Карла Нигърс
Нощен страж (4)

Трета глава

Два часа след обаждането на Елиът Тайхърст Роуина се измъкна през задната врата на къщата, пресече двора и през ниската желязна порта се озова на страничната алея. Леля Аделаида беше засадила десетки розови храсти в малкия двор. Смайващото им ухание изпълваше въздуха. Роуина изпита внезапна болка и тъга. Леля й се бе преборила с трудностите, за да отгледа едно дете, дълго време след като бе направила своя избор да няма собствени деца.

Ако родителите й бяха живи… Ако леля Аделаида не беше толкова ексцентрична, ако не живееше толкова изолирана от обществото, ако проявяваше малко повече разбиране към нуждите на едно много умно, самотно и тъжно момиче… Ако самата тя не беше толкова затворена в себе си. Ако, ако…

Но всичко това беше минало. Леля Аделаида беше мъртва, родителите й — също. Роуина бе простила на всички, дори на себе си.

Дължеше ли прошка и на Елиът Тайхърст? И защо точно тя? Той не бе задигнал от нея дори цент. Освен това беше убедена, че всеки заслужава да получи втори шанс. Съдебната система не би действала успешно, ако обществото лишаваше бившите осъдени от възможността да започнат нов живот. И все пак, тези принципи изглеждаха по-лесни на теория, отколкото ако опиташ да ги приложиш в живота…

Тя крачеше бързо по стръмните улици на Телеграф Хил към крайбрежния булевард. В този великолепен октомврийски ден слънцето сипеше щедро лъчи от безоблачното небе. Беше обула бермуди и спортни обувки. Широкопола шапка, която предпазваше от слънцето чувствителната й кожа, почти скриваше лицето й. Винаги с огромно удоволствие скиташе из града, макар че в последно време това се случваше доста рядко поради многобройните ангажименти, които бе поела. Беше влюбена в Сан Франциско, в стръмните му улици и великолепната архитектура, в трамваите и пронизителното свирене на клаксоните през мъгливите дни. Където и да се намираше човек, пред погледа му се разкриваше невероятна, изумителна гледка към залива, океана и моста Голдън Гейт.

Роуина се наслаждаваше на пейзажа, но това не й пречеше да мисли за Елиът Тайхърст, за Ханк Райън и за Джо Скарлати. Проблемът бе сложен и най-важното — не беше от онези, които можеше да реши. Роуина се чувстваше в свои води сред цифрите и сложните финансови системи, докато анализираше дейността на компании и пазарни тенденции, в зависимост от исканията на нейните клиенти. Не претендираше, че познава мъжката половина на човечеството.

Тя продължаваше да крачи енергично. Опитваше да убеди себе си, че върви безцелно, а не натам, накъдето знаеше отлично, че е тръгнала. Не след дълго хладнеят и влажен океански вятър задуха в лицето й. Той се засили и тя трябваше да придържа с ръка шапката си. Движеше се почти без да се оглежда, защото познаваше всяка улица в родния си град. Краката й като че ли свърнаха сами по улицата, на която се намираше барът на Марио.

Сградата бе стара, във викториански стил. Отпред имаше съвсем обикновена табела с името на бара. Роуина се поколеба дали да влезе. Съжали, че не е облякла по-представителни дрехи. Всъщност май най-добре би сторила, ако изобщо не беше идвала…

Все пак, отвори дъбовата врата и влезе в бара. От прага я лъхна миризма на пуканки и прясно изпечен хляб, дочу се тих смях и позната джазова мелодия погали слуха й — усещания, съвсем неприсъщи за нейния живот. Роуина изправи рамене и пристъпи към лъскавия като огледало бар. В ранния следобед заведението беше почти празно. Закръглен мъж, препасал тъмнозелена престилка, лъскаше със снежнобяла кърпа бирените чаши.

— Какво ще обичате? — попита той вежливо.

— Търся Джо Скарлати.

— Веднъж и той да не е в бара! — отбеляза мъжът, като остави кърпата върху тезгяха. — Познаваме ли се отнякъде?

— Казвам се Роуина Уилоу.

— О, сещам се! Вие вкарахте в затвора онова влечуго Тайхърст. Джо обаче не ми беше казвал…

— Елиът Тайхърст сам се вкара в затвора — поправи го тя.

— Точно така, права сте! Да ви се представя, казвам се Марио Скарлати — той й подаде ръка през бара и Роуина я стисна леко. — Аз съм братовчед на Джо. Излезте отвън и го извикайте. Сигурно ви е проследил дотук.

Роуина усети, че се изчервява.

— Казах му да не ме следи!

— Първа грешка — никога не казвайте на Джо какво да прави. Майка му вдигна ръце от него, когато той навърши две години.

— Изборът не беше негов…

— Още една причина да не ви послуша!

— Той ли ви каза? Сигурен ли сте… — заекна Роуина. Недоволна от това, тя тръгна към вратата и я отвори рязко.

Опрял крак на стъпалото, Джо Скарлати завързваше връзката на маратонката си, като гледаше Роуина развеселен.

— Охо, кого виждам? Нашият ексцентричен гений? Какво ще кажете за една следобедна бира, госпожице Уилоу?

— Проследихте ли ме? — попита строго тя.

— Кажете вие! Напи знаете всичко?

— Нямате право…

— Марио ли каза, че съм ви следил? Не му вярвайте! Иска му се да ме забърка в някоя каша, защото му е писнало да се мотая в бара — завърза връзките на маратонката и се изправи. — А вие какво търсите тук? Малка проверка ли правите?

— Не, аз…

— Какво вие?

Роуина се почувства унизена. Ядоса се. Скарлати я беше проследил! А тя реагираше на това по същия глупав емоционален начин, както тази сутрин! Същата необяснима реакция, когато преди пет дни го забеляза за първи път. Тогава се опитваше да си представи как изглежда. Отблизо Джо Скарлати изглеждаше неотразим…

— Трябва да си тръгвам — измънка тя и понечи да го подмине.

Той хвана здраво ръката й над лакътя и я спря. Пръстите му бяха силни, но не и груби. Непозната могъща тръпка премина през тялото й. Устата й пресъхна. Беше сигурна, че никога не би реагирала така, ако я докоснеше Елиът Тайхърст. Само че той, а не сержант Скарлати, я поканя на вечеря…

Джо Скарлати е голямата опасност за личната й сигурност, проумя изведнъж тя. Плашеше я начинът, по който я привличаше. Мъж като него беше в състояние да я накара да забрави целите, които си поставяше в живота, отговорностите, житейски уроци, на които я научи пагубната любов на родителите й…

— Поне да пийнем по нещо, преди да си тръгнете — каза Скарлати.

Роуина кимна и чак след това осъзна жеста си. Не знаеше защо прие поканата. Беше жадна, а до Телеграф Хил имаше доста път. Освен това интуицията й подсказваше, че трябва да бъде тук. Тази уникална комбинация от интуиция, феноменална памет и интелект й позволяваше да вниква в нещата, както само тя умееше. Макар да не разбираше напълно защо, знаеше, че трябва да е тук.

Марио беше приготвил вече бирата за Джо. Роуина го помоли за минерална вода с няколко капки лимон.

— Искате ли газирана вода? — предложи Марио. — Според мен е същото, само дето не звучи така изискано!

— Чудесно! — не беше същото, ала предпочиташе да не спори.

По-младият Скарлати седна на високото столче до барплота. Роуина забеляза, че има силни мускулести крака, точно както си представи вчера, когато той се качваше в пикапа.

Тя обаче не седна. Сержант Скарлати се намръщи и посочи стола.

— Благодаря, предпочитам да остана права — отвърна Роуина.

— Щяхте ли да седнете, ако бях казал да стоите права?

— Не съм инат!

— Тогава сте стеснителна! За Бога, седнете. Изнервяте ме.

Роуина се съмняваше в последното, но все пак се опря на високото столче — нещо средно между седене и стоене. Марио донесе чаша газирана вода с лимон и купичка с ядки.

— Е, как е, свършихте ли за днес с компютъра? — попита Джо.

— Всъщност изобщо не съм почвала.

— Как така? Не е възможно петминутно посещение на някакво ченге да провали целия ви ден!

Плюс още едно непредвидено обаждане по телефона…

Скарлати не каза нищо. Тъмните му очи изведнъж станаха внимателни, готови да забележат всичко.

— Ще вечерям с Елиът Тайхърст — обяви спокойно Роуина.

— По дяволите!

— Това е неговият начин да се прости веднъж завинаги с миналото. Каза, че е променен и че има нужда да приема новото му „аз“. Всеки има право на втори шанс. Дължа му го като част от обществото…

— Какви са тези щуротии? Тайхърст може да се възползва от шанса, даден му от обществото, без да те кани на вечеря!

Роуина вирна упорито брадичка. Властното поведеше на Скарлати беше онзи малък стимул, от който се нуждаеше, за да убеди напълно себе си, че трябва да вечеря с Тайхърст.

— Не мога да не вечерям с него!

— Можеш! — заяви надменно той и надигна бирата. — Обади му се и кажи, че плановете ти за вечерта се променят. За всеки случай, изчезни довечера от къщи! Или по-добре ще се обадя аз.

Роуина отпи от газираната вода. Беше поне освежаваща. А и не се налагаше да гледа този нахален мъж, който я вбесяваше с начина, по който се налагаше.

— Не зная телефонния му номер — измърмори тя.

— Хайде сега! Откри милионите, които беше откраднал, а сега не можеш да откриеш някакъв си телефонен номер. Ще го намериш!

— Не сте ми пазач, сержант Скарлати!

— А ти, госпожице Уилоу, си непоправима романтичка, ако си повярвала, че Тайхърст се е променил. Затворила си се между четирите стени на твоя замък и изобщо не познаваш живота!

— Предпочитам да съм романтичка, отколкото циничка. Когато един престъпник е изкупил вината си към обществото, то е длъжно да му даде шанс!

— Господи, ти като че ли падаш от небето! В кой свят живееш? — възкликна той, без дори да я поглежда.

Роуина се почувства дълбоко засегната. Не пророни дума, докато Джо не я погледна. Очите му сякаш я пронизаха. С усилие успя да си наложи да не сведе поглед. Стисна устни и вдигна предизвикателно брадичка.

— Аз сама ще реша какво да правя! — заяви тя и се надигна да си ходи, като опря ръка на бара. Скарлати хвана ръката й и я задържа.

— Щом си решила предварително да не се вслушаш в моя съвет, защо ми каза за Тайхърст? — попита Джо.

— Това съвет ли е? Защото ми прозвуча като заповед — отвърна тя с леден глас. — Дойдох тук от уважение към сержант Райън и към вас, защото предугадихте, че Елиът Тайхърст ще ме потърси. Смятам, че беше мое задължение да ви осведомя за това, тъй както считам за свое задължение да вечерям с него.

Скарлати все още не бе отместил топлата си силна длан от ръката й. Ненадейно и абсолютно не на място, Роуина си представи тази длан, обхванала гръдта й или ханша…

Явно започваше да полудява! Имаше нужда от почивка. Или от още работа. Много, много работа, която да ангажира изцяло мислите й.

— Можеше да се обадиш в полицията и да оставиш съобщение — наблегна Джо, като я наблюдаваше с присвити очи. — Какво ти става? Добре ли си?

— Да!

Тя опита да отпъди ясната парализираща я картина, завладяла въображението й: Джо Скарлати я люби… Коварството на собствения й мозък я шокира. Естествено, не смяташе сексуалното привличане за нещо ненормално. Разумът й обаче не можеше да възприеме факта, че тя, блестящата финансистка, изпитва физическо влечение към детектив от градската полиция, който в момента е в отпуска. Между двама им не съществуваха никакви допирни точки! Бяха съвсем различни и абсолютно неподходящи един за друг.

С върховно усилие на волята — надяваше се той да не го е забелязал — Роуина отметна глава назад и рече надменно:

— Защо е нужно да губя времето на полицията с нещо неофициално… — млъкна, изгледа го многозначително и добави: — И толкова тривиално?

— Остроумно, госпожице Уилоу — Джо пусна ръката й и Роуина пое дълбоко дъх. — Наистина находчиво! — тя тръгна към вратата.

Гласът на Джо я спря:

— В колко часа ще мине да те вземе Тайхърст?

— В седем. Не искам никаква намеса, сержант!

— Душичка! Изобщо няма да усетиш, че съм там! — отвърна той, предизвикателно усмихнат.

През следващите часове Роуина усещаше присъствието на Джо Скарлати. Усещаше го, когато облече кафявата пола и кремавата копринена блуза. Усещаше го пред огледалото, докато решеше косата си, и после, когато сложи сапфирените обици. Усещаше го, когато заслиза по стълбите малко преди седем, и стъпките й отекнаха самотно в смълчаната къща.

Няколко пъти преди това огледа улицата през прозореца, ала от Скарлати нямаше и следа. Все пак той беше някъде навън и тя го знаеше…

Рицарските доспехи в ъгъла приличаха на стар добър приятел. И те бяха непокътнати след смъртта на леля й, както и всички мебели на долните етажи. Естествено, Роуина можеше спокойно да си позволи едно осъвременяване на обзавеждането, но кой знае защо все отлагаше. Ужасно ненавиждаше стаята с препарираните животни и смяташе да подари колекцията на някой природонаучен музей. Макар че тази стая беше много подходяща да поохлади ентусиазма на някои неканени посетители в случаи като днешния…

На вратата се позвъни. Роуина отвори веднага. На прага стоеше Скарлати. Беше облечен с черен пуловер и черни памучни панталони — размъкнати и избелели. Вмъкна се, без да чака покана. Изглеждаше сериозен. И ядосан.

— Значи, когато смяташ, че е Тайхърст, отваряш след първото позвъняване, а тази сутрин се наложи да звъня шест пътя, докато се размърдаш!

— Тази сутрин работех. Овен това ти дойде неканен, както и сега — отвърна тя с хладен тон. — Какво търсиш тук?

— Исках просто да се уверя, че наистина ще тръгнеш да вечеряш с тоя негодник, който успя да завлече милиони долари от наивни хорица!

— Той излежа присъдата си — възрази тя.

— Щеше да седи по-дълго в пандиза, ако беше обрал бензиностанция!

— Не нося отговорност за съществуващата съдебна система.

— Да-а, така е — Джо я огледа безцеремонно от главата до петите. После се втренчи предизвикателно в лицето й. — О-хо! Какво виждам? Грим! Значи за господин Тайхърст можем да се киприм, а за мен стигат чифт маратонки и широкопола шапка!

— Сега е вечер… А аз изгарям лесно на слънце… Освен това няма да ходим пеша… Всъщност изобщо нямам намерение да се оправдавам пред теб!

— На колко си години?

Неочакваният въпрос я свари неподготвена.

— Какво те засяга?

— Изглеждаш прекалено млада за ексцентричен гений!

— Елиът Тайхърст ще дойде всеки момент! Бих предпочела да не те представям като мой бодигард.

— Аз не съм твой бодигард, гълъбче! — Джо пристъпи към нея. С това сякаш прекрачи невидимата граница на собственото й пространство и го изпълни с първична топлина. — Не би могла да ми платиш, даже ако продадеш всичките си препарирани зверчета заедно с проклетия бункер. Аз съм полицай и не съм тук заради теб!

Роуина не се усъмни в думите му. Джо Скарлати беше суров мъж със сложен характер и не биваше да го подценява. Тя се взря в очите му — топли, загадъчни, предизвикателни.

— Приемам уточнението — каза хладно и безпристрастно. — Все пак не си тук с официални пълномощия, затова съм в правото си да те помоля да си тръгнеш.

— Роуина, отложи вечерята!

— Това заповед ли е?

— Не. Съвет е.

— Ще ме проследиш ли, ако не се съглася?

— Не мога да рискувам — поклати глава Джо, — защото тази вечер ще бъдеш съвсем сама.

— Чудесно!

— По дяволите!

— Избрах ресторанта, в който ще вечеряме. Казва се „Меридиен“ Не искам малко ресторантче с прекалено интимна атмосфера.

— Шансът някой да разпознае Елиът е голям.

— Точно затова се спрях на този ресторант. Ако Тайхърст има някакви непочтени намерения, ще се затрудни да ги осъществи пред толкова свидетели, които не само биха го описали, но ще посочат и името му.

— Как ще се придвижите дотам?

— Аз ще карам.

— Имаш ли кола? — Джо не успя да скрие изненадата си.

— Ще карам неговата. Виж какво, всеки момент той ще се появи. Влез във всекидневната докато тръгнем, след това се измъкни оттук.

— Това заповед ли е? — попита той и се усмихна дръзко и предизвикателно.

Роуина му отвърна със същата нахална, но може би не чак толкова предизвикателна, усмивка.

— Хайде да не се занасяме, сержанте. Знам, че не искаш Тайхърст да те види. Сигурна съм, че и сержант Райън изобщо не се интересува от моята сигурност. Причините, поради които следите Тайхърст, нямат нищо общо с мен.

Кой знае защо, очите на Скарлати внезапно заискриха.

— Винаги ли си толкова противно самоуверена, или се е случвало понякога да се усъмниш в правотата на съжденията си?

— Единственият ми въпрос е — продължи тя, сякаш не го чу, — защо един обикновен полицай като теб преследва Тайхърст с такова настървение?

— Мадам, може да съм много неща, но не приемам, че съм обикновен!

Роуина се престори, че не схваща подтекста на думите му. Надяваше се, че го прави убедително.

— Ще го разбера! — заяви тя.

Звънецът иззвъня и Скарлати спокойно влезе във всекидневната.

Джо имаше неприятното усещане, че стотици стъклени очи са вторачени в него. Роуина Уилоу се оказа далеч по-костелив орех, отколкото бе очаквал. За малко да я изгуби днес следобед, когато тя тръгна към бара. Допусна грешка, като не провери още в началото, че къщата й има и заден вход. Освен това, не предполагаше, че Роуина ще приеме поканата за вечеря толкова лесно. Давала му шанс! Дължала го на обществото! По дяволите! Своенравието й започваше да го вбесява.

Както и демонстрациите на независимост. Беше голяма грешка от нейна страна, реши Джо. Трябваше да престане да я дразни нарочно. Явно Роуина не беше от хората, които безропотно приемат подобно отношение.

Бе се досетила, че мотивите му да се заеме неофициално със случая не са съвсем безкористни. Разбира се, Тайхърст бе причината, а не защото му пукаше кой знае колко за Роуина Уилоу. Но тя не трябваше да го знае. Не я засягаше изобщо, че дядо му не беше финансов гений като нея, а Тайхърст го бе обрал до шушка.

„Признай, Скарлати, изправен си пред достоен противник! От месеци не си се чувствал толкова жизнен!“ Нищо не смяташе да си признава! Джо долепи ухо до дебелата врата и започна да подслушва.

— Роуина! Божичко, колко сте красива!

Джо усети, че го задушава яростна злоба, когато чу мазния глас на онзи мръсник. В едно обаче не можеше да не се съгласи с него — Роуина наистина изглеждаше страхотно. Тя привличаше Джо като жена. Представяше си я в леглото. Вероятно това толкова елементарно нещо би я изумило. И евентуално би смекчило донякъде сериозната им конфронтация… Недопустими мисли за един професионалист!

Джо изруга наум Ханк Райън, задето го забърка в тая каша. Макар че, ако Джо не беше в отпуска, едва ли някой щеше да възложи случая точно на него. А това, че още беше в полицията, си беше негово решение. Какво друго трябваше да стори човек, който се чувства виновен за смъртта на своя колега и най-добър приятел? Никога нямаше да си прости онази грешка, довела до смъртта на Мат…

Доверието между тях беше нещо свято. Мат Ли му довери живота си, а Джо не оправда доверието… Нещата бяха ясни. Такава беше суровата, жестока истина.

Чу, че Роуина благодари сковано за комплимента. Очевидно не беше свикнала с мъжките оценки за външния й вид.

— Предлагам да отидем в „Меридиен“. Приятно място — каза тя.

— О, не, подготвил съм нещо съвсем специално! — отвърна тихо Тайхърст и се засмя.

Джо настръхна. Мислите за Мат отидоха на заден план. Сложи ръка върху дръжката на вратата, готов да действа.

— Къде предлагате да отидем? — попита Роуина.

— Сред водата. Ще ви хареса — рече Тайхърст.

„Опъни му се! Като на мен. Не се съгласявай!“ — опитваше да й внуши Джо от разстояние. Роуина обаче не каза и дума. Миг след това вратата хлопна. Джо прекоси тичешком стаята и се озова до прозореца. Повдигна внимателно завесата и огледа улицата. Тайхърст едва-едва докосваше лакътя на Роуина. Елиът бе висок, строен и красив — негодник. Костюмът му струваше най-малко колкото месечния наем, който Джо плащаше на Марио. Тайхърст беше образован и изискан — идеален мъж за Роуина Уилоу, ако не беше мошеник.

Тя се обърна за миг назад и погледна към прозореца. Джо забеляза измъчената й усмивка, странната бледост на напрегнатото й лице, осветено от уличните лампи. Тайхърст не е бандит с револвер, самоуспокояваше се Джо. Не застрашаваше живота на Роуина.

Тайхърст отвори предната врата на колата и тя седна на мястото до шофьора. Не отиваха в „Меридиен“. И тя нямаше да шофира…

Джо извади от джоба си ключовете от пикапа.

По дяволите, не можеше да я остави съвсем сама!