкова бързо! — каза Джини, докато напускаха корта.

— Благодаря, треньоре! — грейна Марк. — Съжалявам, че не започнахме заедно от самото начало. Така нямаше да изгубя толкова време в отстраняване на погрешни движения. — Готова ли си за голямото празненство довечера? Купи ли си нова рокля?

Джини направи гримаса.

— Не се тревожи. Ще бъда там и ще изглеждам сладка, кротка и скромна, каквото и да ми струва това.

— Кротка и скромна? — засмя се Марк от сърце.

— Кого се опитваш да преметнеш? Жалко, че не съм присъствал на скандала с Ди Стефано. Порша ми разказа всичко.

— Положих доста усилия да се въздържа — оплака се Джини. — Тим беше с мен.

— Съчувствам ти — хихикаше Марк. — Откога преследвам неуловимия Ди Стефано. По мое скромно мнение той е гений. Направих всичко възможно да го убедя да дойде довечера, или поне доколкото това е възможно в писмо. Никой не знае телефонния му номер. Веднъж дори ходих до къщата му. Красиво местенце, скътано навътре в гората. Ходила ли си? — Джини само поклати глава и той продължи:

— Обиколих цялата къща. Май не си беше у дома, защото колата му я нямаше. Доста се изненадах, като чух, че карал ферари. Повече би подхождало на някой гангстер, отколкото на отшелник.

— Той прилича на гангстер — отбеляза Джини, — като изключим дългата му коса и почти окаяното му облекло. Може би е от онези художници, които общуват само с ограничен кръг свои колеги.

Мина й през ум да даде телефонния му номер на Марк, но бързо се отказа. Постъпката й би била недискретна. Освен това наистина не искаше да го вижда повече. Бездруго й провали деня.

В пет и половина в клуба вече цареше призрачна тишина — членовете му бяха отишли да се преоблекат официално, а ръководството правеше последни приготовления за тържествената вечеря, чието начало бе определено за седем часа. Джини взе душ и се изтегна в кадифения си халат на канапето в женската съблекалня, опитвайки се, без особен успех да се отърси от напрежението, докато стане време да се облече. Малко след шест започна да се гримира старателно, с пълното съзнание, че в противен случай Порша ще я смъмри, че не се старае да изглежда добре. Когато приключи, извади роклята си. Старите й тоалети неизменно събуждаха спомен за някоя особена вечер, прекарана с Кърт. Затова реши да си купи нова рокля за тази вечер. Спря се на класически модел без ръкави и със скромно деколте. А тъмносиният й цвят сякаш се отразяваше в очите й и прекрасно подхождаше на тена й. Джини се взря в огледалото. Старателно гримирана, с разпусната коса и обеците с изкуствени диаманти, които искряха на ушите й, съвсем не приличаше на жена, избрала самотата. Щеше да й бъде по-трудно от всякога да убеди мъжете, които ще бъдат сами на празненството, че тя просто не би искала да излиза с тях.

Джини изчака до последната минута, преди да влезе в трапезарията, защото знаеше, че Гровър Олдридж е определял местата и със сигурност я е сложил на една маса с някои от самотните кавалери, вероятно с Фред Мартин и Боб Уелч. Президентът на клуба беше всеизвестен психолог, който не се колебаеше да раздава съвети, без да му ги искат. Отскоро и той бе започнал да я напътства, че е крайно време да изостави ролята на опечалена старица, а Фред и Боб, изглежда, бяха на челно място в списъка му от мъжете, които биха могли да възбудят отново интереса й към противоположния пол.

Тя много скоро се убеди, че подозренията й относно плановете на Гровър са повече от основателни. Оказа се на една маса с Фред и Боб, докато самият Гровър, Порша и Марк седяха на съседната. Намирисва на заговор, помисли си тя, забелязала погледите, които й хвърляше Порша, докато Марк, който седеше с лице към нея, се усмихваше доволно. Тя си придаде приветливо изражение и се заслуша в сътрапезниците си само доколкото бе необходимо, за да поддържа разговора. Но скоро й омръзна и тя с облекчение посрещна закриването на официалната част, когато всички членове на клуба напуснаха залата и се оттеглиха в салона, където щяха да открият картината на Байрън ди Стефано. В това време трапезарията трябваше да бъде разчистена за танците.

Столовете в салона бяха подредени така, че половината от членовете бяха насядали, а останалите стояха прави зад тях в полукръг. Джини отхвърли любезната покана на Фред Мартин да се сместят заедно на стола и остана права.

На Марк се падаше честта да открие картината, но той беше изчезнал. Гровър Олдридж застана отпред и се загледа към вратата.

— Тази вечер сме се събрали, за да… — започна той. — А, ето ги! Идват!

Всички рязко извърнаха глави, при което Джини едва сдържа смеха си. Из тълпата се разнесе шепот и в гърлото й заседна буца, разпознавайки името, което дочуваше отново и отново. Неволно извърна очи и видя Байрън ди Стефано. Той бе впил поглед в нея, но след миг се обърна към Марк, който вървеше до него и му говореше. Джини не можеше да откъсне очи от Ди Стефано. Тази вечер той не носеше лента на главата и блестящата му коса падаше на гъсти буйни вълни. Бе облечен в широка кенарена риза с дълъг ръкав и плътно прилепнали черни кожени панталони.

Цялостният ефект от семплото му облекло беше потресаващ. Подчертаваше широките мускулести рамене и стегнатите му бедра.

— Прилича на индианец! — прошепна някаква жена.

— Или на пират! — подхвърли друга.

— По-скоро на рицар! — възкликна трета.

Лицата на присъстващите мъже бяха застинали и вглъбени. Израженията им сякаш укоряваха Байрън ди Стефано, задето изпъква тъй ярко на фона на техните официални костюми. Гровър Олдридж каза няколко думи, последваха аплодисменти, след което подаде микрофона на Марк, но Джини не чуваше нищо. Байрън ди Стефано бе застанал отпред и я търсеше с поглед. Тя също го наблюдаваше занемяла, а сърцето й биеше тъй силно, че заглушаваше всички други шумове. Най-накрая той отмести очи, защото отново избухнаха аплодисменти, на които той се поклони, кимайки грациозно, но без да се усмихва. Джини едва се сдържаше да не побегне. Съзнаваше, че отстрани ще изглежда, ужасно глупаво. Прехапа устни и наблюдаваше като насън как Марк дърпа връвта, която държеше покривалото върху огромната картина. Настъпи тишина.

Джини чувстваше, че Байрън отново я наблюдава, но не посмя да го погледне. Очакваше със затаен дъх картината да бъде открита.

В следващия миг тя пое дълбоко дъх, а в залата гръмнаха овации.

— Прекрасна е! — чу тя и безмълвно се съгласи.

По неповторим начин смелите живи очертания на картината изразяваха движение, лекота, красота, динамика, неудържим порив. Джини беше поразена, талантът на художника надхвърляше представите й. Формите не бяха ясно определени и все пак съществуваха, преливащи и променящи се пред погледа й. Но защо бе решил Байрън ди Стефано да дойде тази вечер? И как я гледаше! Какво ли искаше? Тя кротко отправи поглед към него, но помежду им бяха застанали хора и не можа да го види. Ами ако е тръгнал към нея? Какво ще му каже? Защо само при мисълта да разговаря с него гърлото й се стяга и сърцето й започва лудо да бие?

— Готова ли си да изпробваш дансинга? Оркестърът вече свири — рече до нея Боб Уелч.

— Може би след малко — отвърна тя, като направи опит да се усмихне. — Ще отида първо да пооправя грима си.

Тя се обърна и се отдалечи. Но дори съблекалнята не можа да послужи за убежище на Джини. Там бяха още няколко жени, включително и елегантната съпруга на Гровър, Дороти, която веднага я заговори.

— Изглеждаш чудесно тази вечер, Джини. Хареса ли ти картината? Байрън е великолепен, нали?

Тя продължи в този дух, докато Джини оглеждаше прическата и грима си. Но Дороти не се предаде, хвана Джини за ръката и буквално я завлече сред празнуващите.

Подозренията й за наличието на заговор окончателно се потвърдиха и тя отчаяно се опита да измисли някакъв предлог, за да се измъкне от тържеството.

— Отивам за пунш — рече, като най-накрая успя да освободи ръката си от Дороти.

Забърза към бара, след това внезапно промени посоката, прекоси коридора и влезе в салона с надеждата там да намери спокойствие. Направи една крачка и внезапно спря. Застанали близо до картината, Порша и Марк оживено разговаряха с Байрън ди Стефано. Тъкмо се готвеше, за пореден път тази вечер, да избяга, когато зет й и Байрън я приковаха с погледи. Марк се усмихна и й махна да се присъедини към тях. Нямаше друг избор, още повече, че напрегнатият втренчен поглед на Байрън я привличаше като магнит.

— Сестрата на жена ми, Джини Комптън — представи я Марк, а очите му проблясваха дяволито. — Доколкото зная, вие двамата… сте се сблъскали тази сутрин. — Марк отметна глава и се разсмя гръмогласно на собствената си шега.

Джини му хвърли гневен поглед и вдигна очи към Байрън.

— Отново здравей — каза тя.

— Госпожице Комптън — произнесе сериозно Байрън и протегна ръка. — Иска ми се тук да се бяхме запознали.

— Ъъъ… да! — каза Джини, като трескаво се опитваше да измисли благовиден предлог да не поеме протегнатата ръка на Байрън, без да прояви неучтивост. Мисълта да го докосне я ужасяваше. Но нямаше начин. Дългите му пръсти, топли и властни, обгърнаха ръката й, дори я задържаха. Джини стоеше, загледана в очите му, усещаше топлината, която проникваше в дланта й и се питаше дали не бие на очи обзелото я вцепенение. Отчаяно се мъчеше да измисли какво да каже. Погледна през рамото на Байрън към картината, но не й дойде наум нищо друго, освен банални фрази, затова предпочете да замълчи.

— Радвам се, че ти хареса — наруши тишината Байрън. Джини го погледна учудено. — Наблюдавах лицето ти, когато Марк я откри — обясни той и в ъгълчетата на устните му трепна едва забележима усмивка.

— Картината е чудесна — каза Джини и се почувства ужасно глупаво. Думата беше абсолютно недостатъчна, за да опише впечатлението й.

— Благодаря — каза Байрън сериозно, сякаш бе чул интригуващ коментар от истински познавач. — Единственото, което искам сега, е да пресъздам върху платното твоята красота. Изненадан съм, че си успяла да се измъкнеш от дансинга.

Екстравагантният комплимент накара Джини да се изчерви.

— Прекалено си… любезен — промълви тя.

— Повечето мъже биха се съгласили с теб, Байрън — обади се Марк. — Но Джини е просто неуловима. Никой не е сигурен дали тя изобщо умее, да танцува.

Джини го стрелна с поглед, но той се усмихваше мило и невинно. Тя видя как сестра й вдигна вежди и яркосините й очи зашариха между нея и Байрън.

— Но аз умея да танцувам — по лицето на Порша заигра хитра усмивка. Тя хвана съпруга си под ръка и заяви: — Хайде, скъпи! Струва ми се, че свирят нашата песен.

— Дългът зове — ведро отбеляза Марк. — Извинете ни, ако обичате.

Нашата песен, нашият танц, дрън-дрън, мислеше Джини сърдита, че Марк и Порша я изоставиха. Тя отново опита да освободи ръката си, но Байрън я стисна още по-здраво. Погледна го умолително, замаяна и глуповато уплашена.

— Искаш ли да проверим дали можеш да танцуваш? — предложи той нежно. — Уверявам те, че съм по-добър в танците, отколкото в шофирането.

Най-после той се усмихна — деликатна, лека усмивка, от която в очите му заиграха весели искри.

Пленена, Джини само успя да промълви:

— Добре, но се боя, че аз играя тенис много по-добре отколкото танцувам.

Тя цялата настръхна, когато Байрън обгърна талията й и я поведе към трапезарията. Преди да стъпят на дансинга, той спря и я обърна с лице към себе си. Прегърна я и стисна силно ръката й.

— Отпусни се! — изрече властно и я притисна към себе си.

Да се отпусне! Та тя беше толкова смутена, сякаш изгубила контрол над собственото си тяло. Замаяна, благодари на бога, че Байрън танцува толкова добре и се отпусна в топлата му прегръдка. Усещаше краката си омекнали, но силното му тяло вече я понасяше в ритъма на танца. Байрън склони глава, бузата му докосваше челото й. Постепенно тя започна да долавя лекия аромат на косата му, почувства силните мускули на гърба му под тънката материя на ризата.

Когато музиката спря, той не я пусна и тя го погледна въпросително.

— Хубаво танцуваш — каза той просто и отново я притисна към себе си, когато оркестърът засвири старомоден валс.

Понесоха се във вихрени кръгове в такт с музиката и много двойки напуснаха дансинга. „Все едно летим“ — мислеше си Джини учудена. Имаше чувството, че краката й едва докосват пода. Изведнъж осъзна, че са единствената двойка на дансинга, и обърка стъпките си.

— Извинявай! — смотолеви тя. — Току-що забелязах, че всички ни гледат.

— Не се учудвам — отвърна той и когато валсът свърши, й предложи да излязат на въздух.

На просторната тераса, около пъстри кръгли маси бяха насядали гости и се наслаждаваха на чудната вечер. Без да обръща внимание на любопитните погледи, Байрън бързо тръгна надолу по алеята край тенис кортовете и я поведе към слабо осветена градинка, потънала в зеленина, обградена от фонтани.

— Сега вече никой не ни наблюдава. — Той сведе поглед към Джини и най-сетне я освободи от силната си прегръдка.

— Така е — съгласи се тя, макар че насаме с него на това изолирано място се чувстваше още по-неловко. Все още не можеше да си обясни защо е дошъл на празненството. Едва ли е просто, за да я види отново. Още повече, след като тъй категорично бе отхвърлил молбата на Марк.

— На лицето ти са изписани милион въпроси — каза Байрън, сякаш можеше да чете мислите й. — Защо не ги зададеш?

Смутена, Джини прехапа устни и се загледа в пространството.

— Ами. Чудех се защо дойде тази вечер — плахо рече тя. — Марк ми каза, че категорично си отказал.

— А ти нямаше да дойдеш, ако знаеше, че аз ще бъда тук?

— О, щях да дойда! — поклати глава Джини. — Просто. Бях изненадана. Но се зарадвах. Наистина. Марк много искаше да се срещне с теб. Той е толкова добър човек.

— Харесва ми — каза Байрън. — Сестра ти също е интересна. Тя, изглежда, има много особени разбирания за света.

— Вярно е — потвърди Джини с чувството, че трябва да продължи да говори, колкото и да беше трудно да се съсредоточи. — Тя винаги търси някакъв дълбок замисъл във всичко, но това не й пречи да бъде мила и отзивчива.

— Тя също говори само хубави неща за теб — усмихна се Байрън. — Приятно е да срещнеш две сестри, които толкова добре се разбират.

— Винаги сме се разбирали — каза Джини.

— Но племенникът ти не прилича на никой от тях с тази черна коса и огромните си тъмни очи.

— Осиновен е. Има мексиканска кръв — обясни тя. — Това не е тайна. Те знаеха, че Тим все някога ще забележи и му обясниха всичко, още когато беше много малък.

— Умно са постъпили — кимна Байрън. — Децата разбират много повече неща, отколкото предполагаме.

— Така е. Тим е много наблюдателен.

— Забелязах. Нали ме нарече пират. И ти ли мислиш така? — шеговито попита Байрън.

— О, не! Всъщност помислих си, че… — Джини замълча и се изчерви.

— Мога да си представя — ухили се Байрън. — Обикновено не излизам в такъв вид, но, вече ти казах, сутринта много бързах.

— Ммм да — промълви Джини уклончиво, осъзнавайки, че той все още отбягва отговора на въпроса й.

— Други въпроси? — попита Байрън.

— Още не си отговорил на първия.

— Тъй ли? Да видим тогава защо съм тук. Много просто. След като си спомних откъде ми е познато името ти, се обадих на Марк да го попитам дали все още важи поканата за тази вечер. Исках да те видя отново.

— О! — намръщи се Джини. — Все още не разбирам. Ако си искал да ме видиш, достатъчно е било просто да се отбиеш до нас. Говори се, че избягваш да се появяваш сред обществото, особено на подобни празненства.

— Вярно е — отвърна той сериозно, — но исках да видя как ще изглеждаш тази вечер и най-вече как ще възприемеш картината ми. — Той повдигна брадичката й и я накара да го погледне. Очите му напрегнато я изучаваха. — Исках също да разбера как ще се почувствам аз след всичко това. Все още не зная.

— Ти не… Не знаеш какво изпитваш? — запъна се Джини, взирайки се в тъмните глъбини на очите му. Знаеше какво изпитва самата тя — паника. Искаше да избяга, но сякаш нямаше власт над тялото си, сякаш бе изгубила способността да се движи. Разтърсваха я ту ледени, ту горещи тръпки, коленете й отново започваха да омекват.

— Когато човек се съмнява в чувствата си — отвърна Байрън, — съществува един-единствен начин…

Той плъзна ръка около талията на Джини и я притегли към себе си, без да откъсва очи от нейните. Сетне бавно очерта устните й с пръст, като следеше с поглед движенията си.

Джини застина в някакъв унес, неспособна да си поеме дъх. Очакваше да я целуне и се взираше в устните му, нежни и изящно очертани. Дори когато се усмихваше, изглеждаха меки и мамещо топли. Мисълта за усещането, което би изпитала, я изпълваше със страх и в същото време я изкушаваше да затвори очи.

От толкова време не й се беше случвало… Вцепенена, омаяна, тя гледаше как Байрън се навежда към нея, дългата му коса се спуска над лицето й и потръпна, когато той обхвана шията й с длан.

Щом устните му докоснаха нейните, зашеметяващ огнен проблясък я разтърси от глава до пети. „Нима е възможно“ — питаше се тя. Обхвана с ръце раменете му и силно притисна пръсти към стегнатите мускули. Силни тръпки я пронизаха, когато той очерта с език линията на устните й. Джини обхвана с длан силния му врат и отвърна на целувката му. Тъмнината около тях бе прорязана от ярка светлина, когато желанията, с които тя мислеше, че завинаги се е разделила, отново се пробудиха и отпъдиха страховете й. Залюляна в рая на обятията му, сгушена в силното му тяло, Джини изпусна дълбока разтърсваща въздишка. Байрън откликна с тих вик на сладостно доволство. Притисна я в прегръдката си с невероятна сила, след това я отпусна и я погали с настойчива трескава милувка. Плъзна устни по бузата й и се спря зад ухото. Хвана косата й с едната си ръка и плъзна другата към гърдите й. През тънката материя на роклята докосването му сякаш я възпламени. Всяка клетка на тялото й се устреми към него, изгаряща, тръпнеща от желание. Сякаш отгатнал мислите й, Байрън свали ципа на роклята и оголи раменете й. Погали я с върховете на пръстите си, обсипа с нежни целувки шията й и продължи надолу, докато достигна с език втвърдените зърна на гърдите й. В трескав екстаз Джини зарови ръце в гъстите му копринени коси и простена. Пред очите й искряха ярки цветове, докато в тялото й бушуваше неудържимо желание. Байрън я сграбчи още по-силно. Тялото в прегръдките му очакваше мига на върховно блаженство. Изведнъж… Той застина. После вдигна глава и рязко оправи роклята й. Джини отвори очи и впери в него див поглед. Какво бе предизвикало гнева му?

— Няма да се получи — дрезгаво промълви той и стисна силно, почти жестоко лицето на Джини. — Съжалявам! — очите му излъчваха дълбока тъга. — Грешката беше моя.

След тези думи той се обърна и бързо се отдалечи надолу по алеята.