Метаданни
Данни
- Серия
- Любовници и легенди
- Включено в книгата
- Оригинално заглавие
- Night Watch, 1993 (Пълни авторски права)
- Превод отанглийски
- Мая Мечкуева, 1994 (Пълни авторски права)
- Форма
- Роман
- Жанр
- Характеристика
-
- Няма
- Оценка
- 4,4 (× 31гласа)
- Вашата оценка:
Информация
- Сканиране
- helyg(2010)
- Разпознаване и корекция
- Dani(2012)
- Допълнителна корекция и форматиране
- Xesiona(2012)
Издание:
Карла Нигърс. Нощен страж
ИК „Арлекин България“, София, 1994
Американска. Първо издание
Редактор: Ани Димитрова
ISBN 954-11-0218-2
История
- —Добавяне
Седма глава
На следваща сутрин Джо направо се изтърколи върху вълнената черга до кревата. Беше му я подарила жената на Ханк, защото смяташе, че животът му е за окайване. Отдавна не се беше чувствал толкова отвратително! Жената на Ханк определено не грешеше.
Притисна с длани слепоочията си и изчака световъртежът да премине. Пред очите му играеха червени кръгове. Май най-добре би сторил, ако остане да лежи, докато дойдат и го изнесат на носилка.
По стълбите се чу трополене, после някой заблъска по вратата.
— Джо! Джо, там ли си? — изкрещя братовчед му Марио.
— Ъ-хъ! — изръмжа отвътре Джо.
— Това ти ли си, Джо?
— Изчезвай, садист такъв! — главата му щеше да се пръсне от пулсираща болка и той я стисна силно с ръце.
— Да не си умрял? — Марио пак задумка по вратата.
Де да беше! Джо се претърколи по корем и на четири крака опита да се изправи. Прилоша му и започна да му се гади. Отново се отпусна по корем като умряла жаба.
— Ах, по дяволите! — изруга Марио. После се разнесе дрънкане на ключове, бравата изщрака, вратата се отвори със скърцане и тежките стъпки на братовчед му отекнаха в хола. След миг той се изправи на прага на спалнята. — Щом мърдаш, значи не си съвсем умрял — отбеляза той.
— Много смешно!
— Знам какво ти трябва. Един шейк ще те оправи.
От собствен опит Джо знаеше, че под „шейк“ Марио разбира почти всичко — от нов коктейл по собствена рецепта до сода каустик за отпушване на мивката. В случая вероятно имаше предвид някой от млечните си шейкове против махмурлук. Забъркваше с миксера кисело мляко, плодове, мед и много лед, сипваше сместа във висока чаша и караше жертвата си да я изпие в негово присъствие. Самата мисъл за „шейка-изтрезвител“ подтикваше човек към трезвеност.
— Изчезвай!
— Не си познал! Снощи, докато се наливаше като бъчва, ми каза, че ако до десет не слезеш долу, трябва на всяка цена да се кача и да изритам нещастното ти тяло от леглото. Сега е точно десет и две минути.
Десет сутринта! Какво, по дяволите, трябваше да прави в десет сутринта? Нали беше в отпуска?
— Какво предпочиташ — ледена вода или ритник? — попита Марио.
Лежейки неподвижно, Джо отпусна мускулите си. Слепоочието му пулсираше. Гадеше му се ужасно. Ритник или ледена вода? Едва ли щяха да помогнат… Марио въздъхна нетърпеливо.
— Защо не те замъкна до прозореца и просто не те изхвърля на улицата?
— Не възразявам.
— Слушай, часът е десет и пет. Каквото и да е трябвало да вършиш, ще го пропуснеш, ако не надигнеш мигновено скапания си задник от пода и не се размърдаш — Марио изсумтя с отвращение. — Чудя се какво толкова намира в теб Роуина Уилоу? Видях я вчера като изхвърча оттук. На това ли се дължи нещастният ти вид тази сутрин?
Роуина… Вчера следобед… Кухнята… Нежно заоблени гърди с розови втвърдени зърна… Млечнобяла кожа… Огромни, изгарящи от страст, очи… Влудяващи ръце, зовящи стонове, изтезание, даряващо наслада…
Джо се надигна на колене. Зави му се свят и му се стори, че ще припадне, което непременно би стимулирало Марио да го изрита. А едва ли щеше да се задоволи само с един ритник…
— Роуина…
Марио въздъхна отново, този път — с примирение. Влезе в банята и протегна ръка към братовчед си. Джо я прие с готовност и го остави да му помогне да се изправи.
— След пет минути съм долу — измърмори той.
— Добре ли си?
Джо не посмя дори да кимне. Не можеше да си позволи главата му да се пръсне, защото го чакаше работа. Погледна братовчед си със зачервени очи и изломоти:
— Да-а. Благодаря ти. Тъкмо се събуждах, когато се качи, но не съм уверен, че щях да стана навреме.
— Ще ти приготвя шейк.
С бързи движения, доколкото махмурлукът му позволяваше, Джо облече чиста риза, джинси и напъха крака в маратонките. Надяваше се да успее да ги завърже по-късно. Като се препъваше, той се довлече до банята, напълни умивалника със студена вода и потопи лицето си в нея. Задържа дъх, постоя така за малко, а после се изправи.
— По-добре вземи се удави! — измърмори, като разглеждаше лицето си в пукнатото огледало на шкафчето.
Лошо… Много лошо — зачервени очи, торбички под тях, тъмни кръгове… Беше брадясал и приличаше на бродяга, а с дъха си можеше да изтрови цяло село. Дълго ми зъбите си, после направи гаргара с освежител за уста, който мразеше ужасно заради острия мирис.
Трябваше да стои по-надалеч от ексцентричната госпожица! Какъв дявол го накара да се съгласи да я пази? Тя нямаше нужда от това! „Много благодаря, но ще се оправя и сама“, имитира я той ядосано наум.
Отгоре на всичко се оказа девствена, а той пък се правеше на благороден рицар! Нямаше да се напие като свиня, ако я беше обладал там, на кухненския под, както тя искаше. И както той желаеше… Още малко и щяха да го направят! Още секунда и щеше да я люби цял следобед, а може би — и цяла нощ, докато не утолеше изгарящата го страст…
Джо сграбчи кърпата и започна да търка лицето си с настървение. С усилие успя да завърже маратонките си. Главата му пулсираше от болка. За първи път от месеци се чувстваше толкова отвратително.
Ала и за първи път от много време чувстваше, че е жив…
Марио го чакаше в бара с огромна чаша шейк с цвят на кал и термос кафе. Джо си знаеше урока. Трябваше да изпие гадостта, която братовчед му бе приготвил, до дъно.
Препасал бяла престилка върху закръгленото си шкембе като касапин, Марио го следеше зорко, докато не видя дъното на чашата.
— Ако и сега не умра, здраве му кажи! Мога ли да науча какъв плод си забъркал в шейка?
— Нямах плодове. Заместих ги с няколко капки ванилия.
— Ъ-ъ? Ванилия ли?
— Часът е десет и половина — напомни му Марио, за да отклони вниманието му.
— Късметлия си, защото нямам време да те убия. Някога опитвал ли си тази гадост, която ми даде да изпия?
— А ти някога виждал ли си ме пиян до козирката? — ухили му се Марио.
Джо грабна термоса и излезе от бара. Качи се в пикапа и отпраши към „къщата на ужасите“ на Роуина Уилоу.
Роуина отвори вратата и го пусна вътре. Ако онова, което се случи вчера между тях, някак я смущаваше, тя не го показваше по никакъв начин! Не беше ясно дали изобщо си спомня за вчера…
Джо знаеше, че изглежда отвратително. Видя, че и тя го забеляза. Питаше се само дали тя се досеща за причината. Би могла да му подскаже, че е готова още сега да се хвърли в прегръдките му. И тогава той щеше да я занесе на ръце до спалнята и да я люби веднага! Не беше задължително да е в спалнята… Ако се наложеше, можеха да го направят даже във всекидневната, пред невиждащите очи на онези препарирани животни!
Желанието му да я люби приличаше на глад и жажда, които нямаше да изчезнат, докато не бъдеха задоволени. Но дори тогава, пак щеше да я желае…
Джо стисна ядосан зъби. Няма що, мисли на „суперченге“! И това ако беше професионализъм, здраве му кажи!
Роуина изглеждаше великолепно в лекия вълнен костюм в наситенокафяво — цвят, който придаваше особена млечна белота на нежната й кожа. Косата, както винаги, бе прибрана в стегнат кок. Каква недосегаема ледена принцеса, при това — девствена, помисли той.
— Добро утро, сержанте — гласът й бе спокоен, дори леко хладен. Не посмя да го погледне в очите. По страните й обаче се разля издайническа руменина. Погледна ръчния си часовник. — Вече е почти единадесет. Тайхърст ще дойде всеки момент. Мога ли да предложа всекидневната?
— На него или на мен? — Джо почувства, че напрежението му изчезва.
— На теб. С господин Тайхърст ще разговаряме в приемната — тя кимна леко към стаята отсреща, която изглеждаше доста по-приветлива от определената за Джо.
— Няма да чувам разговора ви — сви рамене той.
— Необходимо ли е?
— Да не смяташ, че няма да ви разбера, докато си говорите?
Роуина стисна устни. Джо забеляза, че си е сложила червило. Сочният малинов цвят ги правеше твърде съблазнителни. Джо почти усещаше вкуса им.
— Намирам, че забележката ти е неуместно заядлива, сержанте.
— Не е забележка, а въпрос.
— Ако имам нужда, ще те извикам — на устните й заигра полуусмивка. — Тоест, ако съм в опасност, веднага ще ме чуеш.
— Ако подуша опасност, гълъбче, няма да ти остане време да викаш — Джо умишлено изрече думите с високопарен тон. — Вече ще съм там!
Роуина се наклони назад и скръсти ръце на гърдите си.
— Винаги ли си толкова самоуверен? — подхвърли тя.
— За много неща — не. За това обаче — да! — обърна се и тръгна към „моргата“.
— Здравейте, момчета! — бодро поздрави той безжизнените обитатели на всекидневната, докато се оглеждаше за някакво местенце, където да подгъне крак и да си изпие кафето.
Единствените мебели, върху които човек можеше някак да се намести, бяха два стола от памтивека с твърди облегалки и червени тапицирани седалки. Нищо чудно в своята младост да са красели някой достопочтен бордей на Сан Франциско, мина му през ума.
Големи скици бяха тези Уилоу!
Звънецът сложи край на обърканите му мисли. Той се вслуша напрегнато как Роуина поздравява Тайхърст и го кани в приемната. Онова отвратително мекотело направо се разтапяше! Джо ненавиждаше да наднича през ключалките, но това бе единственият начин да зърне входа.
Не видя нищо. Бяха изчезнали в приемната.
Той се изправи и цели две минути се разхожда из стаята — като се стараеше да не вдига шум. Аудиторията от препарирани животни сякаш му се подиграваше.
„Каква стана тя, приятелче? Май госпожицата се оказа по-сведуща по полицейските дела от теб, а, Джо? Ако поиска, си готов да застанеш дори на главата си! Не е ли така, Джо, приятелче?“, мислеше той.
В дъното на всекидневната имаше врата. През нея Джо попадна в нещо като гостна, оттам през коридора — в кухнята, от кухнята мина през килера в столовата и излезе в някакъв къс коридор. По дяволите, колко стаи бяха нужни на сама жена? И всички помещения — до едно, бяха мрачни и зловещи. Приличаха си като две капки вода със стаите, които вече бе видял. Едно приятно изключение в това убежище за призраци беше кабинетът на Роуина на третия етаж.
Джо стигна до библиотеката и забави крачка. Чу гласове — нейния и на Тайхърст. Наостри слух. Инстинктът и опитът си казаха думата. Той тръгна крадешком по дебелия килим съвсем безшумно. От една висока лавица го наблюдаваше препариран бухал. Имаше чувството, че след миг птицата ще разпери криле и ще се нахвърли върху него.
Плътно затворена врата отделяше библиотеката от приемната. Джо долепи ухо до нея. Тайхърст и Роуина разговаряха за числа и други глупости. Бившият затворник владееше професионалния жаргон. Говореха на разбираем единствено за тях език. Ако Тайхърст замисляше нова шашма, на Джо щеше да му трябва помощта на Роуина, за да дешифрира непонятните му думи. Но ако господин Тайхърст преследваше чисто отмъщение, тогава Джо беше насреща!
— Бих искал да анализираш тези цифри — каза Тайхърст. Дори гласът му вбесяваше Джо. — Зная, че няма причина да ми вярваш. Все пак много ти благодаря, че се съгласи на тази среща. Даже не мога да се надявам, че ще приемеш отново да вечеряме заедно, ала бих те помолил да помислиш върху възможността да стана твой клиент.
„Лъжеш като безбожник, мръсна гадино!“, изруга наум Джо и направи гримаса на отвращение. Роуина обаче изглежда не мислеше така.
— Нямам нищо против теб, Елиът.
Елиът ли?! Тя го наричаше Елиът?! Джо се ядосваше все повече:
— Значи си съгласна да ми помогнеш?
— Не мога да работя за теб — изрече тя с хладен, съответстващ на висок коефициент на интелигентност, глас. — Би било неетично от моя страна, предвид… миналото.
Последва кратко, ала мъчително мълчание, нарушено от Елиът:
— Разбирам те, но все пак ще те помоля да помислиш върху предложението ми. Опитвам се да намеря верния път. Нямам ни най-малкото желание да повторя грешките от миналото! Знаеш, че ми е забранено да се занимавам с някои финансови дейности. Не искам дори да се докосвам до неща, които биха могли да породят и най-малко съмнение. Чувствам със сърцето си, че съм се променил.
Какъв отвратителен мошеник, отново изруга наум Джо. Едно обаче не можеше да се отрече на Елиът — гласът му звучеше съвсем убедително. Даже самият Джо някак подсъзнателно искаше да му повярва — или поне мъничко…
Тайхърст продължи в този дух още няколко минути. Явно се опитваше да убеди Роуина да изготви някакъв анализ във връзка с предстоящото му начинание. Искал да е сигурен, че с нищо нямало да наруши законовите забрани. Нещо повече — не искал да поражда с дейността си и капчица съмнение у хората… Като че ли мръсникът не знаеше кое е позволено и кое не, помисли Джо.
Роуина му отговори горе-долу в същия дух, естествено с доста по-прилични думи. Сбогува се с него и както предположи Джо, навярно му показваше вратата, когато Тайхърст неочаквано изтърси:
— Роуина, искам да те видя пак!
Джо вече беше абсолютно сигурен, че бляскавите способности на Роуина Уилоу като финансист изобщо не интересуват господина. Елиът Тайхърст я искаше в леглото! Дали това беше част от плана за отмъщение, или най-обикновено желание да се люби с красива жена след трите години, прекарани в затвора — Джо не можеше да каже. Но беше категоричен, че точно за това става дума.
Стоеше нащрек, готов да се хвърли към вратата. Само че нямаше основание… Добре, щеше да извие врата на онази гадина, а след това — какво? Да пукне, ако знаеше… Освен това с какво право го осъждаше за страстта му към Роуина? Та нали преди по-малко от двадесет и четири часа самият Джо искаше да я люби! И почти го направи…
Той пъхна ръце в джобовете си и си наложи да остане на място.
— Когато обмисля предложението ти и взема решение, ще ти се обадя — чу се гласът на Роуина. — Не зная обаче телефонния ти номер…
— Нека аз ти се обадя.
Последва мълчание.
— Добре — изрече с хладен глас тя.
Чу се затварянето на входната врата, а в следващия момент плъзгащата се врата на библиотеката се отвори и Роуина го улови на местопрестъплението.
— Истинско чудо е, че Елиът не те усети! — каза тя, като го гледаше втренчено.
— Защо, ти усетили ме?
— Разбира се! Чух те като минаваше през стаите, докато стигна тук!
Той прие думите й съвсем спокойно. Изобщо не се почувства засегнат като професионалист.
— Чула си ме, защото така си свикнала с тази гробница, че долавяш и най-лекия шум. Разбира се, изключвам времето, през което седиш пред компютъра. Обаче Тайхърст беше прекалено зает да гледа хубавите ти сини очички, за да чуе някакви си странни шумове.
— Нито веднъж не ме погледна в очите!
— Какво тогава гледаше? — небрежно подхвърли той.
Тя се изчерви и префуча край него и препарирания бухал.
— Чудя се как изобщо си залавял престъпници! Сигурно постоянно си се препъвал в собствената си некомпетентност и самонадеяност! — тонът й бе предизвикателен.
— Не мислиш ли, че е малко трудничко да бъдеш некомпетентен и самонадеян едновременно? — попита Джо, като се поклащаше на пети и пръсти.
— Не, не мисля, откакто се запознах с теб! — троснато отвърна тя и отвори вратата.
— Хей, Роуина! — гласът му звучеше съвсем спокойно, защото долавяше, че възбудата и раздразнението й се дължат не толкова на професионалната му некомпетентност, колкото на факта, че е в дома й, така близо до нея…
Изчака, докато Роуина неохотно се обърна. Изглеждаше ядосана. Невероятните й сиво-сини очи се взираха в него. Желаеше го!
„Прави се, че не забелязваш! Придържай се към работата!“, заповяда си той.
— Онзи мръсник преследваше ли нещо?
— Дай ми час и ще ти докладвам за предположенията си — в гласа й се долавяше и яд, и разочарование.
Два часа по-късно Джо се добра на пръсти до третия етаж. Този път наистина стъпваше безшумно. Надникна крадешком в кабинета. Тихо постоянно бръмчене изпълваше стаята. Роуина тракаше като луда по клавиатурата. Мигаха разни лампички и цифри. От факса хвърчаха листове. Лазерният принтер не спираше да бълва напечатаните копия. По пода бяха разхвърляни списания и финансови брошури.
Роуина бе погълната напълно от работата. Изобщо не го усети. По-рано, преди смъртта на Мат, и Джо успяваше да се съсредоточи така, докато работеше по някой труден случай. Нищо не беше в състояние да го разсее. В крайна сметка може би не бяха толкова различни с Роуина?
Тази мисъл го обърка. Неочакваното хрумване му подсказа, че онова, което изпитва към нея, изглежда беше по-дълбоко от чисто физическо влечение.
Като стъпваше на пръсти, той се върна в кухнята — при котките. В хладилника откри кифли. Някой кон с удоволствие би закусил с тях. Стопли една в микровълновата печка. Сипа си кафе от термоса на Марио и се настани да чака…
Два часа по-късно Роуина изтропали по стълбите и влезе в кухнята, точно когато Джо Скарлати предупреждаваше Мета и Байт, че не е цепеница, на която могат да си острят ноктите. Очите й бяха зачервени. Погледна часовника си и трепна.
— Извинявай. Не забелязах кога са отлетели четири часа. Трябваше да си тръгнеш.
— Изкарах тежка нощ, така че мързелуването ми се отрази добре. Откри ли нещо?
— Нищо конкретно.
— Да не би да смяташ, че е твърде сложно да го разбера? — погледът му стана мрачен.
— Престани с твоите шаблони! Нито знам какво няма да разбереш, нито ме интересува! Просто казах, че не разполагам с достатъчно информация, за да твърдя, че Тайхърст преследва някаква цел! Ако това не са химери… Не знам какво точно иска…
— Като начало — теб!
— Мен?!
— Да. Онова приятелче Елиът те желае!
Роуина премигна и го изгледа го с раздразнение.
— Дори и да е вярно, в което дълбоко се съмнявам, това няма връзка с въпроса. Според мен, Елиът Тайхърст търси одобрението ми. Ако успее да ме убеди, че вече е различен, ще може да убеди и останалите. Не знам защо това е толкова важно за него, освен ако… — внезапно млъкна. — Защо клатиш глава?
— Защото се заблуждаваш!
— Само защото те привличам… физически, не значи, че и Тайхърст ме харесва! — избухна тя.
Джо я наблюдаваше втренчено.
— Кога за първи път разбра, че ме привличаш… физически?
— Когато ти… Когато ние…
— Видя ли, че не знаеш! — ухили се нахално той. — Роуина, аз пожелах да спя с теб в минутата, в която те видях!
— Лъжеш…
— Да се обзаложим ли?
— Казваш го само за да ме обориш! — опита да скрие смущението си. — Искаш да докажеш, че съм наивница по отношение на мъжете и не мога да преценя дали привличам някого. Хм… Фактът, че досега не съм била с мъж, съвсем не означава, че съм наивна… комплексирана… или пък… душевно болна. Решението е само мое — ще изчакам, докато съзнателно пожелая да имам сексуален контакт с някого, а не да се хвърля в нечии прегръдки от отчаяние.
— А-ха!
— Аз… Аз не съм си позволявала да се увличам…
— Защо?
— Защото е безотговорно!
— И какво те кара да се чувстваш отговорна, Роуина Уилоу?
— Родителите ми… — тя навлажни устните си. — Те… Те бяха много влюбени един в друг, но като че ли привързаността им събуждаше най-лошото в техните характери. Били са много млади, когато аз съм се родила — едва по на двадесет години. Вършели са всичко импулсивно. Мама само мимоходом трябвало да спомене, че чела някъде за интересно пътешествие с кораб до Аляска, и след час татко вече носел билетите… Той подхвърлял, че би искал да има собствен бизнес, а мама веднага го окуражавала да напусне работа. Живеели ден за ден, харчели много пари за удоволствия, докато останали без пукната пара. В една непрогледна нощ пътували с колата към върха на възвишението Марин. Не че имало защо да ходят там… Просто искали да се полюбуват на звездите… Загинаха при автомобилна катастрофа.
— И те оставили съвсем сама, на грижите на ексцентричната ти леля…
При спомена за леля си Роуина се усмихна.
— Тя си знаеше, че е особнячка, и положи много усилия да ми осигури нормален живот. Научи ме обаче да се грижа за себе си, както и да зная какво точно искам, и какво — не.
— Значи те е научила да поемаш отговорност — Джо протегна спокойно мускулестите си крака. — Как стана тогава така, че при първия удобен случай беше готова да се любим?
— Защото от няколко дни мисълта за това не ме напускаше и взех решение да се възползвам от първата възможност!
— Добре се възползва, няма що! — кисело подхвърли той.
— Нарочно се държиш грубо, за да ме объркаш — отвърна тя с достойнство. — Обаче няма да стане! Поведението ти се базира на презумпцията, че си първият мъж, с когото съм могла да имам физически контакт!
— Винаги ли говориш така? Звучи ми като доклад за финансовото състояние на някоя корпорация, а не като разговор между двама души, които в момента са увлечени…
— Аз не съм увлечена в момента…
— О, така ли? — твърдението й го развесели.
— Не… Всъщност — да… Имах предвид, че не е отсега…
Джо Скарлати я изгледа насмешливо и скръсти ръце. Изглежда разговорът го забавляваше.
— Добре, Роуина, защо не си признаеш?
— Какво да си признавам? Казах ти всичко…
— Не си ми казала кога започна да си представяш как би се чувствала с мен в леглото.
Роуина сви устни. Как можа да се забърка в тази каша?
— Стана още преди да се запознаем — изстреля бързо тя.
Едната вежда на Джо се изви нагоре. Погледна я озадачен.
— Хм, преди да се запознаем… Не мога да си го представя…
— Искам да кажа, във въображението…
— Е, как смяташ, била ли си близо до истината?
— Много близо… — отвърна тя с пресъхнала уста. — Но до вчера не бях съвсем сигурна, че ти си… — Роуина замълча и се изкашля, за да преодолее неловкостта си. — Че наистина си толкова силен, дързък и привлекателен, колкото си представях. Беше… чисто физическа реакция от моя страна.
— Разбирам.
Роуина прочете на лицето му, че не е убеден в думите й. А може би той се заяждаше само за да спечели спора? При положение, че все още си спомняше за какво точно спореха. Май беше свързано с Елиът Тайхърст и с предположението, че тя го привлича…
— Ако вчера се бяхме любили, днес едва ли щях да съжалявам. Надявам се, че спря заради себе си, а не заради мен.
Джо се изправи и се приближи до нея. Прокара опакото на пръстите си по брадичката й, после ги плъзна по гърдите. Роуина беше свалила сакото си и зърната й мигновено се очертаха под копринената блуза.
— Ще съжаляваш ли, ако сега довършим започнатото вчера?
Той хвана китките й и я целуна, без да докосва тялото. Разтърсиха я горещи тръпки на желание. Езикът му проникна между полуотворените й устни и тя изстена от наслада.
— Не зная… — пророни тя, когато целувката свърши.
Джо се отдръпна. В очите му гореше същата необуздана страст, която я изпепеляваше, но устните му се разтеглиха в самодоволна усмивка.
— Обзалагам се, че няма да съжаляваш!
Разбираше ли Джо защо днес тя се колебаеше? Вчера съвсем съзнателно направи своя избор — желаеше физическата близост с този вълнуващ мъж, който също я желаеше. Беше сигурна, че сексуалната им връзка ще задоволи страстта й и никога не би могла да съжалява.
Но днес… Макар да го желаеше с неотслабнала страст, Роуина вече искаше не само физическа близост. Копнееше да го опознае по-добре, да се срещне с приятелите му, да чува неговия смях, да говорят за всичко, а не само за Тайхърст и дали той представлява заплаха за нея и за обществото… Вероятно още в началото, освен физическото привличане, е имало и нещо по-дълбоко, ала тогава тя не пожела да го признае.
И все още не желаеше, защото беше убедена, че двамата с Джо Скарлати представляват онази фатална комбинация, която толкова я плашеше. Все по-трудно обаче й ставаше да игнорира чувствата си. Май се влюбваше в едно ченге! Това никак не съответстваше на въображаемото бъдеще, което рисуваше практичният й разум…
— Аз… Имам нужда от чаша чай.
— Сигурен съм! — рече Джо и приглади косата си.
— Ще ми правиш ли компания? — попита тя, докато слагаше чайника на печката.
— Цял ден стоиш затворена в този мавзолей. Не искаш ли да излезеш?
— Навън?!
— Да, навън.
— И какво ще правя?
— Нищо особено. Само ще се поразходиш и ще се отпуснеш.
— Точно затова възнамерявах да изпия чаша чай.
— Добре де, ще пием чай в някое заведение! — въздъхна Джо.
— Знаеш ли заведение, в което сервират чай?
— Не.
— Тогава как предлагаш…
— Роуина! Скъпа! Позволи си да се отпуснеш поне веднъж! — гласът му звучеше насмешливо, но не и подигравателно…