Джейн Ан Кренц
Правото да бъдеш себе си (11)

Глава единадесета

Три дни по-късно, Емили се отдръпна от все още спящия Джейкъб, прозя се, стана и започна да се приготвя за работа. Огледа бялата спалня и се зачуди дали апартаментът ще й липсва, когато се преместят в Аризона.

В Сиатъл се бе чувствала добре, а и обичаше града, но пък Джейкъб беше прав. Нямаше да й се отрази зле, ако се премести далеч от влиянието и намесата на родителите си за година-две. Емили се намръщи, докато отиваше към банята. Може би дори за остатъка от живота си. Представителите на семейство Рейвънскрофт й действаха благотворно в малки дози, но всяко по-значително количество бе просто нетърпимо.

— Какво има за закуска? — прозвуча съненият приглушен глас на Джейкъб откъм възглавницата.

— Същото като вчера сутринта. Овесени ядки.

— Защо трябва всяка сутрин да ядем овес?

— Да не би да си свикнал да ядеш по-изтънчени неща за закуска? — предизвика го Емили от вратата на банята.

— Преди ми правеше палачинки и шунка с яйца, или гофрети, така беше.

— Сега вече сме женени — напомни му небрежно тя.

— Знаех си, че така ще стане. Сигурен бях, че ако се оженя за теб, ще започнеш да ме приемаш за даденост. Напоследък дори не ми носиш кафе в леглото.

Емили изви очи към тавана.

— Вече започна с оплакванията. Шунката, яйцата, палачинките и гофретите няма да ти се отразят никак добре, ако само това ядеш.

— Сигурна ли си?

— Убедена съм.

— По дяволите.

— А що се отнася до кафето в леглото, страхувам се, че това ще става само по специални поводи. Ти, разбира се, спокойно можеш да ми донасяш по чашка кафе в леглото.

Джейкъб се усмихна примирено и се протегна.

— Може и да пробвам в скоро време.

— Трябва. Междувременно, би ли ме извинил. Трябва да се приготвя, за да отида на работа. Внимавай да не вземеш да свикнеш с този лек приятен живот и да решиш, че нямаш нужда от постоянна работа — предупреди го Емили през смях. Обърна се и влезе в банята.

— Емили!

Стресната от неочакваната острота в гласа му, тя се обърна.

— Какво има?

Той спусна крака на пода и тръгна към нея. Тялото му бе силно, стегнато и слабо на утринната светлина, въпреки че той дори не съзнаваше колко добре изглежда.

— Това притеснява ли те? — попита доста грубо той.

— Кое дали ме притеснява?

— Фактът, че на практика съм без работа.

Тя остана загледана в него за момент и се втурна, за да го прегърне.

— Каква глупост само каза. Разбира се, че не ме притеснява. Просто се заяждах.

Той вплете пръсти в косата й.

— Всичко е наред, скъпа. Онази вечер не исках да разказвам подробности пред родителите ти, но трябва да ти кажа, че плановете ми да открия консултантска фирма не са само празни приказки.

— Не съм и помисляла, че може да са празни приказки — тя вдъхна невероятната му мъжка миризма и си спомни колко бе прекрасно, докато се любеха през изминалата нощ.

— Бях толкова зает да ти помагам в магазина и да правя планове за преместването, че забравих да ти кажа, че финансовото ми състояние не е толкова лошо, колкото си мисли баща ти. Казах и на него, и на другите от семейството, че съм научил доста, докато години наред наблюдавах как се действа в Рейвънскрофт. Това е самата истина. Голяма част от нещата, които научих бяха свързани с проучвания както тук, така и в чужбина. Имам необходимата база, за да започна, Емили.

Тя се усмихна, опряла буза на гърдите му.

— А щом продам „Градината на Емили“, ще имам необходимите средства, за да отворя нов магазин в Аризона. Ще се справим, Джейкъб.

— Знам — съгласи се той. — Така и трябва да бъде, защото определено няма да приемем помощ от семейството ти. Нито сега, нито когато и да е.

— Съгласна съм — каза с готовност тя. — Прав си, разбира се. Няма такова нещо като безвъзмездна чистосърдечна помощ от семейство Рейвънскрофт. Просто се надявам да успея да изпълня желанията на баба Рейвънскрофт, макар и след време. Може и да се окаже трудно да наглеждам как вървят работите на Рейвънскрофт от разстояние, чак от Аризона.

— Няма — заяви уверено Джейкъб. — В наше време съвсем спокойно можеш да следиш дейността на компания като Рейвънскрофт, където и по света да се намираш. Ще се справим и от Аризона. Не забравяй, че все още си в борда на директорите. Те са длъжни да те информират. От теб само се иска да настояваш да го правят. Дори и да се опитат няколко пъти да те изработят хитричко, без да разбереш, ще им бъде доста трудно.

— Защо?

— Защото аз ще ти бъда кучето пазач. Работил съм за Рейвънскрофт толкова дълго, че съм прекалено наясно как баща ти и останалите действат. Веднага ще те предупредя ако ми се стори, че има нещо гнило.

Емили се ухили.

— Казвала ли съм ти някога, че баба Рейвънскрофт много те харесваше?

— Не, никога не си го споменавала. Какво е казвала за мен старата вещица?

— Тя каза, че от теб би излязъл добър обект, когото да превърна в съпруг.

Джейкъб я погледна искрено озадачен.

— Ти се шегуваш. Тя ли го е казала наистина?

— Страхувам се, че да — каза весело Емили. — Аз, разбира се, й отговорих, че е луда. Два месеца преди това ти беше заминал за един от офисите ни в чужбина и знаех, че никога вече няма да те видя. Тя обаче каза, че има чувството, че един ден ще се върнеш.

— Виж ти! — отвърна Джейкъб, без да крие задоволството си. — Значи все пак съм имал одобрението поне на един от семейство Рейвънскрофт.

— Може и така да се каже.

Той повдигна брадичката й и я целуна звучно.

— Ммм, какъв чудесен вкус имаш.

— Той идва от любовта ми към теб. Тази сутрин още не съм си мила зъбите.

— Хайде да се върнем в леглото — предложи дрезгаво Джейкъб.

Емили поклати глава със съжаление.

— Знаеш, че не мога. Толкова много работа ме чака, докато подготвя магазина за продажба.

— Знам — той я пусна с нежелание. — Ще намина по обед.

— Става.

Половин час по-късно Емили бързо довършваше овесените си ядки и грабна огромната си чанта.

— Трябва да бързам.

Наведе се и целуна Джейкъб за довиждане. Той спокойно пиеше кафе, докато четеше сутрешния вестник, пристигнал малко по-рано сутринта. Емили усети чувство на задоволство от сцената, типична за улегнало семейство. Тази сутрин животът й се стори прекрасен.

— Ще се видим по обед — каза Джейкъб и плъзна интимно и проучващо език по долната й устна.

Остана загледан след нея, а тя поспря на вратата и се обърна, за да му махне. След това погледна към часовника си и й даде две минути, за да се качи в асансьора. Когато беше сигурен, че вече не е на етажа и слиза към гаража, той стана и прибра в джоба своя комплект ключове.

Когато отвори входната врата на апартамента, коридорът отвън бе съвсем празен, точно както бе очаквал. Откакто се бяха върнали, всяка сутрин следваше тайно Емили до гаража и вече умееше до съвършенство да преценява времето.

Джейкъб бавно приближи асансьора и натисна копчето. Емили щеше да побеснее, ако знаеше, че той я изпраща тайно, като едно невидимо присъствие чак до гаража. Напоследък ставаше доста раздразнителна и кисела, когато той проявяваше загриженост.

Само че Джейкъб не можеше да забрави двамата негодници, които го причакаха в гаража и затова непрекъснато внимаваше за безопасността на Емили, особено в гаража. Нямаше никакво намерение да я остави да влиза и излиза сама от тази мрачна дупка, прилична на зандан.

Засега тя все още не бе повдигнала въпрос, че той всяка вечер я чака да свърши работа в магазина и се прибира с нея. Джейкъб се усмихна на себе си, когато вратата на асансьора се отвори на нивото на гаража и той слезе. Ако тя разбираше основната причина, поради която не смееше да я остави да влиза и излиза сама от гаража, сигурно щеше да се съгласи с него.

Джейкъб вече бе открил, че най-добрият начин да се грижи за Емили бе като проявява извънредна дискретност. Беше много горд от себе си, че откри тази малка тайна. Семейството й бяха подхождали неправилно още от раждането й, а той се чувстваше виновен, че неведнъж е прибързвал в действията и заключенията си. Много по-просто се оказваше да я държи под око от разстояние.

Джейкъб се прикри в асансьорното фоайе. Винаги внимаваше, за да не се покаже в гаражната част, където Емили лесно щеше да го забележи, докато излиза с колата. От сегашното си място щеше да чуе мотора на колата и да наблюдава отварянето и затварянето на металната врата.

„Дискретност“, повтори си той. Нямаше нужда да използва тежката артилерия. Един съпруг трябваше да има деликатен подход към жена си.

Тъкмо се поздравяваше за уменията си, когато долови гласа на Деймън Морел. Джейкъб го разпозна веднага. Морел бе от другата страна на стената и говореше гневно и грубо. В същия момент Джейкъб забеляза, че Емили все още не е запалила колата.

Задоволството от проявената дискретност се стопи на мига. Понечи инстинктивно да се хвърли към ъгъла, вече предусетил удоволствието от мига, в който ръцете му се затягат около врата на Морел. И тогава, преди още да е видял двамата, той спря поразен.

Никога нямаше да е напълно сигурен какво го накара да спре. Имаше нещо общо с факта, че гласът на Емили бе спокоен и уверен, без всякаква следа от тревога. Този железен контрол го накара да си спомни колко ядосана остана тя последния път, когато я „спаси“ от Морел. Беше толкова възмутена от намека му, че не е в състояние да се грижи за себе си, спомни си Джейкъб.

Пое си дълбоко дъх, за да се успокои и усети прилива на адреналин в гърдите си. „Всичко е наред“, каза си той. По гласа й позна, че не я грози опасност. Щеше да я остави сама да се справи. Сигурно пак щеше да побеснее, ако той се намесеше и този път, без да го е викала.

Джейкъб се облегна на стената, която го отделяше от Емили и Морел, и си наложи да остане на място. Щеше да наблюдава какво става от това място. Ако Морел станеше нападателен, щеше да има достатъчно време, за да се намеси. Джейкъб стисна зъби и се зарече да даде шанс на Емили да се справи сама.

Емили бе толкова учудена, когато забеляза Деймън да я чака край колата, че си изпусна ключовете.

— Ти пък какво правиш тук? — попита тя.

Морел я наблюдаваше с присвити очи, ръцете му пъхнати дълбоко в джобовете на модерното яке.

— Само така можех да те видя насаме. Наблюдавам те вече три дни и изчаквам да те заваря сама. Проклетият ти съпруг не те изпуска от поглед. Когато не си с него, си в магазина с Даян и цяла орда клиенти.

— Откъде знаеш какво правя напоследък, Деймън? — изражението в очите му я накара да застане нащрек. Държеше се на разстояние и не приближаваше колата.

— Вече ти казах. Държа те под око.

— Защо, Деймън?

— И имаш наглостта да ми зададеш такъв тъп въпрос? — Деймън не повиши глас, но се долавяше грубост, която бе достатъчно показателна. — Ти скапа всичко. Знаеш го, нали?

— Да не би да говориш за това, което се е случило между вас с Рейвънскрофт заради сделката с Фаулър?

— Това е само една малка част. Остава по-голямата. Трябваше аз да спечеля този проект, Емили. Той трябваше да бъде мой. Налагаше ми се да покрия някои загуби. Рейвънскрофт открадна проекта от мен. Не се случва за пръв път да крадат от мен.

— Я стига, Деймън, и двамата знаем как се прави бизнес в наши дни. Ти си също толкова груб играч, колкото и Рейвънскрофт. Ако си имал подходящите връзки в Южна Америка, щеше да ги използваш, също както направиха приятелите ти миналата година в Близкия Изток, за да спечелиш проекта за летището. Аз нямам нищо общо с твоите загуби и не искам и в бъдеще да имам нищо общо. Истината е, че не ми допада начинът, по който се ръководи международният бизнес и предпочитам да не се намесвам.

Деймън стоеше загледан в нея, в очите му едва сдържан гняв.

— Ако се бях оженил за теб, всичко щеше да бъде различно. Щях да поставя компанията ви точно там, където й е мястото. Чрез теб щях да контролирам компанията. Знаеш ли какво смятах да накарам семейството ти да направи, Емили? Щях да ги принудя да се слеят с моята компания. Щях да създам най-мощната и влиятелна строителна фирма в целия северозападен район на Западния бряг, а междувременно щях да успея да залича Рейвънскрофт.

Емили сдържаше дъха си, най-сетне разбрала силата на едва сдържания му гняв и злоба.

— Искал си да ме използваш, за да пречупиш компанията на моето семейство и да превърнеш собствената си фирма в супер силна компания, така ли?

— Ти беше ключът, Емили. Разбрах го още преди месеци, когато ми казаха, че живееш тук в Сиатъл. Отначало беше толкова лесно. Ти беше готова да приемеш всичко, което ти поднасях.

— Деймън, за бога, та ние дори не сме спали заедно — възмути се Емили, напълно основателно. — Как можеш дори да намекваш за сериозни отношения между нас? И преди ти казах, че приемам отношенията ни единствено като между приятели, това е всичко. Не ми е никак приятно, че си си въобразявал, че ще ме накараш да се омъжа за теб.

— Можех да те имам, ако това копеле Стоун не се беше появил на сцената.

— Ти нямаше никакъв шанс — Емили беше вбесена. — Вече говорихме по този въпрос. И защо всички смятат, че съм просто едно парче мека глина, която можете да моделирате както си поискате? Може и да не ми повярваш, но аз също си имам планове. Не съм малоумна, както ти се струва.

Деймън сякаш не я чу. Беше прекалено зает да оплаква загубата си.

— Ти не беше никакъв проблем. Аз те държах под контрол. Стоун и семейството ти оплескаха всичко. Май семейството ти са преценили, че е по-безопасно да се ожениш за него, отколкото за мен.

— Ти си се побъркал.

— Така ли мислиш? Ти си тази, която е побъркана, ако си въобразяваш, че взимаш някакви решения. Направих малко проучване на Джейкъб Стоун. Той се оказа лакей на Рейвънскрофт до мозъка на костите си. Ще направи всичко, което семейството ти му каже, включително ще се подчини и на заповед за женитба. Когато твоите хора започнаха да се притесняват, че се срещаш с мен, побързаха да ти изберат един безопасен безпроблемен съпруг. Как ти се струва, а Емили, омъжена си за човек, когото семейството ти контролира.

— Нещо не си разбрал, Деймън — прошепна тя.

Той отново поклати глава.

— Не, най-сетне всичко ми е ясно. Опитах се да сплаша Стоун, но нещо не се получи.

— Значи ти все пак си изпратил онези гадове в гаража, така ли? — Емили бе истински шокирана от наученото. — Джейкъб и семейството ми имаха подозрения, но до този момент не исках да им повярвам. Мислех си, че те познавам достатъчно добре, че не би паднал толкова ниско. Как си могъл, Деймън? Как смееш да прилагаш такива малодушни дивотии?

— Я стига истерии. Струваше си да опитам. Онези двамата наблюдаваха гаража ти още от мига, в който Стоун излезе на сцената. Сложих ги тук веднага, след като се върна от Портланд. Знаех си аз, че нещо се мъти. Просто не бях сигурен как да се справя. Най-сетне реших да пробвам със Стоун. Исках да разбера дали ще се уплаши. Само че нещата се объркаха. По дяволите, Емили, бях на самия праг! Ти почти беше моя, а покрай теб и Рейвънскрофт. Ти съсипа всичко.

Той посегна към нея без предупреждение.

Всичко се случи толкова бързо, че на Емили дори не й остана време, за да помисли. Само за секунда разговорът бе преминал в крясъци, а оттам в пристъп на насилие.

Тя усети как пръстите му стиснаха ръката й и знаеше, че се опитва да я извади от равновесие. Този път не се опитваше просто да я целуне. Този път Деймън щеше да я нарани. Нямаше време за размишления. Емили действа, без да обмисля нещата.

Наведе се в посоката, в която той я теглеше и мъжът загуби равновесие, защото очакваше съпротива и се бе напрегнал.

Той залитна, докато се опитваше да си възвърне опората. Емили нанесе удар в другото му рамо и в същия миг подложи крак в глезена му.

Загубил всякаква опора, Морел полетя към земята. Извика нещо, докато се опитваше да се задържи за огледалото на колата. Огледалото поддаде, оказа се, че не може да му послужи за опора и той се просна на циментовия под.

Емили не посмя да губи ценно време, за да се радва на победата си. Завъртя се и хукна към коридора пред асансьорите.

Вече бе на средата на пътя до целта си, когато се сблъска с едрото тяло на Джейкъб, докато той тичаше от скривалището си.

Сблъсъкът остави Емили без дъх. Едрите му ръце я прихванаха и тя веднага усети сигурност. Замаяният й поглед се стрелна към него. Веднага забеляза изсечените му като от гранит черти, а след това той я отблъсна от себе си, за да довърши Морел.

— Бях те уведомил какво ще ти се случи следващия път, когато притесниш Емили, Морел — Джейкъб се наведе и сграбчи в юмрук предната част на якето на нападателя, за да го изправи на крака. Вдигна ръката си, свита в юмрук.

— Джейкъб, почакай! — Емили най-сетне бе дошла на себе си. — Няма нужда да го удряш. Не искам излишна жестокост.

Съпругът й не я погледна. Очите му бяха впити в жертвата, който го наблюдаваше изтощен.

— А ти какво очакваш от мен? Да му стисна ръката ли?

— Очаквам като съвестен гражданин да повикаш полицията — заяви Емили. — Говоря ти сериозно. Нещата отидоха прекалено далеч. Няма да ти позволя да се саморазправяш с него.

Най-сетне Джейкъб вдигна поглед към нея. Изражението му бе неразгадаемо.

— Искаш да викна полиция? Иди да ги викнеш ти — предложи невинно той.

Емили кимна предпазливо и се обърна към асансьорите. След това премисли и спря.

— Обещаваш ли да не го биеш, докато ме няма?

— И защо ми е да го правя? Ти вече го нокаутира. Емили, ако няма да викаш ченгетата, по-добре дай едни карти и да поиграем. Решавай.

Тя го погледна предупредително и мушна ключа за асансьора към апартаментите.

Джейкъб изчака вратата на асансьора да се затвори и се обърна към Деймън с вълче задоволство.

— Нямаш никаква представа колко опасни могат да бъдат тези подземни паркинги, Морел. Но човек се учи докато е жив. Сега ще ти покажа колко е опасно да се мотаеш по такива места.

Емили не успя да говори с Джейкъб чак до вечерта. След като даде показания пред полицията, отиде веднага на работа и през останалата част от деня разказва на Даян, говори с брокера от агенцията по недвижими имоти, който вече бе намерил потенциален клиент за магазина и продаде огромно количество цветя.

В пет вече нямаше търпение да приключи, да се прибере и да вдигне крака на масичката с чаша бяло вино в ръка.

Джейкъб пристигна тъкмо навреме, побъбри с Даян, а след това тръгна с Емили към колата й. Взе ключовете от нея и се настани зад волана.

— Какъв ден само — измърмори Емили и се стовари на седалката до него.

— Не отричам, че знаеш как да разнообразиш сутринта на един мъж — отвърна той.

— Не обвинявай мен за сцената в гаража. Ако не ме беше проследил, никога нямаше да бъдеш замесен. Всичко беше под контрол — Емили се намръщи, защото в същия миг й хрумна нещо. — Като става въпрос за това, защо беше дошъл след мен тази сутрин? Исках да те попитам, след като си отидоха полицаите, но така и не успяхме да поговорим. Как стана така, че беше там? Да не би да бях забравила нещо?

Джейкъб съсредоточено внимаваше в движението.

— Нещо такова — отвърна уклончиво той.

Емили примигна подозрително.

— Какво е това такова?

— За какво ме питаш?

— Не се прави, че не разбираш, Джейкъб. Какво според теб бях забравила тази сутрин?

— Нищо важно. Между другото, днес ходих до пазара „Пайк плейс“ и купих чудесна прясна сьомга за вечеря. Чакай само да видиш какви чудеса съм способен да направя със сьомгата. Направо няма да повярваш. Тази вечер те очаква банкет.

— Аха. Нямам търпение — Емили се намести на седалката, решена да го доразпита, но в този момент пристигнаха пред гаража и Джейкъб изведнъж се затрудни с автоматичната врата.

— Между другото — каза той, докато вървяха към асансьорите, — от полицията звъняха пак. Задържали са няколко подозрителни, които отговарят на описанието на наемниците на Морел. Утре ще трябва да отида за разпознаване. Нещата ми се струва, че ще приключат. Май единият от тях вече е започнал да пее. Никога не се е срещал с Морел. Всичко е било уредено по телефона, но доказателствата се трупат.

— Радвам се, че са заловили онези двамата! — възкликна Емили, забравила за разпита си. Когато стигнаха апартамента, тя отново се сети за намеренията си. — Джейкъб, какво, по дяволите, си въобразяваше тази сутрин, защо ме проследи?

— Ще донеса вино — каза той и се опита да мине покрай нея и да влезе в кухнята. — Оставих една бутилка да се изстудява в хладилника. О, направил съм и салата. Тази вечер ти само ще си почиваш.

— Страхотно — отвърна доволно тя. Само че в очите й блестяха войнствени пламъчета, докато си събуваше обувките и вървеше боса към хола, за да се отпусне на бялото канапе.

— Заповядай. Чудесно бяло „Семилион“. Ще ти хареса — Джейкъб носеше от кухнята солени бисквити, чаша бяло вино и скоч за себе си.

Емили го изчака да седне и опита отново.

— Добре, Джейкъб. Стига си ме баламосвал — намести се и го погледна гневно иззад очилата. — Какво правеше в гаража тази сутрин? Искам да ми кажеш истината.

Джейкъб въздъхна тежко и шумно.

— Истината значи. Следях те.

Емили веднага настръхна.

— Знаех си! Какво нахалство. И всяка сутрин ли го правеше?

Джейкъб сви рамене, но не отговори.

Емили не бе омилостивена.

— Правил си го, нали? Защо, Джейкъб? Какво, за бога, си въобразяваш?

— Че се грижа за теб — призна той. Усмихна й се извинително. — Не можех да се сдържа, Емили. Толкова е трудно да изкорениш старите навици. Никога не ми е било приятно, че минаваш през този проклет гараж, още по-малко пък след онези двамата. Освен това съвсем не бях сигурен, че Морел се е отказал от опитите си да съсипе Рейвънскрофт. Имах предчувствие, че ще се опита да направи нещо, дори да те нарани. Бях решил да те държа под око, докато заминем от Сиатъл.

— Значи си ме следил. Промъквал си се зад мен. Проверявал си ме — Емили се насъскваше сама.

— Виж, Емили, няма нужда да преувеличаваш. Просто те държах под око.

— Да не би някой да те е назначил за мой ангел пазител? По дяволите, Джейкъб, няма да търпя подобно нещо. Чуваш ли ме? За последен път ти казвам, че мога да се грижа и сама за себе си.

Джейкъб я погледна необичайно прямо.

— Искаш ли да ти призная нещо? Напоследък започвам да ти вярвам, като го казваш. Къде научи този номер, дето го приложи на Морел?

Емили тъкмо се готвеше да продължи с недоволството си, но замълча, когато чу въпроса. Чувството й за хумор взе надмощие. Очите й заискриха, а тя се усмихна на съпруга си.

— Ходих на курс по самоотбрана, докато ходех на курса по самоувереност.

Джейкъб изпъшка.

— Трябваше да се сетя. Каква я забърках като се ожених за теб!

— А пък на мен ми се струваше, че ти харесва това, че съм станала жена, която съзнава собствената си сила — отвърна сухо Емили.

Джейкъб се усмихна широко.

— Май прибързах с поздравленията. Силата е нещо много опасно в ръцете на една жена. Лесно можеш да предположиш какво ще направи с властта един мъж, но нямаш представа какви ще ги сътвори една жена.

— Така ще имаш за какво да си мислиш, когато се почувстваш отегчен от брака ни.

— Отегчението няма да бъде проблем в нашия брак — каза убедено Джейкъб.

— Та да се върнем на това преследване и наблюдение рано сутрин — започна отново Емили, решена да не се оставя да я подвеждат.

— След като няма да оставиш този въпрос, искам да ти изтъкна някои подробности, които изглежда не си забелязала — заобяснява Джейкъб, убеден в правотата си.

— Какви подробности?

— Емили, слязох заедно с теб, но в другия асансьор. Бях долу само минута след теб.

— Е, и?

— И бях там още от началото на срещата ви с Морел. Чух, когато го попита какво прави тук, чух целия разговор чак до момента, когато го стовари на земята.

— На това му се казва подслушване, Джейкъб.

— Това е изключителна проява на воля и търпение от моя страна. Ти май не разбра основното, Емили, че те оставих сама да се справиш с Морел чак до момента, в който той ти посегна. Боже, толкова много се колебах, че накрая ти сама се спаси от него. Няма ли да ме похвалиш? Това е истински напредък за мен, скъпа. Преди само две седмици, щях да се нахвърля на Морел и да го смачкам, а не да си приказвам с него.

Емили го гледаше.

— Значи си бил зад стената и си чул всичко?

— Да, докато си гризях ноктите.

— И не си се втурнал като побеснял бик чак докато нещата не станаха страшни — отбеляза замислено Емили, докато обмисляше чутото.

— Разбеснял се бик? — Джейкъб изглеждаше обиден.

Емили не обърна внимание. Очите й омекнаха.

— Знаеш ли, Джейкъб, може и да има надежда за теб. Сигурно ти е била необходима много воля, за да се сдържаш, докато Деймън ме притискаше.

— Просто нямаш представа колко — съгласи се мрачно той.

Емили се усмихна слънчево.

— Не бях мислила за нещата от тази гледна точка. Прав си. Наистина напредваш — тя си спомни нещо и отново стана замислена. — Знаеш ли, дори не бях предполагала, колко потресен е останал Деймън, след като го проснах на земята. Усетих го едва когато го качваха в полицейската кола. Той едва вървеше.

— Ти си истинска терористка, любов моя — заяви Джейкъб и я погали по бедрото. — Защо не дойдеш при мен и не ме похвалиш колко добре се справям като съпруг, който вече започва да се научава да уважава способността на жена си да се грижи за себе си? — Джейкъб остави чашата със скоч и се пресегна към Емили. Пое виното от ръката й и я привлече в скута си.

Емили го погледна подозрително, но реши да не задава повече въпроси за състоянието и вида на Деймън тази сутрин, когато го откарваха в патрулната кола. Невинното изражение на Джейкъб не бе успяло да я заблуди. Никога не можеш да опитомиш напълно един вълк. Очевидно трябваше да се задоволи с вече постигнатите промени.

Усмихна се и с желание се облегна на него, очите й топли и искрящи, докато се настаняваше до силното му тяло.

— Обичам те, Джейкъб. Въпреки че понякога си нетърпим и раздаваш правосъдие с тежка ръка, въпреки че имаш склонност да ме пазиш като писано яйце.

— И аз те обичам, скъпа, въпреки че от време на време си безотговорна и малко наивна и имаш склонност да ме побъркваш — целуна я по челото.

Емили протегна ръце и стисна лицето му в длани. Вгледа се в нежността в очите му, която бе в пълен контраст с всичко останало у него.

— Много се радвам, че и за нас настъпи подходящото време — прошепна тя.

— Това не е просто съдба — каза той с предизвикателна усмивка. — И двамата подтикнахме съдбата. Аз се върнах, за да те потърся, а ти бе проявила здравия разум да ме дочакаш.

Емили се разсмя и привлече лицето му, за да го целуне.

— От сега нататък ще се грижим много един за друг, любов моя.