Джейн Ан Кренц
Правото да бъдеш себе си (4)

Глава четвърта

За своя изненада, през следващите няколко дни Емили откри, че се забавлява. Очакваше пристигането на Джейкъб всеки ден по обед, а след това отново след приключване на работа. Той бе доволен да си върши своя работа, докато тя бе заета, но с удоволствие прекарваше с нея свободното й време. Дори предложи на двете с Даян да им помага в магазина и показа удивителен интерес при аранжирането и продажбата на цветята.

Два пъти, по време на най-натоварените часове, Джейкъб направи доставки за клиенти с малкия пикап на Емили. Първия път се върна широко усмихнат. Това бе толкова необичайно за него, че Емили го загледа в недоумение.

— Какво има? — попита го тя.

Той извади две банкноти от джоба си и гордо ги постави на щанда.

— Дадоха ми бакшиш. Жената бе очарована, че някой й изпраща цветя и затова даде бакшиш на доставчика. Докато разбера какво става, тя вече беше затворила вратата.

Емили също се усмихна.

— Виждаш ли, не всеки изпитва желание да убие вестоносеца. Цялата работа е в това да занесеш цветя, вместо неприятни новини.

Джейкъб я погледна.

— Ще го запомня — това бе обещание.

Преди още младата жена да е измислила какво да отговори, Джейкъб влезе в малкото помещение зад магазина, където преди малко доставчиците на едро бяха стоварили кутии с цветя. Той вече знаеше как се процедира и Емили чу, че разопакова кутиите. Усмихна се като си помисли с какво внимание той се отнасяше към нежната стока, която продаваше. За цветните пъпки нямаше никаква опасност, докато бяха в ръцете на Джейкъб.

За момент си представи как той държи бебе, сигурно също толкова грижовно, колкото и връзка орхидеи, но бързо заличи картината от ума си. Последното, което искаше на този етап бе, да наднича в бъдещето.

За Даян упоритото преследване от страна на Джейкъб бе изключително забавно.

— Този човек е готов да направи всичко, за да ти угоди — каза тя на Емили една сутрин, преди още Джейкъб да е дошъл. — Толкова е мил. А и ти си в изключително изгодно положение. Много обичам да ги гледам как пъшкат и се тормозят. Кога най-сетне ще започнеш да се отнасяш по-мило с него?

Емили примигна от учудване. Тя спря както поставяше бяло лале с аленочервени нишки, което искаше да задържи в замислената от нея композиция.

— Какви ги говориш? Че аз съм мила с него.

— Искам да кажа, кога ще престанеш да го измъчваш и ще спиш с него? — обясни Даян с подигравателно търпение. — А и кога ще му позволиш да се пренесе при теб? Той живее на хотел, ако не си забелязала. Имаш ли изобщо представа какви са цените?

Емили се изчерви и намести лалето.

— Отношенията ми с Джейкъб изобщо не ти влизат в работата.

— Но въпреки това си се замисляла да го накараш да се махне от хотела, нали? — попита притеснено Даян. — Виждам искри в очите ти всеки път, когато той влезе. Трябва да призная, че никога не съм виждала такова нещо, когато се е появявал Деймън Морел. Или пък който и да е друг мъж през последните две години. Джейкъб Стоун е различен, нали?

— Ние с Джейкъб сме приятели — отвърна надменно Емили, докато поставяше ново цвете в композицията.

— Да бе. И в най-скоро време ще станете любовници. Внимавай, Емили. Следващата ти мисъл ще бъде за брак.

— Няма такова нещо.

Нещо стана с лалето в ръката на Емили. Смачка се, въпреки жицата, която имаше за цел да го държи изправено. „Сигурно съм го прихванала прекалено грубо“, каза си тя.

Даян наблюдаваше любопитно приятелката си.

— И защо си толкова сигурна, че вие двамата нямате бъдеще?

— Не съм казала, че нямаме бъдеще. Просто казах, че няма начин да се оженим.

Емили внимателно се зае да постави ново лале на мястото на смачканото. Този път щеше да е по-внимателна.

— Защо? — попита дръзко Даян.

— Ако не друго, защото веднъж Джейкъб ми каза, че никога няма да се ожени отново.

— Мъжете си променят мнението.

Емили поклати глава.

— Не и Джейкъб. Дори така да е, бракът е изключен за нас. Въобще не искам да си помисля как ще реагира семейството, ако се омъжа за Джейкъб Стоун.

Даян я погледна сериозно.

— Искаш да кажеш, че ще се опитат да те спрат ли?

— Разбира се. Никога няма да го одобрят, дори и след сто години.

— Взели са го на работа. От всичко, което си ми разказвала, разбирам, че са му доверявали тайните на Рейвънскрофт. Струва ми се, че семейството ти го харесва.

— Това няма нищо общо — отбеляза кисело Емили. — Това че е бил доверен служител, не го прави подходящ кандидат за мой съпруг. Семейството ми си има много ясна представа за какъв мъж трябва да се омъжа и ако им се стори, че съм решила да избера неподходящ, те ще направят необходимото по въпроса.

— Какво например?

Емили потръпна, но се опита да отговори с весел глас.

— Ами, зависи. Или ще му платят, или ще намерят начин да докажат, че той се интересува единствено от акциите ми в Рейвънскрофт. Каквото свърши работа. Семейството ми е много праволинейно в тези неща — веднага усети, че думите й са пълни с горчивина.

— И ти си мислиш, че те ще успеят да купят Джейкъб? Или ще го сплашат? Или дори, че ще докажат, че ламти за дяловете ти и за мястото ти в борда? Не съм много сигурна, Емили. Твоят господин Стоун ми изглежда стабилен човек. Няма да е толкова лесно да бъде отклонен от пътя, който си е избрал. Не можеш просто така да отместиш една гранитна скала.

— Не съм много сигурна какво ще опитат в случая с Джейкъб, но вярвай ми, че все нещо ще измислят. Познавам семейството си.

— А какво ще направят, когато разберат, че имаш връзка с него? — настояваше с въпросите си Даян.

— Но аз нямам връзка с него.

„Поне все още“, добави наум тя и усети как я прониза тръпка на очакване при тази мисъл.

— Ами ако все пак стане? — продължаваше да настоява Даян.

Емили се поколеба и прехапа долната си устна.

— Най-доброто за всички участници в драмата е да не разбират — отвърна тихо тя. — Ако започна връзка с Джейкъб, всичко ще протече много тихо и дискретно. Когато става въпрос за семейството ми, дискретността е най-доброто разрешение — а последното, което искаше, бе да рискува да загуби Джейкъб.

Даян обаче не искаше да остави въпроса.

— Ами ако семейството ти все пак разберат за него?

Емили изстена.

— Ще вдигнат страхотна шумотевица.

— Сериозно?

— Със сигурност идеята няма никак да им хареса. Сигурно ще са толкова притеснени, колкото и ако им кажа, че ще се омъжа за него. Почти толкова. Защото една връзка не е нещо постоянно, поне така те казват. Повече се тревожат от брака. Един брак веднага поставя заплаха върху акциите ми във фирмата. Бракът означава, че ще има деца от неподходящ господин, който ще има право да наследи дяловете ми. А това е недопустимо. Фамилното име и бизнесът трябва да са максимално защитени.

— Но една незабележима и дискретна връзка…

Емили забарабани с пръсти по щанда и се замисли.

— Има възможност, нищо повече от една възможност, да имам връзка с Джейкъб, без да предизвиквам яростта на семейството си. Но трябва да съм дискретна и изключително внимателна.

— В очите ти пак се появи това необикновено изражение — отбеляза Даян. — Знаеш ли какво си мисля?

— Какво?

— Мисля, че се влюбваш в Джейкъб Стоун.

Емили изведнъж се усети безкрайно уязвима.

— Аз пък мисля, че е крайно време да приключа с тази композиция или да забравя за парите на Страндбърг.

С огромно усилие на волята Емили успя да се спре да мисли за връзка с Джейкъб през остатъка от следобеда. Докато работеше успя да се съсредоточи и да не се разсейва.

 

 

По-късно вечерта, докато се обличаше за вечеря, у нея отново напъпи вълнуващо очакване. Емили се огледа и си сложи сребърни обеци с тюркоази, замислена за несигурното си бъдеще с Джейкъб.

Беше влюбена в него. В продължение на пет години бе изпитвала най-различни видове любов. Сега, след като той се върна в живота й, същата тази любов бе избуяла по-силна от всякога. Рано или късно, ако Джейкъб продължаваше да е непрекъснато до нея, връзката им щеше да започне.

Когато това се случеше, тя щеше да се окаже стъпила на много тънък лед. Тази връзка никак нямаше да хареса на семейството й.

Беше права, когато каза на Даян, че една връзка с Джейкъб Стоун ще изисква огромно внимание и дискретност. Всъщност, единственият сигурен начин бе да запази нещата в пълна тайна.

Емили потръпна при мисълта за маневрите, които щеше да се наложи да прави, за да запази в тайна от семейството връзката с Джейкъб. Все пак хората непрекъснато имаха тайни връзки. Историята бе пълна с подобни неща. Беше напълно осъществимо. Поне за известно време.

На вратата се звънна тъкмо когато Емили се чудеше, обзета от паника, колко ли време ще успее да скрие тайната от семейството, което обичаше да е в течение на всичко. Щеше да има нужда от пълната подкрепа на Джейкъб, а той не бе особено изобретателен и хитър в лъжите.

Тръгна към вратата, изпълнена с очакването, че ще види Джейкъб в коридора. Често му се случваше да дойде по-рано на срещата. Беше много мило, но също така малко притеснително. Емили имаше чувството, че на Джейкъб му доставя удоволствие да дебне около апартамента й, докато изчаква тя да се преоблече.

Убедена, че Джейкъб звъни на вратата, Емили отвори, без да провери на шпионката кой е отвън. Стресна се, когато видя мъжа пред вратата.

— Деймън?

— Здравей, Емили.

Деймън Морел се усмихна разсеяно, докато я оглеждаше. Усмивката не бе озарила синьо-зелените му очи. Светлокестенявата му коса бе небрежно разрошена, а той бе облечен в сако и панталон, очевидно поръчани в Европа. За разлика от Джейкъб, копринената вратовръзка му стоеше като на манекен.

— Може ли да вляза? — попита любезно той.

— Каня се да излизам — обясни Емили.

Усети, че трябва да е предпазлива. Беше се надявала да избегне срещата очи в очи с Деймън. Той бе едър мъж, почти колкото Джейкъб, въпреки че не създаваше впечатление за непоклатимост като Джейкъб. Деймън бе по-слаб, по-жилав. Именно този тип тяло бе перфектно за модните италиански костюми, които обичаше да носи с небрежна елегантност.

— Искам да поговорим.

— Някой друг път — предложи тя с прекалено лъчезарна усмивка.

— Сега, Емили. Искам да разговарям с теб сега. Тази вечер — Деймън блъсна вратата и влезе в антрето.

Емили усети как тревогата й нараства. Инстинктивно отстъпи няколко крачки и се опита да си върне загубената позиция. Вирна ядосано брадичка и очите й се присвиха.

— За какво става въпрос, Деймън?

— Точно това се опитвам и аз да разбера — отвърна той и затвори вратата след себе си. — Избягваш ме почти цяла седмица. Искам да знам защо.

— Не ти дължа обяснения — Емили се стараеше да говори спокойно и тихо.

— Виждаш се с друг.

— Така ли? — обърна въпроса срещу него. Това бе една от тактиките, на които я бяха научили в курса по самоувереност.

Той се направи, че не е чул контравъпроса й и влезе в хола. Емили го наблюдаваше безпомощно и се чудеше по какъв начин да го изхвърли.

— Искам да те помоля да си тръгнеш, Деймън — тя бе застанала сковано в антрето, докато си повтаряше, че трябва да остане спокойна, ако иска да контролира положението.

— Не и докато не получа отговори — Деймън мина през белия хол и се спря близо до прозореца. Пъхна ръце в джобовете и се загледа в улицата. — Променила си се, откакто се върна от Портланд. Не прие нито една от поканите ми да излезем. Нещо се е случило там, нали? Какво е станало?

— Предпочитам да не обсъждам миналите ни взаимоотношения — отвърна Емили, отново спазвайки съветите на курса по самоувереност. По-лесно щеше да бъде ако не го въвлича в спор. Нека нещата си останат по-официални и неангажиращи.

— Какво си разбрала за мен в Портланд, което промени отношението ти? — настоя Деймън, като видимо се стараеше да не повишава глас.

— Вече ти казах, че предпочитам да не го обсъждам. Моля те да си тръгваш, Деймън.

— Няма да си тръгна, преди да разбера какво се обърка между нас — той не откъсваше поглед от осветената улица.

Емили въздъхна. Тази част от нея, която ненавиждаше разправиите, беше разколебана. Може би той все пак заслужаваше обяснение.

— Според мен ти знаеш какво е станало.

— Кажи ми ти.

— Разбрах за жена на име Марша. Това е първото — каза директно Емили. — Освен това разбрах, че имаш планове да ме използваш, за да съсипеш „Рейвънскрофт Интернешънъл“. Това отговаря ли на въпросите ти?

Деймън се извърна рязко към нея. В очите му бе стаено изражение, което тя никога преди не бе виждала. То бе безмилостно и изпълнено с яд. Когато заговори обаче, гласът му прозвуча глухо.

— Чудех се дали наистина е това.

Емили се сви.

— Дори няма да се опиташ да отречеш?

Деймън сви рамене.

— Наистина има жена на име Марша, въпреки че тя не е важна.

— Сигурно ще й бъде много интересно да чуе какво говориш за нея — каза презрително Емили.

— Марша не е невинно дете. Тя знае как се играе тази игра.

— Очевидно аз не бях толкова умна — отвърна прибързано Емили, забравила всичко от курса по самоувереност, когато гневът й изтласка всички други чувства. — Всъщност вярвах, че се интересуваш от мен, защото ме харесваш, а не защото искаш да се добереш до акциите ми в семейната компания. Дори не предполагах, че знаеш коя съм. Много ми стана неприятно, Деймън, когато разбрах какво си замислил. Сега вече съм сигурна, че разбираш защо загубих интерес в задълбочаването на връзката ни.

Деймън започна да крачи напред-назад покрай прозореца.

— Предполагам, че семейството ти са направили проучване и са открили, че излизаш с мен.

— Да.

— И ти си повярвала на всичко, което са ти казали?

Емили си пое дълбоко дъх и стисна ръце зад гърба си.

— Семейството ми често стават нетърпими, обичат да командват и са готови да прегазят всичко по пътя си, но никога, абсолютно никога не биха ме излъгали. Всъщност, през повечето време са отчайващо откровени. Да, повярвах на доказателствата, които ми представиха. Не ми се искаше да вярвам, но това бе самата истина. Само от любопитство, би ли ми казал защо имаш такова огромно желание да съсипеш „Рейвънскрофт Интернешънъл“?

— Твоето отчайващо откровено семейство не ти ли обясни? — попита сухо Деймън.

Емили поклати глава.

— Не. Казаха, че всичко е свързано с бизнеса. Нещо във връзка с проблем кой да спечели проект, твоята фирма или Рейвънскрофт.

Устата на Деймън се изкриви с неприязън.

— Ти не полюбопитства ли?

— Семейството не ми доверява бизнес тайни, освен ако не е абсолютно необходимо — призна мрачно Емили. — Смятат, че съм прекалено наивна и неопитна, за да се справя с неприятните подробности в света на големия бизнес.

— И са прави — добави Деймън изненадващо злобно. — Ти си като агне сред вълци, сладурче. Останалите от семейство Рейвънскрофт сигурно са решили, че им се е паднало едно истинско съкровище, когато си се родила. Невинна малка фея се е скрила в детското креватче вместо истинска огнедишаща представителка на семейство Рейвънскрофт. Ти определено не приличаш на тези хора.

— Но въпреки това за теб бях изключително удобна, нали, Деймън?

Той престана да крачи и я погледна.

— Освен това за мен си много сладка и изключително желана.

Емили се сви.

— Ако си въобразяваш, че ще излекуваш наранената ми гордост като ми кажеш, че ме желаеш заради самата мен, не заради акциите ми, просто забрави. Не съм нито толкова тъпа, нито толкова наивна.

Той пристъпи към нея.

— Истина е, Емили. Признавам, че отначало излизах с теб, защото ти ми предоставяше възможност за власт в „Рейвънскрофт Интернешънъл“. Само че колкото повече те опознавах, толкова повече те желаех. Опитвах се да те ухажвам. Пристъпвах бавно и внимателно, защото не исках да те изплаша. Смятах, че имаме време. Трябваше да се сетя, че семейството ти те държи изкъсо и наблюдава всеки, който започне да излиза с теб по-често.

Емили не обърна внимание на последните му думи.

— Ще ми кажеш ли защо искаше толкова отчаяно дяловете ми, толкова много, че дори бе готов да се ожениш за мен, за да ги получиш?

— Представяш ме като някакъв използвач.

— А не е ли така?

Деймън се усмихна едва забележимо.

— Може и да беше така в началото, но нямаше да приключи по този начин. Щеше да ми е приятно да се любя с теб, Емили.

— Не — отвърна спокойно тя. — Нямаше да ти е приятно, защото никога нямаше да се случи.

Деймън вдигна вежди, очевидно развеселен.

— Да не би да си си въобразявала, че нямаше да те заведа в леглото си?

— Аз не те обичам, Деймън. Беше ми забавно с теб. Приятна ми беше компанията ти и те приемах като приятел. Но никога не съм била влюбена в теб.

— Просто имаше нужда от повече време — заяви убедено той. — Ако семейството ти не се беше намесило, нещата щяха да се получат точно както си бях наумил.

— Не — Емили бе абсолютно убедена в думите си. Никога не се бе страхувала, че може да се влюби в Деймън Морел, въпреки че и Деймън, и Джейкъб, и семейството й бяха убедени в противното. Това й показа колко малко я познават тези властни хора с хищнически инстинкт. Те бяха свикнали да я приемат за слаба и уязвима, за безпомощна, гледаха на нея като на жертва, но никога не бяха помисляли, че тя си има своя сила, свои способности и достатъчно здрав разум.

— Емили, чуй ме — каза Деймън отново решил да започне с убеждение. — Не дължиш нищо на семейството си. Единственото, което ги интересува, е да управляват дяловете ти.

— Това всички го знаем много добре. Нали и теб те интересува само това.

— Грешиш — заяви Деймън. — Интересуваш ме и ти. Не отричам, че искам да видя как „Рейвънскрофт Интернешънъл“ се разбива в скалите, но аз…

Емили вдигна длан, за да го прекъсне.

— Моля те, Деймън. Върви си.

— Още не — той пристъпи към нея, а очите му изведнъж станаха напрегнати. — Искам преди това да съм сигурен, че си разбрала.

— Какво?

Емили се отдръпна в страха си, когато той се пресегна към нея. Ръцете на мъжа я обгърнаха и я дръпнаха грубо към него.

— Я, ме пусни — нареди тя в раздразнението си.

— Няма да ти позволя да ме изриташ от играта на този етап — зарече се Деймън. — Вложих прекалено много време и усилия в теб и искам отплата. Проклет да съм ако ти позволя да скапеш нещата. Отдавна трябваше да го направя. Чак сега разбирам. Оставих ти твърде много време и свобода. Трябваше да те направя моя още от самото начало. Ако беше станало, сега щеше да си точно където трябва.

„Нещата излизат от контрол“, каза си Емили. Постави и двете си длани на раменете му и го забута с всички сили, докато той се опитваше да плени устата й със своята. Тя извърна глава настрани и изруга от отчаяние и гняв.

— Казах ти да ме пуснеш — кресна тя. Ако откажеше, щеше да й се наложи да приложи сила, усети тя. Нещата все още не бяха излезли от контрол, но определено ставаше страшно. Деймън притисна тялото й към своето. Тя се приготви да го ритне предупредително и попадна на пищяла му. Мъжът измърмори нещо под нос, но не я пусна.

В този момент вратата се блъсна в стената и Джейкъб нахлу в антрето. Емили дори не разбра, че е в стаята, докато най-сетне не усети, че е свободна. Деймън я пусна толкова бързо, че тя се препъна и се подпря на стената. Отвори очи тъкмо навреме, за да види как нападателят й се просва звучно на пода.

— Да не си я пипнал, Морел — командата бе изречена със заплашително тих и спокоен глас. Джейкъб застана над жертвата си с разтворени крака, а лицето му издаваше, че е готов за бой. Сивите му очи бяха толкова студени и зли, сякаш бяха от гранит. В този момент разбра, че цветът им е напълно подходящ за мъжа до нея. — Да не си посмял отново да я докоснеш. Ако посмееш, ще те разкъсам на парчета. Бавно. А сега се махай.

Деймън се изправи на крака предпазливо, без да отделя очи от лицето на Джейкъб. В тях имаше предпазливост и страх, докато преценяваше противника си, но там се бе притаил и гняв.

— Не позволявам на никой да ми се изпречва на пътя — процеди Деймън. — Не и за дълго. Не и когато много искам нещо. Запомни това, Стоун.

— След като знаеш кой съм, тогава сигурно знаеш, че и аз не позволявам на никой да ми се изпречва на пътя. Нека приключим, Морел. Приеми загубата. Има и други, към които да се насочиш. Емили и дяловете й в Рейвънскрофт не са включени в менюто.

Погледът на Деймън се стрелна за кратко към изопнатите черти на Емили, но след това отново се насочи към източника на заплахата.

— Сега вече всичко ми е ясно. Самият ти си решил да си хванеш някоя рибка. Май ще се наложи да приемеш загубите, Стоун. Семейство Рейвънскрофт няма да те допуснат да припариш до Емили и акциите й. Нещо май се изхвърляш.

— Разкарай се, Морел.

Деймън изви подигравателно устни и тръгна към вратата, без да каже нищо повече. Вече в коридора, погледна за последен път към Емили.

— Агне сред вълците — изломоти той и си тръгна.

Емили стоеше неподвижна, подпряна на стената, докато наблюдаваше сцената на насилие. Изведнъж усети, че ще припадне. Затвори очи и си пое дълбоко дъх, за да се успокои. Усещаше как лудо препуска пулсът й, а нервите й бяха изпънати до крайност. Тогава чу Джейкъб да затваря вратата.

— Какво, по дяволите, търсеше той тук, Емили?

Емили отвори очи и забеляза, че спасителят й изглежда също толкова опасен, колкото и мъжът, който вече си бе тръгнал. Трябваше да призове цялата си воля, за да се успокои, след като разбра, че сега й предстои друг вид атака. Просто не беше честно.

— А според теб какво правеше тук? — тя се изправи и заразтрива разсеяно китката си. Деймън я бе наранил, докато я дърпаше и теглеше. — Дойде, да ме види.

— Защо? — Джейкъб се подпря с една ръка на стената до нея, а свития си юмрук подпря на бедрото. Беше намръщен.

Емили се намръщи гневно.

— Искаше да разбере защо си търся извинения, за да не се срещаме напоследък.

— Търсиш си извинения? — очите на Джейкъб се присвиха застрашително. — Измисляла си извинения, за да не се срещаш с него. Не му ли каза, че не искаш да го виждаш никога повече?

— Опитвах се да се справя с нещата по-меко — опита се да обясни Емили, вече усетила напрежението. — Прецених, че той ще разбере, без да е необходимо да го унижавам — и него, и себе си, като правим сцени.

— Емили, глупачка такава! — изръмжа Джейкъб. — Семейството ти са прави — не можеш да се грижиш сама за себе си. Какво те накара да си въобразиш, че ще успееш да се справиш с някой като Морел с безумни извинения, за да не се виждате? Трябваше да го поразиш направо между очите и да му покажеш, че говориш напълно сериозно.

— Ти и семейството правите нещата по един начин, а аз по друг.

— Наистина ли? И виж къде се беше докарала по твоя начин. Ако беше заявила ясно на Морел още с връщането си от Портланд, че играта е приключила, той щеше да разбере на мига. Вместо това се правиш на кокетка и проточваш агонията. Нищо чудно, че се е довлякъл и се чуди какво става с великия му план.

— Не съм се правила на кокетка — изсъска Емили. — Мразя подобни неща. Вече ти казах, опитвах се да се справя с нещата без драматични обрати. И освен това, можех да се справя с Деймън и сама, не беше нужно да връхлиташ като разярен носорог. Вече мога и сама да се грижа за себе си.

— Разбира се, че можеш. Затова те бяха заклещили, когато пристигнах — отвърна остро Джейкъб. — Не знаеш основни неща, когато се налага да се справяш с такива като Морел — той удари стената с отворена длан от гняв и разочарование. — Знаех си, че сам трябва да се справя с него и да не го оставям на теб. Какъв съм глупак, да ти позволя сама да се оправяш. Имаш нужда от някой да те пази, Емили.

— Само защото си имам свой начин да се справям с хората и защото този начин не е традиционният за Рейвънскрофт, не означава, че имам нужда от някой да ме пази, да те вземат дяволите! — тя побесня. — Освен това, след всичко, което току-що преживях, никак не ми е приятно да ми крещиш.

— Защо, по дяволите, си му отворила? — изсъска през зъби Джейкъб.

— Когато се звънна, помислих, че си ти.

— Трябваше да провериш.

— Дори и да бях проверила, пак щях да отворя — заяви инатливо Емили. — Нямах причина да мисля, че Деймън ще се държи по този начин. Винаги е бил изключително галантен.

— Е, сега вече знаеш, че не е точно така, нали? — Джейкъб се отблъсна от стената и пъхна ръка под гъстата черна коса на Емили. Топлите му силни пръсти обхванаха тила й. — Когато става въпрос за бизнес и жени, мъжете забравят за галантността. Има и още един урок, който трябва да научиш. Мъж, на който му се налага да отстранява друг мъж от своята жена, никак не се чувства галантен.

Цялото тяло на Емили потръпна от чувственото напрежение, което най-неочаквано я обзе. Източникът на това напрежение беше Джейкъб. Сякаш мъжкият гняв и разочарование в него се превръщаха в съвсем различно чувство. И ето че тя откликна на някакво напълно примитивно женско ниво.

— Джейкъб? — гласът й изведнъж стана мек, задъхан, а гневът и възмущението се стопиха. Усети замайване, копнеж, докато се взираше в сивите му очи. Без да мисли, Емили повдигна пръсти и докосна лицето му.

Джейкъб сведе поглед към лицето й и видя първото й трепване от желание. Той забеляза и несигурност, и объркване, смесени със страстта и възбудата, но знаеше със сигурност, без капка съмнение, че е преодолял подозрителността и недоверието й.

Дълбоко в себе си, тя го желаеше.

Сигурността, че Емили наистина го желае, бе последната капка за Джейкъб. Намерението му бе да изчака, преди да я поведе към леглото. Искаше да й остави достатъчно време. Но когато я спаси от Морел, бе поставил началото на емоционална верижна реакция, която помете първоначалните му намерения и събуди в него безграничен глад. Беше изчаквал достатъчно. Тази вечер щеше да е негова.

Джейкъб простена и ръцете му се стегнаха на тила на Емили. Кожата й бе като коприна под пръстите му — топла, мека, невероятна коприна. Усети преминалото през нея леко потръпване от удоволствие, долови тихият вик, изплъзнал се от разтворените й устни и собственото му желание го понесе на гребена на вълна от лава. Не можеше да се сдържа повече и устата му се спусна над Емили рязко, жадно и настойчиво.

Страстта пламна като разгорял се пожар, предизвикан от тлеещите пламъчета на други, също така първични чувства, които бушуваха в него от мига, когато завари Деймън Морел да се опитва да нападне Емили.

— Емили, мила моя, толкова много те желая. Толкова си сладка. Толкова красива и сладка! И мека и нежна. Ще се грижа за теб. Ще бъда нежен с теб. Кълна се! — думите му се изплъзваха, докато я целуваше. Той не съзнаваше напълно какво точно говори. Знаеше само, че иска да й вдъхне увереност и да прогони всички останали съмнения, които е таяла към него.

Емили му се усмихна с мека, трепкаща усмивка, озарена от страст.

— Вярвам ти, Джейкъб. И те желая толкова много.

Пръстите му потръпнаха в косата й.

Джейкъб си помисли, че може да се удави под чувствените вълни на тази усмивка. Притисна я до себе си и задълбочи целувката. Тя с готовност отвори уста и той усети вкуса й, опиянен от новото усещане. Ръцете му леко трепереха, докато сваляше очилата й и ги оставяше на близката масичка.

Емили не се опита да му се противопостави. Беше срамежлива, но изпълнена с желание да се отърве от дрехите. Вече се опитваше да разкопчае ризата му. Той внимателно повдигна през главата й горната част на черно-белия костюм. Когато забеляза нежните копринени презрамки, едва прикрили гърдите й, му се стори, че в този момент е готов да загуби контрол. Първия път, когато бе толкова близо до ръба с жена, бе отново целувката с Емили преди две години. В онази нощ бе провел адска борба за контрол, но накрая бе успял да се овладее. Струваше му скъпо, но въпреки това бе спечелил.

Тази вечер не бе в състояние да се бори със себе си. Тази вечер Емили бе негова.

— Ще ме подлудиш — прошепна Джейкъб, докато се опитваше да откопчае дантеления сутиен. Наведе глава, за да види как дантелата разкрива гърдите й. Тя беше дребна, но с великолепно тяло, помисли си той замаян. Гърдите й бяха пълни и тежки, с розови зърна, напъпили като цветя. — Караш ме да полудявам вече две години. Нима не знаеше?

— О, Джейкъб, Джейкъб, не знаех, че ще бъде така. И аз те желаех толкова отдавна — Емили успя да отметне ризата от раменете му, а след това склони глава към гърдите му и се наслади на топлината.

Джейкъб сви пръсти в косата й и повдигна гъстите тъмни кичури от врата й. Наведе глава и я целуна в основата на косата.

— Две години всичко бе против нас — прошепна той. — Но този път ще бъде различно. Този път всичко е наше — той докосна едното зърно с палец и усети как го заля задоволство и възбуда, когато гърдата й се напрегна. — Всичко ще бъде съвършено.

Пое я на ръце, прегъна едното си коляно и я положи нежно на белия килим.

Миг по-късно, дрехите му лежаха на купчина на пода. Отпусна се до Емили и прокара пръст между гърдите й, чак до нежната извивка на стомаха. Когато усети ръба на бикините, той пъхна ръка под фината тъкан и свали и тази последна преграда.

Най-сетне тя бе съвсем гола, а Джейкъб усети, че се опиянява само като я гледа. Галеше я, наслаждаваше се на меката й топла кожа, докато тя се извиваше под него.

— Джейкъб.

Каза името му така, сякаш се молеше за нещо. Джейкъб я целуна страстно, опитвайки се да й каже безмълвно, че е готов да й даде всичко. Дланите му се плъзнаха по голия й гръб, проследиха извивката на рамото, а след това се спуснаха към дългите бедра. Тези леки докосвания го възпламениха.

— Искаше ми се първият път между нас да не свършва, но ти ме подлудяваш, мила — промълви дрезгаво той. — Прегърни ме и ми кажи отново, че ме желаеш.

— Желая те, Джейкъб.

— Емили. Емили.

Той плъзна ръка в топлината между краката й. Течният огън в нея го остави без дъх. Джейкъб разтвори бедрата й в отчаяното желание да потъне между тях и да я остави да му се наслади, както и той на нея. Тя леко потръпна, когато мъжеството му се плъзна в нея. Беше тясна и нежна. Джейкъб изруга тихо, отчаян от собственото си нетърпение.

— Бързам прекалено много — възкликна той и пръстите му се впиха в раменете й, докато се стараеше да се овладее.

— Не, няма нищо. Всичко е наред. Искам те. Искам те сега — Емили го привлече към себе си и му показа без думи, че е готова за него.

Джейкъб си пое дъх, притисна я и се отпусна в меката топлина. Тя потръпна в мига, когато го прие.

Последната мисъл на Джейкъб, преди да се предаде на ритъма на страстта бе, че да се люби с Емили бе все едно да се отпусне в градина с окъпани от слънцето цветя.