Ким Стюарт
Дерек (2)

II

Плати на шофьора и погледна часовника си. Вече беше девет без петнайсет. Присви ядосано устни. „Сама съм си виновна.“

Влезе в ресторанта и се огледа. Нямаше и следа от Джеймс Уелдън. „Не ме е дочакал!“ Поколеба се за миг и разочарована се обърна, готова да си тръгне. В този момент към нея се приближи един сервитьор.

— Мис Картър?

Изабел кимна озадачена.

— Доктор Уелдън ви очаква. Последвайте ме, ако обичате.

Въведе я в малка изискана зала. Джеймс Уелдън се изправи, когато тя влезе, и пристъпи към нея с протегнати ръце.

— Изабел! Толкова се радвам, че дойдохте!

— Защо сте седнал тук?

— За да не ни притеснява никой. Другите зали са за празненства, тук ще сме съвсем сами и ще можем да вечеряме и разговаряме на спокойствие.

Изабел усети, как ръцете й се разтрепериха. „Сама с Джеймс Уелдън! Не мечтаех ли точно за това от няколко часа насам?“

Той поръча шампанско и я попита какво предпочита за вечеря. Всъщност, съвсем не беше гладна. Неговото присъствие будеше у нея по-различни желания. Поръча си само салата, а Джеймс си избра стек.

Когато им сервираха и двамата неохотно зачовъркаха в чиниите си.

Изведнъж Уелдън остави вилицата си, взе ръката на Изабел и стисна нежно пръстите й. Тя имаше чувството, че ще потъне в пламтящия му поглед.

— Изабел — прошепна й, — едва не полудях, докато те чаках! Вече си мислех, че няма да дойдеш!

Сърцето й заби лудо.

— Аз… аз имах малко работа.

— Какво толкова спешно трябваше да свършиш? — запита Джеймс с недоверчива усмивка.

— Вече няма значение — отвърна му уклончиво.

Не беше необходимо да знае, че нарочно го бе накарала да чака.

Той отмести чинията си и запали цигара. Замислен, гледаше как димът се извива нагоре.

Изабел отпи от шампанското. Притвори очи леко замаяна и се отпусна. „Какво предизвиква това приятно усещане — шампанското или присъствието на този красив мъж?“

Като ехо достигна до ушите й гласът му:

— Изабел, знаеш ли… Влюбих се в теб от пръв поглед.

Тя го погледна смаяна. „Джеймс ми прави любовно признание!“

— Всъщност, имах намерение да купя само една картина от твоята галерия, не се оставих да ме придумаш да украся приемната си с повече платна.

— Не съм настоявала! — възрази Изабел. — Ти сам пожела.

— Да, защото не знаех, как по друг начин да се сближа с теб. Тогава реших, че ако ти направя изгодна поръчка, ще мога да те помоля да дойдеш в кабинета ми. Трябваше да измисля някакъв предлог, за да бъда по-дълго с теб.

— Така или иначе, щях да дойда, дори да не беше купил нищо — призна Изабел.

— Искаш да кажеш, че отвръщаш на чувствата ми?

Тя тихо се засмя.

— О, не, не ме разбра. Не мога да твърдя, че отвръщам на чувствата ти. Просто и аз имах желание да те опозная по-отблизо.

— Важното е, че желанията ни съвпадат! Не можеш да си представиш, какво щастие е за мен да чуя тези думи.

Джеймс се изправи, заобиколи масата и застана зад стола й. Сложи длани на раменете й и се наведе към нея. Изабел усещаше парещия му дъх. Обзе я особено опияняващо чувство.

— Джеймс! О, Джеймс!

Той простена тихо. Целуна я по косите.

— Каква прекрасна коса имаш! И как ухае!

— От шампоана е — засмя се Изабел и по този начин стопи напрежението.

В следващия момент се появи сервитьорът.

— Имате ли нужда от нещо?

Джеймс трепна, но не отдръпна ръцете си.

— Благодаря, не желаем нищо повече — в гласа му прозвуча сподавен гняв.

— С удоволствие бих изпила един тоник.

Изабел се подразни, че дори не я попита, преди да отпрати сервитьора.

— Извинявай. Разбира се, трябваше да се съобразя с теб. Понякога наистина реагирам много бавно.

— Дано не ти се случва по време на операция — отвърна му сухо. Би могло да има доста неприятни последици.

— Когато съм на работа, никакви чувства не ме вълнуват. Но в твое присъствие сърцето ми започва да бие лудо и не мога да си обясня защо?

— Сърцето е мускул. Като лекар би трябвало да познаваш функциите му.

Джеймс обхвана раменете й и така силно я притисна, че тя тихо извика!

— Ти си същински малък дявол! Не съм подозирал, че можеш да бъдеш толкова злъчна.

— Всъщност, какво знаеш за мен?

— Признавам си, не много. Но знам едно — искам да науча всичко за теб.

— Не съм сигурна, че желая същото — каза замислено Изабел.

— Да, разбирам. Повечето жени искат да бъдат тайнствени и не позволяват на никой мъж да ги разгадае — Джеймс тихо се засмя. — Ако ти обещая да не любопитствам, ще останеш ли с мен тази нощ? — целуна я по шията.

Тя почувства, как по тялото й премина вълна на възбуда. „Ако не спре веднага, ще припадна!“ Толкова силно го желаеше! Просто не можеше да не приеме предложението му, въпреки че й беше ясно, какво ще се случи, ако влезе в апартамента му.

— Да идем у нас… — промълви.

— Разбира се, щом искаш — отвърна Джеймс с дрезгав глас. — Само, моля те, нека побързаме. Не мога да издържам повече. Искам да те целувам, да те държа в прегръдките си… А тук всеки момент ще се появи онзи нахален келнер.

Изабел се усмихна.

— Хайде да тръгваме — прошепна прелъстително. — Късно е вече.

Той бързо плати сметката и напуснаха ресторанта.

 

 

В таксито Джеймс я прегърна през раменете, а тя склони глава на гърдите му. Известно време и двамата мълчаха. През прозореца пробягваха светлините на Манхатън. Беше й приятно да усеща допира на бедрото му до своето. Изведнъж той я хвана за брадичката и бавно обърна лицето й към себе си. Отначало целувката му бе нежна и лека, но постепенно ставаше все по-страстна. Ръката му се плъзна към гърдите й. Изабел затаи дъх и неволно простена, силно възбудена от това докосване.

„Шофьорът! — сепна се тя. — Дали не ни наблюдава?“. Но емоциите замъглиха притесненията й. С готовност разтвори устни.

Лудата игра на езика му отново предизвика у нея сладостни тръпки. Притисна се още по-плътно до тялото му. С тих вопъл Джеймс хвана ръката й и я постави на коляното си. Изабел прокара длан нагоре по мускулестото му бедро и усети твърдия напор на възбудената му мъжка плът.

Джеймс загали нежно гърдите й, докато зърната им набъбнаха и се вирнаха с готовност под тънката й блузка. Изабел леко се свлече на седалката и притегли ръката му към корема си. Пръстите му се спуснаха бавно надолу и се шмугнаха между бедрата й.

И двамата не бяха забелязали, че таксито е спряло.

— Пристигнахме — стресна ги невъзмутимият глас на шофьора.

Изабел трепна, оправи роклята си и се огледа объркана. „Господи, съвсем съм си загубила ума! Какво ще си помислят за мен?“

Джеймс овладя положението — остави на мъжа пет долара бакшиш, излезе от колата и й помогна да слезе. Без да го е грижа за хората от улицата, хвана я за ръка и я повлече след себе си към близката сграда.

— Спри! — засмя се Изабел. — Живея в съседната къща.

Той се закова на място. Поклати глава — трябваше му време да осмисли думите й.

— Какво ти става? Да не си откачил?

Погледна я сластно.

— Не е никак чудно, че съм в такова състояние — прошепна в ухото й. — Полудял съм от желание по теб.

Покрай тях мина възрастна двойка. Жената направи кисела гримаса, а мъжът вдигна рамене разбиращо.

Джеймс им намигна и двамата с Изабел се затичаха към входа на дома й. Втурнаха се нагоре по стълбите. Беше й трудно да го следва. Едва в асансьора успя да си поеме дъх.

— На кой етаж живееш?

— На осмия.

Той натисна бутона. Докато кабината се издигаше нагоре, грабна Изабел в прегръдката си и я зацелува диво и страстно. Вратата отдавна се беше отворила, а те все още стояха плътно притиснати.

— Нека не прозвучи нахално — прекъсна ги весел женски глас, — но ще ви бъда благодарна, ако ми позволите да ползвам асансьора. Направете ми малко място и аз ще се кача, а вие можете да продължите. Изглежда, ви е трудно да се разделите.

Изабел сведе очи, смутена, че така открито бе показала възбудата си. Все пак, не беше родена в свободомислещия Ню Йорк, а в малко провинциално градче в Средния Запад.

Измъкнаха се бързо под любопитния поглед на възрастната дама. Ръцете на Изабел така трепереха, че не можеше да улучи ключалката. Джеймс нетърпеливо измъкна ключа от пръстите й и отвори.

— Виждаш ли, ние мъжете сме по-сръчни.

— Ако бях на твое място, нямаше да кажа подобно нещо точно сега — предизвикателно отвърна тя. — Ще видиш ти, като те оставя сам с всичките ти „сръчности“.

Джеймс се разсмя гръмогласно.

— Вярно е — държиш ме изцяло в ръцете си. Без теб съм безпомощен, като малко дете.

Отново я притегли жадно към себе си и впи устни в нейните.

— О, Изабел, безумно те желая!

Тя му се усмихна прелъстително.

— Аз също. Но защо да бързаме? Цялата нощ е пред нас. Какво ще кажеш за едно питие?

Неохотно я освободи от прегръдката си.

— Ако обещаеш да ме разпалиш след това с нещо по-различно от леденостудено мартини, съм съгласен.

— Окей. Значи, искаш мартини. Със или без маслина?

Влязоха в малкото антре.

Джеймс не й отговори.

Раздразнена, тя го погледна.

— Със или без… — започна, но замълча, забелязала алчния му поглед.

Хвана дланта му и го повлече към хола.

— Наистина имаш нужда от едно студено питие — отбеляза пътьом. — Вече съвсем не можеш да се контролираш.

— Права си, не мога да се сдържам — Джеймс я взе на ръце. — Прекрасна си!…

— Вратата… — напомни му задъхано Изабел.

Без да се обръща, той затвори с крак.

Мина й през ум, че трябва и да заключат, но страстта замъгли мислите й.

— Къде е спалнята? — изхриптя Джеймс.

Посочи му втората врата вдясно. Той я внесе и отново затвори с крак след себе си.

— Щяхме да пием мартини… — промълви Изабел.

— По-късно — нетърпеливо отвърна Джеймс и я положи внимателно на леглото.

Седна до нея и се вгледа в лицето й.

— Колко си красива!

Наведе се и я целуна по шията.

При допира на устните му възбудата отново я завладя. Той несръчно се опита да разкопчее роклята й. Мъничките перлени копчета очевидно го затрудняваха. Изабел отмести ръцете му и със замах разтвори скрития цип.

— Това е подло! — възкликна Джеймс.

— Копчетата са само украса — каза тя през смях.

— Откъде да знае един мъж подобно нещо? Ще се оплача от дизайнерите. За в бъдеще при кроенето на дамско облекло трябва да се имат предвид и ситуации като тази.

Изабел безмълвно смъкна горната част на роклята си. Очите му се разшириха, когато видя съвършено оформените й гърди, и съвсем забрави за недоволствата си от модната индустрия.

— Фантастично! — възкликна и зарови лице между тях.

Дъхът му пареше кожата й. Възбудата й бе неизмерима. Мислите й се замъглиха. Конвулсивно присви колене и изопна гърба си.

Той трескаво дръпна роклята й надолу по бедрата. Изабел му помагаше да я съблече. Остана само по бикини. Ръцете му жадно се плъзнаха по кадифената кожа на корема й и се спряха на венериния й хълм. Тя леко повдигна таза си, за да ги усети по-плътно. Ласките му бяха истинска наслада. Малко след това езикът на Джеймс последва пръстите му.

„Господи, ще припадна!“ — беше последната й съзнателна мисъл.

Джеймс бавно се изправи и започна да изхлузва ризата си. Погледът на Изабел бе прикован върху издутината на панталона му.

Той тъкмо сваляше ципа, когато вратата на спалнята се отвори.

Ужасена, Изабел извика и дръпна завивката, за да прикрие голото си тяло.

— О, извинете, май попречих…

— Хариет! — изкрещя Изабел.

Джеймс гледаше непознатата вцепенен.

Тя намигна и дискретно затвори.

— Сестра ми — въздъхна Изабел и скръсти ръце на тила си.

Като видя, че той не реагира, а продължава втренчено да се взира във вратата, стана и посегна за дрехите си.

— Трябва да отидем при нея — облече се бързо и го подкани. — Хайде, ела.

Джеймс я изгледа така, сякаш я виждаше за първи път.

— Но… но… — запъна се, неспособен да каже нещо повече.

— Пристигнала е сестра ми Хариет — обясни му тя. — От време на време ми идва на гости. За съжаление… — добави.

— Но… — повтори Джеймс и остана с отворена уста.

— Разбираш, че не можем да продължим. Трябва да отидем във всекидневната и да поздравим Хариет. И двамата имаме нужда от едно питие — Изабел едва сдържа раздразнението си.

Той най-после се опомни. С треперещи пръсти затвори ципа на панталона си и навлече ризата. Изабел вече беше отишла в другата стая.

Хариет си правеше коктейл на малкия барплот. Когато чу стъпките на сестра си, обърна се и я погледна лукаво.

— Съжалявам — вдигна рамене. — Май се появих в най-неподходящия момент.

— Нима? — Изабел беше бясна. — Не можа ли да звъннеш?

— Представи си, звъннах! Три пъти! Отвътре нищо не се чуваше и помислих, че те няма. Но входната врата не беше заключена и влязох. Реших да си оставя багажа в спалнята, и когато отворих…

— Ах, така ли? — Изабел сложи ръце на кръста си. В следващия момент забеляза заинтригувания поглед на Хариет, насочен към вратата.

— Добър вечер. Може ли да се представя? Името ми е Джеймс Уелдън.

— Добър вечер — отвърна Хариет с лека насмешка.

— Приятно ми е, Хариет Доналдсън, сестра съм на Изабел.

— Ами… — Джеймс не знаеше какво да каже.

— Да пийнем нещо — предложи делово Изабел, за да го измъкне от неудобното положение.

— Добра идея — възкликна Джеймс с облекчение.

Тя приготви три мартинита.

— Отдавна ли познавате Изабел? — поде Хариет.

— Ами, не много отдавна… — отвърна Джеймс.

— Теб какво те засяга! — сряза я Изабел.

Тя се усмихна иронично.

— Нищо, разбира се. Но, скъпа, доколкото те познавам, стигаш до интимни контакти с някого, едва след като си го познавала с години — обърна се към Джеймс.

— Изабел е козирог, имайте го предвид. Прилежна, усърдна, дееспособна, благонадеждна и невероятно скучна. Липсва й тръпка.

— А ти я имаш, нали? — отбеляза сухо Изабел.

— Стрелецът във всеки случай е по-вълнуващ от козирога — отвърна й Хариет и погледна отново Джеймс.

— Вие коя зодия сте?

— Ами… — запъна се той отново. — … Рак.

— Кажи ми, Изабел, всяко свое изречение ли господин Уелдън започва с „ами“?

— Хариет, нетърпима си?! — скара й се Изабел и се обърна към Джеймс. — Извинявам се заради сестра си. Тя е направо непоносима! Още като дете си беше такава. Сигурна съм, че на баща ни заради нея му побеляха косите.

— Като малка и ти беше твърдоглава. Поне половината главоболия на татко ти си ги създала.

Джеймс най-после преодоля смущението си.

— С толкова очарователни дъщери, на който и да е родител ще му побелеят косите — рече той и леко се поклони на Хариет. — Само мисълта, на колко мъже ще завъртят главите две такива красиви момичета, няма да остави никой баща да спи спокойно.

— Така ли мислите? — засмя се Хариет и намигна на сестра си. — Трябва да призная, че има нещо вярно. Когато се омъжих за трети път, татко се хвана за главата, а четвъртият ми съпруг за жалост не доживя да види.

— И слава богу! — възкликна Изабел. — При „Джордж Четвърти“, както ти винаги го наричаше, щеше със сигурност да получи удар.

Хариет се замисли.

— Да, Джордж беше особен мъж — въздъхна и за известно време потъна в спомени. — Беше Рак, като вас — добави тя, поглеждайки към Джеймс.

— Е, това говори само по себе си за него — отвърна весело той.

— Мислите ли наистина, че мъжете от тази зодия са интересни?

— Ако трябва да съм откровен, никога не съм се занимавал с астрология.

— Проблемът на рака е, че е скучен, колеблив, любител на домашния уют… Чувствителен е, признавам, но ако трябва да го чакаш да вземе решение… — Хариет отново въздъхна. — Няма да повярвате, какви проблеми ми създаде Джордж при развода. Искаше непременно да си остане мой съпруг.

— Разбирам го… с такава интересна и привлекателна жена — галантно вметна Джеймс.

Тя му хвърли недоверчив поглед. Но когато прочете искреното възхищение в очите му, прокара език по устните си.

— Известно ли ви е, че козирог и рак въобще не си подхождат? — произнесе бавно.

— Стрелец и Рак също, знаеш го от опит — подхвърли Изабел самодоволно.

— Да, вярно е.

Хариет замълча, после изведнъж избухна в смях и извика:

— Нещо не ви ли смущава, деца?

— Какво? — запитаха и двамата в един глас.

Тя вдигна чашата си.

— Още не сме опитали питиетата. Наздраве! — отпи голяма глътка. — Така-а, а какво ще правим тази вечер?

— Но вече е среднощ — напомни й Изабел.

— И какво от това? Нали сме в Ню Йорк, а не в провинцията. За какво, мислиш, съм дошла тук?

— На лов за съпруг номер шест — предположи сестра й.

— Как можа да го кажеш! — отвърна възмутено Хариет. — Никога няма да се омъжа отново — заяви със сериозен тон. — Проблемът е в това, че все още търся мъжа на мечтите си.

— Всеки един от твоите многобройни съпрузи беше „мъжът на мечтите ти“ — присмя й се Изабел. — Все това повтаряше преди сватбите.

— Но те бяха! — защити се тя. Отново прокара език по устните си и изгледа Джеймс. — Бяха до момента, в който открих, че съм се заблудила. А да се греши, е човешко, нали?

Погледна отново Джеймс, като че очакваше да я подкрепи.

— Съгласен съм с вас — той кимна и вдигна очи към стенния часовник. — За съжаление, трябва да тръгвам.

— О, колко жалко! — изчурулика Хариет.

Изабел й отправи гневна гримаса и демонстративно подаде ръка на Джеймс. Той разсеяно я прегърна, без да откъсва поглед от сестра й.

— Лека нощ. Долу ще можеш да вземеш такси — тя нервно издърпа пръстите си. — Лека нощ! — повтори остро.

Джеймс се сепна.

— Довиждане. Ще ти звънна утре в галерията — обеща и излезе.

Хариет се тръшна на дивана и се облегна назад.

— Интересен е… — тя изпъна ръце и се прозя. — Но въпреки това се радвам, че си тръгна. Най-после ще можем да си поговорим на спокойствие. Имам толкова много да ти разказвам! Ела, седни до мен.

— Не, благодаря. Нямам намерение да прекарвам нощта в празни приказки. Уморена съм — отвърна рязко Изабел. — Ще си лягам. Знаеш къде е спалното бельо за гости.

— Боже мой, пак си кисела — Хариет посегна към чашата си. — Е, тогава ще изпия още едно питие и ще послушам музика. Утре можем да побъбрим. Дотогава, надявам се, ще си превъзмогнала сексуалната си незадоволеност.

— Лека нощ!

Изабел излезе от стаята и затръшна вратата след себе си.