Ким Стюарт
Дерек (3)

III

Когато стана на другата сутрин, Хариет още спеше. Без да я буди, бързо закуси и излезе. На път за галерията рой мисли се въртяха в главата й.

„Как да разбирам държанието на Хариет снощи? Дали иска да ми отнеме Джеймс? Но аз имам ли изобщо връзка с този мъж? Едва от вчера го познавам! А бях готова да легна с него. При това не съм такъв тип! Искам нещо повече!“

Усмихна се на себе си. „Хариет ще припише това на зодията ми.“ Трябваше да признае, че много съществени неща я деляха от сестра й. Но се съмняваше, че причината е в разположението на звездите.

Въпреки, че бяха толкова различни, все пак бяха силно привързани една към друга. Още като деца често се караха, но и бързо се сдобряваха. Понякога Хариет изглеждаше малко високомерна и цинична, но всъщност дълбоко в себе си беше мила и добра.

Обичаше лукса и парите. Влюбваше се често и силно, но чувствата й никога не бяха много трайни. Бързо й омръзваше всичко, докато Изабел успяваше да бъде целенасочена във всяко отношение. Именно това качество у нея Хариет заклеймяваше като скучно.

Сестра й изобщо не можеше да разбере, защо се занимава с галерията. Нали имаше достатъчно пари. Освен това много мъже биха били щастливи да сложат в краката на една красива жена любовта и състоянието си. След всеки от поредните й разводи, имуществото на Хариет нарастваше.

„Тя можеше да се настани и в хотел — мислеше си Изабел, докато излизаше от метрото, — но всеки престой в Ню Йорк прекарва при мен. Странно, че още не се е омъжила за някого от този град, въпреки че с удоволствие би живяла тук — сбърчи чело. — Хариет със сигурност няма да остане дълго сама. Скоро ще се появи съпруг номер шест. Но това не трябва да е Джеймс Уелдън!“

Припомни си нежните му ръце, устните му — жадни и ненаситни — и потръпна. Толкова силно я бе завладял споменът за снощната любовна игра, че за малко да подмине собствения си магазин.

 

 

Влезе в галерията. Катлийн бе вече тук и почистваше изложените предмети от праха. Тя вяло поздрави шефката си. Изабел учудено я погледна. Явно нещо се бе случило.

— Какво става с теб?

Момичето не отговори. Продължаваше да бърше една статуетка в левия ъгъл на помещението.

„Какъв ужасен предмет — помисли си Изабел, както винаги, когато видеше тази смешна, неразбираема, телена фигура. — Трябва да съм била сляпа, когато съм я купувала. Никога не съм се прекарвала така. Кога ли ще се реша да изхвърля това нещо? Но пък може и да дойде някой клиент и да купи тази проклета статуя, направена явно в състояние на пълно умопомрачение.“

— Какво има? — повторно попита.

Катлийн лъскаше упорито широката тел, която трябваше да представлява главата на фигурата.

Погледна я занесено.

— Влюбих се! — пропя изведнъж и подскочи от радост.

— Нищо ново под слънцето — рече Изабел сухо.

— Напротив — настоя Катлийн. — Този път срещнах голямата си любов.

— Добре, щом така смяташ — Изабел се обърна и тръгна към кабинета си. — Желая ти много щастие. Ако благоволиш, можеш някой път да ме запознаеш с този „мъж-мечта“. Търсил ли ме е някой?

Трябваше да повтори няколко пъти въпроса си, докато Катлийн отреагира.

— Да, доктор Уелдън звъня. И то два пъти.

— Тогава пак ще звънне.

Престори се на безразлична, въпреки че сърцето й щеше да се пръсне.

Кати поклати глава.

— Знаеш ли, пропускаш най-хубавото от живота, като прекарваш нощите си сама.

— Откъде знаеш, че съм спала сама?

— В противен случай щяхте да закусите заедно, и той нямаше толкова рано сутринта да звъни на пожар.

— Това си е моя работа. Не се тревожи за личния ми живот. Всичко е наред.

— Дано! — загрижено отвърна Катлийн и въздъхна.

После отново се залови за работа.

Изабел тъкмо бе седнала зад бюрото си, когато телефонът звънна. Понечи веднага да вдигне слушалката, но в последния момент се спря и изчака малко. „Джеймс не трябва да си мисли, че седя до апарата и само чакам да ми се обади.“

Но не беше Джеймс.

— Здравей, Изабел — прозвуча бодрият глас на Хариет. — Изобщо не съм усетила, кога си излязла.

— Не исках да те будя.

— Колко мило от твоя страна — Хариет бе трогната. — Ей, още ли се сърдиш за снощи? — попита тихо.

— Няма нищо — отвърна Изабел великодушно.

— Ти си чудесна сестра! Знаеш, че те обичам, нищо, че сме толкова различни.

— Мисля, че това е всъщност причината да се обичаме — каза Изабел сухо.

— Сигурно си права — Хариет дълбоко си пое въздух. — Знаеш ли, този Джеймс Уелдън наистина е симпатяга. Жалко, че е Рак…

Изабел се изсмя.

— Ти си полудяла. Не можеш да преценяваш един човек според зодията му. Това е лудост!

— Напротив — рече наставнически Хариет. — Така че остави този мъж. Козирог и Рак просто не си подхождат.

Изабел искаше да възрази, но сестра й не й даде възможност.

— В края на краищата, сама ще се убедиш. Няма повече да обеля и дума по този въпрос.

— Надявам се.

— Разбрано! Но аз всъщност не се обадих затова. Исках да те питам, дали си свободна днес следобед. Можем да се пошляем малко и да напазаруваме.

— Не, заета съм.

— А вечерта?

— Не знам още.

Изабел си мислеше за Джеймс. „Може би ще се срещнем…“

— Днес ще трябва да се забавляваш сама. А утре съм на твое разположение.

— Окей. Приятен ден — отвърна й Хариет без следа от обида.

Тъкмо бе оставила слушалката, когато Джеймс звънна.

Гласът му пробуди в нея спомена за нежностите в таксито и леглото й. „Как бих искала сега да съм в прегръдките му и да достигна върховното удоволствие, до което бях толкова близо…“

— Съжалявам за снощи — каза той. — Вечерта ни се провали. Получи се страхотен гаф.

— Вярно е… — измънка Изабел.

Трудно й бе да придаде достатъчна твърдост на интонацията си — толкова бе възбудена.

— Искаш ли да се срещнем тази вечер? — попита Джеймс с нескрит копнеж.

— Да.

— Да вечеряме някъде?

— Не, скъпи. Имам чувството, че никога няма да огладнея, когато съм с теб — засмя се тя.

— Добре… тогава можем да отидем в моя апартамент.

— Добра идея.

— Ще мина да те взема от галерията с такси. Кога?

— Да кажем в шест.

— Обаче нито минута по-късно! Не можеш да си представиш, как те желая, Изабел!

— Аз също. Довиждане, скъпи…

Потръпна. „Боже, защо сега не е вече шест! Най-сетне да го видя, да лежа в прегръдките му… Сигурно ще прекараме фантастична нощ. Просто трябва!“

 

 

Към пет следобед Изабел стана неспокойна и непрекъснато гледаше часовника. Освободи Катлийн, защото нямаше особена полза от нея — беше ужасно разсеяна.

Тъкмо оправи грима си и пристигна Джеймс. Носеше огромен букет рози. Привлече я към себе си. Когато усети устните му върху своите, обхвана я отново онова сладко усещане за слабост. Искаше й се да е някъде сама с него и да не мисли за нищо друго, освен за любов.

— Да тръгваме — прошепна в ухото й той, сякаш бе прочел мислите й.

Когато обаче ласките му станаха по-дръзки, Изабел започна да се съпротивлява през смях.

— Днес ще почакаме, докато останем само двамата. Не искам зрители.

— Как е сестра ти? — заинтересува се Джеймс. — Съвзе ли се след вчерашната изненада?

— О, Хариет успешно се е справяла и с по-тежки ситуации. За разлика от нейния живот, моят досега протичаше почти като в манастир.

— Е, това ще се промени — каза той нежно и я целуна.

Спряха пред сградата, където се намираше жилището му. Галантно й подаде ръка, за да излезе от таксито и плати на шофьора. Изабел го чакаше на тротоара. С грациозно движение отметна дългите си черни коси. Днес ги бе разпуснала. Един одобрителен поглед от страна на Джеймс й показа, че изглежда чудесно.

Изкачиха се с асансьора на неговия етаж. Когато влязоха в апартамента, тя любопитно се заоглежда.

За ергенско жилище беше учудващо подреден. Дори прекалено. Малко тягостно и скучно. Сети се за думите на Хариет: „Мъжът от зодия Рак е педантичен и изключителен домашар“.

Засмя се тихо. Джеймс объркано я погледна.

— Какво има?

— О, нищо…

— Искаш ли едно питие?

— С удоволствие. Да донеса ли шейкъра от кухнята?

— Не, остави на мен — той се потупа по гърдите. — При мен всяко нещо е винаги на мястото си. Така си спестявам дългото търсене. Не можеш да си представиш, колко ядове си имам с жената, която съм наел да чисти. Госпожа Уилдър е много усърдна, но тя просто не може да разбере, че чашите и чиниите трябва да стоят с точност до сантиметър на старите си места.

— Аз също не мога да го проумея — усмихна се Изабел.

Погледна я изненадан.

— Как така? Животът трябва да се планира.

Тя вдигна рамене.

— Не знам. Не е ли страшно скучно? Мисля, че малко импулсивност прави живота по-интересен и приятен.

— Ти говориш за хаос — възмути се Джеймс.

— Не, нямах това предвид — въздъхна Изабел.

„Наистина ли е такъв? Сигурно, иначе нямаше вчера да ме прелъсти. Изглежда е имал план.“

Следващите му думи потвърдиха опасенията й.

— Дълго време копнях за жена — призна той и я привлече към себе си. — Иначе не е в мой стил да флиртувам с първата срещната. Но ти толкова много ми хареса от пръв поглед, че не можех да направя друго.

Изабел се отдръпна.

— Виждаш ли — каза сухо. — Животът може да бъде хубав и без планове.

— Сигурно си права — съгласи се Джеймс привидно, но тя усети по тона му, че не възприема думите й сериозно.

Изабел отново въздъхна тежко.

— Какво има? — попита я той загрижено. — Не се ли чувстваш добре.

Изабел се изсмя иронично.

— Няма ли да извадиш стетоскопа?

Джеймс се обиди.

— Не е почтено от твоя страна. Никога не съм изтъквал професията си.

— Само в началото на нашето запознанство. Спомняш ли си как ме критикуваше за обувките?

Джеймс погледна краката й и установи, че днес носеше мокасини.

— Поне си си извлякла поука — със задоволство отбеляза той.

— И това ти харесва?

Усети иронията в гласа й и не отговори. За да наруши неловкото мълчание, Изабел го подсети за питието. Джеймс хукна да донесе шейкъра от „точно определеното му място“.

Тя се наведа към грамофона и запрехвърля плочите. Извади една и я пусна. Джеймс пристигна с питиетата.

— Откъде знаеш, че тази е любимата ми плоча?

— И на мен ми е любима.

Под нежните звуци на блуса Изабел се притисна към него. Усети ръцете му да се плъзгат по тялото й. Простена от възбуда. С нежно, безкрайно бавно движение той замилва тила й и зарови пръсти в косата й.

Тези ласки толкова я възпламениха, че за малко да изтърве чашата. Заизвива сластно главата си, за да усеща по-добре дланите му.

— Това е ерогенната ми зона… — прошепна и притвори очи.

— Знам, при почти всички жени е така — тихо й отвърна Джеймс.

Думите й подействаха като студен душ. „Не може да бъде!“

— Нервните окончания в областта на шийните прешлени… — подхвана той, но в този момент телефонът звънна.

Изабел се отпусна на канапето задъхана и си запали цигара. „Професионализмът и деловитостта сигурно са ценни качества. Но има мигове, в които един мъж трябва да замълчи. Един такъв момент току-що отмина.“

Отърси се от тези мисли, кога го чу разтревожения глас на Джеймс:

— Имаш ли болки?

Пронизителен женски сопран крещеше така, че мембраната на слушалката всяка секунда можеше да се пукне.

— О, Джеймс! Мисля, че костта е счупена! — дамата се поколеба за малко и продължи с тон, нетърпящ възражение: — Не съм много сигурна, но ти трябва веднага да дойдеш, разбра ли?

— Лин — привидно спокойно отвърна той, — има достатъчно други лекари в Ню Йорк. И всеки от тях може да се справи с една счупена кост. Освен това, ще бъде по-разумно, ако отидеш в болницата. Кракът навярно трябва да се прегледа на рентген.

Изабел усети растящото му раздразнение. Направи й знак с ръка, да си пийне от мартинито. Тя отпи голяма глътка.

„Доктор Джеймс Уелдън явно не е чак толкова самотен. Тази дама изглежда живо се интересува от него.“

— О, Джеймс — прозвуча отново от слушалката. — Няма по-добър лекар от теб, знаеш го много добре. Искам само да ме прегледаш. Трябва незабавно да дойдеш! Кракът ми отича.

Джеймс отчаяно погледна към Изабел.

— Добре, ще дойда. През това време си прави студени компреси.

Затвори телефона и се усмихна виновно.

— Бившата ми жена — въздъхна тежко. — Счупила си е крака или го е навехнала. Трябва да отида да я прегледам.

Изабел присви очи.

— Тя има ли осигуровка?

— Има, но не се доверява на никой друг лекар. Когато й се случи нещо, все аз трябва да я лекувам.

— Още е привързана към теб, нали?

— Да, още.

— Тогава защо се разведохте? — гласът й прозвуча по-остро, отколкото й се искаше.

— Ревнуваш ли?

— Трябва ли?

— Подиграваш се с мен.

Изабел стана сериозна. Остави чашата си на масата и се изправи.

— Не, Джеймс, не ти се подигравам — отвърна му спокойно и твърдо. — Просто не виждам причина да ме върнеш вкъщи и да хукнеш да преглеждаш счупения уж крак на жена си, докато в Ню Йорк има хиляди лекари, крито може би не са толкова добри… колкото теб, но все пак, донякъде, ще се справят.

Джеймс стисна устни, без да каже нищо.

Тя посегна за чантата си.

— Изглежда, приемаш много насериозно лекарските си задължения. Ще те препоръчам на всичките си познати. Човек винаги има нужда от един добър ортопед. А аз току-що разбрах, че ти си един от най-добрите, които човечеството някога е имало.

Искаше веднага да излезе, но Джеймс пристъпи към нея и я хвана здраво за ръката.

— Изабел, почакай, няма нужда да си тръгваш. Ще се върна бързо. Можеш да ме почакаш тук.

— Не, благодаря — студено му отвърна. — Не искам да преча на професионалните ти ангажименти. Побързай, кракът на жена ти сигурно вече много се е подул. Ако се забавиш, може и да се пръсне.

„Какво търся аз още тук?!“ Взе якето си и изхвръкна от апартамента.

Няколко секунди Джеймс стоя неподвижен и втренчен във вратата.

Пое си дълбоко въздух, взе лекарката си чанта и тръгна към асансьора.

Когато излезе на улицата, нямаше и следа от Изабел.