Карла Нигърс
Нощен страж (14)

Епилог

Джо получи рицарските доспехи. Историческо дружество сметна, че това е направо дреболия в сравнение с изключителната стойност на къщата, построена преди около век от един от най-богатите и ексцентрични жители на Сан Франциско по онова време. Джо направи опит да остави доспехите в бара, ала Марио го погна с кухненския нож и той се видя принуден да ги довлече в апартамента. Роуина го завари коленичил до проклетите железа.

— Тук таваните са много ниски. Май няма да мога да държа доспехите изправени — изсумтя сърдито той и чак тогава се обърна към нея. Видът й го смая. Успя само да прошепне: — Роуина, какво…

Тя прекара пръсти през подстриганата си коса. Очевидно още не можеше да свикне с нея.

— Знаеш ли, че никога не бях ходила на фризьор? Минах край един салон и нещо ме накара да вляза. Помислих си, че ще ме изхвърлят, когато казах, че нямам час, но…

— Загледали са се в косата ти и са решили да не те изпускат!

— Казах им да я отрежат до раменете…

Джо скочи на крака, без да откъсва очи от нея. Докосна с ръка златистите кичури.

— Красива си! Много ти отива! — нежно каза той.

— Вече никога няма да я нося на кок! — усмихнато отвърна тя.

Няколко дни по-късно боядисването на апартамента бе привършило, а Марио вече беше заредил във фризера неколкостотин кюфтенца за сватбения прием. Джо откри съвсем случайно малката изненада, която Роуина му бе приготвила. Търсеше нещо в килера и за малко не изкрещя панически, когато в него се вторачиха две изкуствени очи.

Той, опитният полицай, да крещи от ужас! Преди седмица се беше върнал на работа. Чувстваше се щастлив, че е отново сред своите колеги. Добре де, но кой нямаше да се уплаши, ако изведнъж от тъмния килер срещу него се ококорят две стъклени очи?

— Роуина!

— О, виждам, че си открил Арнолд!

— Арнолд ли? Какъв Арнолд? Тук има само една гадна препарирана птица!

— Любимата на прадядо ми!

Джо отстъпи крачка и чак тогава видя, че беше препарираният бухал. Погледна към Роуина. Изглеждаше невероятна с новата прическа — свободна и безгрижна. Сърцето му преливаше от любов, струваше му се, че още миг — и ще се пръсне. Как бе живял, как беше оцелял през онези шест ужасни месеца, преди да я срещне?

— Искаш ли да ти кажа нещо, госпожице Уилоу?

— Зная почти всичко, сержант Скарлати!

— Е, на всички е известно, че си гений и всезнайко. Но едва ли ти е хрумвало какво точно спаси и двама ни.

— Не „какво“, а „кой“. Аз, разбира се!

— Не! — поклати Джо глава и я привлече към себе си. — Спаси ни любовта!