Ким Стюарт
Дерек (7)

VII

Дерек Томсън донесе обещаната картина. Изабел не вярваше на очите си. Гледаше ту нея, ту него. Когато й каза цената, потръпна.

— Но, Дерек, не мога да я приема. Тя е нереална. Стойността й е далеч по-висока.

— Осигурих картината на тази цена за вас. Все пак трябва да я откупите от мен.

— Откъде я намерихте? Доколкото знам, накрая бе попаднала у един колекционер, който не се разделял лесно с плячката си.

— Открих я и толкова.

— Но след като имате такъв кръг познати и сключвате подобни сделки, не разбирам, защо ви е трудно да продавате застраховки.

Той се усмихна.

— Днес продадох една.

— Да, на мен. Пък и само от една не може да се живее — подозрително го изгледа Изабел.

— Да, трудно е — призна Дерек.

— За това, че ми набавихте картината, ще се опитам да ви осигуря клиенти сред познатите си.

— Ще ви бъда много благодарен — той хвърли поглед на часовника си. — Готова ли сте вече да излезете с мен?

— За съжаление вече имам уговорка за тази вечер.

Погледна я умоляващо като малко дете.

„Какви красиви очи има“ — помисли си Изабел.

— Нека се срещнем по-късно — настоя Дерек.

Но тя беше непреклонна. Разбраха се за следващата вечер.

Преди да си тръгне дълго задържа ръката й в своята.

Отново я завладя чувството за топлина и щастие. Чувство, непознато й досега от предишните й връзки с мъже.

— Да дойда ли утре да ви взема оттук?

— Разбира се. Към осем.

— Не можете да си представите колко се радвам, че ще съм с вас!

— Аз също — прошепна Изабел и за свой ужас усети, как бузите й пламват.

„От тинейджърските си години не съм се изчервявала. Какво става с мен? Какво толкова има в този Дерек Томсън, че ме кара да се чувствам като малко момиченце?“

Когато си отиде, тя неохотно се зае със сметките и документите, които вчера така и не бе успяла да оправи. Но и днес й беше особено трудно да се концентрира върху тях. Образите на Джеймс и Дерек непрекъснато изплуваха пред очите й. Сравняваше ги. След известно време те се замъглиха и се сляха в един. С тежка въздишка прокара длан през челото си.

„Може би сбърках. Сигурно трябва да забравя и двамата… или поне да се опитам. Тогава чувствата ми навярно няма да са така объркани…“

 

 

Точно в шест пристигнаха Хариет и Джеймс. Изглежда отлично се разбираха.

„Май че съм девета дупка на кавала“ — горчиво си помисли Изабел. Но нежните погледи, които Джеймс й хвърляше от време на време, я успокоиха донякъде.

— Да изпием по още едно питие, преди да отидем в музея? — предложи Хариет и погледна Джеймс.

Той кимна.

— Съгласен съм.

— Но аз не съм — простена Изабел. — През следващите седмици не искам и да чуя за алкохол.

— Но защо? — учуди се Джеймс.

— Питай Хариет. Снощи непрекъснато ми доливаше чашата.

— Какво означава това „доливаше ми“? Ти сама предложи след уискито да минем на джин.

— Трябва да съм била полудяла!

— Тогава предлагам този път да пием кафе — обади се Джеймс.

— Добре — Хариет се засмя. — Кафе, но с коняк, ако може.

Той й се поклони ниско и очите му заблестяха.

— Както желаете, лейди. На толкова привлекателна дама като вас наистина нищо не може да се откаже.

Изабел усети, че ревнува. „Кого, всъщност, желае Джеймс? Мен или сестра ми?!“

По време на разговора предпочитанието му ставаше все по-ясно. Бърборенето на Хариет го забавляваше, но погледът му все по-често се задържаше на Изабел.

— Първият ми съпруг беше археолог — разказваше Хариет. — С часове трябваше да обикалям с него музея. Никога не можеше да се насити да гледа старите камънаци и всичко останало. Пфу, беше ужасно! Чак настръхвам!

— Но ти предложи да отидем в музея! — учуди се Джеймс.

— Да, след раздялата ни започна да ми харесва да го посещавам.

— Сама не си вярваш — вметна Изабел.

— Напротив, с огромно удоволствие отивам на такива места — упорстваше Хариет.

Изабел вдигна рамене.

— Значи, ще се забавляваш чудесно.

Джеймс загрижено я прегърна през рамото.

— Ако не искаш… — започна той, поглеждайки сестра и въпросително, — можем да отидем някъде другаде. Но трябва веднага да телефонирам, къде ще се намирам, защото имам дежурство.

— Не, остави — измънка Изабел. — Нямам нищо против да разгледаме музея.

— Да, трябва да се образоваме — изхихика Хариет.

— Веднага — Джеймс извади от чантата си една книга.

— „Характерни черти на всяка зодия“ — прочете гласно тя. — Чудесно, сега най-сетне ще се научиш правилно да преценяваш хората около себе си. Не можеш да си представиш, колко важни са знанията за зодиите. Трябва само да попиташ някого, кога е роден и…

— … и е готова присъдата — прекъсна я Изабел.

Сестра й ядосано я стрелна с очи.

— Ако някой е обременен с присъда, то това си ти. Сърдита си, защото ти казах, че ти и Джеймс не си подхождате. Козирог и Рак просто нямат нищо общо.

— Стрелец и Рак също.

— Да, но ние с Джеймс не сме влюбени един в друг.

— Откъде знаеш, че ние сме? — попита Изабел и предизвикателно го изгледа.

— А не сме ли? — уплашен попита той.

Притисна се в него, забравяйки, че сестра й е тук.

— Не знам… — отвърна тихо.

Джеймс се наведе и усети устните му върху своите.

Нежно я загали по тила.

— Толкова те обичам, Изабел. И така искам да сме сами.

— Къде? — изплъзна се от устата й.

Обхвана я луд копнеж. Върхът на езика й леко навлажняваше устните й. Крадешком погледна към Хариет, която се разхождаше из галерията. Джеймс забеляза объркания й поглед.

— Ще й кажа, че по служебни причини не мога да дойда в музея. Ще се сбогуваме, а след един час ще се срещнем в апартамента ми — зашепна настоятелно в ухото й.

— А ако жена ти тази вечер си счупи таза, какво ще стане?

Той се сепна.

— Какво искаш да кажеш?

— Много добре знаеш, какво имам предвид. Ще хукнеш веднага, ако Лин звънне.

Не биваше да казва тези думи, но вече нищо не можеше да се направи. Те видимо го бяха засегнали.

„Джеймс е от чувствителните раци. Може би Хариет има донякъде право с нейните прословути зодии.“

— Ей, какво става? — прозвуча веселия й глас. — Обсъдихте ли най-сетне проблемите си или ще пренощуваме тук?

— Тук поне никой няма да ни безпокои — заядливо подхвърли Изабел.

Хариет я изгледа с укор.

— Не си изливай яда върху Джеймс. Той ме е виновен, че още нищо не си правила с него.

— О-о, ти всичко знаеш! — гневно и отвърна.

— Ще ходим ли в музея или не? — опита се да отклони темата сестра й.

— Вървете двамата. Аз съм заета!

Изабел се обърна и влезе в кабинета си. Преди да затръшне вратата, чу как Хариет сладко казва:

— Хайде, Джеймс, да тръгваме. Тази вечер не може да се говори с нея. Но не трябва да си разваляме настроението.

Изабел изчака докато излязат, отиде до вратата и превъртя ключа. Ядосана и тъжна едновременно, остана неподвижна около минута, вперила поглед навън.

„Е, предстои ми дълга и скучна вечер. Защо не отидох? Хариет ми лази по нервите. Нетърпимо високомерна и нахална е“ — рече си за свое оправдание.

Но трябваше и да си признае, че не бе главната причина. Ядосваше се на държанието на Джеймс, на своята собствена нерешителност и не на последно място — мислеше за Дерек Томсън.

„Трябваше да изляза с него. Знаех си, че с Хариет ще си имам само ядове. На Дерек сигурно не му звъни бившата жена, която се опитва да си го върне. О, как бих искала сега да е тук!“ — въздъхна с копнеж.

Тъжна и отчаяна, тръгна към кабинета си. Внезапно я сепна чукане на вратата.

„Господи, забравих да спусна решетките! Дано не са крадци!“

Но… пред вратата стоеше Дерек Томсън.

Сърцето й биеше лудо, докато му отваряше.

Той я поздрави усмихнат.

— Бях на отсрещната страна на улицата. Когато дамата и господинът, които ви посетиха, си тръгнаха, подвоумих се, но не издържах и ето ме — хвана ръката й. — Изабел, исках непременно да ви видя пак.

— Много се радвам, че така ме изненадахте. Желаете ли да отидем да пийнем нещо?

— С удоволствие — лицето му грееше от щастие. — Колко е хубаво, че имате време за мен.

Дерек настояваше да вземат такси, но Изабел се възпротиви, тъй като не искаше да го вкарва в излишни разходи.

— Заради една-единствена сключена сделка не бива сега да се самозабравяте и да пръскате пари на вятъра — предупреди го тя. — Разпределяйте си разумно средствата. Ако нямате късмет и загубите работата си…

— Не се тревожете. Все още не съм достатъчно опитен, но с времето ще преуспея. И тогава ще спечеля парите, които тази вечер ще изхарча.

Изабел се засмя и неусетно премина на „ти“.

— Спри. Сметката ти е крива. Първо трябва да се спечелят парите, а после да се харчат.

Дерек я погледна изпитателно.

— Мислиш ли? — влезе в тона й.

Двамата избухнаха в смях.

Изабел усети коляното му до бедрото си и вълна на възбуда заля цялото й тяло. Малко сконфузено се отдръпна от него. Дерек забеляза това и плахо попита:

— Обидих ли те с нещо?

Тя отново се засмя, за да скрие смущението си.

— Не виждам с какво. Всъщност, много си ми симпатичен.

Дерек сбърчи чело и се загледа пред себе си. В гласа му се долавяше разочарование при следващата реплика.

— Само това ли?…

— Е, много повече при едно толкова кратко познанство не може да се очаква — отвърна сухо Изабел.

— Да, права си. Аз самият се учудвам от себе си. Обикновено съм много скован с жените.

— Къде ще отидем?

Тя се зарадва на думите му, но не й се искаше сега да продължават този разговор.

— Знам един хубав ресторант на Бродуей, „Ше Сузан“, за френски специалитети.

— Но там сигурно е страшно скъпо…

Дерек я гледаше усмихнат.

— В джоба си имам достатъчно пари да платя вечерята на една очарователна жена.

Изабел го хвана под ръка.

— Много мило от твоя страна, Дерек. Не е нужно да харчиш толкова, за да ми направиш впечатление. Аз те харесвам, дори да не си богат. Цената на един човек не се определя от доходите му.

Очите му бяха потъмнели, гледаха я проницателно.

— Наистина ли мислиш така, Изабел?

— Да. Защо?

— Ти си забележителна жена. Досега съм срещал все такива, които мислят другояче.

Тя вдигна изненадано поглед към него.

— Но при теб не е толкова… — замълча, притеснена от собствената си нетактичност.

Дерек се усмихна малко тъжно.

— Искаш да кажеш, че това не ме засяга толкова, защото нямам пари. Може би имаш право. Но за много жени и няколко долара са достатъчно.

Изабел протегна ръка и нежно го помилва по бузата.

— Бедният Дерек, колко е лошо, че така са те разочаровали жените.

— Да — отвърна той и се засмя.

— Да не се майтапиш с мен? — извика Изабел, като видя дяволитото му изражение.

Веднага стана сериозен.

— Не, не. Въпреки, че не е чак така, както се изразих. Познавал съм и доста симпатични жени.

— И те са имали сигурно собствени доходи?

— Боже мой, колко си прагматична.

— Такава е жената козирог.

— Вярваш ли в зодии?

Изабел сви устни.

— Не, но виж, сестра ми Хариет… За нея характерът на един човек се определя единствено от зодията му. И ме затрупва с толкова информация, че без да искам съм запомнила нещичко. Тя ме познава по-добре от мен самата. И не защото съм й сестра, а защото е изследвала задълбочено зодията ми. За теб също би казала неща, които дори и не подозираш. Кога си роден? — запита го с любопитство.

Дерек се засмя.

— А-а, явно не само сестра ти се вълнува от разположението на звездите. Не ми изглеждаш толкова незаинтересувана.

— Не, не — заоправдава се тя. — Не вярвам в тях.

— Тогава защо искаш да знаеш, кога съм роден?

— Е, добре де, може би съвсем мъничко.

В този момент шофьорът на таксито се извърна към тях.

— Сър, не мога да спра точно пред „Ше Сузан“. Сега ли ще слезете или да карам по-нататък?

— Спрете тук.

Дерек слезе, плати и любезно предложи помощта си на Изабел. Когато докосна ръката й, прииска й се да потъне в прегръдките му и да забрави всичко.

„Никога не съм изпитвала подобно чувство. Има нещо особено в Дерек, което ме изважда от релсите. Я се стегни, Изабел!“

Побърза да измъкне ръката си от неговата.

— По-добре да продължим разговора си в ресторанта — каза подчертано сдържано.

Той се усмихна. Тъмните му очи търсеха нейните.

— Добре. И там ще открием, че според звездите, страшно си подхождаме.

Посегна отново към ръката й, но Изабел се отдръпна. Сама не можеше да си обясни, защо избягва докосването му.

На Бродуей цареше оживление. Тълпи от хора се стичаха покрай тях. Беше им трудно да си проправят път.

Дерек пръв влезе във френския ресторант. Изабел понечи да го последва, но се блъсна в гърба му, когато той изведнъж се закова на място. Пред тях група гости на ресторанта обсъждаха със сервитьора избора на маса.

Дерек светкавично изхвръкна навън.

— Какво има? — попита го Изабел с раздразнение.

— По-добре да потърсим друг ресторант. Този тук е препълнен.

— Имаше свободни маси! — възрази тя.

Когато видя нещастната му физиономия, разбра всичко. Опита се да поправи грешката си.

— Всъщност аз не преброих хората пред нас. Те сигурно щяха да заемат доста места. Да потърсим друг локал. И без това не съм много гладна. Какво ще кажеш да отидем при италианците?

„Сигурно е видял цените — беше трогната. — Чул е от някого за този ресторант и е искал да ме изненада с нещо по-специално. Но цифрите върху менюто във фоайето са го уплашили.“

Смръщи чело.

„Но Дерек хвърли ли му поглед въобще? Не погледна ли само групата, която си търсеше маса, преди да се втурне навън? — тръсна глава, за да отпъди съмненията си. — Не, не е възможно Дерек да има вземане-даване с хора, които вечерят в «Ше Сузан».“

Внимателно го наблюдаваше отстрани. Той сякаш не забелязваше тълпата наоколо. Изведнъж се спря, предизвиквайки малко задръстване на тротоара.

— Защо не вървите, по дяволите! Не всички имат толкова време като вас! — чу се заядлив женски глас.

Изабел хвана Дерек за ръката, но той продължаваше да стои и, развеселен, наблюдаваше жената, която го бе нахокала.

— Не трябва да бързате толкова, госпожо. Стресът вреди на здравето.

Силно гримираната дама го погледна с нескрит интерес. Начервените й устни се разтеглиха в широка усмивка.

— За вас бих намерила време, господине — кимна му с подканващ жест. — Ще ме придружите ли? Свободна съм тази вечер.

Изабел побесня. „Ако Дерек продължи да разговаря с тази… особа, ще си тръгна!“ Но той с досада се обърна, погледна я нежно и я хвана под ръка. Продължиха пътя си. На следващия ъгъл имаше малък италиански ресторант. Влязоха и се настаниха в уютно сепаре.

Клатейки глава, Дерек се облегна на стола си.

— Пфу, Ню Йорк е истинско вонящо блато на порока.

— Откъде знаеш този израз? Та той е от средновековието.

Той леко се подсмихна.

— Може би съм малко старомоден. Особено що се отнася до жените.

— Е, при запознанството ни не си пролича — напомни му Изабел иронично. — Въпреки че първата стъпка дойде от моя страна.

— И слава Богу! Много съм щастлив, че те познавам.

Плъзна ръка по масата и хвана дланта й. После бавно докосна пръстите й един по един и я погледна изпитателно. При този безкрайно нежен допир приятни тръпки полазиха по гърба й. Трябваше да се покашля, за да придаде сигурност на гласа си.

— Още не си ми казал коя зодия си?

„Вече съм станала като Хариет“ — надсмя се мислено над себе си.

Дерек отново се взря в нея, сякаш се опитваше да разгадае мислите й.

— Зодия Овен — отвърна най-сетне.

Изабел въздъхна с облекчение.

— О, Овен и козирог си подхождат.

Очите му влюбено заблестяха.

— Знаех си! Ти явно си се занимавала доста сериозно със зодиите.

— Няма начин, ако имаш сестра като моята. Хариет ме зарази със своето суеверие, въпреки че разумът ми се бунтува да преценявам хората според нейните критерии — тя енергично тръсна глава. — Понякога сама не се разбирам. В мен има нещо двойствено.

— Това само те прави по-чаровна — Дерек взе менюто, което сервитьорът остави на масата. — Освен това, всички жени са противоречиви личности. Но аз го намирам за прекрасно — обезоръжаващата му усмивка възпря Изабел, която се готвеше възмутено да възрази.

Тя остави листа на масата.

— Ще си поръчам салата.

— Аз също — реши Дерек.

Не откъсваше очи от нея. Гласът му едва се чуваше, когато заговори:

— Влюбих се в теб, прекрасна Изабел! Моля те, кажи ми, изпитваш ли същите чувства? — пое си дълбоко въздух и очите му потъмняха. — Обичам те! Дай ми шанс да ти докажа любовта си.

Тя се разкъсваше от противоречиви чувства. „Какво да му отговоря? Той ме привлича! Ами Джеймс Уелдън?“ Трябваше да си признае, че за него изобщо не беше се сетила през последните няколко часа.

— Харесвам те, Дерек — произнесе толкова спокойно, колкото й бе възможно.

Дерек не биваше да забележи, колко усилия й струва да скрие огромното си вълнение.

— Харесваш ме? — попита той, разочарован. — Нищо повече?!

Изабел се усмихна колебливо.

— Просто е много рано още. Не съм наясно с чувствата си. Трябва да ми дадеш малко време. Моля те, Дерек — сведе глава и заби поглед в покривката на масата.

— Освен това има…

— Друг мъж — довърши изречението й Дерек. — И той е по-състоятелен от мен. Аз съм просто един дребен неуспял застрахователен агент, когото една жена харесва, но не може да обича. Най-много да ме съжали.

— Не е честно — запротестира тя. — Аз…

— Да, не е честно — повтори Дерек с горчивина. — Не е ли вярно, че жените търсят единствено богати, самоуверени мъже. Не им трябва безпомощен дръвник като мен.

— Дерек! — гласът й беше остър. — Ако продължаваш да говориш така, ще стана и ще си тръгна. Защо мислиш, че седя тук, ако не изпитвам никакви чувства към теб? Харесваш ми! Може би това ще прерасне в нещо по-силно, но сега още не мога да бъда сигурна. Помолих те да ми дадеш малко време. И ако наистина ме обичаш, няма да ти е трудно да ме разбереш. Но трябва да ми повярваш — продължи със сериозен тон, — работата и финансовото ти положение по никакъв начин не биха повлияли на чувствата ми.

Плаха усмивка се появи на лицето му.

— Вярвам ти, Изабел — отвърна й замислен. — Знаеш ли, за всеки е важно да бъде обичан заради самия него, а не заради външния му вид, титлата или положението му.

Изабел се озадачи. Все по-малко го разбираше. „Той не може да се похвали с пари и слава. Ако го обича някоя жена, то наистина ще е заради самия него. И все пак, говори така, сякаш са го предпочитали заради нещо друго…“

— Така-а — каза спокойно, за да поразведри атмосферата, — харесвам те такъв, какъвто си! — нежно му се усмихна. — И мога да призная, че чувството ми към теб се задълбочи. Ти си прекрасен мъж, Дерек, и няма никакво значение, дали печелиш хиляда или сто хиляди долара.

В този момент сервитьорът донесе поръчаните салати, но и двамата нямаха никакъв апетит. Поровиха известно време неохотно в чиниите си. Накрая Изабел решително бутна своята настрана.

— Не ти ли е вкусно? — загрижено я попита Дерек.

— Напротив…

Погледна за момент пълната си чиния, сякаш умуваше, дали трябва да изяде и останалото, а после и неговата салата. Тя също бе почти недокосната. Избухна в смях.

— Какво има? — попита той объркано.

— Както виждам, и на теб не ти е много вкусно. При това салатата е отлична. През цялото време прекалено сериозно разговаряме за чувствата си, а по най-дребните неща можем да познаем, какво изпитваме — взря се право в очите му. — Аз никога нямам апетит, когато съм влюбена…

— Искаш да кажеш… Това означава…

Изабел кимна.

— Да. Всъщност трябваше да съм гладна като вълк. Фактът, че не мога да преглътна и хапка, за мен е доказателство, че изпитвам към теб нещо по-силно, отколкото самата аз предполагам.

Лицето му засия от щастие.

— Изабел, това е прекрасно!

— Дали това е прекрасно, не знам още — сухо отвърна тя. — Това обърква изцяло плановете ми. По начало не съм мислила досега за една сериозна връзка — сви рамене. — Безобидни флиртове — да, но този път чувствата ми са по-различни. Не мога да ги опиша — въздъхна тежко. — Във всеки случай, ти безкрайно ме обърка. И не мога да кажа, дали това е добре.

— Не можеш да си представиш една сериозна връзка с мен, така ли?

— Аз… аз… не знам. Моля те, не ме насилвай, Дерек.

— Мислиш за финансовото положение и кариерата ми, нали? И се притесняваш, че си влюбена в един неудачник? А ако това не е вярно? Ако съвсем не съм беден?

Изабел се намръщи.

— Моля те, бъди сериозен. Явно не си разбрал още, че оценявам човека не според портфейла му — сложи ръка на сърцето си. — От това тук зависи, не от парите! — продължи да говори, сякаш на себе си. — Смешно е, колко старомодна мога да бъда понякога. Мисля обаче, че вътрешно всяка жена разсъждава по този начин, дори да си дава вид на делова и еманципирана.

Дерек въздъхна с облекчение. Едва не бе споменал нещо, което съвсем не искаше да издава. Изабел съвсем навреме го бе прекъснала.

— Радвам се — рече той, поглеждайки я многозначително, — че си старомодна.

— Сестра ми Хариет щеше веднага да каже, че не бива да чета толкова любовни романи, и тогава няма да ми идват такива нелепи мисли.

Дерек отново замислено я погледна.

— Ще ми е интересно да се запозная със сестра ти.

— О, по дяволите! — изтърва се Изабел. — Хариет не може да види мъж, без да започне веднага да флиртува с него. А аз не желая! — отсече тя, изненадана от избухливостта си.

— Ти ревнуваш!

Очите на Дерек заблестяха.

— Не, не ревнувам — възрази тя. — Във всеки случай… Е, може би мъничко.

— Ако някой веднъж се запознае с теб, не би трябвало да погледне друга.

— Много си мил Дерек, но не ти вярвам. Въпреки че, да си призная, не ми е приятна мисълта да изпаднеш във възторг от друга жена. Наистина, защо ли? Та аз те познавам едва от сутринта.

— Но нали съществува и любов от пръв поглед?

— Дерек — отвърна му тихо, — съвсем съм объркана. Моля те, разбери ме. Сега искам да си отида вкъщи. Така ще мога спокойно да премисля всичко.

— Другият? — попита Дерек направо.

— Кой друг? — не разбра Изабел. — А, имаш предвид Джеймс? — поклати глава. — Не, не е това. За него изобщо не съм мислила, откакто съм тук с теб.

— Кога ще се срещнем отново, Изабел?

— Не знам. Позвъни ми.

— Добре. Но отсега трябва да ми обещаеш, че ще те видя утре. Иначе няма да издържа.

Тя го изгледа малко недоверчиво.

— Ще издържиш, Дерек. Ако не ме беше срещнал…

— Но те срещнах — прекъсна я Дерек. — И ако вярваш в звездите, ще признаеш, че това е било предопределено от тях — усмихна се. — Трябваше да живея трийсет и пет години без теб, така че сега не искам и ден да прекарам сам.

Изабел се замисли, опряла брадичка с ръка.

— Какво има? — попита я той и нежно прокара пръст по бузата й.

— Току-що се сетих, че утре вечер съм поканена на парти. Ще те взема, защото там ще намериш поле за изява. Ще внуша на приятелите си, че могат да сключат изгоден договор с теб — хвърли му строг поглед. — Но трябва да се заемеш по-сериозно с изучаването на застрахователното дело. Познатите ми ще се възмутят, ако им представя некомпетентен застрахователен агент.

— Права си, разбира се.

Изабел го погледна подозрително.

Говореше й абсолютно сериозно и все пак прозираше някаква закачлива нотка в тона му?

— Никак ли не си амбициозен? Нали преживяваш от сключването на застрахователни полици?

— Вярно е. Не съм особено амбициозен — призна си той. — Но всичко ще се промени, когато ми се наложи да се грижа за жена.

Изабел се засмя.

— О, много избързваш с плановете си. Първо трябва да се стабилизираш във финансово отношение, а после да създаваш семейство.

— Добре — Дерек се изправи. — Утре ще уча цял ден. Приятелите ти няма да останат разочаровани.

Уреди сметката и излязоха от ресторанта.

— Мога ли да те изпратя до вкъщи? — помоли я, когато спряха до едно такси.

Тя поклати глава.

— Не, Дерек, остави ме сама. Трябва да премисля всичко — вдигна очи към него и топло му се усмихна. — Ще се видим утре вечер. Ела да ме вземеш от галерията. И не забравяй документите!

— Добре — обеща Дерек.

Изабел се качи в таксито. Той стисна още веднъж ръката й. Видя го през задното стъкло, че стои неподвижен, взрян в колата. После го изгуби от погледа си. Въздъхна и се облегна на седалката. Беше малко разочарована, че не бе по-настоятелен да я изпрати и да прекарат вечерта заедно. Терзаеха я съмнения.

„Защо не ме покани в дома си? Та аз още не знам, къде живее. Да не би да е женен? О, не може да бъде. Дерек не е лъжец, дотолкова поне познавам хората. Сигурно живее в някоя мизерна дупка и се срамува да ми я покаже. Е, тогава аз ще предизвикам амбицията в него. Дерек Томсън е всичко друго, но не и глупак. Просто не е намерил още правилния път. Но заедно може и да успеем…“

Изабел влезе в апартамента си и заключи вратата след себе си. Предполагаше, че Хариет още не се е върнала. Тя беше от нощните птици. Прибираше се в ранни зори и спеше до обяд.

Изведнъж долови някакъв странен шум от всекидневната. Някой хълцаше. „Хариет…?“

Рязко отвори вратата. Не се виждаше никой, а шумът продължаваше.

— Хариет? — извика.

— Тук… тук съм… — надигна се сестра й от канапето с подуто от плач лице.

Втурна се към нея и я прегърна през раменете.

— Какво се е случило?

— Този… този… негодник. Вечерта започна толкова хубаво, а после… — не можеше да си поеме дъх тя.

— Джеймс ли имаш предвид? — попита я Изабел.

Хариет я погледна със зачервени очи.

— Кой друг? Не познавам друг мъж в Ню Йорк, освен него. О, той е твой приятел, Изабел. Извинявай, че се намесих в отношенията ви — сведе виновно глава. — Но, струва ми се, че се влюбих. Сърдиш ли се?

Изабел не отговори.

Думите като порой рукнаха от устата на сестра й.

— О, Изабел, не исках да те нараня, повярвай ми. Просто, Джеймс и аз… Не знам. Но той, така или иначе, не ти подхожда. Знаеш — рак и козирог не са един за друг.

— Знам, знам — с досада каза Изабел.

— О, сестричке — Хариет взе ръцете й в своите. — Ама ти още се сърдиш?

— Толкова ли е чудно? Все пак аз първа срещнах Джеймс.

— Но тогава пристигнах и аз.

— О, това не мога да го забравя — отвърна Изабел намусено. — Ти наистина избра „най-подходящия“ момент.

— Не можеш ли да ми простиш? Обичаш ли го?

— Не мога да кажа. Досега просто нямах възможност да изясня чувствата си към него. Никога не бяхме сами.

Хариет я погледна съчувствено.

— Бедната Изабел!

— Остави, няма нищо.

Изабел наля две чаши портокалов сок и седна отново до нея.

— Първо ми разкажи, какво се случи днес. Нали щяхте да ходите в музея?

Хариет подсмръкна.

— Отидохме. Забавлявахме се чудесно. И после… после…

— После отидохте в жилището му, нали? — довърши Изабел.

— Откъде знаеш? — учудено я погледна сестра й.

— Като те познава човек, не е трудно да се отгатне. И тогава звънна Лин и Джеймс веднага хукна, права ли съм?

— Да не си ясновидка?

— Лесно е да се сетя.

— Ооо…

Хариет сви красивите си, изящни ръце в малки юмручета. Лакираните й в червено нокти се забиха в дланите й.

— Никога вече не искам да видя този подлец! Той не знае, какво иска. Не разбирам. След като се е развел с Лин…

— Нали ти беше дошло до гуша от мъже? — вметна Изабел.

— Вярно е — усмихна се тя, — но веднъж може да се направи изключение. Въпреки, че е грозно от моя страна да ти отнема приятеля. Ще ми простиш ли някога? Вече няма и да го погледна. И без това не заслужава! — добави ядосано.

— Гледай си го, ако искаш ден и нощ — отвърна Изабел с пълно безразличие.

— Това означава ли, че вече не го искаш? — Хариет се взря в нея с любопитство.

Тя весело се засмя.

— Да, може и така да се каже. Ако бях мъж обаче, бих се възпротивил две жени да ме поделят като някаква вещ помежду си. Все пак Джеймс трябва да реши, коя от нас желае.

— Той вече е решил — гласът на Хариет трепереше от гняв. — Скоро ще му изпратя поздравителна телеграма по случай повторната му женитба с първата си съпруга. Той още обича тази Лин. А и тя не стои със скръстени ръце — прави всичко, за да си го върне. „Джеймс, скъпи, ръката ме боли. Не можеш ли да дойдеш? Мисля, че е нещо сериозно“ — изимитира предвзетия глас на Лин.

— А, този път била ръката? Тя скоро ще си повреди всички части на тялото — Изабел вдигна рамене. — Впрочем, човешкият скелет има в резерв достатъчно кости.

Хариет се изкиска.

— Как можеш да се шегуваш? Ти сигурно също си се ядосала, когато Джеймс те е зарязал и се е втурнал презглава към Лин.

Изабел изкриви устни.

— В крайна сметка, той е лекар и трябва да помага на всички.

— Но не е единственият в Ню Йорк!

— Но според бившата госпожа Уелдън — най-добрият!

Двете се спогледаха за момент, после избухнаха в неудържим смях.

— О, Изабел… — държеше се Хариет за корема. — Ти наистина имаш странен поглед върху нещата. Понякога ми се иска в такива случаи да съм невъзмутима като теб.

— При случая „Джеймс Уелдън“ нямам никакви проблеми — махна с ръка Изабел. — Хариет, трябва да ти кажа нещо.

— Какво? — попита сестра й с нескрит интерес.

— Влюбих се — призна тя.

Хариет зяпна от учудване.

— Влюбила си се? В мъж?

— Да, в какво друго. В маймуна ли?

Хариет се изкиска.

— Е, понякога няма голяма разлика — изпитателно я изгледа. — Но при теб става мълниеносно. Аз се мислех за жена, която бързо пламва, но в сравнение с теб тлея като мокро дърво. Вчера беше Джеймс Уелдън, днес — някой друг. Интересно, кой ще е утре?

— Не бъди цинична — ядоса се Изабел. — Много добре знаеш, че не си права.

— Не съм убедена, че греша.

Изабел скочи и тръгна към вратата. Хариет изтича след нея и я хвана за ръката.

— Извинявай — усмихна й се виновно. — Съжалявам за това, което надрънках. Да не се караме! Никой мъж на света не заслужава това. Никой! — повтори твърдо.

— Освен един… — замечтано изрече Изабел.

— Какво каза?

Тя махна с ръка.

— Нищо, нищо — седна отново на канапето. — Но си права, че не бива да се караме.

Хариет се настани до нея и я прегърна.

— Разкажи ми за него — подкани я тихо.

— Какво да ти разкажа? — въздъхна Изабел. — Толкова съм объркана, че сама не се разбирам. Та аз го срещнах едва днес. Но никой мъж досега не е будил у мен такива силни чувства… Непрекъснато си представям лицето му. А си мислех, че съм влюбена в Джеймс Уелдън… — продължи замислено. — Заблуждавала съм се. Въобразих си, че е така, защото дълго време бях сама. Не — поклати глава. — Джеймс нищо не означава за мен. И съм щастлива, че ти навреме пристигна. Сега щях да се разкайвам, че съм му се отдала.

— Е, нямаше да е чак толкова лошо — утеши я Хариет с лека ирония в гласа. — Той все пак е интересен мъж. Жената не бива да има само един любовник в живота си.

— Въпреки всичко се радвам, че така се развиха събитията — държеше Изабел на своето. — Ти мислиш по друг начин по този въпрос, но аз съм малко старомодна, нали знаеш — зарея поглед пред себе си. — Сега нещата се развиха така, сякаш такива е трябвало да бъдат.

— Искаш да кажеш, че звездите са се намесили…

— Не знам — прекъсна я Изабел с усмивка. — В живота има много неща, които не могат да се обяснят толкова просто.

— Кажи ми, от коя зодия е твоята нова любов?

— Овен. Доволна ли си? Доколкото знам, подхожда идеално на козирог.

— Спокойно може да се каже — Хариет кимна със задоволство. — Сигурно е много пробивен. Шекспир, Маркс са също овни. Интелигентни мъже, които знаят какво искат.

— Няма голяма прилика с тях — призна Изабел. — Интелигентен е и разбира много от изкуство. Но преуспяващ и амбициозен не е.

— Така ли?! — възкликна Хариет. — Изненадана съм. Един овен страшно държи на престижа си.

Изабел вдигна рамене.

— Как да държи на нещо, което няма?

— Искаш да кажеш, не твоят… твоят… не знам как се казва, е беден неудачник?!

— Казва се Дерек — отвърна тя.

Беше ядосана, защото сестра й произнесе думите, които сама си беше вече помислила.

— И какво като е беден? Само богатите ли мъже трябва да се обичат?

Хариет я погледна така, сякаш току-що е направила сензационно откритие.

— Но… как ще живееш с него, щом няма пари? И при развода няма да получиш нищо?

Изабел не знаеше, да се смее ли или да плаче. „Хариет е непоправима!“

— Все още не мисля за развод — каза рязко и стана. — И за женитба не става въпрос още. За всичко има време. В тези неща не мога да се сравнявам с теб.

— Имаш право — кимна Хариет гордо. — Но аз никога няма да се омъжа вече. Покрай Джеймс разбрах, че е най-разумно да си живея сама, независима от никого… и с любовни авантюри от време на време — добави с копнеж в гласа, — за да не мухлясам съвсем. Но никога повече халка на пръста.

— Ще видим — рече Изабел и й пожела лека нощ.

— Лека нощ, скъпа. Сънувай своя овен.

— Непременно.

Хариет поседя известно време, загледана пред себе си. Изведнъж стана решително, отиде до телефона и навъртя някакъв номер. От другата страна никой не се обади. Ядосана тресна слушалката. Приготви си един голям коктейл.

„Сам си е виновен. Да върви по дяволите с проклетата си Лин. Никога няма да го потърся. Никога!“

 

 

Сутринта Изабел отиде много рано в галерията. Бе спала лошо. Мислите й все се въртяха около Дерек. Непрекъснато виждаше красивото му лице пред себе си и усещаше ръцете му върху кожата си. „Да, влюбена съм в него!“ Чувството, което изпитваше към Дерек бе неописуемо. „Обичам го“ — мислеше си, учудена от самата себе си. Дори Джеймс, по когото бе луда съвсем до скоро, сега и бе абсолютно безразличен. Не изпитваше необходимост въобще да го види повече.

Денят й в галерията обаче беше успешен. Имаше много сполучливи продажби. Катлийн явно бе духом при Паули, защото беше необичайно мълчалива. Този смешен тип й бе повлиял.

Следобед Изабел стана неспокойна.

„Да се върна ли вкъщи, да се преоблека? Но тогава сигурно ще се засека с Хариет, а нямам никакво настроение за разговори с нея. Искам да си мисля само за Дерек, а не да се разсейвам с проблемите на сестра си.“

Огледа се в красивото викторианско огледало, изложено за продан в единия ъгъл. Спортната й рокля беше много шик, но не бе най-подходяща за парти.

„Ще си купя нещо! — реши тя. — Една нова рокля ще повдигне настроението и самочувствието ми.“

Наблизо имаше изискан бутик. Бързо намери това, което търсеше. Цената му я накара дълбоко да си поеме въздух, защото бе пестелива и разумна, като всеки козирог, но все пак го купи.

Доволна се върна в галерията. Докато Катлийн обслужваше клиентите, отиде в кабинета си и се преоблече. Роклята беше прекрасна. А и не беше чак толкова скъпа за плата и модела си. Спокойно можеше да си я позволи, защото клиентът беше взел картината, която Дерек й бе осигурил. „Добра сделка!“ Това беше един вид подарък от него, защото без негова помощ, нищо нямаше да стане.

„Откъде ли намери тази картина? — продължи да се пита Изабел. — Явно има богати познати, които разбират от изкуство, защото много търговии на изящни изкуства са я търсили, и то все безуспешно.“

Малко след шест, когато Катлийн вече си беше тръгнала, дойде Дерек.

— Господи, колко си хубава! — възкликна възхитен. — Роклята ти стои чудесно.

— И на мен ми харесва — Изабел погледна часовника си. — Има още два часа до партито.

„Да го попитам ли къде живее? Може да пийнем в жилището му по чаша кафе?“

— И така, какво ще правим? Партито започва след осем. Ще е смешно да отидем още сега. Ще си помислят, че сме бездомници.

— Да отидем ли да хапнем нещо? — усмихна се Дерек. — По един вкусен хамбургер?

Изабел вдигна ръце като за молитва.

— За Бога, само това не. За хамбургер не искам и да чувам. Но и за салата не съм готова…

— Това означава ли, че все още си влюбена?

Тя сведе глава и бузите й поруменяха.

— Да… — промълви.

— И в кого? — попита Дерек лукаво и бавно пристъпи към нея.

— И още питаш?

Погледна я безмълвно няколко секунди и я привлече към себе си.

— О, Изабел, аз съм най-щастливият мъж на света!

Изабел усети омайващия аромат на парфюма му.

Склони чело на гърдите му. Сърцето му биеше лудо и неравномерно. С върховете на пръстите си нежно загали тила й, а после ги зарови в буйната й коса.

— Изабел, любима, обичам те!

— Аз също те обичам!

Хвана брадичката й и вдигна лицето й. Наведе се и устните му ефирно докоснаха нейните. Изабел усети, как й се подкосяват краката. Силно се притисна до тялото му, сякаш не й бе достатъчна близостта им. Целувката му, в началото плаха и лека, ставаше все по-страстна и дива.

Останала без дъх, Изабел се откъсна от устните му. Дерек продължаваше да я държи в прегръдката си. Тя го погледна право в очите. Стори й се, че потъва в изпълнения му с топла нежност поглед.

— О, Дерек!… — прошепна. — Трябва ли да отидем на партито?

— Разбира се, можем и да не отидем. Но цял ден съм зубрил. Тази вечер бих искал да продам няколко застраховки. Трябва да успея. Плановете ми за бъдещето включват и създаване на семейство.

— Още е много рано… — смутено отвърна Изабел. — Изобщо не мисля засега за женитба.

— Така ли? А пък аз — да! Намерих най-прекрасната жена на света. Не искам да я загубя.

Очите му блестяха самоуверено.

Тя закачливо го перна по носа.

— Не си въобразявай, че съм ти в кърпа вързана. Мъж, който ме обича, трябва постоянно да ме печели. Не съм вещ, която да захвърлят, щом стана непотребна и да ме вадят, когато имат нужда от мен.

— Никога няма да направя такова нещо — каза Дерек сериозно. — Не съм обичал досега жена, така както теб, и никога не бих могъл да обичам друга.

— Бил ли си някога женен?

Той се усмихна.

— Не, мила, не съм стигал дотам. Ти ще си моята първа и последна съпруга.

Изабел засия.

— Ако някой ни чуе, ще ни помисли за луди. Говорим за женитба, а аз още не знам, къде живееш.

— Къде живея ли? — Дерек се замисли.

— Да, все пак трябва да узная адреса ти — нетърпеливо каза тя.

— Да, разбира се… живея в Сентръл Парк.

— Господи, но това е богаташки квартал! — смаяно извика Изабел. — Можеш ли да си го позволиш?

Той се поколеба, после бързо заговори:

— О, имам малка, тъмна мебелирана стаичка. Нищо особено — хвана я за ръката. — Да тръгваме. От много бъбрене, ще закъснеем.

 

 

Партито вървеше успешно. Изабел не предполагаше, че Дерек ще се справи толкова добре.

„Ще стане най-преуспяващият застрахователен агент“ — мислеше си възхитена и ревниво наблюдаваше, как около него се тълпяха жени.

Сюзън, приятелка от ученическите й години, се приближи.

— Къде си се запознала с него? — попита и завистливо погледна към Дерек, който бе заобиколен от дами и оживено им обясняваше нещо. — Той е подлудяващ!

Изабел се усмихна.

— Наистина ли?

— Да — възбудено отвърна Сюзън. — Вече подписах три застрахователни полици при него. Не подозирах, колко отчайващо сме неподсигурени.

— Мислиш ли, че Чарлз няма да има нищо против? Съпругът ти нали е в Европа?

— О, Чарлз — махна пренебрежително с ръка тя. — Може само да се радва, че съм се погрижила за тези неща. Човек трябва да е застрахован срещу всичко. Особено в това време.

— Но Чарлз ще плаща вноските.

Сюзън се намръщи.

— Какво искаш всъщност? Мислех, че Дерек ти е приятел. Бъди доволна, че продава повече.

— Това и правя. Но всеки трябва да купува това, от което наистина има нужда.

В разговора се намеси млад мъж.

— От какво, всъщност, имаме нужда, скъпа моя? — изрече той надуто. — Дори не и от половината на това, което притежаваме. Непретенциозността е много важна.

— О, млъкни, Оливър — отвърна му Сюзън. — Колега е на сина ми — поясни на Изабел. — На тези млади хора им се въртят какви ли не дивотии из главите.

Отегчен, младежът се отдалечи. Отиде до студения бюфет, напълни си догоре една чиния с лакомства и си взе чаша шампанско.

— Май не се е отказал още от здравото хапване — усмихна се Изабел.

— Не, не е — съгласи се приятелката й.

Наведе се към нея и й прошепна на ухото:

— Ако дойде да яде при нас, само като го гледаш, ще се заситиш.

Изабел избухна в смях. Няколко души се извърнаха. Дерек се приближи. Очите му блестяха от възхищение.

— Ти наистина си най-красивата жена тук, Изабел!

— Благодаря.

Тя нежно го погледна и го дари с очарователна усмивка.

— Искаш ли да си вървим? — попита я тихо.

— Да! Ще се измъкнем, без да се сбогуваме.

Хвана я за ръката и я поведе навън. Когато излязоха, я прегърна и я целуна страстно.

— При теб или при мен? — попита между две продължителни целувки.

— Не знам… — промълви Изабел.

— Не може ли да отидем в апартамента ти? — гласът му звучеше настоятелно.

— Сестра ми Хариет сигурно ще е там.

— Ооо! — въздъхна той разочаровано. — Така искам да сме сами!

— Аз също… — прошепна Изабел.

„Защо не предложи да отидем в жилището му? Едва ли ергенската му стая изглежда толкова зле, че да не може да покани една жена.“

Хвърли му предизвикателен поглед. Но Дерек явно не се сещаше. Гледаше замислено пред себе си.

Тя се ядоса.

„Показах му, че го желая, и че искам да сме насаме. Трябва да го оцени. А не да се прави, че се чуди, къде е най-близкият хотел!“

— Ще си взема такси — рече хладно. — Ти можеш до утре да умуваш, къде да продължим вечерта. Ако решиш нещо…

— Скъпа, ние ще бъдем тази нощ заедно! — прекъсна я Дерек.

Изабел се притисна до него. Той я целуна по косата.

— Нека отидем в апартамента ти — каза й възбудено. — Може би сестра ти още я няма!

Тя усети парещия му дъх и въздъхна. Хариет сигурно не беше се върнала, но съществуваше реална опасност да се появи по-късно през нощта. Сети се как й бе сервирала неприятната изненада, когато я бе заварила с Джеймс, но не можеше да предупреди Дерек.

— Добре… — отвърна колебливо. — Да тръгваме. Ще заключа външната врата и ще оставя ключа отвътре.

В таксито седяха мълчаливо един до друг. Сърцето й биеше лудо. Копнееше да докосне Дерек, но в същото време се и боеше. Той сякаш отгатна мислите й. Внимателно се отдръпна и Изабел му бе благодарна. Не бяха обелили и дума, когато колата спря пред дома й. Дерек плати на шофьора и я последва. Тя едва крачеше. Коленете й бяха омекнали. Главата й бе замаяна. Когато вратата се затвори след тях, Дерек я взе в прегръдката си.

— Скъпа — отрони дрезгаво. — Никога не съм желал друга жена толкова силно, колкото теб…

На Изабел й бе трудно да овладее гласа си.

— Ела, ще приготвя по едно питие.

Той се усмихна.

— Не съм жаден, но щом настояваш, да пийнем нещо.

Тръгнаха към дневната. Изабел грижливо бе заключила външната врата. „Ако Хариет дойде, ще трябва първо да звънне. Дано тази да е една от нейните бурни нощи, които завършват в ранни зори.“

Направи два коктейла и подаде единия на Дерек. Без да отпие, глътка, той остави чашата си на масата. Взе нейната и също я положи там. Привлече Изабел към себе си. Благоговейно прокара пръсти по тила й, после по тъмната й, гладка като коприна коса.

— Разкошна е — Дерек махна шнолата, с която бе прибрана.

Тя се разпиля, тежка и пищна, по раменете и гърба й. Дерек зарови лице във великолепието й.

Тръпнеща, Изабел спусна клепки. „Колко е хубаво да усещам близостта му!“

Той я вдигна на ръце и я понесе към спалнята. Затвори вратата с крак след себе си. Внимателно я положи на леглото. Гледаше я в екзалтация.

— Най-после, Изабел! — промълви. — Искам да те имам цялата!

Лежеше пред него, притворила очи. Гърдите й се повдигаха и спускаха от учестеното дишане.

Дерек свали обувките и чорапите й. Прокара език по ходилото, после го плъзна нагоре, но прасеца й. Изабел несъзнателно впи нокти в рамото му, за да овладее невероятната възбуда, която я разтърси.

Успя само да прошепне името му. Езикът му галеше вътрешната страна на бедрата й, а ръцете му не спираха да си играят с набъбналите, твърди зърна на гърдите й. Изабел хвана главата му и я притисна към слабините си.

— Не издържам повече, моля те, моля те!… — горещо шепнеше.

Но Дерек не бързаше. Изпепелена от желание, тя усещаше устните му по цялото си тяло. Той бавно сваляше нейните и своите дрехи. Легна до нея. Изабел усети настойчивостта на желанието му. Плъзна ръка под корема му и пръстите й се сключиха около нетърпеливия му пенис. Притисна се силно към него. Дерек простена. Целуна я жадно и проникна в нея.

Телата им се сляха с лудешка страст и нежност.

Вълната на оргазъма ги заля едновременно…

Изтощени, лежаха един до друг, чувствайки се безкрайно близки.

Изабел си пожела това да продължи вечно.

Дерек я целуна.

— Обичам те, Изабел. Искам да бъдеш моя жена. Моля те! Не мога да си представя живота си без теб.

— Аз също, Дерек. Ще бъдем заедно.

— Чудесно! — възкликна той.

Приповдигна се на лакът и я погледна с любов.

Изабел се усмихна.

— Откъде знаеш ерогенните ми зони?

— Е, не съм толкова неопитен — той се засмя хлапашки. — Един застрахователен агент натрупва много опит в ежедневието си.

Изабел го плесна на шега през устата.

— Ах, ти, развратнико! Трябва да продаваш застрахователни полици, а не да прелъстяваш невинни жени.

Дерек направи комично виновна физиономия, но после заговори сериозно.

— От утре ще осъществявам толкова сделки, че скоро ще можем да си купим вила.

— Не е нужно — отвърна Изабел. — Имаме галерията. Тя ни стига да живеем нормално и двамата. Можеш да зарежеш работата си и да се занимаваш като мен с изкуство.

— Изабел… — гласът му изведнъж се промени.

— Какво има?

— Трябва да ти призная нещо.

— Нещо лошо?

Той вдигна безпомощно рамене.

— Не знам как ще го възприемеш…

Изабел решително се изправи.

— Е, щом е сериозно, ще трябва да се подкрепим. Питиетата ни са още на масата. Освен това ми се пуши…

Дерек въздъхна с облекчение.

Тя си облече халата, а на него подаде хавлията за баня. Отидоха във всекидневната. Изабел си запали цигара, всмукна дима с наслада и го подкани:

— Разказвай.

Дерек си пое дълбоко въздух.

— Не знам откъде да започна — поколеба се малко. — Но…

На вратата се позвъни.

— По дяволите! — изруга Изабел и погледна прозрачния си халат.

— Сигурно е Хариет. Ще си метна нещо отгоре. И ти имаш нужда.

Отново се позвъни. Настоятелно.

— Господи, какво ли означава това? — мърмореше, докато вървеше по коридора. — Сега ще отворя. Идвам, Хариет.

Звъненето секна.

Набързо се облече. Дерек също бе готов. Влезе в дневната, седна, кръстоса крака и даже отпи от коктейла си.

— Е, сега вече мога да се запозная със сестра ти — важно се усмихна. — Тя трябва да запомни бъдещия си зет като джентълмен, а не в къса хавлийка за баня.

Изабел изтича в антрето и отвори със замах входната врата.

— Хариет… — тя се стъписа. — О, Джеймс, извинявай, не те очаквах.

— Мога ли да вляза? Трябва да говоря с теб.

— Аз… аз… не съм сама.

— Важно е, Изабел, наистина.

— Добър вечер.

Дерек, заинтригуван от мъжкия глас, се бе появил на вратата.

— Добър вечер — отвърна Джеймс Уелдън разсеяно.

„Май не го вълнува фактът, че съм с мъж. Не е много влюбен в мен, иначе щеше да ревнува“ — помисли си Изабел.

— Търся Хариет — въздъхна той.

От гласа му лъхаше безпомощност, отчаяние и нещо като последна надежда. Но тя угасна, когато Изабел му обясни, че сестра й я няма.

Джеймс нервно прокара пръсти през косата си.

— Къде може да е, по дяволите? Цял ден я търся.

— Ако се появи ще й предадем, че я чакате — обади се Дерек.

Едва сега сякаш Джеймс осъзна, че освен Изабел има още някой.

Смаян го погледна.

— О, мистър Томсън. Добър вечер. Не ви забелязах.

— Разбрах — отвърна Дерек с широка усмивка.

Изабел гледаше ту единия, ту другия.

— Господата се познават?

— Та кой не познава Дерек Томсън?

Тя съвсем се обърка.

— Какво означава всичко това?

— Мистър Томсън е един от най-богатите мъже в Ню Йорк. Освен това е известен колекционер на предмети на изящното изкуство — нервно й поясни Джеймс. — Но ти нима не знаеш всичко това?!

За миг дъхът и секна.

— Ти… ти… не си застрахователен агент.

Дерек отклони погледа си.

— Не, Изабел — отвърна тихо. — Извинявай, но тъкмо щях да ти кажа всичко, когато…

— Аз трябва да тръгвам — съкрушен рече Джеймс, без да разбира нищо. — Ако се обади Хариет, предай й, че съм я търсил.

— Добре, добре — промълви Изабел и продължи втренчено да се взира в Дерек.

— А сега искам да чуя цялата истина!