Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Любовници и легенди
Включено в книгата
Оригинално заглавие
Night Watch, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,4 (× 31гласа)

Информация

Сканиране
helyg(2010)
Разпознаване и корекция
Dani(2012)
Допълнителна корекция и форматиране
Xesiona(2012)

Издание:

Карла Нигърс. Нощен страж

ИК „Арлекин България“, София, 1994

Американска. Първо издание

Редактор: Ани Димитрова

ISBN 954-11-0218-2

История

  1. —Добавяне

Дванадесета глава

Роуина крачеше неспокойно пред болничната стая, в която лежеше Джо. Минаваше полунощ. В болница бяха дошли Ханк Райън, София Скарлати и Марио. Лекарите съобщиха, че животът на Джо е извън опасност. Куршумът беше засегнал повърхностно рамото му. Последствията от вдишания дим не бяха толкова сериозни. Обгарянията бяха леки.

Той обаче все още не можеше да вижда и лекарите не бяха в състояние да се произнесат какво е причинило слепотата му.

— Сигурна ли си, че не искаш да те прегледа лекар? — попита Ханк и сложи едрата си длан върху рамото на Роуина.

— Всичко е наред — отвърна тя и разтърка китките, прежулените от въжето до кръв. — Още ден-два ще покашлям и ще ми мине.

Ханк кимна. Роуина вече беше дала показания, ала не знаеше какво точно е разказал Джо. Един съсед бе позвънил в полицията и в пожарната. Елиът Тайхърст беше задържан. Срещу него бе предявено обвинение за опит за убийство, съобщи й Ханк.

Пожарникарите овладяха пожара на третия етаж, преди да обхване останалите два. Котките бяха спасени. Един съсед предложи да ги гледа.

— Имаш ли къде да живееш? — попита Ханк.

— Засега не съм мислила по въпроса — отвърна Роуина.

— С жена ми ще сме щастливи да те подслоним.

— Благодаря ти, Ханк.

Той въздъхна и свали ръка от рамото й.

— Ще ти донеса чаша силно кафе. Ще имаш нужда!

— Но аз не пия кафе!

— Как е възможно да си влюбена в Джо Скарлати и да не пиеш кафе? — Ханк се засмя тихичко, макар че лицето му оставаше напрегнато. — Винаги съм му казвал, че жената, която ще покори сърцето му, ще бъде изненада за всички, но най-вече за него самия. Роуина Уилоу, ти разчупваш шаблоните. Дай ми пет минути и ако в тази болница изобщо има чай, ще го открия. Иначе ще минеш на кафе.

— Благодаря ти.

След малко се приближи София Скарлати.

— Моят Джо ще се оправи! — уверено заяви тя. — Виждала съм го къде-къде по-зле!

— А зрението? — попита предпазливо Роуина.

— Ще чакаме и ще се надяваме! — възрастната жена стисна окуражаващо ръката й.

Ханк се върна с чаша кафе. Роуина с изненада установи, че вкусът е изключително приятен.

— Ще тръгваш ли? — попита той.

— Преди да тръгна, бих искала да видя още веднъж Джо…

— Ще те чакам отвън.

Роуина влезе в полутъмната стая и се наведе над леглото на Джо. Осъзна, че плаче, едва когато няколко сълзи капнаха на бузата му. Очите му бяха с превръзка. Върху изгарянията на кожата бяха сложили мехлем. Джо щеше да се възстанови — в това беше сигурна! Но зрението…

Той се размърда, намери ръката й и я стисна нежно.

— Още ли си тук?

— Разбира се!

— Мирише на кафе. Има ли някой с теб?

— Не, това е моето кафе. Ханк ми го донесе.

— Животът е пълен с изненади! — намери сили да се пошегува той. Несломимият му дух я удиви. — Добре ли си?

— Нищо ми няма! А ти как се чувстваш?

Джо погали с палец ръката й.

— Прибери се вкъщи и си почини, Роуина. Не е нужно да висиш тук цяла нощ.

— Не мога, Джо! Дължа ти толкова много…

— Нищо не ми дължиш! — рязко я прекъсна той и пусна ръката й. — Аз само изпълнявах дълга си.

Лицето й помръкна. Утешаваше я само мисълта, че Джо не можеше да види това. Беше убедена, че той умишлено се мъчи да я отблъсне, защото не знаеше със сигурност как ще завърши лечението на засегнатото му зрение. Не искаше да й бъде в тежест…

 

 

Роуина се установи в малкия апартамент на Джо над бара. Марио я убеди, че точно това би искал и братовчед му. Ханк Райън я покани на вечеря. София Скарлати напълни хладилника с храна. Преди това огледа най-основно жилището на внука си и накрая се произнесе за годността му за живеене. Марио приготвяше за Роуина италиански специалитети и дори зареди в бара две-три каси с минерална вода за нея.

Животът й се промени коренно. За нейна изненада обаче това я очарова. Беше удивена колко добре се чувства човек, когато разчита на другите, а не само на себе си.

Приятелите й помогнаха да поправи бързо щетите, които пожарът бе причинил в кабинета. Можеше да започне работа веднага.

Ала за първи път Роуина не се тревожеше за бъдещето и не смяташе, че работата е най-същественото нещо в живота й. Всеки ден прекарваше часове наред край леглото на Джо. Той се опитваше нарочно да я държи на разстояние, а тя не настояваше за близост. През дългите часове, през които бяха заедно, двамата разговаряха за хиляди неща. Всеки споделяше надеждите и разочарованията си, мечтите и плановете си за бъдещето. Разказваха си случки от живота — весели и тъжни. Станаха приятели.

Постепенно Роуина се убеди, че в живота на Джо Скарлати присъстват много хора. Почти винаги малкият апартамент беше пълен с гости — близки, приятели или съвсем случайни познати, които се отбиваха за малко, за да се осведомят за здравето му. Запозна се със съседите и с постоянните клиенти в бара…

Тя си даде сметка, че вече не би могла да се върне към предишния си затворен живот. Мечтаеше за неща, които доскоро биха й се сторили твърде странни. Сега обаче в мечтите й неизменно изплуваше неголяма къща с двор и градина, в която да посреща много гости… Къща за семейство. За деца. За съпруг…

Любовта към Джо Скарлати я беше променила напълно!

В една студена слънчева утрин, две седмици след ужасното събитие в Телеграф Хил, Роуина, с чаша чай в ръка, преглеждаше доклада за един клиент, с когото се беше запознала в бара. Марио изскочи като хала от кухнята и изкрещя:

— Току-що се обадиха от болницата, Роу! Днес изписват Джо! — откакто се премести тук, Марио я наричаше Роу. — Той вижда!

 

 

Когато Роуина влезе в болничната стая, Джо се засмя.

— Не зная дали лекарите ще ми позволят да те гледам след това премеждие със зрението! Ти направо ме заслепяваш! — не се стърпя да се пошегува той.

Роуина наистина изглеждаше ослепително красива и той буквално я поглъщаше с очи. Нейните бяха по-сини от калифорнийското небе през май. Златистата й коса беше прибрана на опашка и падаше на лъскави талази върху раменете. И беше обула джинси. Роуина Уилоу с джинси!

Гледката си заслужаваше!

— Дойдох да те прибера вкъщи — каза тя и сълзи премрежиха очите й. — Толкова съм щастлива, Джо! Не зная какво щях да правя… Нямаше да понеса, ако ти ослепееше заради мен!

— Не, ти нямаше да си виновна! — Джо докосна бузата й и изтри една сълза.

— Точно ти ли го казваш, Джо? — със затаен дъх попита тя.

— Да, убеден съм в това. През тези дни мислих много. Ти нямаше да си виновна, ако това се беше случило, както и аз… — замълча за миг и преглътна сухо, сякаш думите, които трябваше да изрече, го давеха. — Както и аз не съм виновен за смъртта на Мат… Този разбойник винаги ще ми липсва… Но не съм виновен!

Роуина се усмихна през сълзи и го целуна по челото. Ако го беше целунала в устата, навярно Джо нямаше да устои на изкушението да я люби още тук, на болничното легло! Той закопча догоре ризата си. Вече бе обул джинсите, оставаше да сложи маратонките и да тръгват.

— Как ще се приберем, с автобус ли? — попита я той, когато се приготви.

— Не!

— Кой ще кара? Ти!?

— А-ха! Приготвила съм ти изненада, сержант Скарлати!

— Но нали нямаш кола?

— Вече имам — твоята! — Роуина измъкна ключовете от джоба на джинсите и ги разклати пред носа му.

— Смяташ да караш моя пикап?

— Вече го карам — усмихна се тя.

— Марио ли ти даде ключовете?

Роуина кимна. Очите й искряха като звезди. Явно не изпитваше и капчица угризение.

— Какво друго си „пропуснала“ да ми кажеш? — подхвърли той.

— Ами… Баба ти започна да ме учи да плета. Обеща да ми покаже и как се готви лазаня. Не знам, ще видим… Тя слага наденички в нейната лазаня… А Марио ме научи да наливам бира. Помогнах на Ханк и на жена му да сглобят новата люлка за хлапетата. Страхотна е, ще видиш! — Роуина навлажни устните си. — Освен това, се преместих да живея в апартамента ти…

Джо я погледна, без да каже нищо. Изглеждаше ужасно доволна от себе си. Сякаш го беше надхитрила, както се беше случило, когато за първи път дойде с колата на нейната улица и тя го забеляза. Кога беше това? Изглеждаше толкова отдавна! Какъв ли бе животът му, преди в него да се появи Роуина Уилоу?

— В моя апартамент… — повтори той.

— Да Не ти го казах, защото реших, че ще се отрази зле на лечението, ако разбереш, че спя сама в леглото ти — тя се засмя дръзко и излетя от стаята, преди Джо да успее да хване ръката й. — Между другото, смених маслото — осведоми го Роуина, докато вървяха към паркинга. — Крайно време беше! Освен това почистих кабината с прахосмукачка. Под седалката открих стара поничка и се обадих в етнографския институт да ги питам дали не представлява интерес за тях…

— Много смешно! Искрено се надявам, че си оставила на мира поне пистолетите ми!

— Оръжията ме изнервят — призна унило тя. Джо протегна ръка и докосна нейната — Уплаших се до смърт, Джо… Когато Тайхърст насочи към мен пистолета и ме завърза.

— Всеки би се уплашил.

— Не зная… Понякога ми се струва, че постъпих като страхливка, като изпълнявах всичко, което той ми заповядваше…

— Роуина, ако не го бе направила, щеше да те застреля!

Джо пое дълбоко свежия хладен въздух, наслаждавайки се на свобода си. Лекарите го бяха уверили, че няма да има повече проблеми със зрението си. Казаха му, че трябва да си почива още няколко дни вкъщи.

— А ти уплаши ли се? — попита Роуина.

— Да. Бях уплашен и бесен едновременно! Мислех, че онзи мръсник те е убил — Джо се поколеба за миг, реши, че трябва да й разкаже всичко. — Не ме интересуваше какво ще стане с мен. Видях котките, затворени в килера, и разбрах, че той е в къщата. Тогава чух вика ти. Трябваше да действам хладнокръвно, а не да хукна като луд по стълбите, защото можеше да те убие.

— Опитът ти е подсказал как да постъпиш — каза тя.

— Тогава не мислех за това — поклати глава Джо. — В ума ми беше само как да извия врата на Тайхърст. Той си въобразяваше, че е добър стрелец, но се владееше. Успях да го изненадам или поне толкова, че да стреля само веднъж — очите му изведнъж помръкнаха. — Роуина, аз го оставих да лежи на площадката между етажите. А можех да го убия!

— Но ти не си Елиът Тайхърст! — гласът й звучеше твърдо.

— Не съм — той се усмихна закачливо. — Аз съм ченге, Роуина.

Стигнаха до пикапа, паркиран идеално между две коли. Джо никога не го беше виждал толкова чист.

— Как успя да я паркираш така? С линия ли мери? — намигна дяволито той.

— Паркирането в тези пренаселени квартали е доста изнурително — отбеляза тя.

Изнурително ли? Джо седна в кабината и изчака Роуина да се настани зад волана.

— Знаеш ли какво забелязах през тази седмица, докато можех само да те слушам? Когато усещаше, че си хваната на тясно, започваше да говориш превзето.

— Какво да се прави? Аз съм си аз!

— Така е. Ти си си ти! Знаеш ли, беше много забавно да разсъждавам върху това коя всъщност си ти.

— И какво измисли?

— Все още мисля по въпроса…

Роуина завъртя ключа и даде малко повече газ от нужното. Джо мислеше да я предупреди, че задната скорост понякога заяжда, ала тя изглежда вече го беше забелязала, защото натисна силно скоростния лост и включи на задна, точно както би направил той. С две маневри изкара колата на улицата.

— Справяш се добре — похвали я той.

— На стръмните улици обаче нещата са отчайващи! На два-три пъти за малко не чукнах паркираните в съседство коли. Постоянно трябва да натискаш спирачка, да сменяш скорости — тръгваш, спираш. Според мен в Сан Франциско трябва да караш кола с автоматични скорости. Мислил ли си по въпроса?

— Не.

— Не се колебай изобщо! — усмихна се тя. — Знаеш ли, решила съм да направя малка инвестиция — ще си купя кола. Оказва се, че шофирането ми доставя удоволствие.

Роуина караше пикапа уверено. Джо забеляза обаче, че не минават по най-прекия път до бара на Марио.

— Къде отиваме? — попита той недоумяващо.

— Към Телеграф Хил. Искам да ти покажа нещо…

Когато спряха на тихата улица пред дома на Роуина, Джо не забеляза нищо особено или необичайно. Даже последиците от пожара не личаха по фасадата на къщата. Странният „замък“ изглеждаше непроменен. С изключение на това, че пет-шест души, с костюми и вратовръзки, се въртяха отпред и разговаряха възбудено.

— Прилича ми на събрание на някакъв комитет — отбеляза Джо.

— Точно така е. Преди обаче да ти кажа всичко, двамата с теб трябва да изясним някои неща.

— Давай!

Роуина паркира пикапа между две коли.

— На първо място, искам да подчертая, че преди седмица, когато спаси живота ми, ти не изпълняваше „само служебния си дълг“ — започна тя, като продължаваше да стиска волана с две ръце. — Ако си спомняш, не беше тук по служба, защото все още се водеше в отпуска, както между впрочем и сега. Нашите отношения бяха, така да се каже, неофициални — погледна го, сякаш очакваше някакъв коментар, ала Джо — само попита:

— Не си ли обула моите джинси?

— Ти си невъзможен! — възмути се Роуина. — Опитвам се да проведа сериозен разговор! Съгласен ли си, че освен служебния ти дълг имаше и нещо друго?

— Аз съм полицай, Роуина. И винаги ще изпълнявам служебния си дълг…

— Зная това. Но ти… Ъъъ… Ти не се любиш с всички гражданки на Сан Франциско, нали така?

— Е, не съвсем с всички — засмя се той.

Тя въздъхна. Явно трябваше да се въоръжи с търпение.

— Ти живя за малко в моя дом, нали? А когато те раниха, аз се преместих да живея в апартамента ти…

— Без мое съгласие — отбеляза Джо. — Знаеш ли, наистина мисля, че това са моите джинси!

— … Роднините и приятелите ти ме приеха като близка — продължи тя, без да обръща внимание на шеговития му тон. — Идвах при теб всеки ден, докато беше в болницата. Карам твоя пикал. Обула съм и джинсите ти!

— По дяволите, бях сигурен в това!

— Мислех, че краката ми са по-дълги от твоите…

Джо се питаше защо изобщо водят този разговор, след като единственото, което искаше в този миг, беше да я грабне на ръце и да отнесе в някоя от многобройните странни стаи на леля Аделаида…

— Естествено, кръстът ми е по-тънък — добави тя.

„Господи, можеше да се люби с нея дори в онази гадна стая с препарирани животни!“

— Мисълта ми беше, че нямаш право да ме отблъскваш, когато си в беда! — продължи тя.

Изведнъж Джо стана сериозен.

— Роуина, опасно е да се влюбваш в мъж като мен…

— Не, аз не съм влюбена в мъж като теб. Влюбена съм в теб! Зная, че професията ти крие рискове, и ги приемам. Всъщност всяка професия крие известни рискове… Помисли си само! Дори аз, която само седях пред компютъра и открих измамите на Тайхърст, щях да пострадам!

Джо погали косата й и погледна към хората, които се въртяха около къщата.

— Кажи какъв е този „комитет“? — попита той.

— Това са членове на Историческото дружество. Свързах се с тях преди няколко дни. Нямах представа, че отдавна са хвърлили око на къщата на леля. Щяха да полудеят от възторг, когато ги уведомих, че почти нищо не е променяно от времето на Седрик — Роуина замълча. Джо се взираше напрегнато в нея. — Когато обаче им казах, че искам да направя дарение на Дружеството — къщата и всичко в нея, буквално онемяха.

— Да си призная и аз онемях! — едва изрече Джо.

— Не съм забелязвала лесно да губиш дар слово, сержант Скарлати — усмихна се Роуина и продължи: — Живях тук достатъчно дълго и не се оплаквам. Сега обаче искам да съм свободна. Да имам свой дом! Ще взема само някои дребни вещи, които леля Аделаида ми е подарявала, няколко семейни портрета и документи. Портретът на Седрик ще оставя тук. Това е всичко, което исках да узнаеш…

Роуина завъртя ключа, натисна газта и пое обратно по стръмните улици на Телеграф Хил. Доста дълго Джо не обелваше дума. Явно му трябваше известно време, за да асимилира чутото. Накрая попита:

— Няма ли да вземеш някоя от препарираните птици?

— Нито една!

— Добре. Да ти призная честно, бях започнал да харесвам бухала. Но сигурно щеше да ми прилошава, ако той се „настанеше“ трайно в къщата ми…

— В къщата ти? — прекъсна го тя.

— Е, добре де… В нашата къща.

— Скарлати!

— За едно нещо обаче ще падне голяма борба с Дружеството — за Сър Ланселот. Мисля, че няма да е лесно да забравя ролята си на „доблестен рицар“, като се препъвам всеки ден в доспехите…

— Доспехите са купени от леля. Ще поговоря с Комитета.

— Господи! Представях си, че може да се таксува като възнаграждение, задето спасих хубавото ти задниче!

— Моето ли? Аз спасих твоето! Щеше да изгориш жив, ако не ти бях показала аварийната стълба!

— Ами! Щях да се измъкна! Не зная само какво щеше да правиш ти, ако не бях разрязал въжето около китките ти!

— Щом ти си щял да се оправиш, без да виждаш, и аз щях да се оправя вързана!

— Упорита си като магаре! Само че грешиш — ухили се нахално Джо.

— Не греша!

— Госпожице, предупреждавам те, че никога не се оттеглям пръв от спора! Изобщо не съм от лесните!

— Нито пък аз!

— О, това го знам отдавна!

— Джо, винаги ли си толкова прям?

— Винаги!

— Смяташ ли, че животът ни би се превърнал в ад?

— Според мен не. А според теб?

— И според мен не — усмихна му се тя.

— Чудесно! Кажи сега, ще си получа ли доспехите?