Карла Нигърс
Нощен страж (1)

Пролог

В едно от сепаретата в бара на Марио, с книга в ръка и бутилка бира, Джо Скарлати вече четвърти пореден ден опитваше да се пребори със скуката и гъстата мъгла, забулила Сан Франциско. Заведението се намираше буквално на брега на океана. Собственик беше братовчед му Марио, а от известно време Джо живееше в две от стаите на горния етаж. Не се оплакваше от живота, който сам си бе избрал. Скоро ставаха шест месеца, откакто взе решение да излезе в неплатен отпуск. Постепенно свикна с новия си начин на живот, даже като че ли започна и да му харесва. Почти…

Джо мерна през прозореца Ханк Райън да си проправя път през непрогледната мъгла и остани книгата. Ханк му бе колега. Ченге. Действащо ченге. Беше убеден, че и Джо би следвало да е на работа. Поне веднъж в седмицата се отбиваше в бара да му досажда.

Джо усети влагата, нахлула в бара, когато Ханк отвори вратата и влезе. Наближаваше три следобед и заведението беше почти празно. Освен него, няколко бродяги си пиеха кротко питиетата, а Марио дрънкаше с тенджерите в кухнята.

Туристи и непретенциозни клиенти с изтънели портфейли трябваше да се полутат доста, докато открият кръчмата, в която нямаше нищо забележително. Няколко сепарета, дълъг барплот от дъбово дърво, потъмнял от времето, захабен под, джубокс и няколко автомата за видеоигри в дъното — това бе всичко. Заведението стана известно с вкусната храна и приличните цени още при откриването си — седмица след ликвидирането на сухия режим.

Без да го поканят, Ханк се вмъкна в сепарето и седна срещу Джо. Беше едър негър — по-висок от Джо, и интелигентен полицай. Познаваше законите отлично, но преди всичко, познаваше човешката природа. Имаше чин сержант. Вероятно не след дълго щеше да бъде произведен капитан. Джо също бе сержант. По документи…

— Хм, „Моби Дик“… — Ханк поклати глава. — Скарлати, не си във форма днес!

— „Душата ми е прогизнала, дъждовен ноември“ — изрецитира сухо Джо. — Най-сетне разбрах какво е искал да каже Айшмаел… Защо, да не би да имаш нещо против четенето?

— Не, но „Моби Дик“… По дяволите, защо не прочетеш нещо по-забавно?

— „Моби Дик“ е забавно четиво.

Ханк отново поклати глава. В очите му се четеше смесица от отчаяние и възмущение. Подобна невероятна комбинация от чувства събуждаха в душата му рецидивистите.

— Ще пийнеш ли нещо? — попита Джо, макар да знаеше отлично, че Ханк почти не докосва алкохол.

— Не. Джо, изглеждаш отвратително! Чудя се как Марио те търпи още!

— Периодично ме гони оттук като мръсно коте, но съвестта започва да го гризе и накрая позволява да се върна пак. Че как иначе? Първо, ние сме рода, и второ, плащам редовно наема си. Освен това, ти както винаги преувеличаваш — не изглеждам толкова зле!

— Джо, ясно ми е, че ти е писнало вечно някой да се занимава с теб — въздъхна Ханк. — Няма как! Ако не го правим, ще се провалиш напълно. Няма отърваване от нас, Скарлати! — натърти той. — Макар да зная, че е безсмислено да се приказва с теб, когато си в такова настроение. Чуй нещо, което предполагам, че ще те заинтересува. Тайхърст е излязъл от затвора.

Джо почувства внезапна болка в гърдите. В душата му се надигна ярост.

— Не прекара много време в пандиза! — процеди през зъби той.

— Зная. Жената, която го вкара зад решетките, живее още в Сан Франциско. Казва се Роуина Уилоу — Ханк измъкна смачкано парче хартия от джоба си и го побутна към Джо. — Ето адресът й.

Джо хвърли поглед към нечетливо изписания адрес в квартал Телеграф Хил и мигновено се досети какво точно искаше от него Ханк. Направи се обаче на разсеян и подхвърли:

— Ама че име! Роуина Уилоу! Хващам се на бас, че в кръщелното е била записана Деби или нещо подобно, но после дамата е решила, че звучи съвсем обикновено, и е сменила името.

— Грешиш. Така е кръстена — Ханк сви рамене. — Родители й били в известен смисъл „откачалки“.

— Били?

— Умрели са, когато Роуина била осемгодишна. Грижите за нея поела леля й, известна като още по-голяма особнячка. Лелята починала, малко преди Роуина да накисне Тайхърст. Сега живее съвсем сама в къщата, останала от леля й. Казват, че било тихо и спокойно място, но аз не съм влизал вътре. Обиколих отвън. Право да ти кажа — същински замък от „Айвънхоу“. Чудно дали няма ров? Сигурно обаче щях да го забележа.

— Не се съмнявам в това. Да ти призная, архитектурните забележителности на града ни не ме интересуват особено. А ти откъде знаеш толкова подробности от биографията на госпожица Уилоу?

— По време на процеса в пресата плъзнаха какви ли не слухове. Реших, че се налага да не я изпускам от очи — Ханк млъкна за малко и добави: — Джо, Тайхърст няма да й прости и ще й го върне тъпкано! И ти го знаеш!

— Не ме засяга! — изрече думите механично, по инерция. Шест месеца доброволна отпуска не бяха достатъчни, за да се убеди сам, че трябва да се върне към активна служба. Все още не вярваше в себе си. Джо отмести празната бутилка от бира — едва първата за днес, и отвори книгата. — Изобщо не си прави илюзии и не разчитай на мен!

Ханк не реагира. Огледа мрачния опушен бар. Домът на Джо Скарлати… И това ако беше живот!

— А аз какво би следвало да направя? — попита Ханк след малко.

— Какво да правиш? Нищо не можеш да направиш! Тайхърст си е излежал присъдата.

— Джо, имам някакво предчувствие…

— Ханк, това копеле никога не й е отправяло заплахи. Няма подадено оплакване и ти не можеш да разпоредиш да се наблюдава къщата!

Ханк се облегна назад. Погледът му бе суров, непроницаем.

— Роуина Уилоу седеше недалеч от мен, когато прочетоха присъдата. Тайхърст не откъсваше очи от нея, сякаш се готвеше да я прониже с поглед. Не бях виждал такъв смразяващ поглед… — изрече бавно Ханк. Джо прелисти страницата, макар че не четеше. — Тайхърст не е от тези, които прощават и забравят, Джо! Ще накара Роуина Уилоу да му плати с лихвите!

— А, само не с тези номера! Бяхме се разбрали! — възкликна ядосан Джо. Ханк му беше обещал да не го придумва да се върне на работа, размахвайки пред носа му лозунги за служебен дълг и морал.

— Не са номера, Джо! Разбери, ти си последният шанс на Роуина Уилоу. Може би единственият…

— Не думай! Това ли ти подсказва предчувствието?

— Да.

Джо въздъхна шумно и забарабани с пръста по масата. Ханк мълчеше. Марио лъскаше усърдно огледалото зад бара, окачено там от дядо им. Старецът разправяше, че хората обичали да се оглеждат, докато пийват. Може би затова Джо си бе избрал сепарето. Не желаеше да се оглежда. От два дни не се беше бръснал. Май от толкова и косата му не беше виждала гребен. Носеше дежурната си „униформа“, откакто излезе в отпуска — овехтели джинси и поло. И без да се оглежда, знаеше, че под зачервените си очи има тъмни кръгове. Поддържаха го физически единствено безкрайните разходки през часовете, когато братовчед му го изригваше от заведението. Шест месеца! Цяла вечност! Вместо да напусне, взе отпуска — заради баба си. Тя го накара да се закълне, че няма да зареже всичко изведнъж. Джо й го дължеше — другите страдания й стигаха. София Скарлати и покойният й съпруг — първият собственик на бара — бяха едни от жертвите на Тайхърст. А Ханк Райън го знаеше отлично…

— Тази Роуина Уилоу живее в баровски квартал, значи спокойно може да си позволи да наеме бодигард — отбеляза сухо Джо.

— Вярно, но тя няма да го направи. И не, защото е стисната. Даже ако опитам да й внуша по деликатен начин такова нещо, съм убеден, че ще ме обвини в преувеличаване. Живее съвсем сама, работи, излиза рядко. Ужасно мрази да я разсейват, когато работи. Роуина Уилоу смята, че хората са длъжни да я оставят на мира, след като и тя не ги закача.

— Дори да става дума за мъжа, когото е бутнала в затвора?

— Дори за него! — без колебание заяви Ханк.

Навярно имаше причини да го твърди. Беше дежурен в управлението, когато Роуина се бе обадила, за да съобщи, че е пипнала човек, ограбил банка. Изобщо не бе намерила за нужно да уточни, че го е „пипнала“ по-скоро в преносен смисъл, разкривайки спатиите му с помощта на компютъра си.

Случаят Елиът Тайхърст беше уникален. Обикновен крадец трябваше да се „потруди“ поне две десетилетия, за да ограби един процент от присвоените от него суми. Тайхърст беше един от факирите в банковото дело в Сан Франциско, но въпреки това без угризения бе експлоатирал човешката доверчивост.

— Той ще й отмъсти — повтори Ханк с равен глас. — Прочетох го в очите му преди три години. Ще намери начин да й го върне тъпкано! Ти го знаеш, Джо. И аз го знам…

— Но не и тя, нали?

— Тя просто мисли по съвсем различен начин!

Какво ли беше това толкова „различно“ мислене?

Джо си припомни, че вестниците отделиха много място на блестящия финансов анализ, който Роуина Уилоу бе направила по-скоро за развлечение, и благодарение на който бяха разкрити престъпните машинации на Тайхърст.

— Аз не съм я виждал, нали? — попита Джо. Помъчи да си представи как изглежда, но не успя.

— Не. Изключено е обаче да я забравиш — вероятно Ханк имаше предвид, че Джо е добър физиономист. — Съмнявам се да е разбрала, че Тайхърст е на свобода.

— Що за човек е тази Роуина Уилоу, по дяволите? — въздъхна Джо.

— Ексцентричен гений.

— Пфу! Само как звучи! Ще поговориш ли с нея?

— Не. Не смятам, че трябва да узнава за плановете ни.

— Плановете ни ли? Говори, ако обичаш, в единствено число! Не съм се съгласявал да поема случая.

— Джо, не става дума да поемаш случай. От теб се иска само да държиш под око дома й, за да сме сигурни, че Тайхърст няма да я безпокои. Тя няма да разбере изобщо за твоето присъствие.

Дори така, Джо не беше много сигурен, че идеята му харесва.

— Роуина Уилоу съсипа Тайхърст, Джо. Погуби кариерата и репутацията му. Цялата история му костваше милиони долари и три години зад решетките!

— Малко му бяха! — процеди Джо.

— Зная — съгласи се Ханк. — Пипни го, че иска да отмъсти на Роуина Уилоу, и ще лежи на топло, докато изгние! Съвсем заслужено!

— Защо точно аз?

— Трябва да се заемеш с нещо, Джо! — отвърна Ханк, като го гледаше право в очите.

Без да каже дума, Джо взе смачкания лист с адреса на Роуина Уилоу, измъкна се от сепарето и тръгна към вратата. Отвори я и потъна в мъглата, която го погълна. И душата му отдавна бе обвита в мъгла…

Ханк поръча кола и подхвана разговор с Марио. Знаеше, че сега трябва да остави Джо на мира. А и шест месеца бездействие са безумно дълго време за едно ченге. Може би задачата, която искаше да му възложи, щеше да се превърне в спасение от пропастта, изпълнена с мъка и отчаяние. А Джо летеше стремглаво към дъното й. Кой знае дали не беше прекалено късно…