Джейн Ан Кренц
Правото да бъдеш себе си (7)

Глава седма

„И тя имаше наглостта да твърди, че всичко, което е направила, било, за да го защити.“ Джейкъб не можеше да прецени кое го е вбесило повече — това, че Емили бе използвала и него, и акциите си в Рейвънскрофт, за да сплаши семейството си, или че след това се опитваше да го убеди, че е постъпила така единствено, за да го защити от гнева на близките си.

Наистина не можеше да повярва, че тя сериозно си е мислила, че той има нужда от защита, затова изхвърли твърдението й от главата си. Това означаваше, че първоначалният му анализ е бил съвсем правилен. Най-сетне се бе изправила срещу семейството си и го бе сторила със замах, а Джейкъб бе влязъл в играта в ролята на пионка.

Това бе единственото логично заключение, повтаряше си отново и отново той. Не беше възможно да е толкова лишена от здрав разум, че да си въобразява, че драматичната й постъпка го е защитила.

Ами ако беше точно така?

Няколко часа по-късно, по-точно в два сутринта, Джейкъб бе все още буден и крачеше из дневната на апартамента си и не можеше да понесе начина, по който се бе отнесъл към дръзката самоувереност, която бе демонстрирала Емили.

Рядко му се случваше да съжалява за някое свое решение, но в момента бе толкова ядосан на себе си, че не можеше да си намери място, точно както се бе почувствал преди това заради постъпката на Емили.

Отиде бос до кухнята и извади бутилка скоч, който щеше да му послужи за лекарство. Нощта се очертаваше да бъде дълга, а мисълта, че Емили е на по-малко от три километра в празната хотелска стая, го потискаше още повече.

„Трябваше да отстоява позицията си в този случай“, напомни си Джейкъб поне за хиляден път, докато наливаше внушително количество скоч във водната чаша. Не бе от търпеливите хора, но отдавна си бе дал сметка, че е готов да изтърпи почти всичко, което му поднесеше Емили. И въпреки това, трябваше да си изяснят някои неща.

По дяволите, искаше тя да го желае заради самия него, не защото е решила, че е достатъчно силен, за да бъде използван в играта й на власт и надмощие срещу семейството.

Джейкъб отпи глътка скоч и неспокойно се върна в хола. От прозореца виждаше светлините на хотела, където бе Емили. Бе истинско мъчение да стои сам и да си представя колко хубаво би било да прекара нощта в леглото й. Самоналожено мъчение. Сигурно се превръщаше в тъп мазохист.

Но щеше да е проява на още по-голям мазохизъм, ако й позволеше да го превърне в оръжие, което да използва, за да надвива останалите представители на семейство Рейвънскрофт.

За Джейкъб бе очевидно, че през последните две години, Емили най-сетне бе овладяла силата си като жена и като Рейвънскрофт. До тази вечер бе наблюдавал промените с истинско удоволствие, защото те означаваха, че тя си дава ясна сметка за всяко свое действие, и че на някакво ниво е свободна да го обича.

Но ето че тази вечер Джейкъб с ужас разбра, че мотивите й да е с него съвсем не са толкова простички колкото предполагаше женската страст.

Не че имаше съмнения в страстта й. Тя си бе съвсем истинска. Тялото му се стегна при спомена за Емили в прегръдките му. Тази вечер обаче бе разбрал, че тя може да се е оставила в ръцете му заради някакви доста по-сложни причини. Притесняваше се, че младата жена му се бе отдала прекалено бързо, единствено защото инстинктивно бе усетила, че той е единственият мъж, когото спокойно може да използва при отмъщението си срещу семейството, което години наред не я бе оставяло на мира.

Какво ли не бе готов да даде, само и само да се добере до онзи преподавател по самоувереност. Независимо дали бе той или тя, човекът добре си бе свършил работата и бе успял да извади Емили от черупката й. Преподавателят, разбира се, бе разполагал със суровия материал, който притежаваше всеки един от семейство Рейвънскрофт — закалена стомана — напомни си кисело Джейкъб.

Отново погледна през прозореца към светлините на хотела. Искаше Емили повече от каквото и да е през живота си. Господ бе свидетел, че я бе чакал достатъчно дълго. Искаше му се тя да го обича заради самия него, а не защото можеше да го използва, когато реши да се изправи срещу семейството си.

Джейкъб изруга тихо, докато анализираше паяжината, в която се бе оплел. Не друг, а тъкмо той трябваше да усети колко опасно е да се забърква със семейство Рейвънскрофт. Притисни в ъгъла, когото и да е от тях, дори най-младата и неопитната, и почти веднага разбираш, че те всички имат нокти.

Джейкъб се усмихна неволно. Не можеше да забрани на Емили да показва тези нокти от време на време. Той самият бе хищник и разбираше нуждата й понякога да се отбранява. По дяволите, имаше нужда от жена, която знае как да държи на своето. Не можеше да понася някой да се свива, независимо дали бе мъж или жена.

Погледна часовника и си обеща да се види с Емили рано сутринта. Беше убеден, че единственото, от което има нужда, е малко време, за да помисли. Когато дойде време за закуска, вече ще е имала цялата нощ, за да премисли действията си. Джейкъб бе сигурен, че тя ще осъзнае, че е допуснала грешка и е объркала чувствата си към него с желанието да се изправи срещу семейството си.

Щеше да си струва самотната вечер, ако тя бе осъзнала последствията от поведението си. Все пак тя бе интелигентна жена. Освен това се влюбваше в него. Тази любов бе неговият коз. Може и да беше Рейвънскрофт, но бе различна от останалите. Беше прекалено нежна и мила, за да прекалява.

Единственото, което трябваше да направи, бе да й даде малко време. Когато бе готова да си признае, че е сбъркала, той щеше да е насреща и да чака извинението.

Само че в седем на следващата сутрин, когато Джейкъб почука на вратата на стаята й в хотела, готов за сълзливи обяснения, с удивление разбра, че Емили вече се е изнесла и е заминала от Портланд. Беше взела ранния самолет за Сиатъл.

Отначало не можа да повярва, че му е избягала. Беше прекалено честна, прекалено сладка и прекалено убедена в правотата си, за да остане и да се извини, заради това, което бе направила.

„Държи се така, сякаш е обидена“, помисли си побеснял той.

Усети студена тръпка. Ако тя наистина се чувстваше засегната, това означаваше, че тя действително се бе изправила срещу семейството си в негова защита.

Джейкъб се върна в апартамента си в мрачно настроение, зачуден за пръв път дали пък не бе преценил погрешно мотивите на Емили за сцената в кабинета на баща й.

И въпреки това очевидно бе прекалено наивна, след като си въобразяваше, че той има нужда от защита. Освен това бе действала необмислено в опита си да използва единствената защита, с която разполагаше.

 

 

— Емили, ще унищожиш всичките ни налични лалета, ако продължаваш така да ги тъпчеш в тази композиция — скара се Даян на шефката си, след като изхвърли ново пречупено лале в кошчето.

— Нямам достатъчно време, за да измисля нещо прилично — измърмори Емили, докато оглеждаше окаяното си творение. — Състезанието е довечера. Ако ще участвам, композицията ми трябва да е готова до пет следобед.

— Знам, но едва ли ще създадеш нещо блестящо, като си го изкарваш на горките цветя. И какво всъщност ти става? Държиш се странно откакто се върна от Портланд вчера. Да не би да сте се скарали с Джейкъб?

— Не е твоя работа.

Емили взе свежо лале и огледа новата аранжировка, която бе генералната репетиция за предстоящата битка.

— Аха, значи все пак сте се скарали — отбеляза Даян, но замълча, защото вратата на магазина се отвори и влезе клиентка. Тя помогна на жената да избере цветя, уви ги и я изчака да плати. Когато вратата се затвори зад клиентката, Даян се обърна към приятелката си, сякаш разговорът им не е прекъсвал. — Разкажи ми, де.

— Няма нищо за разказване — отвърна напрегнато Емили. — Направих още една грешка. Непрекъснато греша, когато става въпрос за мъже. Не си ли забелязала?

— Емили, престани да се самосъжаляваш и ми разкажи какво се е случило в Портланд.

Емили прехапа долната си устна, докато обмисляше отговора. Усети, че иска да поговори с приятелката си. Тежестта на случилото се я притискаше непоносимо. Тя подхвърли лалето на щанда и погледна помощничката си.

— Само исках да го защитя, Даян.

— Да защитиш Джейкъб? От какво?

— От семейството ми.

Даян кимна с разбиране.

— Олеле.

— Чух обичайните неща от мама, татко и Дрейк — обясни Емили. — Да, те имат доверие на Джейкъб, но не го приемат за човек, с когото мога да имам нещо общо. Харесват Джейкъб, но той не е подходящ за мен. Няма задължителния произход. Разведен е. Прекалено неотстъпчив е. Прекалено опасен. Само ще бъда наранена. И така нататък.

— А ти какво направи?

Емили сведе поглед към ръцете си.

— Опитах се да блъфирам.

— Как?

Емили въздъхна.

— Казах им, че ако се опитат да манипулират Джейкъб, за да ме остави на мира, ще продам акциите си в „Рейвънскрофт Интернешънъл“ на първия купувач, който се появи. Джейкъб влезе в стаята точно когато правех великата сцена.

— Мили боже! — Даян простена и тежко се отпусна на щанда.

— Направих ужасна тактическа грешка — заяви мрачно Емили. — Джейкъб веднага реши, че съм го направила единствено, за да отмъстя на родителите си. Мисли си, че съм го използвала, както и дяловете в компанията, за да им го върна, защото цял живот са се месели в делата ми.

— Значи не е сметнал представлението ти за нещо изключително?

— Беше бесен — добави тихо Емили. — Отказа да ме изслуша, когато исках да му обясня, че го направих единствено, за да го защитя.

— Разбира се, че го знае, глупаче. Но, кой мъж иска да си мисли, че има нужда да бъде защитаван или, което е още по-лошо, че приятелката му си мисли, че трябва да го защитава.

Емили затвори очи, изпълнена с болка.

— Май наистина сгафих.

— Така изглежда — съгласи се Даян, въпреки че не й се искаше. В гласа й определено звучеше съчувствие, когато добави тихо: — Имам чувството, че нещата накрая ще се оправят.

— Защо мислиш така?

— Много просто. Джейкъб те желае прекалено много, за да остави това положение да продължава прекалено дълго. А и ти го желаеш. Ти си влюбена в този човек, Емили. Признай си.

— Влюбена съм — не й беше трудно да го признае. Знаеше го от пет години, макар и не с днешната яснота. Това чувство вече бе част от нея. — Но, Даян, той не разбира каква опасност го грози. Той има нужда някой да го защити от семейството ми, независимо дали го признава или не. Те не искат той да има нищо общо с мен и ще намерят начин да се отърват от него, ако не използвам акциите си, за да ги сплаша. Тези акции са всичко, което имам, с което мога да ги контролирам.

— И как ще успее семейството ти да го накара да се откаже от теб?

— Ще намерят начин — предрече мрачно Емили. — Може да е нещо много долно, като например да му подчертаят, че не е подходящ за мен и ако държи на мен, значи трябва да се махне, за да ми бъде добре на мен.

— Аха. Доста интересен подход. Мислиш ли, че Джейкъб ще се хване?

— Може и да се хване, ако те представят нещата в подходящата светлина. Все пак Джейкъб е изключително предан на семейство Рейвънскрофт и най-вече на баща ми. Ако татко отиде при него и поиска да пожертва връзката ни, той може и да го направи. Татко може да използва и друга тактика. Кой знае? Това е проблемът.

— Значи ти реши да изпревариш семейството си и да им кажеш, че ще продадеш акциите от компанията ако някой от тях се опита да отстрани Джейкъб — Даян се поколеба. — Знаеш ли, Емили, мисля, че си постъпила изключително храбро. Сигурно е избухнала атомна бомба, след като си им дала ултиматума.

— Нямам представа. Джейкъб ме извлече навън, преди да разбера как са реагирали на това изнудване. Те не са свикнали да отстоявам позициите си. Единственият друг случай, когато съм им се противопоставила е, когато отказаха да ми дадат заем за магазина и когато искаха да им прехвърля мястото в борда на директорите на фирмата.

— Знаеш ли? — измърмори Даян. — Винаги съм се чудила защо не им прехвърлиш всичко? Ти всъщност не се интересуваш от семейния бизнес. Защо си толкова упорита?

Емили сви рамене.

— Нямам друг избор. Дала съм обещание.

— На себе си ли?

Емили бързо поклати глава.

— Не. На баба. Това вече не е важно. Важното е как да постъпя в тази каша с Джейкъб.

— Предавам се. Какво ще направиш?

— Не знам — Емили се заигра с лозови пръчици за фон на композицията. — Наистина не знам. Може пък това да е краят. Не съм чувала Джейкъб от вчера сутринта, откакто си тръгнах.

— Емили, я помисли. Той също не се е чувал с теб.

— Настоява да му се извиня заради това, което си мисли, че съм му причинила.

— А ти ще се извиниш ли?

— Даян, не съм го използвала! Опитвах се да го защитя. Щом не разбира, какъв е смисълът от връзката ни?

— А какъв смисъл има ако двамата не обсъждате нещата? — попита разумно Даян.

Отчаяние и паника обзеха Емили.

— Май си права.

— Тук става въпрос за самочувствието на един мъж, Емили. А мъжете не са от най-разумните създания на този свят.

— Защо трябва винаги жените да са разумни? Това не е честно — възропта Емили, но вече знаеше, че е изгубила битката. Беше изгубила достатъчно битки през живота си и познаваше признаците.

— Невинаги можем да разчитаме на честна и справедлива игра.

Емили взе наръч цветя.

— Така е. Мога да наведа глава и да се извиня, въпреки че наистина няма за какво да се извинявам. Знаеш ли това наистина няма да е правилно.

Даян се разсмя.

— Говориш като истинска представителка на семейство Рейвънскрофт. Не отстъпваш и сантиметър.

— Нямах никакво намерение да отстъпвам. Мисля, че ще изпратя обичайното извинение.

— Какво по-точно?

Емили се усмихна кисело и вдигна една роза.

— Проблемът е — заяви тихо тя, — че дори и да приеме извинението, пак се връщаме в началото. Той няма да ми позволи да изнудвам семейството си с акциите, а аз не знам как иначе да браня връзката ни. Семейството ми ще премине в атака веднага щом усетят, че акциите са в безопасност. И колко дълго може да продължи тази връзка при подобни обстоятелства?

— Няма да разбереш, преди да опиташ. Първата ти стъпка е да изпратиш розите.

 

 

Двайсет и две жълти рози пристигнаха точно когато Джейкъб слагаше последния си чифт боксерки в сака. Той нетърпеливо отвори вратата, за да се отърве час по-скоро от досадника. До Сиатъл го чакаше много път и искаше да тръгне.

Когато видя доставчика на цветя, Джейкъб зяпна от изумление.

— Сигурно сте сбъркали апартамента — той понечи да затвори вратата.

— Не, чакайте. Тук пише: „Стоун, апартамент 1202“ — обясни бързо младежът. — Нали това е 1202? Вие не сте ли Стоун?!

— Да, но не съм поръчвал цветя.

— За вас са — настоя момчето. — Заповядайте. Вземете ги — той неочаквано се усмихна. — Не бъдете толкова шокиран. Все повече и повече жени изпращат цветя на мъже напоследък. Знам, че ви се струва необичайно, но жените са си такива.

Джейкъб сви вежди, докато се взираше към кутията с цветята.

— От жена ли са?

— Аха. Така каза шефката. Има и картичка. Какъв е проблемът? Не познавате ли нито една жена, която да ви изпрати двайсет и две рози?

Внезапно чувство на задоволство нахлу в гърдите на Джейкъб. Той протегна ръка и сграбчи кутията.

— Дай ми ги. Благодаря. Ето, това е за теб — той веднага започна да рови в портфейла, за да намери банкнота от пет долара.

— Ей, господине, много благодаря — каза момчето силно впечатлено от щедрия бакшиш.

— За нищо. И аз едно време разнасях поръчки.

Джейкъб затвори вратата, прегърнал нежно кутията с розите и бавно се върна в кухнята. Никога през живота си не бе получавал цветя и се опита да измисли какво трябва да направи най-напред.

— Вода — измърмори той, осенен от внезапно прозрение. — Трябва да ги натопя във вода.

Остави кутията на кухненския плот и започна да отваря шкафовете. Със закъснение се сети, че няма ваза. След като отвори всички шкафове, разбра, че няма нищо, което да прилича дори малко на ваза. Нямаше буркани, нито пък кани, нямаше дори и малка кофа. Огледа кухнята и нетърпеливо забарабани по мивката.

След това се сети за бутилката скоч, която бе почти изпита през нощта, след като остави Емили в хотела.

Измъкна я от шкафа и веднага изсипа остатъка от скъпото питие в широка чаша. След това изплакна бутилката и я остави на плота. С изключително внимание започна да изважда розите, сякаш бяха току-що родени котета и ги натъпка вътре.

Едва побра три стебла в тясното гърло. Сипа вода и започна да рови за нови съдове за розите. В хладилника имаше полупразна кутия майонеза.

— Че кой яде майонеза? — каза си той на глас. — Това така и така не ти се отразява добре.

Изсипа майонезата в боклука и изми кутията. След това вече стана невероятно изобретателен.

Петнайсет минути по-късно си изтри ръцете и огледа флоралните композиции. Определено не бяха по стандартите на Емили, но бе доволен от постигнатия ефект. Двайсет и две жълти рози украсяваха кухнята, поставени в празна бутилка от скоч, кутия от майонеза, пластмасова бутилка мляко и бутилка от заливка за салата. Реши, че кухнята прилича на градина.

Единственото, което липсваше в тази градина бе сладката вещица от семейство Рейвънскрофт, която го докосваше с вълшебството си всеки път, когато бе до него. Извади картичката от плика и я препрочете. Написаното бе кратко и ясно: „Извинявам се. Емили“.

Джейкъб усещаше странен прилив на чувства всеки път, когато поглеждаше думите.

Тя нямаше да изпрати бележката и цветята ако не бе решила, че връзката им е по-важна от гордостта. Тази вечер смяташе да й покаже, че собствената му гордост е по-маловажна от връзката им. Чувстваше се щедър и изключително облекчен. Щеше да й каже, че си е събирал багажа, за да отиде при нея, преди да пристигне момчето.

Джейкъб погледна със задоволство жълтите рози за последен път и отново се върна при сака. Ако имаше късмет, щеше да е в Сиатъл за състезанието на Емили тази вечер.

 

 

Само че късметът го нямаше на междущатската магистрала за Сиатъл. Верижна катастрофа от четири коли спря движението почти за цял час. Когато разчистиха, той вече знаеше, че няма смисъл да бърза за състезанието. Беше прекалено късно. Реши да се отправи директно към апартамента на Емили в центъра.

Използва картата за достъп към гаража, която тя му бе дала, за да може да отваря желязната врата към подземния паркинг. Погледна часовника си. Тя сигурно щеше да се прибере съвсем скоро. Зачуди се как ли ще реагира, когато види, че я чака. След това се намръщи и огледа мрачния паркинг. Никак не му беше приятно, че Емили редовно минава оттук. Жените в градовете трябваше да са особено предпазливи.

Щом вратата се затвори след него, Джейкъб паркира на празно място, изключи мотора и слезе. Отиде до багажника, за да си свали сака.

В едната си ръка държеше сака, а с другата придържаше капака, когато усети, че не е сам. Завъртя се и инстинктивно приклекна.

Бяха двама. Млади озлобени мъже. Облечени бяха в дънки, черни якета и мръсни маратонки. Излязоха много бързо иззад две паркирани коли от другата страна на гаража. Единият стискаше дълга метална тръба, а другият — нож.

На Джейкъб дори му остана време да си помисли, че можеше да бъде и по-зле. Можеха да са въоръжени с пистолети.

След това нямаше повече време за мислене. Трябваше да действа, при това незабавно.

Онзи с металната тръба стигна до него пръв, замахна отдолу с късо силно движение. Джейкъб блокира удара със сака и го нападна, преди нападателят да е успял отново да понечи да го удари. Използва крака си, за да му нанесе болезнен ритник в капачката на коляното. Младежът изкрещя, изпусна тръбата и стисна с две ръце нараненото коляно.

— Пипни го, по дяволите! Пипни го! — изкрещя той към приятеля си.

Джейкъб се изви, щом другият се спусна напред с ножа. Успя да се отдръпне и стовари основата на дланта си върху врата на нападателя. Мъжът извика приглушено и се просна в багажника. Джейкъб затръшна капака и го притисна, докато ръката стиснала ножа не се отпусна и оръжието не издрънча на циментовия под.

Джейкъб се обърна, за да види какво става с другия мръсник и в същия момент зашеметяващ удар се стовари в брадичката му. Нападателят му нанесе втори удар в корема и още един някъде в ребрата.

Избухна болка, почти веднага заглушена от изпепеляващ гняв. Джейкъб се олюля назад и отпусна капака на багажника. Тогава по-младият пристъпи към него. Джейкъб го допусна съвсем близо до себе си, преди да нанесе следващия си удар.

— Копеле гадно — изсъска мръсникът. — Ще ти дам аз да се разбереш. Няма да можеш после да ме забравиш. Чуваш ли ме бе, кретен? Ще те размажа.

Джейкъб се изви настрани и приклекна край колата. Протегна се и стисна крака на младежа, за да го извие с всички сили. Нападателят изгуби равновесие, а Джейкъб се хвърли върху него и му нанесе мощен карате удар точно където шията преминаваше в рамото. Побойникът се срина на земята. Другият в багажника се размърда и се опита да се надигне.

Джейкъб си пое шумно въздух и се огледа за ножа. Беше се плъзнал под колата. Не му се лазеше на ръце и колене, за да го извади, затова бързо се пресегна за металната тръба, която бе изпусната по-рано.

Тъкмо когато я стисна, вратата на паркинга започна да се отваря. От сенките изплуваха фарове. За момент мястото на нападението бе осветено. След това колата се плъзна напред като естествена бариера между Джейкъб и двамата нападатели.

— Хайде, Линк, да се махаме оттук! — мъжът в багажника се изправи на крака и стисна приятеля си за ръката. — Мърдай, човече, трябва да се изнасяме!

Джейкъб понечи да заобиколи новопристигналата кола, но знаеше, че няма да успее. Двамата мъже, очевидно силно мотивирани, независимо от нанесените им удари, се запрепъваха към все още отворената врата на гаража и се приведоха, за да минат, преди да се е спуснала докрай. Докато Джейкъб достигне до бутона на стената, който отваряше вратата от вътрешната страна, двамата бяха успели да потънат в нощта.

Джейкъб изруга, тялото му все още тръпнещо от напрежението след физическия сблъсък. Дори не бе усетил топлите солени капки, които се стичаха по брадичката му и разсеяно избърса кръвта с ръкав. След това усети какво е направил току-що и сведе отвратен поглед към похабената риза. Искаше му се тази вечер да изглежда особено добре. В Портланд бе пропилял безценно време, за да избере връзка, която да отива на ризата, а ето че сега всичко бе съсипано благодарение на онези боклуци.

— По дяволите — измърмори той и се обърна побеснял към невинния шофьор на колата, отворила път за бягство на двамата кретени.

— Какво става тук? — попита нервно шофьорът, докато оглеждаше кръвта и мръсотията по дрехите на Джейкъб.

— Типично гаражно нападение — обясни Джейкъб лаконично.