Карла Нигърс
Нощен страж (2)

Първа глава

Със зачервени и подпухнали от работа с компютъра очи Роуина Уилоу излезе от кабинета си на третия етаж. Като се подпираше на стената, заслиза към кухнята — огромно помещение, оборудвано от леля й Аделаида преди двадесет години с модерни за времето си домакински уреди. Точно тогава Роуина се премести да живее тук. Спомняше си, че със сълзи на очи леля й продаде една картина, за да си позволи ремонта. Макар че беше богата, леля й всъщност никога не беше разполагала с пари в брой. Роуина се бе заклела да избегне съдбата на милата, макар и доста ексцентрична старица. Или съдбата на родителите си…

Побърза да пропъди тази мисъл, която й причиняваше болка. Сложи чайника на печката и сипа в чинийките храна на двете котки. Беше ги нарекла Мега и Байт — според нея, много романтични имена. После се разкърши и се зае с редовните си упражнения за китките и ръцете. Неприятното изтръпване на пръстите постепенно изчезна. Не можеше да си представи, че някакво досадно професионално заболяване би й попречило да работи с компютъра!

Водата кипна, Роуина отля малко в белия порцеланов чайник и го разклати, за да се затопли. Добави две препълнени лъжички английски чай, напълни догоре чайника с гореща вода и го постави на поднос от тиково дърво. Докато чаят се запарваше, тя отвори стъклената витринка и си избра чаша и чинийка. Сипа мляко в бяла каничка, приготви цедката, а върху небесносиня хартиена салфетка постави една-единствена дебела медена бисквита. Леля Аделаида наистина не се оправяше особено удачно в живота, но беше завещала на племенницата си своето изкуство да прави великолепен чай.

Роуина се почувства ободрена. Взе подноса и се отправи към слънчевата стая, заемаща издадената чупка на третия етаж. Три от стените й бяха покрити до тавана с прозорци. Градът, окъпан в злато от есенното слънце, блестеше ослепително. Невероятно синьото безоблачно небе се сливаше на хоризонта със също толкова синята вода в залива, осеян с бели платноходки. А може би след безкрайните мъгливи дни и нощи светът просто изглеждаше по-весел и по-красив. Роуина отвори прозореца и в стаята нахлу свеж морски бриз. За малко не се поддаде на изкушението да отнесе подноса с чая в двора. Накрая обаче предпочете гледката, която се разкриваше през прозорците.

След смъртта на леля Аделаида Роуина извади тежките викториански мебели от слънчевата стая и ги замени с безброй възглавници — с най-невероятни форми и размери. Можеше да се изтегне, където пожелаеше върху дебелия персийски килим и да съзерцава неповторимата гледка. Беше убедена, че заслужава малко отдих след изнурителния ден, прекаран пред компютъра. Често като че ли беше по-забавно, по-примамливо, при това — по-сигурно, да наблюдаваш улицата през прозореца, отколкото да се разхождаш по нея.

Остави подноса върху килима и се облегна на огромна бродирана възглавница. Изтегна крака. Нищо не биваше да пречи на зрителното й поле. Само че Роуина Уилоу не съзерцаваше градския пейзаж, нито пък залива. Цялото й внимание беше насочено към улицата.

Сипа чай в чашата, остави чинийка върху подноса и огледа колите, паркирани една зад друга на стръмната и тиха улица в този доста скъп квартал.

Интересно, каква ли щеше да е днес колата му? Вчера видя паркиран непретенциозен черен автомобил с две врати. Завчера бе дошъл с червена спортна кола, като че ли германска. Ден преди това го забеляза с кафяво микробусче…

Роуина сипа малко мляко в чая. Вече трети ден мъжът седеше в някаква кола на нейната улица, пред дома й. Паркираше колите на различни места. Понякога четеше вестник, друг път — книга. Най-често обаче просто си седеше. Роуина не беше сигурна колко време прекарва пред дома й. Да си зареже работата, за да го следи? Ами, как ли не! Обаче в пет следобед, когато най-сетне си позволяваше малко заслужен отдих с чаша чай, неизменно виждаше колата му. Беше си наумила да огледа улицата, преди да седне пред компютъра, но все забравяше. Работният й ден започваше много рано заради тричасовата разлика между Сан Франциско и Уол Стрийт. Но щом се взреше в монитора, тя забравяше за всичко останало. Работата й изискваше съсредоточаване, ала Роуина не се оплакваше. Беше избрала професията си сама, решена твърдо да не допуска грешките на леля си Аделаида, която продаваше картини, за да преживява. Естествено, не виждаше нищо привлекателно и в съдбата на своите родители. Хармонията на техните характери се оказа пагубна. Живяха наистина щастливо, но умряха млади и напълно разорени…

Роуина отново избута на заден план мислите за своите родители. Без да откъсва очи от улицата, остави чашата върху подноса и разтри схванатия си врат. Косата й с цвят на сърмена коприна, както казваха приятелите й, беше стегната на тила в идеален кок. Вероятно тежестта му също допринасяше за схващането на врата. Роуина дори не помнеше кога за последен път е подстригвала гъстата естествено чуплива коса, която стигаше поне до кръста й. Никога не я оставяше разпусната. Първата й работа сутрин, когато ставаше, бе да я прибере на тила си с дузина гребенчета и фуркети. Правеше го, преди да е измила зъбите си. Даже преди да провери компютъра, включен денонощно…

За миг й хрумна мисълта, че мъжът е приключил със задачата, довела го на нейната улица. Едва ли щеше да го види вече… Жегна я необяснимо разочарование. Това я изненада, обаче нямаше време да разсъждава дълго върху реакцията си, защото забеляза мъжа. Този път бе с очукан сив пикап, спрян точно под прозореца. Роуина допълзя до средния прозорец и надникна. Прииска й се непознатият да слезе от пикапа, за да го огледа по-добре.

Младата жена знаеше, че е невероятно наблюдателна и притежава феноменална памет. Нямаше начин да забрави този мъж, даже ако го беше срещнала някъде съвсем случайно. Не би се затруднила сигурно и да реши дали мъжът пред къщата й е бандит, цивилен агент, или частен детектив. Досега бе отхвърлила доста възможности, включително и версията за пласьор на наркотици. Най-малкото, защото един пласьор на наркотици не би похапвал поръсени със захар понички в някакъв очукан автомобил… Логично бе отново да се появи със спортната кола.

Очевидно осъществяваше наблюдение. Кого обаче наблюдаваше? Въпросът бе логичен. Опита да си представи съседите, мнозина, от които не познаваше лично, макар че живееше на тази улица от осемгодишна възраст. Май никой не изглеждаше подозрителен… Тя предположи, че мъжът вероятно очаква на тяхната улица да се случи нещо, в което съседите едва ли можеха да са замесени. Случаят определено предизвикваше любопитството й. Рядко се занимаваше със загадки, свързани с човешки същества. Обикновено това бяха числа.

Вратата на пикапа се отвори. Роуина притаи дъх. Мъжът скочи от кабината.

Ченге! Стопроцентово ченге! Нямаше място за съмнение.

Не би могла да каже защо реши така. Нищо специфично не изключваше категорично възможността мъжът да е бандит или частен детектив. Но Роуина беше сигурна, че е цивилен полицай. Беше абсолютно убедена в това!

Обърнат с гръб към нея, той протегна ръце над главата си, после се обърна и забарабани с пръсти по покрива на пикапа. Непознатият беше едър и висок, имаше тъмна, почти гарвановочерна, коса. Лицето му бе по-скоро изразително и запомнящо се, отколкото красиво. Орловият нос и стиснатите устни му придаваха сурово изражение. Роуина предположи, че отблизо около устата му сигурно би забелязала бръчки. Неочаквано й се прииска той да се усмихне. Как ли щеше да изглежда? Глуповато, страшно или като мошеник на дребно? Какви ли щяха да са зъбите му? Не, усмивката едва ли можеше да заличи следите на дълбока покруса, изписана върху лицето му, реши тя.

От наблюдателния си пост можеше да го разгледа добре. Беше облечен със сива тениска, опъната от широкия му гръден кош, и с тесни джинси. Предположи, че краката му са мускулести. Имаше фигура на спринтьор. Ако се наложеше да влезе в схватка, би заложил на скоростта и силата. При всяка схватка, независимо от пола на противника…

Роуина усети как бузите й пламват при тази ненадейна, дръзка мисъл. Откъде ли й хрумна?

Мъжът под прозореца пое дълбоко въздух, тупна с длан покрива на пикапа и седна зад волана. Миг след това моторът изръмжа и той отпрати надолу по улицата.

Без да бърза, Роуина допи чая си. После взе безжичния телефон и набра номера на градската полиция. Представи се на дежурната телефонистка и помоли да я свържат с шефа на цивилния полицай, който виси пред дома й в Телеграф Хил. Казаха й да изчака и след около минута чу в слушалката мъжки глас. Роуина повтори същото.

— Май се шегувате, госпожице! — рече мъжът, но все пак я помоли да изчака. След малко се обади друг мъж.

— Добър ден — започна тя. — Казвам се Роуина Уилоу и…

— Знам коя сте, госпожице Уилоу — прекъсна я мъжът. — На телефона е сержант Райън. Ханк Райън. Какво обичате?

Роуина се сети веднага за сержанта. Беше поел случая след нейното обаждане в полицията. Срещна се с нея очевидно, за да се увери лично, че не е някоя ненормална. Май не успя да се убеди съвсем в противното… Все пак бе докладвал на шефовете си. По-късно Тайхърст беше арестуван и осъден…

Възникваше въпросът защо я свързаха точно с него? Може би, защото вече я познаваше и ексцентричното й поведение нямаше да го учуди… Тази мисъл я подразни, макар че стереотипите на хората по отношение на нея отдавна вече не й правеха впечатление.

— Забелязах вашия човек в Телеграф Хил — започна тя студено.

— Моля?

— Видях мъжа, когото сте изпратили тук. Боя се, че може би не съм единствената. Тревожи ме възможността, че наблюдаваният субект също го е забелязал. Не бих желала да се случат неприятни инциденти само защото вие в полицията не сте съобразили, че вашият човек не е… незабележим.

— Разбирам ви.

Роуина долови известна резервираност в тона му. Прехапа леко долната си устна. Надяваше се, че думите й ще бъдат правилно разбрани.

— Не бих искала да ви засегна… — добави тя.

Ханк Райън се изкашля.

— Ако правилно съм ви разбрал, злосторникът, когото той следи, също трябва да е забелязал „нашия човек“. След като вие сте го забелязали…

— Точно това имах предвид.

— Защо решихте, че става въпрос за цивилен полицай?

— О, то е очевидно!

Стори й се, че Райън се изкиска. Помнеше го като сериозен и компетентен професионалист. Докато разговаряше с нея преди три години, не си позволи дори за миг да изрази пренебрежение към нейната работа или към начина й на живот.

— Благодаря за информацията — рече той.

Роуина се наежи. Не й хареса начинът, по който Райън искаше да се отърве от нея.

— Ако се съмнявате в думите ми, моля, проверете! Вашият човек е над метър и осемдесет, едър, силен, с черна коса. Няма навик да се бръсне всеки ден. Един-два пъти са му чупили носа. Корените му изглежда са от Средиземноморието, най-вероятно от Италия — Райън мълчеше. — Всеки ден идва с различна кола — Роуина описа най-подробно четирите коли и накрая съобщи регистрационните им номера. — Самата аз не считам, че страдам от прекомерна подозрителност — продължи тя. — Но според мен, когато някой преследва нарушителите на закона, би следвало да бъде по-наблюдателен и подозрителен. Сигурна съм, че не искате поради досадно недоглеждане вашият човек да изпадне в беда.

— Опасявам се, че вече е изпаднал — изръмжа тихо Райън. — Ще изпратя някой да го предупреди. Благодаря ви.

Роуина остави слушалката. Може би нямаше да види вече тъмнокосия мъж, мина й през ума…

 

 

Доколкото Джо можеше да прецени, Роуина Уилоу живееше ужасно скучно. Вече четвърти ден висеше пред дома й, а тя се мяркаше единствено в онази идиотска стая на третия етаж, издадена над улицата. Вратът му се изкриви да гледа нагоре, а резултатът бе кръгла нула. Всеки ден около пет и десет следобед Роуина се появяваше в стаята. Джо нямаше представа с какво се занимава там. Може би поливаше цветята? Доколкото успя да забележи, в онази стая нямаше цветя.

Джо се разположи удобно край бара и докато чакаше Марио да му приготви сандвич с ръжен хляб и лютива пастърма, изпи набързо бутилка бира. Разкош!

— Как е, Джо, работим ли? — попита Марио я побутна сандвича към братовчед си. Беше десетина години по-възрастен от него, с добродушно лице и признаци на оплешивяване.

— Един приятел ме помоли за услуга — да не изпускам от очи някаква ненормална. — Джо реши да не уточнява, че става дума за Роуина Уилоу — жената, която беше вкарала в затвора Тайхърст.

— Хубава ли е поне?

— Съмнявам се. Всъщност не съм я виждал още…

— И как тогава не я изпускаш от очи? — полюбопитства Марио.

— Това нейното не е нормално! — тръсна глава Джо. — Тази жена наистина не е съвсем наред. Направо е луда за връзване! Доколкото успях да забележа, никога не излиза от дома си!

— Къде живее?

— В Телеграф Хил.

— Баровски квартал — отбеляза Марио. Спря да поздрави един от постоянните клиенти и без да изчака поръчката му, отвори бутилка бира.

— Да, местенцето не е лошо! От супера й носят храната вкъщи, там работи, никой не я посещава. Изглежда няма никаква приятели… Представи си, живее съвсем сама в къща на три етажа! Добави като декор една пълна изцъклена луна и няма да се учудя, ако забележа прилепи или вампири. Не гарантирам, но съм почти сигурен, че има и стая за изтезания!

— Може би след този случай работата в полицията ще ти се стори песен — засмя се братовчед му.

Джо обаче не беше сигурен в това…

Той забеляза в огледалото, че Ханк Райън влиза в бара. Изглеждаше навъсен. Без да пророни дума, се настани на столчето до Джо. Марио му подаде чаша газирана вода и Ханк отпи голяма глътка. Погледна Джо и изсумтя:

— Още първия ден те е разкрила!

— Кой ме е разкрил? — Джо не можеше да разбере за какво говори Ханк.

— Роуина Уилоу! Тя те е забелязала, Джо.

— Друг път ме е забелязала!

— Така е, колкото и да не ти се иска да повярваш! — Ханк възпроизведе странния телефонен разговор с Роуина Уилоу.

Джо усети, че не може да се съсредоточи върху чутото. Сигурно мозъкът му отказваше да се занимава с някакви налудничави дами, обитаващи странни къщи. От дванадесет години Джо Скарлати работеше като ченге. Пет от тях — като цивилен агент. И никога — дори един-единствен път — не бе разкриван. Джо погледна Ханк изпод вежди. Приятелят му, все още с униформа, изглеждаше уморен. Джо не възнамеряваше да го разпитва как е минал работният му ден.

— Казваш, че е споменала дори номерата на четирите коли?

— Да, запомнила ги е. Каза, че не ги е записала, защото било параноично — устните на Ханк се разтеглиха в насмешлива гримаса. — Може би има хоби да запаметява номерата на коли, управлявани от подозрителни типове като теб.

— Да пукна, ако не е измислила номерата! Отлично знаеш, че ги е…

Ханк измъкна от джоба си намачкан лист хартия и го сложи върху бара. Джо отхапа от сандвича и хвърли поглед към листа. Един, два, три, четири броя регистрационни номера…

— Правилно ли са записани? — попита Ханк.

— От къде да знам? Да не мислиш, че по цял ден само се мъча да помня регистрационни номера?

— Проверих. Номерът на пикапа ти съвпада. Номерът на поршето, което взе от брат си, също беше точен, както вероятно и номерата на останалите две коли…

— Схващаш ли колко е тъп животът й, щом си губи времето да помни наизуст регистрационни номера? — отбеляза Джо. — Сигурно връх на развлеченията за нея е да зяпа паркираните коли — добави той и отпи от бирата. — Това се казва ненормалница!

— Говориш така, защото те разкри.

— Глупости, изобщо не ме интересува!

— Засегнала е честолюбието ти.

— Ханк, честолюбието ми не е засегнато! Посочи ми името поне на едно ченге, което това женище не би разкрило.

— Признай, Скарлати, че я подцени! — Ханк едва се сдържаше да не се разхили.

— Добре де, признавам, че подцених налудничавия й начин на живот!

— Стереотипите са опасно нещо, приятелю. Внимавай! Какво става с Тайхърст? Мяркал ли се е наоколо?

— Ни вест, ни кост — въздъхна Джо.

— Ще се появи на сцената, при това твърде скоро. Предчувствам го. Докладваха ми, че е в Сан Франциско.

— Къде живее?

— Не знам. Опитвам се да разбера. Той е свободен човек. Излежа присъдата си. Казвал, че се е поправил…

— Кой знае, може би…

Ханк предпочете да замълчи. Знаеше, че самият Джо не вярва на думите си. Елиът Тайхърст беше роден безскрупулен мошеник и щеше да си умре такъв.

— Роуина Уилоу го извади от играта за три години — напомни Ханк. — Помисли добре, преди да я оставиш в лапите на това копеле! Тайхърст е имал достатъчно време, за да измисли как да й отмъсти.

Джо слезе от високото столче и тръгна към вратата. Сети се за сандвича, върна се да го вземе и измърмори нещо под носа си за довиждане.

— Къде запраши, Джо?

— Очевидно индиректният подход не върши работа в случая с госпожица Куку Уилоу.

— Какво си намислил? — Ханк изглеждаше обезпокоен.

— Ще предприема фронтална атака!