Джейн Ан Кренц
Правото да бъдеш себе си (9)

Глава девета

— Да се омъжа за теб? Ти сериозно ли говориш?

Емили седеше на седалката до шофьора в мерцедеса на Джейкъб, в пълно недоумение. Не можеше да се отърси от това чувство откакто Джейкъб изрече неочакваните думи в банята. Объркването й му даде предимство. Преди още да бе разбрала какво става, багажът й вече бе готов и свален в колата. Той дори се обади на Даян и й даде наставления да се грижи за магазина, докато не й се обадят отново.

Емили вече започваше да разбира защо баща й разчиташе на Джейкъб за всички онези необичайни случаи през последните години. Той определено бе мъж, който веднага овладяваше положението.

— Разбира се, че говоря сериозно — каза Джейкъб, докато маневрираше сред останалите коли. — Защо реши, че се шегувам?

Тя се подвоуми.

— Ами, първо, преди две години ти ми каза, че едва ли ще се ожениш отново.

— Емили, тогава беше така, сега вече е друго. Преди две години тъкмо бе приключил несполучливият ми брак и ми се струваше, че никога няма да те имам. Бях сърдит на живота като цяло и сигурно съм казал доста неща, които сега предпочитам да забравя.

Емили се намести на седалката, изпълнена с чувство за неловкост.

— Но защо брак, Джейкъб? Можем да бъдем заедно, ако наистина го искаш, както през последните няколко дни.

— Не — отсече той. — Не можем. Ти може и да устоиш на подобно напрежение, но аз няма да мога.

— Ако говориш за Деймън Морел и подозренията към него, според мен това съвсем не е убедителна причина, за да пристъпваме към нещо толкова драстично като брака — Емили чувстваше, че той я притиска. — Оценявам, разбира се, предаността ти към семейството ми, но да се ожениш за мен единствено, за да ме защитиш от Деймън е малко прекалено. Освен това, искрено се съмнявам, че семейството ми ще оцени подобна жертва от твоя страна. Най-важното тук е, че аз нямам нужда някой да ме защитава в този случай. Казах ти поне хиляда пъти, и преди, и сега — мога и сама да се грижа за себе си.

— Не ставай смешна, Емили. Дяволски добре знаеш, че не се женя за теб, за да те спася от Морел. Има по-лесни начини да се справя с него.

— Тогава защо искаш да се оженим? — избухна тя.

— По обичайните причини — изстреля гневния си отговор той.

— Какви например?

Той я погледна с присвити очи и й даде да разбере, че е на границата на търпението.

— Като например фактът, че между нас съществува изключително силно привличане, въпреки че някой случаен наблюдател едва ли ще остане с подобно впечатление, ако ни види как се разправяме. Каква бъркотия. Никога не съм си представял, че ще стане така. Искаше ми се да сме пред огъня в камината, с чаша вино, може би цветя. Дори смятах да си сложа вратовръзка. Исках всичко да е както трябва.

Емили го изслуша, а сърцето й биеше до пръсване.

— Силно привличане, значи — сигурно това бе всичко, което изпитваше към нея. Познаваше го твърде добре и бе наясно, че не би се оженил за нея единствено, за да уталожи едно физическо привличане. Освен това, съвсем не бе необходимо да се женят само заради това. И без брак бе готова да остане с него.

Гласът й прозвуча малко несигурно, въпреки че тя се постара да говори хладно.

— Ако си искал всичко да бъде както трябва, не биваше да се опитваш да уцелиш с един куршум два заека. Отвеждаш ме на крайбрежието, за да няма как Деймън да се добере до мен, но това съвсем не си отива с обещанието за романтично предложение. Никога не ми е било приятно, че семейството ми смесва бизнеса с удоволствията.

— Бизнес с удоволствие ли? — Джейкъб стисна волана с всички сили. — Така ли виждаш нещата?

— Така ми се струва — отвърна тя.

— Не мога да повярвам. Просто не мога да повярвам. Ти нарочно се инатиш и много добре го съзнаваш. И то заради онзи проклет курс по самоувереност. Защо просто не замълчиш за малко, докато и двамата не се успокоим и премислим.

— Да не би да се опитваш да ми кажеш да млъкна? — попита тя мрачно. — И то докато вземаш жизненоважни решения за бъдещето ми? Защо ли подобен подход ми се струва толкова познат?

— Емили, по принцип съм изключително търпелив, когато става въпрос за теб. Просто представа нямаш какво търпение проявявам към глупостите ти. Но точно в този момент си на ръба. Може би и двамата имаме нужда да се поуспокоим. Уведоми ме, когато прецениш, че си в състояние да проведем един интелигентен смислен разговор по въпроса за брака.

— Ще те уведомя — съгласи се прекалено меко тя. „Има да чака, докато адът замръзне.“ Скръсти ръце и се отпусна на седалката, загледана ядно през прозореца. Реши да не нарушава мълчанието, преди той да поеме инициативата. Веднъж вече се извини на този тип, въпреки че не бе направила нищо, за да се извинява. Втори път нямаше намерение да отстъпва. От него зависеше да поднови разговора.

Само че до крайбрежието имаше много време, а Джейкъб бе изцяло погълнат от пътя. Емили не бе настроена много оптимистично. Чувстваше се пренебрегната и обидена и бе готова да се скара с него. За съжаление достатъчно добре познаваше Джейкъб и ясно съзнаваше, че шансовете й за победа са доста ограничени. Никак не беше лесно да се води открита война с мъж като Джейкъб Стоун. Той просто бе свикнал да печели.

„Самоувереността невинаги означаваше открит сблъсък“, напомни си тя. Понякога бе необходимо да изчакаш. Над доста неща трябваше да помисли, преди да вземе решение.

Брак.

Предложението на Джейкъб бе невероятно. Тя щеше да се стъписа не по-малко, ако го бе направил и в романтична обстановка. Женитбата бе едно от нещата, които оставяше на последно място, когато мислеше за връзката си с него.

Истината бе, че тя все още се опитваше да намери начин как да убеди семейството си да прояви търпимост към връзката й с Джейкъб. За брак не можеше да става и дума.

„Нещата се движеха прекалено бързо“, каза си Емили. И без това щеше да им е трудно да изградят стабилна връзка. До този момент дори не си бе позволявала да мисли за бъдещето, що се отнася до отношенията им. Взимаше решенията ден за ден. Не искаше и да помисли какви усложнения ще има, ако каже на семейството си, че възнамерява да се ожени за Джейкъб.

Когато стигнаха крайбрежието и харесаха малка вила с изглед към залива, на Емили вече й бе омръзнало да мълчи. Чувстваше се по-объркана и притеснена от когато и да било. Очевидно бе, че някой трябва да поеме инициативата.

Отвори вратата, слезе и посегна към чантата си, безкрайно потисната.

— Хубаво местенце — измърмори тя, докато оглеждаше бруления от вятъра бряг. Откъм океана се надигаше буря. Съвсем скоро щеше да се разрази.

— Радвам се, че ти харесва — заяви лаконично Джейкъб, докато внасяше багажа вътре.

Емили въздъхна и го последва. Малката вила бе изключително удобна. На едната стена имаше огромна камина, кухненският бокс бе напълно оборудван, а до прозореца имаше кът за сядане.

Джейкъб остави багажа и се обърна към нея.

— Облечи си якето и ще отидем да се разходим по брега. Ще ми дойде добре след дългото шофиране.

— Ако обичаш.

Той вдигна едната си вежда към нея.

— Ако обичаш какво?

— Би трябвало да кажеш „Сложи си якето, ако обичаш“, а след това да ме поканиш на разходка по плажа. Недей да ми даваш заповеди.

— Разбрах. Така не е романтично, а? — суровата линия на устата му бе омекнала, а очите му се изпълниха с очакване.

— Тук не става дума за романтика, а за добро възпитание.

— Ще ми падне някой ден този или тази, дето са ти водили курса по самоувереност. Добре, де. Би ли искала да отидем да се поразходим по плажа?

— Ще ми бъде приятно.

— Би ли си сложила якето, ако обичаш?

— Разбира се — отвърна Емили и го дари с дързък поглед. Веднага нахлузи подплатения жълт дъждобран. — Щом кажеш, готова съм да тръгваме.

— Каква послушна жена — Джейкъб си сложи сивото яке и отвори вратата. — Заповядай — рече той с престорено превзета любезност.

Емили вирна глава и излезе в помръкналия следобед. Никой от двамата не проговори, докато не стигнаха водата и мокрия пясък. Вървяха един до друг, пъхнали яростно ръце в джобовете на връхните си дрехи. Джейкъб пръв наруши мълчанието.

— Добре — каза той. — Кажи ми сега, защо не искаш да се омъжиш за мен?

— Никога не съм казвала, че не искам да се омъжа за теб — наежи се Емили.

Той не обърна внимание на думите й.

— Дали защото в момента не ти се струвам особено впечатляваща личност? Сигурен съм, че ако погледнеш на мен обективно, ще откриеш и недостатъци.

— Какви например? — предизвика го тя.

Той сви рамене.

— В момента съм без работа, това е първото.

— Така е. Аз мога да те наема да разнасяш поръчаните букети.

Джейкъб леко се усмихна.

— Иска ти се да има как да ми нареждаш какво да правя, нали?

— Доста изкусителна мисъл. Давай нататък. Какви са другите ти недостатъци?

— Ти май наистина се върза, а? Я да видим тогава. Имах много неприятен развод.

— Той не е станал по твоя вина — каза чистосърдечно тя. — Спомням си Лиана. Каквото и да правеше, тя все бе недоволна. Давай нататък.

— Не съм с твоя произход — той зарея поглед към хоризонта.

— Аз пък кога съм се възползвала от произхода си? — попита Емили с гримаса. — Мястото ми в обществото се дължи до голяма степен на въображението на родителите ми и на желанието им да съм в подходящата среда.

Джейкъб кимна, съгласен с казаното от нея.

— Има обаче още нещо.

— Какво?

— Дълго време ме приемаше за враг. Винаги бях на страната на семейството ти. Все се оказваше, че се изправяш срещу всички ни.

— Тук вече ще се съглася с теб — отвърна кисело тя.

Джейкъб спря внезапно, спря и нея. Хвана я за ръката.

— Това ли е основният проблем, Емили? Все още ли ме възприемаш като враг?

— Никога не съм те възприемала като враг — отвърна тихо тя.

— Но аз винаги съм бил лошият. Как ме нарече? „Биячът“ на семейството.

— Понякога изглежда точно така — призна тя.

— Затова ли се опитваш да се измъкнеш и да не се омъжиш за мен? Заради ролята, която играех в компанията на Рейвънскрофт ли?

— Не — тя започваше да се притеснява. Той доста се доближаваше до истината. — Джейкъб, моля те, няма смисъл да продължаваме. Защо просто не се радваме на това, което имаме, докато можем?

— Дължиш ми обяснение. Очевидно съм достатъчно добър, за да спиш с мен, но не съм достатъчно подходящ, за да се оженя за теб.

— Не е така!

— Защо тогава не искаш да се оженим? — попита той през стиснати зъби. Очите му отново бяха добили суровия сив блясък на бездънни езера. След това присви очи и бързо направи заключението си. — По дяволите, Емили, нали не си мислиш, че ламтя за акциите ти в Рейвънскрофт?

— Не! — тя вдигна ръце, съвсем искрено шокирана. — Не, разбира се. Дори за миг не съм си помислила, че може и да се опитваш да се добереш до дял от „Рейвънскрофт Интернешънъл“.

Джейкъб само се усмихна кисело.

— Понякога си толкова сладка и наивна, че наистина се плаша. Но това, все пак е възможност, нали?

— Че се опитваш да се ожениш за мен заради акциите ли? Не вярвам. Никога не би се намесил в делата на Рейвънскрофт — заяви убедено тя. — Дори и да имаш подобно намерение, не би ме използвал мен.

— Поне за това мога да съм ти благодарен. И така, каква е истинската причина?

Тя се отказа от опитите да заобиколи въпроса. Той щеше да настоява за отговор. Налагаше се да му каже.

— Джейкъб, нима не разбираш, че бракът ни няма да просъществува? Просто няма начин. Ще бъде истинско чудо ако издържим заедно няколко седмици, дори месец — прошепна нещастно тя. — Само на това можем да се надяваме.

— И защо, по дяволите? Ще ти бъда добър съпруг. Ще съм ти верен. Ще се грижа за теб. Това, че съм безработен е временно състояние и ти много добре го знаеш. Не искам да се оженя за теб заради връзките на семейството ти.

— Това няма нищо общо с нас — извика тя. — Моля те, Джейкъб…

— Защо не искаш да се ожениш за мен?

— Защото семейството ми ще намери начин да съсипе този брак, а аз няма да мога да го понеса! — изкрещя Емили, а морето и вятърът се заиграха в косата й. Очите й пареха от сълзи. — Сега вече наясно ли си? Просто няма да мога да понеса как ще те накарат да си отидеш.

Джейкъб я наблюдаваше и не можеше да повярва.

— Това ли е причината? Страхуваш се, че семейството ти няма да са съгласни?

— Не се страхувам, че ще имат нещо против брака ни, страхувам се от това, което ще направят — Емили избърса очи с опакото на ръката си и прокле влагата. — Опитах се да ти го кажа. Те винаги са намирали начин да се справят с нещата, които не им харесват. Ти би трябвало да знаеш, че е точно така. Много добре познаваш прийомите им. Ако се оженим, те ще намерят начин да те убедят да ме напуснеш. Сигурна съм, че ще го направят.

Удивлението на Джейкъб се превръщаше в нещо съвсем различно. В сивите очи сега пламтеше сив огън, а бръчиците се врязаха по-дълбоко в лицето му.

— Това ли е истинската причина, поради която не искаш да се омъжиш за мен? Все още си убедена, че семейството ти ще намери начин да се отърве от мен, така ли?

Емили кимна, обзета от отчаяние.

— Знам, че ще го направят. Те много те харесват, Джейкъб, но като служител. Винаги си им бил изключително полезен. Само че не те искат за зет. А пък ти не ми позволяваш да използвам единствената защита, която имам срещу тях. Забрани ми да ги заплашвам с акциите. Нищо друго обаче няма да ги спре да се месят в живота ни. Знаеш го по-добре от всеки друг. Също така знаеш на какво са способни.

— Чудя се дали си даваш сметка на какво съм способен в този момент? — попита грубо той.

Тя примигна, за да прогони сълзите. Гласът му я бе накарал да се почувства неловко.

— Джейкъб?

Той стоеше, без да помръдва и я наблюдаваше, погледът му студен и пронизващ.

— Въпросът е, че ти просто не ми вярваш.

— Не е така — тя бе обидена от преценката му.

— Напротив, това е самата истина. Не вярваш, че ще успея да се справя с бандата, наречена семейство Рейвънскрофт. Не можеш да повярваш, че съм в състояние да защитя и теб, и себе си.

Едва сега тя осъзна колко обиден се чувства той и веднага се опита да поправи нещата.

— О, Джейкъб, дори не съм искала да намекна, че не умееш да се грижиш за себе си, но отлично знаеш какви са те. Те са сплашвали профсъюзни дейци, президенти на корпорации и дори някои политици. Могат да се справят с всичко — от отвличане до индустриален шпионаж, и пак да излязат на чисто. Освен това, те успяха да се отърват от всички гаджета, с които някога съм излизала.

— И ти се страхуваш до смърт от тях.

— Знам с каква власт разполагат — настоя тя. — Знам, че няма да се стърпят да не се намесят в живота ми. Достатъчно често са го правили в миналото. Не искам да подлагам и тази връзка на риск. Единственото ми оръжие са акциите в „Рейвънскрофт Интернешънъл“. Единственият път, когато се опитах да ги използвам, за да те защитя, ти побесня. Когато те разберат, че нямам никакво намерение да ги продавам, дните ни заедно ще бъдат преброени. Рано или късно всичко ще се разпадне — в очите й блесна надежда. — Но ако все пак премислиш и ме оставиш да ги сплаша…

Джейкъб поклати глава възмутен и ядосан.

— Няма такова нещо. В никакъв случай няма да заплашваш семейството си заради мен. Никакво изнудване повече! Това не е подходящо занимание за една цветарка. Стигнах до определено решение във връзка с проклетите акции.

— Какво решение?

— Предлагам ти да ги продадеш на семейството. Вземи парите и ги използвай, за да си отвориш втората цветарница.

Очите на Емили се разшириха.

— Не мога.

— Защо да не можеш? Не получаваш никакви доходи от тези акции, а и не искаш да си обвързана с Рейвънскрофт. Какво си се хванала за тези акции?

— Обещала съм на баба. Някой ден ще ти разкажа.

— Добре, забрави за акциите тогава. Пет пари не давам какво ще правиш с тях, стига да не ги използваш като муниции за изнудванията си. Значи пак опираме до нас двамата — Джейкъб отново закрачи по брега, без да пуска Емили и се наложи тя да тръгне редом до него. — Нека сега разрешим основния проблем. Струва ми се, че вече всички карти са на масата. Доколкото разбрах, единствената причина, поради която не искаш да приемеш предложението ми, е, че ме смяташ за слабак, който няма да успее да устои на натиска на семейството ти.

— Не съм казала подобно нещо, Джейкъб — отвърна тя.

— Пет пари не давам какво си искала да кажеш, важното е, че се разбира тъкмо това.

— Джейкъб, опитвам се да бъда разумна.

— Ти просто си уплашена — поправи я той назидателно. — Знаеш ли, Емили, точно това не съм очаквал от теб. Винаги си се опитвала най-малкото да отвърнеш на ударите.

— А ти много добре знаеш какъв е бил резултатът в миналото — сопна се тя. — Почти винаги съм губила, не можеш да отречеш. А в някои от случаите и ти си имал принос към поражението ми.

Той се намръщи.

— Работата е там, че винаги си се опитвала. И невинаги си била губещата страна. Вече почти две години си в цветарския бизнес, нали така? Самата ти си ми казвала, че семейството ти е било против още от самото начало.

— Това е различно. Винаги съм искала този магазин. Исках да си имам собствен бизнес, а и обичам много цветята… — тя замълча, прехапа устни, разбрала къде я отвежда нишката на логиката.

— Именно — продължи тихо Джейкъб, докато наблюдаваше изражението й. — Много си искала този магазин и обожаваш работата с цветя. Когато стане въпрос да получиш това, което истински желаеш, да вършиш нещата, които обичаш, ти отстояваш ударите на семейството и те не могат да ти направят нищо. Наистина ли желаеш да си с мен, Емили? Ще проявиш ли същата напористост, както с бизнеса си?

— Джейкъб? — изхлипа приглушено тя. Обърна се към него и зарови лице на рамото му. — Искам те повече от всичко друго на този свят. Само че много се страхувам да не те изгубя.

Ръцете му я обгърнаха.

— Казваш, че ме желаеш повече от всичко на този свят. Щом е така, значи ще рискуваш и ще се омъжиш за мен. Имай ми доверие, скъпа.

Емили се предаде. Нямаше как да се измъкне от този капан. Знаеше, че Джейкъб няма да се примири с нищо, освен с брак. Прегърна го с всички сили.

— Добре — изведнъж усети невероятно облекчение, че повече не се налага да се бори с него и да му се противопоставя. Сигурно бе така, защото дълбоко в себе си копнееше да повярва, че бракът им ще просъществува.

— Според мен — каза замислено Джейкъб и я притисна към себе си, — май се налага да се отклоним за малко от първоначалния маршрут.

— Промяна на плановете ли? — Емили вдигна поглед към него, очите й още мокри от сълзите. — И къде отиваме?

— В Рино. Ще спим тук, а на сутринта ще се качим на самолет за Невада. Мой ред е да сведа рисковете до минимум и нямам намерение да ти позволя да се измъкнеш от решението си.

 

 

На следващия ден Емили бе все още много объркана, когато самолетът кацна в Рино. Объркването й не се разсея дори по време на кратката формална церемония, нито пък докато Джейкъб резервираше стая в огромния лъскав хотел с казиното.

Докато вечеряха същата вечер той не откъсна наблюдателния си поглед от нея. Обикновено Емили се наслаждаваше на храната, но тази вечер само я поразрови. Беше напрегната, нервна и несигурна в себе си.

Тук не ставаше въпрос за обичайната нервност на младоженка. Джейкъб най-сетне призна пред себе си, че тя наистина е уплашена до смърт. Жена му не мислеше нито за първата си брачна нощ, нито за бъдещето им. Изпитваше неподправен ужас, при мисълта, че се налага да съобщи на семейството си, че се е омъжила. От една страна той бе вбесен, но от друга си каза, че тя има основание за тревога. Все пак по един или друг начин семейството й бе успяло да съсипе малкото сериозни връзки, които бе имала. В два от случаите самият Джейкъб бе свършил тази работа. Нищо чудно, че бе толкова притеснена за брака им.

Въпреки че проявяваше изключително разбиране и се опитваше да бъде съпричастен, той не успяваше да се отърси от обхваналото го раздразнение. Искаше Емили да му вярва. Като я тласна към този брак, той бе възнамерявал да я принуди да признае вярата си в него.

Джейкъб отлично съзнаваше, че има много неща, които могат да бъдат постигнати насила. Но изглежда сред тях не бе да накараш една жена да има доверие на съпруга си.

Опита се да я поразсее, като й предложи да заложи в казиното. Тя се спря на масата за блекджек и бързо загуби петдесет долара. После той й донесе жетони за ротативките, но тя отново загуби всичко. Заведе я и на впечатляващото представление на долния етаж, но тя не се усмихна нито веднъж.

„И ако това е първа брачна нощ!“, каза си Джейкъб. Май сбърка, като я накара да направят тази крачка. Но пък толкова се страхуваше, че ако не действа веднага, тя ще си промени мнението за женитбата им. Усети, че раздразнението го е довело до ръба на търпението.

— Да знаеш, че това не е нормално — обърна се Джейкъб към Емили същата нощ, докато вървяха към натруфената си хотелска стая. Целият декор изглежда имаше за цел да накара посетителите да се чувстват, че са попаднали в страната на мечтите. „За съжаление — каза си той, — на Емили обстановката никак не й действаше.“ Тя все още не се бе изтръгнала от собствените си мрачни мисли.

— Кое не е нормално? — намръщи се неразбиращо Емили, когато той затвори и заключи вратата на стаята.

— Този страх от семейството ти. Те не са някоя банда главорези или мародери. Така си се наплашила от тях, че си изгубила реална представа за нещата.

Тя въздъхна и се отпусна тежко на леглото, а полата на новата й рокля в червено и златно се завъртя вихрено около глезените й. Рано следобеда купи роклята от лъскавия бутик на партера. „Дори тази покупка не допринесе за доброто й настроение — забеляза Джейкъб, — въпреки че изглеждаше изключително сексапилна и привличаше погледите.“ В момента младата жена се взираше в него иззад очилата със замислено изражение.

— Сигурно си прав — съгласи се тя. — Това е то силата на навика. И за теб си мислех така. Впечатляващ, властен, страшен. Знаеш ли? Ти не си се променил.

Джейкъб пристъпи към леглото и застана пред нея.

— Емили — каза нежно той. — Нещо се е променило. Ти си ми жена и аз съм на твоя страна — наведе се леко и я издърпа да стане. — В интерес на истината винаги съм бил на твоя страна. Обичам те, любима. Обичам те още от деня, когато те изнесох на ръце от онази хижа, където лудият те бе затворил. Тогава ми беше черно пред очите, защото си казвах, че едва ли някога ще бъдеш моя. Всеки път, когато майка ти и баща ти споменаваха за някой твой нов приятел, отново ми причерняваше. Дори нямаш представа какво ми беше, когато научих, че смяташ да се омъжиш за Карлтън. А когато се върнах сега, последния път, и разбрах, че си се забъркала с Морел, имах желание да му прережа гърлото.

Тя го гледаше право в очите.

— Ти ме обичаш?

Джейкъб я стрелна гневно.

— Разбира се, че те обичам. Да не би да си мислиш, че бих преживял всичко това ако не те обичах? Какво ти става, жено? Никога не си била глупава.

— Джейкъб, никога не си ми го казвал. Единственото, което каза, бе, че ме желаеш. Знаех, че сигурно изпитваш нещо повече, иначе нямаше да ми направиш предложение, но наистина никога не си ми казвал, че ме обичаш.

„Щеше да избухне всеки момент — каза си Джейкъб. — Единственото, което го въздържаше, бе просветващата радост в очите на Емили.“

— Емили — повиши тон той.

— Обичам те, Джейкъб. Обичам те толкова отдавна. Единствената причина да се сгодя за Брад Карлтън бе, защото си мислех, че ние с теб нямаме никакви шансове. Беше ми все едно дали ще се омъжа за него или за някой друг — призна Емили. — Мислех си, че никога няма да си мой. По-късно, когато ми каза, че завинаги си приключил с браковете, реших и аз така да постъпя. Казах си, че след като не мога да те имам, не искам никой друг. След това ти замина за чужбина, баба почина и аз посветих всички сили, цялата си енергия, за да отворя „Градината на Емили“.

— Много егоистично е от моя страна, но истината е, че съм безкрайно щастлив, че си решила така и че си се заела с „Градината на Емили“, вместо с някой мъж. Така беше свободна за мен, когато най-сетне се върнах. Толкова отдавна те обичам, мила.

— О, Джейкъб — прошепна тя. За пръв път този ден очите и цялото й внимание бяха насочени към него. — Обичах те още от първия миг, въпреки че така ме вбесяваше на моменти. Бях съсипана, когато разбрах, че ще работиш в отдела за чуждестранна дейност. Помислих си, че никога няма да те видя отново. После ти пак се появи в живота ми, поел старата роля, възложена ти от семейството и аз побеснях. Струваше ми се, че си се върнал, за да се месиш в бъдещето ми.

— Върнах се, за да видя какво става с теб, Емили. Трябваше да разбера дали си се променила. Знаех, че преди две години бракът ни нямаше да просъществува. Семейството ти щеше да успее да те убеди да ме напуснеш. Или пък щяха да убедят мен, че не съм подходящият за теб. Тогава и аз така мислех.

— Джейкъб, как е възможно да кажеш подобно нещо?

Той сви рамене.

— Това е истината. Но през последните две години, успях да оставя миналото зад гърба си. Ти не си единствената променена, скъпа. Решил съм да ти бъда невероятно добър съпруг, въпреки че имам ужасни недостатъци.

Тя му се усмихна през сълзи.

— Никога не съм се съмнявала.

— Преди пет години нямахме никакъв шанс. Преди две години бяхме уязвими всеки по свой начин — обясняваше тихо Джейкъб. — Сега вече нещата са различни. Прецених, че те заслужавам, а що се отнася до теб…

— Какво?

— Ти вече си самостоятелна. Много по-силна си, Емили — Джейкъб леко й се усмихна. — Вече имам до себе си красиво разцъфнало цвете, великолепна пасифлора, не нежна напъпила роза, която ще клюмне от силния вятър или проливния дъжд. Според мен това великолепно разцъфнало цвете може само да вземе решение по отношение на мен и да отстоява решението си. Същото това цвете няма вече да позволи семейството му да му нарежда какво да прави.

Емили поклати леко глава.

— Никога, Джейкъб. Няма да им позволя да променят отношението ми към теб. Те и преди нямаше да успеят, дори да се бяха опитали. Още тогава знаех, че те искам за себе си.

Джейкъб зарови лице в уханната й коса.

— Може би на мен ми е липсвала увереност преди две години. Не прави грешката, която аз направих тогава, Емили. Обичай ме, любима. Искам да ме обичаш толкова, че да ми имаш пълно доверие.

Тя вдигна поглед и видя неприкритите силни чувства отразени в очите му. Той забеляза, че младата жена се бори с надеждите и несигурността, които я измъчваха, но след това изглежда взе решение. За пръв път, след като й бе направил предложение за женитба, тя се отпусна и се отдаде на любовта си. В този момент Джейкъб усети как в гърдите му се отприщи нещо диво и опасно. „Всичко щеше да бъде наред“, каза си той. Наистина нещата щяха да се оправят.

— Много те обичам, Джейкъб — тя се усмихна, въпреки че устните й потръпваха и той усети как сърцето му прелива от любов. — Аз ти вярвам, наистина. Повече, отколкото на когото и да е.

Той я притисна към себе си.

— Достатъчно ли, за да си уверена, че ще се справя със семейството ти, ако се стигне до това?

— Мисля, че ще се справиш с всеки — отвърна твърдо тя. — Веднъж ме попита кого ще изпратят, за да сплаши професионален бияч. Още тогава трябваше да те послушам. Прав си. Бях се предала на страховете си. Семейството ми са безскрупулни, инатливи и трудни хора, но… — тя се усмихна широко — ти ги превъзхождаш.

— Защо ми се струва, че това е комплимент — попита сухо той.

— Защото е комплимент. Въпреки това дълбоко в себе си всички вие сте чудовища. Всичко ще бъде наред, нали?

Джейкъб въздъхна от облекчение.

— Всичко ще се нареди прекрасно — залюля я в прегръдката си, изпълнен с щастие. — Всичко ще бъде наред.

— Направо не мога да повярвам, че това е първата ми брачна нощ.

— Церемонията не беше кой знае какво — измърмори Джейкъб, за пръв път обзет от чувство на вина. — Но ще компенсираме всичко това, щом се върнем в Сиатъл. Ще направим страхотно тържество, а ти ще отговаряш за аранжирането на цветята. Какво ще кажеш?

Тя тихо се засмя.

— Както кажеш, Джейкъб.

— Обичам жени, които знаят кога да се предадат.

— Звяр такъв.

— Знам. А ти си красавицата. Според приказката от нас ще излезе съвършена двойка.

— Не трябва ли по някое време да се превърнеш в принц?

— Подробности, досадни подробности — нацупи се той.

— Именно досадните подробности са важни в живота — ръцете й се плъзнаха по тялото му, докато тя се усмихваше сладко и предизвикателно. — Само дето около теб няма нищо досадно.

Джейкъб изстена, когато усети, че дланта й се спря отпред на панталона му. Той сведе глава и я целуна силно. Тя отвърна с готовност на целувката му и разтвори устни, а кръвта във вените му забуча и кипна.

— Ти си най-хубавото нещо в живота ми, Емили — призна с дрезгав глас той. — Може би затова се страхувах да те направя моя, докато беше по-млада. Тогава наистина не вярвах, че може да ми се случи нещо хубаво. А и първият ми брак бе толкова несполучлив.

Тя докосна лицето му с неизказана нежност.

— Всичко това е част от миналото. Нека си остане там. Сега трябва да мислим за бъдещето си заедно.

Той успя с усилие на волята да се отърси от потискащото чувство, че са загубили прекалено много време. Тя бе права. Миналото си бе минало. Беше време да се съсредоточат над настоящето и бъдещето.

Джейкъб отново я притисна към себе си, а червената копринена рокля прошумоля под пръстите му, докато проследяваше жадно извивките по стегнатото тяло на Емили. „Толкова е съвършена“, помисли си той и дори не се запита кое го кара да мисли така. Някъде дълбоко в него бе сигурността, че тя е истинският му партньор за цял живот, неговата съпруга. Тялото му вече копнееше за ласките й.

— Нека да си легнем, искам да те любя — прошепна той, докато търсеше ципа на копринената рокля и се опитваше да се пребори с него.

Усещаше ръцете си неумели и тромави, но най-сетне се справи с дрехата и тя се плъзна около глезените й като алено езеро. Той внимателно свали очилата й и ги остави на нощното шкафче. Както винаги, моментът, в който сваляше очилата й, му се стори необяснимо интимен, сякаш разгръщаше воал, прикрил невероятни тайни. Кехлибарените й очи искряха, изпълнени с женски тайни, когато го погледна.

Пръстите й се заиграха с копчетата на ризата му, а Джейкъб нетърпеливо я зачака да смъкне досадната дреха от раменете му. Когато му се стори, че тя се бави прекалено много, й помогна. След минути и двамата бяха голи, а възбудата му бе толкова силна, че изпитваше болка. Наведе се, пое Емили на ръце и я отнесе до леглото. Положи я нежно върху чаршафите.

— Моята съпруга — прошепна удивен той и се отпусна до нея. Усещането бе съвсем ново за него, а страстта припламваше озарена от най-истинското щастие, което някога бе изпитвал. „Щеше да се грижи за нея — обеща си той. — Щеше да бди над нея, докато е жив.“

Не можеше да повярва, че Емили се е съмнявала, че ще успее да се справи с вечно недоволното й семейство. Трябваше да разбере, че е готов да премине през самия ад, за да защити и нея, и любовта им.