Карла Нигърс
Нощен страж (12)

Единадесета глава

Когато Роуина влезе в хотела, ядът й вече беше минал. Питаше се даже защо в последна сметка се ядоса толкова. За първи път изпадаше в подобно състояние на афект.

Суровите думи на Джо Скарлати още звучаха в ушите й. Наистина ли беше толкова безкомпромисна с хората, които по някаква причина оставаха без пукната пара? Считаше, че проявява толерантност към финансовите грешки на останалите и се гордееше с това. Тя самата бе допускала грешки. Те обаче нямаха трагичните последици, както се случи с родителите й, дори с леля Аделаида. В стремежа си да не повтаря погрешните им стъпки, може би ги съдеше по-строго от необходимото…

Тайхърст, облечен в елегантен вечерен костюм, я очакваше във фоайето. Посрещна я със сърдечна усмивка и не пропусна да отбележи, че изглежда великолепно, въпреки че Роуина нарочно бе прибрала косата си на кок и нарочно беше облякла семпла едноцветна рокля.

Изведнъж Роуина си представи, че двамата с Джо скитат из града. Джо, естествено, нямаше да бъде със строг костюм като бившия банкер. Полицаят обаче се чувстваше в свои води винаги и навсякъде.

Джо… Той я бе излъгал! Е, не беше истинска лъжа, по-скоро премълчаване на важен факт… Само че това й се струваше по-лошо от лъжа…

Когато Роуина тръгваше към хотела за срещата с Тайхърст, Джо си играеше в кухнята с котките. Още му се сърдеше, ала доброто й възпитание надделя. Надникна неохотно през вратата и се сбогува хладно. Джо каза само: „Приятно прекарване“. Нищо повече. Всъщност какво друго трябваше да каже?

— Роуина, добре ли си? — Тайхърст докосна рамото й със съчувствие. — Изглеждаш малко уморена…

— Всичко е наред — усмихна се насила. — Просто имах тежък ден.

Влязоха в ресторанта. Седнаха малко встрани, където осветлението не беше толкова силно. Роуина поръча минерална вода с лимон. Гърлото й беше съвсем пресъхнало — от нервност или от напрежение, не знаеше. Тайхърст поръча чаша уиски. Седнал срещу нея, той я наблюдаваше мълчаливо.

— Не е нужно да ми разказваш за дядото на Джо Скарлати — ненадейно изтърси тя. — Знам всичко.

— Но не от него — изглеждаше уверен в твърдението си.

Неговата прозорливост я изненада и й подейства като шок. И без това усещаше, че нервите й са опънати до скъсване. През нощта бе спала малко и беше станала по-рано от обичайното. Призори бе загубила и девствеността си! Като че ли това не стигаше, ами сега разговаряше с мъжа, който попадна в затвора с нейна помощ!

— Така е, не го научих от него — потвърди тя. — Направих своите проучвания.

— О, да! Ти и компютърът сте неразделни!

Без да иска, Роуина се усмихна. Неразделни с компютъра…

— Марио Скарлати е починал преди две години.

— Съжалявам.

— Съмнявам се в това — вгледа се изпитателно в очите му.

— Не ми ли вярваш? — попита той с горчивина.

— Дали ти вярвам, или не е без значение. Елиът, не мога да работя за теб! Няма да е честно от моя страна. Имаш пълно право да започнеш отначало, но аз не мога да ти помагам. Все пак ти желая успех — сервитьорът донесе поръчаните питиета, ала Роуина не посегна към чашата си. — Това е, което исках да ти кажа. Ако желаеш да си тръгна, ще го направя веднага.

— Не, моля те да останеш! Ако не беше ти, едва ли щях да се измъкна сам от блатото, в което бях затънал! Чувствам се променен — Тайхърст вдигна леко чашата към нея, сякаш се готвеше да произнесе тост. — Дължа ти много!

Привършиха вечерята доста бързо. Разговорът им общо взето бе приятелски. Роуина обаче чувстваше, че това е краят на отношенията им. Когато се сбогуваха, Елиът Тайхърст обеща да й се обажда. Тя го увери, че е доволна, защото все пак я посети, след като беше излежал присъдата си, и отново му пожела успех.

Разделиха се пред хотела. Роуина взе такси и даде адреса на София Скарлати. Беше го намерила в телефонния указател. Бабата на Джо живееше недалеч от бара на Марио.

Над града пак се стелеше сива пелена. Роуина затвори очи и пое дълбоко влажния въздух. Още нямаше девет. Надяваше се старицата да не си е легнала.

— Пристигнахме, госпожице! — съобщи шофьорът.

Тя плати и слезе от таксито. Тук, до океана, мъглата беше много гъста. Роуина мина по къса алея, водеща към входа на триетажна сграда. Десетина розови храсти растяха край ниска дървена ограда. Няколко прозореца на първия етаж светеха, оставалите два етажа бяха тъмни. Тя се поколеба какво да предприеме. Боеше се, че ако изведнъж почука неканена на вратата, може да уплаши старата жена.

— Влизай, какво чакаш? — чу зад гърба си гласа на Джо Скарлати и едва не извика от изненада. — Баба ми е нощна птица.

— Ти си ме следил?!

— Позна.

— През цялата вечер?! И в хотела, и докато пътувах насам с таксито?

— Пак позна.

— Но аз… — тя се сети, че му е сърдита и вирна глава. — Няма значение.

— Искаше да кажеш, че не си ме забелязала, нали? — ухили се нахално Джо. — Естествено, страхотен съм, когато знам срещу кого и какво залагам! В никакъв случай не можех да те оставя сама с Тайхърст. Нищо, че ми беше сърдита!

— Още съм ти сърдита, Скарлати!

— Не е вярно. Вече ти е минало — заяви той и пристъпи към нея.

Той беше прав. Ядът й се беше изпарил като утринна омара в жарък летен ден.

— Иска ми се обаче да продължа да ти се сърдя… — призна тя.

— Да, това е разбираемо — на площадката пред входа се запали лампа. Джо се ухили. — О-хо, както винаги, бабчето е нащрек! Върви при нея. Ще те изчакам тук.

Дребна възрастна жена отвори вратата. Джо я прегърна и я целуна по бузата.

— Бабче, една моя приятелка иска да те види — рече той усмихнат.

София Скарлати каза нещо на италиански. Джо й отговори. После старицата го избута настрани и се усмихна сърдечно на Роуина.

— Влизай, влизай! Не стой навън! Остави Джо да се намокри на дъжда! — намигна дяволито тя.

Той хвърли предупредителен поглед към Роуина. Явно искаше да й внуши, че не трябва да противоречи на баба му по въпроса дали вали дъжд, или не. Роуина го разбра.

Джо седна на горното стъпало, а Роуина влезе в къщата.

— Леле, колко си ми издокарана! — старицата огледа скъпата вечерна рокля на гостенката си.

— Аз… Бях на вечеря…

— Но не с Джо — заяви София Скарлати. Това не беше въпрос.

— Аз…

— Щях да го одера жив, ако беше излязъл на вечеря с такава красавица с тези скъсани джинси. Не знам колко пъти съм повтаряла да ги донесе поне да ги закърпя! Сядай. Какво ще кажеш за чашка великолепно бренди?

— Благодаря, ще пийна с удоволствие. Госпожо Скарлати, името ми е Роуина Уилоу…

— Знам. Джо ми каза. Макар че аз те помня от процеса.

— Процесът срещу Елиът Тайхърст — съвсем ненужно добави Роуина.

— Да — възрастната жена говореше съвсем спокойно, сякаш отминалите събития изобщо не я засягаха. Роуина си даде сметка, че София Скарлати не обича да се рови в миналото — живееше с настоящето.

Влязоха в неголяма кухня и на светлината Роуина забеляза, че бабата на Джо е някъде около осемдесетте. Беше много дребна, косата й бе снежнобяла, а лицето — набраздено от дълбоки бръчки. Движенията й обаче бяха енергични и живите й черни очи — същите като на Джо — не пропускаха нищо. Напълни две чаши с бренди и ги сложи на масата.

— Иска ми се никога да не бяхме чували името на Елиът Тайхърст. Аз и моят Марио бяхме прекалено доверчиви хора. Не вярвахме, че може да ограби двама старци. А той ограби стотици стари хора!

— Той е злоупотребил с доверието ви. Това може да се случи с всеки…

— И с теб ли?

Роуина трепна, припомняйки си думите на Джо.

— Всички имаме финансови неудачи, даже катастрофи. Опитваме се да предвидим рисковете, но невинаги успяваме. Ужасното в действията на Тайхърст е било, че не ви е информирал предварително за съществуващите рискове.

— Да ти призная, не задавахме много въпроси. Освен това постъпихме крайно глупаво, като вложихме при него всичките си пари. Сто, двеста долара — добре, но всичко? Грешката е наша! — заяви старицата с тон, който не търпеше възражения.

— Струва ми се, че сте твърде сурова към себе си, госпожо! — все пак възрази Роуина и отпи от брендито. Беше силно, но много меко и приятно на вкус. — Смея да твърдя, че съм специалист в тази област, ала ми беше нужно много време, докато разкрия машинациите на Тайхърст.

— Така е — съгласи се старицата. — Знам, че втори път не бих допуснала подобна грешка. За съжаление няма да мога да се поуча от нея. Всичките ни спестявания изгоряха!

— Други хора ще се поучат от вашата грешка. Вече няма да е лесно разни Тайхърстовци да мамят хората!

— Това, че ще послужим за пример, поне малко ме успокоява — въздъхна старицата. — Макар че бих предпочела да не съм загубила парите!

— Сигурна съм, че пак ще имате пари — усмихна й се Роуина.

— Джо си мисли, че дядо му умря, защото е беше разорен. Това не е вярно. От години моят старец страдаше от сърце и почина от инфаркт. Имаше силен характер и беше преживял къде-къде по-лоши неща от загубата на някакви пари! — София Скарлати отпи от брендито и се вгледа внимателно в Роуина. — Знаеш ли, моят Джо има нужда от добра съпруга.

— Не умея да готвя лазаня…

— Че какво значение има това? Нали разбираш от пари?

 

 

След около час Роуина излезе от къщата. Джо отдавна поглеждаше нетърпеливо към колата, която беше взел в последния момент назаем от един приятел, така че компютърният мозък на Роуина не би могъл да регистрира номерата й. Но тя даже не обърна внимание на това. Качи се на предната седалка и се вторачи замислено през прозореца.

Джо запали мотора и я погледна крадешком. Няколко кичура коса се бяха измъкнали от кока. Изглеждаше страхотно! Червилото й беше почти изтрито по време на вечерята, но това явно не я интересуваше. Още по-възбуждащо! А роклята…

— Как мина вечерята с Тайхърст? — попита Джо, колкото да обуздае въображението си. Роуина обаче не отговори. Бе впила поглед навън през предното стъкло на колата. — Баба те хареса — продължи той. — Сигурен съм, защото те почерпи с онова бренди, което пази само за специални случаи. Няма да повярваш, ако ти кажа с какъв бълвоч ме черпи! — беше забелязал чашата в ръката на баба си, когато излезе да изпрати Роуина и да му напъха в ръката някакъв пакет, обвит с фолио. — Не знам какво ми даде тази вечер, но сигурно е нещо вкусно. Бабчето ми е страхотна готвачка. Готви, естествено, италиански ястия, но прави и мексикански специалитети. Да си оближеш пръстите!

Очевидно говореше на себе си, защото мислите на Роуина Уилоу витаеха в някаква си сфера, до която той нямаше достъп. Спряха пред дома й, без тя да е обелила дума. Отгоре на всичко нямаше място за паркиране! Ако не беше предупреждението на Ханк Райън, че според доносника, Тайхърст най-хладнокръвно е замислял отмъщението си още в затвора, Джо навярно би се сбогувал с Роуина пред входната врата. Но при това положение нямаше право да я изпуска дори за миг от погледа си!

Най-сетне намери някакво местенце за паркиране. Изключи мотора и отвори своята врата. Роуина не помръдваше.

— Пристигнахме — каза Джо.

Тя стоеше като вцепенена.

— Роуина! — докосна леко рамото й.

Тя извика и подскочи уплашено, сякаш той беше изникнал изведнъж от мрака. Огледа се с широко отворени очи и измърмори:

— Извинявай, бях се замислила…

После слезе от колата и тръгна като сомнамбул. Джо трябваше да я прегърне през раменете, за да я насочи към къщата, като че ли се намираха в непознат квартал. Това не само не я смути, нещо повече — изобщо не забеляза докосването му.

Доста по-различно от снощи, мина му през ума.

— Какво да правиш? Ексцентрични гении… — измърмори той.

Роуина се движеше и действаше механично. Отключи входната врата, отвори я широко, изтърва чантата ся на пода, но не се наведе да я вдигне, запали лампите и се насочи право към стълбището. Потънала в мислите си, тя очевидно беше сляпа за всичко наоколо.

Той предположи, че го очаква дълга нощ и се запъти към кухнята да намери Мега и Байт. Ама че имена имаха тези иначе ужасно симпатични животинки!

— Хей, котенца, къде сте? — извика Джо, когато влезе в кухнята. Мега и Байт не се появиха да го посрещнат, както обикновено. — Мега-а! Байт!

Повтори имената им още няколко пъти, ала котките не се показаха. Погледна чинийките, в които Роуина им слагаше храна. Беше почти недокосната.

Джо настръхна. Инстинктът и дългият опит като полицай му подсказваше, че нещо не е наред. В същия миг откъм килера чу шум от драскане с нокти по вратата. Джо я отвори и двете котки се измъкнаха отвътре. Че бяха умни котки, нямаше съмнение, но даже толкова гениални котки едва ли можеха да се затворят сами в килера…

Тогава писъкът на Роуина разцепи тишината.

— Не викай! — заповяда Елиът Тайхърст.

Роуина отстъпи към бюрото си, върху което се намираше компютърът й.

— Уплаши ме… — заекна тя, като се мъчеше да потисне сковаващия ужас.

— Беше толкова увлечена от желанието си да ме унищожиш, че дори не ме чу! Откри ли нещо? — кимна той към монитора.

Роуина овлажни с език пресъхналите си устни. Сърцето й биеше до пръсване. Елиът навярно беше влязъл, използвайки ключа, който тя имаше навика да оставя някъде край входната врата. Джо я беше предупредил!

Макар че външно Роуина успя да се овладее, страхът я завладяваше все повече. Изпитваше парализиращ ужас. Елиът Тайхърст си е същият, изобщо не е променен, помисли тя. Джо пак се оказа прав.

— Добре знаеш какво открих — най-сетне отговори тя. — Отлично замаскирана лична сметка с половин милион долара, която си успял да скриеш от властите. Ти не си разорен, Елиът, и никога не си бил!

— Така е. Никога не съм бил разорен — на устните му се появи вледеняващо зловеща усмивка.

Направи крачка към Роуина. Маската на порядъчен джентълмен бе свалена. Очите му искряха злобно, а косата изглеждаше разрошена. Единият край на ризата му се беше измъкнал от панталона, а вратовръзката висеше настрани.

Роуина никога не беше виждала човек, разяждан от омраза. Та Тайхърст я ненавиждаше до смърт! Беше готов на всичко…

Искаше й се да се надява, че Джо е чул вика й. А може би щеше да е по-добре, ако не го беше чул, защото тя се страхуваше за живота му. Трябваше сама да се измъкне!

— Всъщност целта ти не е била да ме наемеш — каза тя. — Искал си да се увериш, че не съм разкрила тайната ти сметка.

— Грешиш, Роуина! — очите му станаха още по-студени, ако това изобщо бе възможно. — Преди три години ти не откри тази сметка. Тогава успях да те надхитря. Мислех, че ще успея и сега. Когато ти предложих да работиш за мен, имах по-далечна цел…

Той бръкна в джоба на елегантния си костюм, извади малък сребрист пистолет и го насочи към Роуина.

— Даже като собственик на половин милион долара ми се налага да напусна тази страна. Всичко съм обмислил. Когато взех решение, че трябва да осъществя плана си тази вечер, си купих билет за Южна Америка. След час излитам натам — той се усмихна злъчно. — С парите си!

— Защо просто не замина? Защо пое риска да дойдеш тук?

— Трябваше да ти отмъстя, Роуина! Ти ме унищожи. Нямам семейство, нямам приятели, нямам родина, нямам живот — и всичко заради тебе! Как смееш да си въобразяваш, че ще изчезна, преди да ти отмъстя?

— Значи ще ме убиеш — каза тя. Ненавиждаше дрезгавия си глас, ала беше длъжна да говори, за да даде възможност на Джо да действа. — Ще си отмъстиш, като ме застреляш.

Тайхърст поклати тъжно глава, сякаш думите й го бяха засегнали дълбоко.

— Никога не бих могъл да стрелям в теб, освен, разбира се, ако не ме принудиш.

Със свободната си ръка той измъкна някакво въженце от джоба и й заповяда да кръстоса ръцете си на гърба. Роуина трябваше да се подчини. С бързи движения той стегна здраво китките й, после я хвана за косата и я повали на пода. Без да се церемони, завърза с другия край на въжето краката й.

Къде, по дяволите, се бавеше Скарлати, когато наистина й беше нужен? Беше въпрос на живот и смърт…

Тайхърст я изрита в хълбока и я избута под бюрото.

— Давам ти възможност да издъхнеш до любимия си компютър! — изсъска той и излезе от стаята.

След миг Роуина усети миризма на дим.

Като не обръщаше внимание на болките, тя успя да се премести на десетина сантиметра от бюрото. Стаята се бе изпълнила с дим. Чуваше пращенето на пламъците. Долови и миризмата на бензин, който Тайхърст бе използвал, за да подпали къщата.

С огромно усилие Роуина успя да седне. Димът я задушаваше и тя се разкашля.

— Джо! — мълчание посрещна неистовия й крясък. — Скарлати, къде изчезна? Това копеле има пистолет!

Димът прииждаше на талази от коридора, където очевидно Тайхърст бе драснал клечката. Роуина успя да хване с изтръпналите си пръсти дръжката на чекмеджето и се изправи със сетни сили. В чашата с химикалки и моливи държеше нож за хартия. Успя да го извади със зъби и се претърколи пак на пода. Моментално сви колене и започна да реже въжето около глезените си. Само ако можеше да освободи краката си, щеше да счупи стъклото на прозореца и да се добере до разнебитената аварийна стълба от външната страна на къщата.

Димът се сгъстяваше, подпухналите й очи сълзяха, едва задържаше със зъби ножа, ала не се предаваше. На всяка цена трябваше да освободи краката си! Беше убедена в безразсъдството на Джо Скарлати, който нямаше да се поколебае да нападне един въоръжен престъпник!

Въжето беше намотано и завързано четири пъти около глезените й. Ако успееше да го разреже поне на едно място, навярно то щеше да се разхлаби и да й позволи да се придвижи до прозореца.

„Господи, не позволявай на Тайхърст да го убие! — призоваваше отчаяно небето тя. С неимоверно усилие на волята продължи да реже. — Ако не заради мен, поне заради баба му…“

Най-сетне въжето поддаде. Някъде на долните етажи отекна изстрел.

— Не! — изкрещя Роуина. Изстрелът сякаш й даде нови сили и с рязко движение, тя освободи глезените си.

— Джо! Добре съм! Ще се измъкна навън по аварийната стълба!

Как обаче щеше да го стори със завързани ръце? Трябваше да измисли начин! Трябваше, заради Джо!

— Роуина! — чу гласа му и след секунда го видя. Джо идваше към нея сред пламъците и дима. Ръката му кървеше. — Роуина! Слава богу!

— А Тайхърст?

— Изхвърлих го на площадката на втория етаж. Сигурно е жив. Трябва да се измъкнем оттук!

— Има пожарна стълба до прозореца. Трябва да разрежеш въжето около китките ми… — Роуина млъкна вцепенена. Времето сякаш спря. Нещо ужасно се беше случило на Джо. — Джо?

— Дай ми нож или ножица и ще те освободя. Побързай, няма време!

— Джо… — болезнена гримаса изкриви лицето му. Подпухналите му клепачи трепнаха. Роуина прозря смразяващата истина. — Всичко ще се оправи, скъпа. Но… Аз не виждам…