Ким Стюарт
Дерек (1)

I

Забързана, Изабел излезе от метрото и без да се оглежда, се отправи към площад „Шеридан“, Следваха я възхитените мъжки погледи. Не ги забелязваше, потънала в мислите си.

„Каква скука! Животът ми тече монотонно. Нищо интересно, пикантно… Трябва просто отново да се влюбя.“

Леко се усмихна. Няколко души се вгледаха любопитно в нея, но не бяха чак толкова изненадани. Все пак това беше Ню Йорк и се случваха много необикновени неща от една безпричинна усмивка.

„Защо си пак сама, Изабел Картър? Просто, защото си много претенциозна. Никой мъж не отговаря на изискванията ти. На всеки ще намериш недостатък.“

Прекоси улица „Хъдсън“. На следващата пресечка се намираше малката й художествена галерия.

Всъщност, Изабел можеше и да не работи. Двете със сестра й Хариет бяха наследили от баща си достатъчно, за да живеят охолно. Но за разлика от сестра си, Изабел искаше да се занимава с нещо. Изкуството отдавна я интересуваше и си беше купила с част от наследството неголямо, но аранжирано с вкус магазинче, в което продаваше картини, скулптури, графики и други произведения на изящните изкуства. Имаше усет към изгодните сделки и на публичните търгове винаги смайваше присъстващите с вещината си.

Спря пред витрината на своя магазин — галерия и я загледа, смръщила чело. Репродукцията на Пикасо не беше толкова въздействаща при тази светлина. Нещо трябваше да се промени.

Със самоуверена походка влезе вътре.

— О, Изабел, добре че дойде. Току-що имах труден клиент, с когото така и не се разбрахме — посрещна я Катлийн, нейната помощница.

Изабел се усмихна.

— Не можеш да се справиш с мъж? Това е нещо ново, Кати.

— Говорих за клиент, а не за мъж — кокетно се усмихна момичето.

— Като е клиент, не му пречи да е и мъж.

Катлийн въздъхна.

— Права си. А на всичко отгоре, този беше страхотен. Но не ми обърна никакво внимание!

— И сега си направо съсипана, нали?

— Е, не чак толкова, но се обидих.

— Боже мой! — възкликна Изабел. — Ако се засягах всеки път, когато някой мъж „посмее“ да не ми обърне внимание, трябваше досега да съм полудяла.

Кати се обиди.

— Ти ме изкара истинска „вамп“.

— А не си ли?

— Може да съм „вамп“, но не съм вампир и не изпивам кръвта на мъжете.

— Но на жените след теб ще им е трудно да възвърнат у тези мъже самочувствието, което си им отнела.

— Не си справедлива — възрази Катлийн. — Винаги ги карам да се чувстват самоуверени и… величествени.

— Докато ги свалиш от пиедестала…

— Е, ако са всичко друго, но не и величествени — нацупи се Катлийн.

— Тогава по-добре да не си им внушавала това чувство — отвърна Изабел.

— Но аз мога да обичам само такива мъже.

— Ако чакаш достатъчно дълго, сигурно ще си намериш някой.

Катлийн поклати глава.

— Дотогава ще хвана паяжина. Аз нямам намерение да си слагам монашеското расо, както ти в последно време — прехапа устни, усетила, че е попрекалила.

Но Изабел само се засмя.

— Не можеш да ме засегнеш, Кати. Не съм пеперудка, която пърха от цвят на цвят. Или харесвам един мъж във всяко отношение, или спя сама в леглото си.

— Добре тогава. Приятни сънища!

Диалогът между двете сигурно щеше да приеме по-остри форми, ако в този момент не беше влязъл клиент.

Ядосана, Катлийн го стрелна с очи и, кършейки стан, се отправи към задното помещение. Мъжът усмихнат я изгледа. После забеляза Изабел и погледът му се изпълни с възхищение.

Поклони се галантно.

— Вие сигурно сте собственичката на галерията? Преди час бях тук, но госпожицата, вашата продавачка, предполагам, не можа да ми даде нужната информация.

Очите му се спряха на добре оформените й крака. Тя се подразни. „Какво иска този? Да оглежда тялото ми или да купи нещо?“

— Два сантиметра по-малко би било по-добре — каза той изведнъж, без никаква връзка. — Сухожилията са напрегнати. Признавам, че е ефектно, но аз и колегите ми нямаше да имаме толкова работа, ако жените и обувната индустрия са по-разумни.

Изабел мълчаливо го наблюдаваше. „Тоя луд ли е?“

Непознатият забеляза учудената й физиономия и се усмихна.

— Не се притеснявайте, не съм побъркан. Може ли да ви се представя? Джеймс Уелдън, ортопед.

Изабел погледна към краката си.

— А какво имахте предвид с това „два сантиметра по-малко“?

— Височината на токчето. Ако знаете, колко увреждания на интервертебрални хрущяли ми се налага да лекувам. Само защото на мода са високите токчета…

— Но обувките ми са много шик…

— Да, признавам. Но кракът ви е извит под вреден за ставата ъгъл.

Тя се засмя.

— Може би сте дошъл да ми предложите подходящи обувки?

Джеймс Уелдън също се усмихна.

— Ето, че пак се увлякох. Но е дяволски трудно да забравиш за професията си. Разбира се, не съм дошъл да ви продавам нищо. Напротив, искам да купя нещо от вас.

— Така ли? И какво е то?

Изабел трябваше да си признае, че Джеймс Уелдън й харесваше. Беше привлекателен, самоуверен мъж с покоряващо излъчване.

— Отскоро съм в нов кабинет. Ремонтирам всичко. Но освен от светли и просторни помещения, клиентите ми се нуждаят от нещо друго. Посещението при лекар винаги е свързано с неприятни емоции. Но да си в приемна, украсена с произведения на изкуството, е по-добре, отколкото да чакаш „инквизитора“ в някоя скучна стая.

— Като палач ли се възприемате? — попита тя озадачена.

— Е, това е малко силно казано. Но понякога се налага да причинявам болка на пациентите си, за да мога да им помогна. Те реагират различно. Има хора, готови да крещят само при вида на спринцовка, и други, които героически изтърпяват, докато им намествам крайниците или ги окачвам за екстензия.

— За екстензия? — Изабел потръпна. — Звучи зловещо.

— Но при ортопедично лечение често е неизбежно. Вижте, нашият гръбначен стълб може да издържа на определено натоварване… — Джеймс изведнъж сключи ръце. — Непоправим съм! Кога ще престана да поучавам хората, как да се грижат за здравето си! А още повече, красива жена като вас.

Изабел се ядоса на себе си заради смущението, което я обзе. „Какво толкова, ако някой ме смята за красива? Защо ме притесни толкова комплиментът на този мъж!…“

Изкашля се.

— Значи, търсите картини за приемната си?

— Да — лицето му грейна. — И много бих искал да ми помогнете при избора.

— Това е въпрос на вкус. А във вашия случай трябва да улучим вкуса на толкова различни хора — тя посочи стената срещу себе си. — Тук имам някои хубави неща на френски импресионисти. Въздействат много успокояващо.

Джеймс Уелдън огледа критично картините.

— Да, харесват ми — поколеба се за миг и се взря изпитателно в Изабел. — Ще сметнете ли за нахално от моя страна, ако ви помоля да дойдете с мен в кабинета ми и да изберете подходящото осветление?

Тя се замисли за секунда. После кимна.

— Съгласна съм.

Предупреди Катлийн, че ще се върне след около два часа и двамата излязоха.

 

 

Изключително привлекателният ортопед беше и забавен компаньон. В таксито, докато пътуваха към кабинета му, не спираше да разказва весели истории от практиката си. Изабел почти непрекъснато се смееше.

— Имам пациенти — нареждаше той, — преди всичко жени, които са с доста смътни представи за възможностите на един ортопед. Човешкият скелет не може да се промени, дори оперативно. Но някои вярват, че е възможно. А аз не съм в състояние да превърна жени с едри, груби кости в миньончета.

— Странно е — замисли се Изабел, — но и аз съм забелязала това при много приятелки. Нежните, фините искат да бъдат високи здравенячки и обратно, разбира се. Ние, жените, сме странни същества. Защо никога не можем да се примирим с външността си?

Джеймс я погледна одобрително.

— Вие определено нямате причина за недоволство. Рядко съм срещал толкова красива жена като вас.

— Много сте прям — отвърна тя, свеждайки очи.

Джеймс се засмя.

— И бившата ми съпруга се оплакваше, че ми липсва деликатност.

— Вие сте разведен?

— Да, от една година.

„Това ме радва. И защо? Да не би да искам вече да го свалям?“ — помисли си Изабел.

Той я впечатляваше все повече и повече. Странно, но за първи път тръгваше с клиент, за да види, дали е избрал подходящо място за картината си. И почти не се бе поколебала, когато Джеймс я помоли за това.

„Как ме омая този мъж! Да, изглежда добре, галантен е и е забавен събеседник. Та аз не знам нищо за него! Привлича ме толкова силно! Дори само мисълта да съм в прегръдките му ме възбужда. Как е възможно да копнея за секс с мъж, когото познавам едва от няколко минути!?“

Погледна го крадешком. Беше се умълчал, загледан през прозореца. Той сякаш усети, че го наблюдава, защото се обърна към нея и й се усмихна. Погледът му я накара да потръпне от възбуда.

Кабинетът му се намираше в центъра на Манхатън, на 57-а улица, близо до катедралата „Свети Петър“. Беше наел половината от единайсетия етаж на една голяма сграда.

Заинтригувана, Изабел разглеждаше светлите и практично обзаведени помещения. Доставяше й удоволствие да даде свобода на въображението си. Джеймс Уелдън слушаше съветите й с интерес. Тя му предложи да купи няколко черно-бели графики. Не беше разумно за лекарска приемна да се избере нещо прекалено предизвикателно. Сетивата на пациентите трябваше да се успокояват чрез обстановката, без да са прекалено ангажирани.

— Съгласен съм с всичко, което казвате — рече Джеймс, след като обходиха всички помещения. — Можете ли да ми осигурите графиките?

Изабел се замисли.

— Мисля, че ги имам. Не съм съвсем сигурна, но бъдете спокоен, всичко ще бъде наред с приемната ви.

— Чудесно! — възкликна той ентусиазирано. — Тогава още сега ви възлагам поръчката. Разбира се, не забравяйте и сметката. Тя сигурно не е без значение.

Изабел се засмя.

— Прав сте. Въпреки че не работя поради липса на пари.

— Следвала ли сте изобразително изкуство? — заинтересува се Джеймс.

Тя кимна.

— Шест семестъра. Но после прекъснах. Баща ми завеща на сестра ми и мен достатъчно пари, за да живеем без проблеми. Хариет се наслаждава на живота благодарение на тях. Много обича да пътува. Но аз не исках само да пръскам пари, а и да спечеля нещо. Тогава открих галерията. Това занимание ми доставя огромно удоволствие.

— Казах ли ви вече, че сте много симпатична, Изабел? — попита тихо Джеймс Уелдън и я погледна право в очите. — Мога ли да ви наричам Изабел?

— Да. Но откъде научихте името ми? Аз не ви се представих. Въпреки, че това е доста невъзпитано, признавам… — отвърна му смутено.

— Видях го на вратата на галерията — „Изабел Картър“. Това можехте да бъдете само вие. Името Изабел много ви подхожда — продължи той и в очите му отново проблесна нескрито възхищение. — Испанската кралица! О, да, много добре мога да си ви представя в кралски одежди.

— А аз съм се изправила пред вас в дънки.

— Но вие и тях носите с грация. Наистина, Изабел, вие сте прекрасна жена.

— Вече достатъчно пъти ми го повторихте. Нека запазим делови отношения.

— Искате ли го наистина?

Хвана ръката й и галантно я целуна.

При допира на устните му сякаш я разтърси ток.

— Но ние съвсем не се познаваме… — промълви тя толкова тихо, че Джеймс едва я чу.

— Бихме могли да се опознаем. Ще се радвам да се сближим. Моля ви, Изабел, излезте с мен тази вечер.

Изабел се поколеба.

— Трябва първо да проверя в бележника си — уклончиво отвърна. — Ако нямам ангажимент…

— А ако имате — прекъсна я той, — можете да го отложите.

Изабел много добре знаеше, че е свободна. Но Джеймс Уелдън не биваше да спечели лесно играта. Да му откаже й беше трудно, но искаше да си придаде повече достойнство, като не се съгласи веднага.

— След като проверя и съм сигурна, че не съм заета, тогава ще вечерям с вас.

Джеймс въздъхна.

— Боже мой, можете да бъдете и много твърда.

Тя се усмихна.

— Така казва и сестра ми. Обяснява го със зодията ми.

— Коя зодия сте?

— Козирог. Според сестра ми, Хариет, съм прекалено последователна, прилежна, упорита.

— Е, и козирогът притежава някои дразнещи черти — рече Джеймс развеселен. — Не искам да кажа, че тези, които изброихте са лоши, но звучат наистина суховато.

— Възможно е. Но аз съм настроена малко скептично към астрологията. За разлика от Хариет. За нея хороскопите са неподлежащи на съмнение закони.

— Съгласен съм с вас. И за мен всичко това е някак несериозно. Важното е да бъдете с мен тази вечер — взе ръката й и я стисна нежно. — Моля ви, Изабел, проверете ангажиментите си и ми звъннете веднага. Не забравяйте обаче, че един отказ от ваша страна ще ме направи много, много нещастен.

— Сега вече преувеличавате — засмя се Изабел. — Ще ви се обадя.

Реши първо да се опита да изясни чувствата си към този чаровен мъж, преди да реши, дали иска да го види отново.

Той й подаде визитната си картичка.

— Ще ви извикам такси и после ще чакам позвъняването ви.

— Ще видим…

Изабел прибра визитката в чантата си. Докато излизаше, забеляза пламъка в погледа му. Джеймс явно изгаряше от желание.

 

 

Когато се върна в галерията, Катлийн я посрещна гузно.

— Съжалявам, че се държах толкова лошо с теб.

— Няма нищо — отвърна Изабел, — и аз не бях особено мила.

— Остави… — каза Кати великодушно. — Сключи ли добра сделка?

— Да, продадох няколко графики. Трябва да ги опаковаме и да осигурим доставчици, които да ги откарат в кабинета на клиента.

— Побъркан тип, нали?

— Да — кратко отсече Изабел.

Катлийн внимателно се вгледа в шефката си.

— Да не би нещо да е станало между вас? — полюбопитства тя.

— Знаеш, че не обичам подобни въпроси! — ядоса се Изабел.

— Господи, колко бързо се палиш! Въпросът ми беше съвсем невинен.

— От твоя гледна точка — да. Но ти знаеш, че в това отношение съм малко по-старомодна.

— Да, знам — въздъхна Кати. — И затова сигурно ще си останеш стара мома.

— Не мисля — сухо отбеляза Изабел. — А за да задоволя любопитството ти, ще ти кажа — тази вечер може би ще вечерям с Джеймс Уелдън.

Очите на Катлийн се разшириха от изненада.

— Ауу, Джеймс се казва, значи. И кога успяхте да се опознаете?

— Ще ми помогнеш ли да изготвя доставката или предпочиташ да си стоим тук и да обсъждаме личния ми живот?

— Защо не каза „интимния ми живот“? — подхвърли иронично Катлийн. — Познавам те достатъчно добре, за да усетя, че между Джеймс и теб се е случило нещо.

— Щом като ме познаваш толкова добре, трябва да ти е ясно, че не обичам да говоря за тези неща.

— Добре — нацупи се Катлийн. — Млъквам. Дума повече няма да обеля.

Двете започнаха да приготвят графиките за доктор Уелдън. От време на време Изабел поглеждаше часовника си нервно. Искаше й се да му звънне, но не трябваше да бърза, за да не се издаде, че срещата я вълнува чак толкова.

След като прегледа още веднъж доставката, отиде до телефона.

Още при втория сигнал Джеймс вдигна слушалката.

— О, Изабел, чаках да ми се обадите! — въздъхна той облекчено. — Няколко пъти посягах вече към телефона…

— Нали ви обещах, че ще звънна — прекъсна го тя.

Гласът й прозвуча по-студено, от колкото й се искаше. „Защо ли Джеймс е толкова нетърпелив?“

— Може ли да ви взема от галерията?

— Нека се срещнем в някой ресторант — предложи Изабел.

— Както желаете. Къде да се видим?

— Какво ще кажете за „Стекхауз“, на 71-ва улица и „Медисън авеню“. Много е уютно.

— Съгласен съм. Да речем, в осем часа?

— Окей.

Затвори апарата, преди Джеймс да успее да каже нещо. Сърцето й биеше лудо. Наложи си да се стегне.

Останалото време от следобеда прекара в писане и оформяне на документи. Това задължение й беше неприятно, но все някой трябваше да го свърши. Катлийн се занимаваше само с продажбите. Малко преди шест събра листите на работната си маса и въздъхна. Не беше приключила с всичко, което си бе наумила, но не можеше да си събере мислите. В съзнанието й непрекъснато изплуваше образът на Джеймс Уелдън.

Катлийн влезе при нея.

— Не искаш ли да изпием по едно кафе?

— Съжалявам, но нямам време.

— Това значи, че наистина ще се срещнеш с него. Трябва много да ти е харесал…

Изабел се засмя и поклати глава.

— Непоправима си, Кати! Въпреки че затворих вратата след себе си, докато говорех с Джеймс, ти си успяла да научиш достатъчно.

— Не съм подслушвала. Само предположих. Но изглежда съм имала право — добави Катлийн през смях. — Ню Йорк си има нова любовна двойка — Изабел Картър и Джеймс… Как беше?

— Уелдън — отвърна Изабел остро. — Ортопед е, има кабинет на 57-а улица и е разведен. Доволна ли си? Това е всичко, което знам за него.

— С удоволствие бих научила нещо повечко от биографията му — намигна й Катлийн, — но мисля, че утре ще го разбера.

— Няма да можеш. Във всеки случай, не от мен.

— Жалко! — тя обидена взе якето си и излезе с едно кратко „чао“.

 

 

В седем часа Изабел беше вече в своя удобен и добре обзаведен апартамент. Наля си уиски със сода и се отпусна в мекото кресло. Отпиваше на малки глътки. Просто имаше нужда от няколко минути почивка. Помисли си, дали няма да е по-добре, ако закъснее за срещата си с Джеймс Уелдън? Той не биваше да разбере, че тя така копнее да го види.

Довърши питието си, изпуши една цигара, после се изкъпа. Загърната с хавлията, застана пред гардероба. Чудеше се какво да облече. Избра си една бледозелена копринена рокля, която страшно отиваше на очите й. А дългите си тъмни коси стегна в разкошен кок.

„Така още повече ще напомням на Джеймс за испанската кралица“ — рече си развеселена.

Погледна часовника. „Трябва да побързам. Така или иначе, ще закъснея, но да карам един мъж да ме чака повече от четвърт час… Ами ако Джеймс си тръгне?“ Изтръпна при тази мисъл. За секунда си навлече един бял блейзер, взе чантата си и излезе.

Проклетият асансьор пак не беше на нейния етаж. Почака малко и хукна по стълбите. „Това е полезно за фигурата ми.“ Доволно поглади с ръка тънката си талия.

Стигна до партера. Забеляза възхитения поглед на Джон, собственикът на къщата. Гордо вирна брадичка.

„Да, изглеждам добре! Джеймс ще се очарова като ме види!“

Махна на едно такси, качи се бързо и съобщи адреса на „Стекхауз“.