Карла Нигърс
Нощен страж (7)

Шеста глава

Два дни след като напусна с гръм и трясък отвратителния замък на Роуина Уилоу, Джо седеше в бара на Марио, отпиваше от студената бира и замезваше с подлютен черен боб. Братовчед му определено беше прекалил с подправките. Джо го обвини, че нарочно е сложил повече лютиви чушлета.

— Ако се бях сетил, щях непременно да го направя! — рече заядливо Марио. — Цял ден ли ще се мотаеш тук?

— Може би… — отвърна вяло Джо. Ако беше седнал в сепарето, сигурно щеше да се отърве поне от натякванията на Марио. Имаше нужда обаче от компания.

— Какво става с Роуина Уилоу? Не трябваше ли да я наблюдаваш?

— „Трябваше“ би следвало да означава, че някой ми е дал заповед. А такава няма! Нито полицията, нито Роуина, нито пък ти сте ми нареждали подобно нещо.

Марио не обърна внимание на враждебния му тон.

— Тя напъха Тайхърст в затвора. Мисля, че й го дължим.

— „Ние“ ли, шефе?

— Ако онзи мръсник все пак реши да й отмъщава, най-добре е някой да се навърта край нея — смотолеви Марио.

— Дамата се грижи отлично за себе си. Убедих се сам. Държи до входа тежки доспехи.

— Май госпожицата те е постреснала, а?

Джо изгледа възмутено братовчед си и хапна от лютивия фасул. Направо огън! Искрено започваше да вярва, че Марио наистина е решил да изгори хранопровода му.

— Ще прогониш клиентите си, ако им даваш от този боб — подхвърли Джо.

— И защо? Някои хора предпочитат по-пикантната храна. Мислех, че си от тях.

— Да, но това е нещо… Я погледни! От ушите ми май излиза дим!

— Ха! Не си ли учил в училище, че нищо не гори във вакуум?

— Много смешно!

— Ханк Райън пак се обажда. Ще му позвъниш ли?

— Може би…

С рязък жест Марио преметна кърпата през рамо и погледна братовчед си с нарастващо нетърпение. Изражението му напомни на Джо за дядо им.

— Свършвай с обяда и изчезни поне за малко! — изсумтя Марио. — Втръсна ми да се мотаеш тук!

— О, братовчеде, не казваш нищо ново! — извика след него Джо, но Марио вече беше тръгнал към кухнята, като мърмореше сърдито, че някои хора злоупотребяват с чувството му за семеен дълг.

Джо допи бирата си и огледа чинията с лютивия фасул. За да го дояде, трябваше да вземе още една бира. Другата възможност беше да го изхвърли в мивката, та водопроводчикът да смъкне кожата на братовчед му. Все още не беше решил как да постъпи, когато в бара влезе Ханк Райън. Изглеждаше ядосан.

— Толкова ли е трудно да вдигнеш проклетата слушалка и да ми се обадиш? — подхвана Райън от вратата, без да поздрави.

— Здрасти, Ханк!

— Ти да не си пиян?

— Не. Още е рано.

— Вместо да се мотаеш тук по цял ден, можеше да не изпускаш от очи Роуина Уилоу и Елиът Тайхърст!

— Първо, не се мотая, защото Марио нямаше да го допусне. Второ, не съм пиян. Трето, що се отнася до Роуина Уилоу, нямам намерение да се разправям с обвинения за психически тормоз.

— Това пък откъде го измисли? Хм, психически тормоз…

Джо сви рамене. Марио приближи към тях.

— Ти… — дебелият му показалец се забоде в гърдите на Ханк. — Трябва да изкараш този… — показалецът му се насочи към Джо. — Оттук.

— Опитвам се…

— Старай се повечко!

— Виждаш ли, Джо, подлудил си всички! Не е редно здрав, прав мъж като теб да не върши нищо и цял ден да ближе раните си!

— Какво ще кажеш, ако те осведомя, че не съм преставал да следя онези двамата, само че вече действам по-предпазливо?

— Да не лъжеш? — Ханк го изгледа с известно подозрение.

Джо се ухили. Забрави за лютивия сос и налапа голяма хапка. Устата му веднага пламна и паренето се пренесе през хранопровода към стомаха. Лютеше ужасно, ала неприятното усещане прогони Роуина от мислите му, макар и за кратко.

— Марио май се опитва да те убие, а? — засмя се Ханк. — Това момче определено ми харесва! Слушай, Джо, не искам да те засягам, просто проверявам как вървят нещата. От доста време не си на себе си. Искам само да помогна…

— Ако Тайхърст е намислил нещо, този път ще бъде ужасно трудно да го пипнем!

— И миналия път не беше лесно — Ханк погледна замислено Джо. — Не допускаш ли, че може да се е…

— Не! — отвърна мигновено Джо без капка колебание.

— Още нещо. Ще разговарям с едно приятелче. Лежал е в затвора с Тайхърст и твърди, че има информация за него. Той самият е истинска отрепка, но ако науча нещо интересно, веднага ще ти съобщя — добави Ханк, препи да се сбогува.

Джо заряза лютивия боб, отвори кутийка кока-кола и пак се настани на столчето до бара. С разсеян поглед наблюдаваше редките улични минувачи и мислеше напрегнато как да постъпи с Роуина Уилоу.

Всъщност не толкова с нея. По-скоро със себе си и с все по-голямата необективност в действията и преценките си. Цели шест месеца се мъчеше да овладее чувствата си, да ги подчини на разума, за да не причиняват ненужна болка на други хора. Сега Роуина не му излизаше от главата…

Ето че отново усещаше присъствието й, уханието на нейния парфюм, примесен с мирис на мъгла, попила в косите й…

Роуина седеше мълчаливо на съседното столче. Джо отпи от кока-колата, без да пророни дума. За миг му хрумна, че някаква магия я е довела в бара.

Нямаше грим и бе облякла огромна риза и тесен клин. Изглеждаше божествено! Тя постави нерешително ръце върху барплота и сплете пръсти. Не бе смутена или объркана, по-скоро не знаеше какво следва да направи или да каже. Дори като че ли се чудеше защо изобщо е дошла.

— Искаш ли да пиеш нещо? — наруши Джо тягостното мълчание.

Роуина не обърна внимание на въпроса. Вгледа се в него с присвити очи и каза:

— Ти не наблюдаваш дома ми.

— Откъде си толкова сигурна?

Очевидно не беше много сигурна.

— Исках да поговорим.

— За какво?

— Аз… Първо, искам да ти се извиня, че си позволих да се ровя в живота ти. Смятах, че имам право…

— Може би.

Явно уклончивият отговор й бе достатъчен.

— Интересува ли те още Елиът Тайхърст?

— Зависи.

— Зная, че наблюдаваш дома ми по молба на Ханк Райън, така да се каже, неофициално… В действителност все още си в отпуска, така ли е?

— Да.

— Тоест, ако Тайхърст… — Роуина преглътна, пое дълбоко въздух и подхвана пак: — Ако той се държи подозрително, ако наистина нещо се е случило или се случи, редно е да се обадя в полицията, а не на теб, нали?

— Роуина, какво е станало? — Джо усети как тялото му се сковава от напрежение.

Тя въздъхна шумно, тъмните й вежди се сключиха. Джо си даде сметка, че не объркване или смущение са причина за начина, по който тя се изразяваше. Просто понякога мозъкът й работеше по-бързо от устата.

— Елиът… Тайхърст ме посети, когато ти си тръгна…

— Да не търси пак бавачка за вечеря в интимна обстановка?

Роуина се намръщи. Или не улови шегата, или нарочно я пропусна край ушите си.

— Той не подозира за съществуването ти.

Джо мълчеше. Не трябваше да я стряска. Искаше да я накара да говори. Внезапна пронизваща болка му подсказа, че се нуждае от доверието й.

— Искаше да разговаряме за възможността да работя за него — продължи Роуина.

— И ти му каза да отиде да се гръмне.

— Не — пак този ужасно сериозен тон.

— А-ха… Продължавай.

— Казах му, че ще се видим и ще разговаряме днес сутринта.

Значи тази сутрин, повтори наум Джо, а на глас каза:

— Много мило от твоя страна, че си решила да ме уведомиш, след като си пуснала вълка в кошарата. Поне имаше ли достатъчно осветление в стаята, в която го покани?

— Разговаряхме във всекидневната.

— При онези препарирани животни! Страхотно! Сигурна защита!

— Не смятам, че ми беше нужна защита — отвърна хладно тя с онзи тон, в който се долавяха известни нотки на интелектуално превъзходство.

Джо започваше да се съмнява в умозаключенията си за госпожица Роуина Уилоу от Телеграф Хил.

— Тайхърст подмокри ли се от страх? — подхвърли той язвително.

— Това шега ли е? — премигна тя, сякаш не разбираше изобщо за какво говори.

— Трябваше да ми се обадиш, преди да го пуснеш в дома си!

— Мислех, че може би… — тя прекара език по устните си. — … си на улицата и наблюдаваш дома ми.

— И ти да не ме забележиш? Божичко, какво говориш? Шашнат съм! Да предположиш, че мога да те надхитря!

— Така ли беше? — очите й потърсиха неговите.

Джо можеше спокойно да я излъже, ала просто беше свикнал да говори истината.

— Бях тук — поклати той глава.

— Ясно — Роуина поизправи леко рамене — нещо като закъсняла реакция към опасността, която беше преживяла. — За мое щастие, нищо не се случи. Всъщност това едва ли те интересува — в тона й нямаше капчица самосъжаление — тя просто излагаше фактите. — Извини ме.

Роуина се изправи. Жена, която владее съвършено чувствата си, помисли Джо. Фактът, че е била съвсем сама с Тайхърст, я беше разтревожил. Никога обаче нямаше да го признае, дори и пред себе си.

— Знаеше къде съм, можеше да се обадиш — каза тихо Джо.

Вместо отговор тя поклати надменно глава и тръгна към вратата. Джо плъзна поглед по стройното й тяло, бедрата, красивите крака… Вероятно щеше жестоко да го наругае, ако случайно забележеше как я гледа. И с право, разбира се.

— Роуина! — гласът му бе спокоен и с нищо не издаваше примитивните желания, с които се мъчеше да се пребори. — За какво искаше да те наеме Тайхърст?

Тя се престори, че не чу въпроса, и след секунда беше вече на улицата. Джо изруга тихо.

— Настигни я! — чу зад гърба си гласа на Марио. — Захвани се с нещо и същевременно ме отърви за малко от присъствието си!

— Да знаеш, че тази жена ще ми докара само неприятности!

— Дано! — ухили се братовчед му. — Ако питаш мен, точно това ти е нужно сега, за да престанеш да се ровиш в миналото, което така или иначе никога не би могъл да върнеш!

— Да не си решил да ставаш философ на стари години?

— Вън!

Джо го послуша или може би направи онова, което вече беше решил да стори. Излезе от бара и потъна в гъстата мъгла… Огледа се в двете посоки. Ако той беше саможивец, къде щеше да отиде? Много ясно — вкъщи.

Роуина едва успя да стигне до магазинчето на ъгъла и спря. Трябваше да се съвземе, преди да продължи. Цялата трепереше, виеше й се свят, очите я боляха и не виждаше добре. Напоследък работеше твърде дълго с компютъра, ровеше се в специализирани вестници и списания, изчиташе от първа до последна страница „Уол Стрийт Джърнъл“…

Опитваше да вкара живота си в привичното русло.

Мъчеше се да прогони Джо Скарлати от съзнанието си. Да не мисли за безумното си намерение да се срещне отново с Тайхърст.

Роуина свали обеците и ги стисна в шепа толкова силно, че дланта я заболя. Дори преди смъртта на леля Аделаида се чувстваше съвсем сама на този свят. Научи се да разчита единствено на себе си. Може би това беше заблуда, продължила прекалено дълго. Реалността бе нещо по-различно и сама не би могла да оцелее. Досега полагаше всички усилия да се откъсне и изолира от така наречения „истински свят“. Е, може би не толкова, колкото си въобразяваше Скарлати, но повече от много хора. Нормални хора…

Роуина отстъпи крачка, за да направи път на един клиент, упътил се към магазинчето. Гърбът й се опря в мръсната витрина. Гъстата мъгла я обгръщаше като наметало. Въздухът миришеше на сол и изгорели газове. Слухът й улови далечния шум на трамвай и грохота на неизправния мотор на някакъв камион. Светът, изпълнен с шумове и миризми, й беше чужд. Това беше свят на Джо Скарлати…

„Моят свят е толкова истински, колкото и неговият. Имам си приятели“ — убеждаваше се тя. Беше самата истина. Ходеше на кино или на ресторант, обичаше да се разхожда в парка. Просто внимаваше с кого, кога и колко често…

И въпреки това, откакто Джо Скарлати нахлу в живота й, чувстваше болезнено потискащата самота. Усещаше, че й липсва нещо много важно — нещо, което не би могла да й даде нито работата, нито клиентите, нито приятелите.

Дали това „нещо“ не беше Джо Скарлати?

Роуина затвори очи и се съсредоточи върху дишането си. Поемаше въздух през уста, задържаше го известно време в дробовете и много бавно го издишваше. Докато преброеше до десет…

„Едно… две… три… четири…“

— Само не ми казвай, че се занимаваш и с йога!

Роуина се втрещи. Джо Скарлати я гледаше намръщен.

— Можех да те ударя и да ти отмъкна чантата.

— Не нося чанта.

— Добре де, можех да те ударя и да отмъкна теб!

— Ще съумея да се опазя…

— Не съм казвал, че няма да се опазиш. Само смятам, че дихателните упражнения на публично място в този квартал — който аз познавам, а ти не — могат да ти докарат беля.

— Според мен е много по-опасно човек да се движи, когато е разстроен и не е в състояние да контролира реакциите си.

Джо присви очи и я изгледа втренчено. Роуина осъзна веднага грешката си.

— Защо не си в състояние да контролираш реакциите си?

— Не съм казвала това! — троснато отвърна тя. Не трябваше да спира, а да се помъчи да се добере до къщи.

Скарлати изглежда не й повярва, но замълча. Роуина знаеше, че в негово присъствие много трудно щеше да възстанови душевното си равновесие. Пречеше й изпитателният му поглед и едрото мускулесто тяло. Господи, той беше прекалено истински!

— Сержанте, струва ми се…

— Джо — поправи я той.

— Струва ми се, че считаш за свое право да ми говориш всякакви неща, обидни и засягащи достойнството ми, докато аз нямам право да ти кажа нищо. Защо винаги се мъчиш да ме вместиш в стереотипите си?

Присвил очи, Джо я оглеждаше изпитателно. Тя не можеше, а и не искаше да прави догадки какво мисли той в момента…

— А ти не съдиш ли за мен, изхождайки от стереотипа си за провалил се полицай? — попита Джо спокойно.

— Джо Скарлати, злоупотребяваш с търпението ми! — въздъхна Роуина.

— Кажи го на моя шеф! — ухили се той. — Виж какво предлагам: хайде да се върнем при Марио и да започнем отначало. Можем да поговорим горе.

— Къде горе? Какво има там?

— Там живея.

Джо се отправи към бара доста бързо, но това не затрудни Роуина, която вече се чувстваше по-добре. Изглежда дихателните упражнения все пак й бяха помогнали. Дали това не се дължеше на присъствието на Джо Скарлати и на решението му да я последва?

Той отвори страничната врата и я пропусна пред себе си. Стълбището не беше метено от месеци, ала тя се въздържа от забележки. Беше сигурна обаче, че Джо не би пропуснал да се заяде, ако по някаква случайност той се окажеше на нейно място. Този мъж изобщо не умееше да си мери думите!

Стълбището свършваше с малка площадка пред една врата. Джо я отключи, бутна я да се отвори и покани Роуина да влезе. Тя прекрачи прага и спря. Значи това беше домът на Джо Скарлати…

Апартаментът се състоеше от малък хол, кухненски бокс, спалня и миниатюрна баня. Всички помещения се виждаха от входното антре. Хладилникът и печката бяха ужасно стари, мебелите — олющени и грозни. До прозореца се виждаше саксия с пожълтяло растение. Апартаментът обаче беше чист и прибран. Леглото бе оправено, чиниите — измити, кушетката в хола — покрита с овехтяла плетена покривка. Голям оранжев кафез, обърнат с дъното нагоре, служеше за масичка, върху която се виждаха разхвърляни оръфани книги с меки подвързии. На пода, до олющен дъбов стол, лежеше сутрешният вестник.

— Както виждам, няма защо да се тревожиш, че нещо ще ти падне върху главата в случай на земетресение — пошегува се Роуина.

— Освен ако цялата сграда не се срути — отвърна Джо и се насочи към хола. — Марио твърди, че може да издържи на трус от осма степен по скалата Рихтер, но според мен, при голямото земетресение през деветдесета, извади голям късмет. Беше ли тогава в града?

Роуина кимна.

— Леля Аделаида беше още жива и изпадна в шок. Помнеше земетресението през 1906 — убитите, пожарите, ужасните разрушения… — десетина празни бутилки от бира, подредени върху кухненския плот, привлякоха погледа й. — Имаш ли нещо безалкохолно? — попита тя и продължи: — Да ти призная, не обичам да говоря много за леля. Стараеше се много, но просто не бе от хората, създадени да се грижат за деца. Изпитваше болезнен страх, когато излизаше от къщи.

— Никога ли не излизаше навън?

— Почти…

— Страхотно възпитание, няма що!

— Е, то си имаше и своите добри страни.

Роуина продължаваше да стърчи насред хола. Джо отиде в бокса и отвори хладилника.

— Искаш ли студен чай? — попита той.

— Билков ли е?

Джо я изгледа с недоумение.

— Ако обичаш, налей ми чаша студена вода — помоли тя. — Избягвам кофеина.

Без да коментира, той извади от хладилника бутилка от портокалов сок, в която държеше вода, и напълни една чаша. Роуина огледа крадешком хола. На масата забеляза снимка на двама засмени младежи в полицейски униформи. Изглеждаха около двадесетгодишни. Единият определено имаше азиатски произход, а другият беше Джо Скарлати.

Джо й подаде чашата. Тя побърза да отмести поглед от снимката, но беше късно. Устните му се свиха в мрачна гримаса. Роуина отпи глътка вода и попита тихо:

— Това е Мат, нали?

Той въздъхна, взря се в овехтялата снимка, ала лицето му остана непроницаемо.

— С Мат завършихме заедно Полицейската академия. После се ожених за сестра му. Бракът ни продължи две години. Нещата не вървяха — мъж и брат ченгета са прекалено много за една жена. И беше права. Знаеш какво се случи…

— Служебното разследване е установило, че ти не си виновен за смъртта му — каза тихо Роуина.

— Юридически и технически не бях виновен. Но по съвест… — отвори кутия бира, която беше извадил от хладилника, и я надигна. Роуина забеляза, че ръката му трепери леко — единственият видим признак за болката, която го измъчваше. — Бяхме по следите на двама пласьори на наркотици — едри риби. Мат беше убеден, че са напуснали града. Складът, в който държаха стоката, изглеждаше празен, но инстинктът ми подсказваше, че Мат греши. Бях длъжен да го спра! Трябваше да го накарам да ме послуша!

— Решението да влезе в склада е било негово.

— Ние работехме заедно. Неговите грешки бяха и мои. Щом Мат е проявил безразсъдство, значи и аз съм действал безразсъдно — Джо замълча, после рязко се насочи към кушетката. Начинът, по който успяваше да овладее чувствата си, будеше възхищение и същевременно натъжаваше Роуина. Искаше й се да сподели с нея болката, която го измъчваше. — Сядай и ми разкажи за Тайхърст — нареди той.

Тя се огледа и седна на креслото. Джо се наведе над нея толкова ненадейно, че дъхът й спря.

— Значи не смееш да рискуваш да седнеш по-близо до мен?

— Серж…

— Не започвай пак! — прекъсна я той. — Седи си, където ти е добре, и разказвай! — тръшна се върху кушетката.

Мускулите на краката му се очертаха под тесните джинси. По тялото си нямаше нито един излишен грам. Роуина реши да не разнищва повече въпроса за смъртта на Мат и рече:

— Преди всичко искам да знам още ли се занимаваш с моя случай.

Джо я стрелна с очи и тя усети физически топлината, която я прониза. Устата й пресъхна, горещи вълни заляха тялото.

— Да, твоят случай все още ме занимава — подчерта той.

— Наблюдаваш ли дома ми? — надяваше се топлината да се разнесе, но вместо това усети парещи иглички в слабините. Беше глупаво да се преструва, че не ги забелязва.

— От време на време… Пропуснах посещението на Тайхърст — призна с неохота Джо. — Ако се беше случило нещо…

— Ти нямаше да си виновен. Аз реших да го допусна в къщата си. Взех това решение, предвид липсата на всякакво насилие в извършеното от него престъпление.

Джо не откъсваше поглед от нея и тя почувства, че я обзема паника. Притисна чашата до устните си и изпи последната глътка вода. Цялата гореше.

— Какво има? Добре ли си? — попита той.

— Нищо ми няма! Всичко е наред — беше сигурна обаче, че той се досеща за лъжата. — Просто съм много жадна… Както казах, поемам отговорност за своите действия и решения. Не е възможно да контролираш целия свят, сержант Скарлати. Не можеш винаги да избереш най-правилната стъпка.

— Значи извън замъка цари всемирен хаос, така ли?

— Често и в замъка цари хаос… — Роуина прибра кръстосаните си крака, както леля Аделаида я беше учила, че седят „изисканите дами“. Наложи си да срещне погледа на Джо. Почувства се разголена пред всепроникващия му поглед. — Искам да те наема — изрече тя с издайнически дрезгав глас. — Искам да работиш за мен, за моя сметка. Ще се чувствам по-спокойна…

— А аз не!

— Но…

— Не става! Нямам разрешително да работя като частен детектив. Освен това все още съм на служба в полицията и нямам право да имам клиенти. Нека споразумението ни остане неофициално.

— Ще ми е трудно да те контролирам… — намръщи се тя.

Вперил очи в нея, Джо мълчеше. По тялото й отново полазиха горещи тръпки. Нарочно ли го правеше? Знаеше ли какво изпитва тя?

— Запомни си думите! — каза накрая той. Гласът му беше спокоен и решителен.

Роуина скочи на крака и тръгна към чешмата. Пусна крана и остави студената вода да прелива в чашата й. Искаше да наплиска и лицето си, ала не посмя. Джо застана зад нея.

— Сигурна съм, че преувеличаваме заплахата от Тайхърст — изрече тя с пресипнал глас. — Той не преследва отмъщение. Като всички, търси моя ум.

— Но не и аз!

Той сложи ръце на кръста й. Роуина не бе очаквала, че човек, живял в постоянен сблъсък със свят, изпълнен с насилие, е в състояние да я докосне с такава нежност.

— Роуина… — дъхът му я опари. Тя не знаеше какво да прави. — Роуина — повтори той. Тя се обърна, притисната между силното му тяло и студената кухненска мивка. Опита се да го изгледа смразяващо, обаче бе твърде късно. Той бе разбрал какъв див копнеж бушува в тялото й. Беше безсмислено да го отрича…

Джо хвана ръката й и я притисна към корема си. Като хипнотизирана тя плъзна длан по-надолу. Искаше й се да изследва всеки сантиметър от плътта му, ала не посмя.

— Кажи името ми, Роуина! — прошепна глухо той и прекара пръст по устните й. Гърлото й беше пресъхнало и като че ли бе изгубила способността си да говори. — Кажи го!

Не беше заповед, а искрена молба. Тя понечи да навлажни устните си, ала докосна грубата кожа на палеца му и краката й се подкосиха. Затвори очи и прошепна:

— Джо…

Устните му — топли, жадни, дръзки — потърсиха нейните. От гърлото й се изтръгна страстен стон и тя усети, че тялото й се отпуска върху плота, притиснато от неговото. Езикът му, проникнал дълбоко в устата й, се движеше в онзи примитивен ритъм, вечен като изгарящата страст, която възпламеняваше кръвта й. Чувстваше се като безсрамна, желана сладострастница…

Джо вдигна нагоре памучния й пуловер и студените му длани се плъзнаха по гладката разгорещена кожа към гърдите й, притискайки втвърдените зърна.

— Искаш ли да спра? — попита той със задъхан измъчен глас.

— Не! — прошепнаха устните й, преди здравият разум да им попречи.

Пръстите му откопчаха прозрачния сутиен и Джо се вгледа възхитен в прекрасните й голи гърди.

— Колко си красива! — промълви той с неизразима нежност и възторг.

Роуина усети хладната милувка на въздуха, обгарящата топлина на неговия поглед, после — влудяващия влажен допир на езика и нежното ухапване, което я накара да изстене сладострастно. Ръката й сама се плъзна между бедрата му. Желаеше го и отчаяно копнееше да го дари с насладата, която той й даваше. Вече нищо не можеше да ги спре. Абсолютно нищо.

Той съблече пуловера й. Роуина тръсна ръце и сутиенът падна на пода. Джо разкопча ризата си и я захвърли, после разхлаби колана на джинсите.

— Аз никога не съм… — не успя да довърши, защото Джо я притисна към себе си. Възбуждащият гъдел на косъмчетата на голата му гръд я опияняваше.

Той хвана ръката й и я постави отново между бедрата си. Треперещите й пръсти свалиха ципа. Обладана от неподвластна страст, тя дръзко плъзна длан надолу.

Впил жадно устни в нейните, Джо бавно смъкна ластичния й клин и бикините, после обви с ръце ханша. За миг й се стори, че губи съзнание и ще умре, преди да е изпитала докрай насладата от дивата, необуздана страст на този мъж…

Но той прошепна нежно името й и тя отвори очи.

— Искам те, Роуина!

— Ние трябва… Аз… — опита се да каже нещо, ала думите сякаш заседнаха в гърлото й. — О, не мога да говоря — прошепна глухо.

— Не е нужно.

— Но… Така се случи… Аз никога…

— Какво?

— Не съм си мислила… Никога не съм мислила, че ще загубя девствеността си в кухнята на едно ченге…

Ръката му замръзна. Мрачна сянка забули погледа му. Роуина се отдръпна и прехапа долната си устна.

— Знам, че не е страшно… — заекна тя. — Предполагам… Не ти е минавало през ума, нали?

— Не… Дори не ми е хрумвало — вдигна бикините и клина, подаде й пуловера и сутиена, после закопча джинсите си и грабна захвърлената риза.

— Джо, няма нищо… Аз съм готова… Чувствам се готова!

— Съжалявам. Не мога… — той приглади с ръка косата си. — Облечи се.

Влезе в спалнята и затвори вратата.

Роуина се облече. Намери някакъв бележник и молив до телефона и с трепереща ръка написа:

„Имам среща с Тайхърст утре в единадесет сутринта у нас. Реши сам как да постъпиш. Рицарските доспехи на леля Аделаида са винаги на твое разположение.

Р.“

Питаше се дали ще се досети за скритото послание на тези кратки редове. Защото той не я отблъсна — беше сигурна в това. Решението му да подчини страстта на волята си едновременно я хвърляше в отчаяние и я изпълваше с възхищение. Беше постъпил като благороден рицар — не искаше да й отнеме девствеността на кухненския под…

Роуина излезе, без да сбогува. Вратата на спалнята му остана затворена…