Деби Макомбър
Нора (7)

Глава седма

Беше истински глупак! Можеше поне да я целуне за довиждане! Нора реши, че трябва да го прогони от мислите и сърцето си. И то незабавно! Тръгна към болницата с намерение да се обади на Рей Фолсъм от рентгеновото отделение. Преди около седмица я беше поканил да вечерят заедно, но тогава му бе отказала. Спря на рецепцията, за да му остави бележка. Джанис Уилсън, която беше дежурна, я попита:

— Мога ли да ти помогна с нещо?

Нора въздъхна и се опита да каже нещо, после се отказа. Още не бе в състояние да си урежда среща с други мъже.

Измина цяла седмица, която й се стори най-дългата през живота. За щастие, приготовленията около сватбата на Стефани помогнаха на Нора да запълнят липсата на Роуди. Почти всяка вечер имаше да се върши нещо и тя беше благодарна, че умът й е зает с нещо съвсем различно. Забелязваше колко внимателно я наблюдават близките й, затова се стараеше да се прави на весела и безгрижна. Ясно беше, че проклетият бизнесмен нямаше намерение дори да позвъни! Беше й отправил страхотно предложение, а тя му беше отказала. Всичко бе приключило!

— Роуди обаждал ли ти се е? — попита Валери уж нехайно, когато трите сестри седнаха около кухненската маса. Пълнеха пластмасови чаши за шампанско с малки белгийски шоколадчета, увити в станиол. После ги украсяваха с разноцветна хартия и завързваха на столчето един ябълков цвят с розова панделка.

— Не! — ядоса се и опита да прикрие раздразнението си. — И не очаквам, че ще се обади!

Беше на върха на езика й да попита Валери дали е приела предложението му за работа, но не го направи. Съзнаваше, че сестра й още не е решила как да постъпи.

— Като си го знам, сигурно чака ти да му се обадиш — предположи Валери.

— Аз ли? — изненада се Нора. — И за какво?

— За да му кажеш, че си променила решението си и искаш да работиш за него. Трябваше да се сетя по-рано. Нали и с мен беше същото…

Нора настръхна. Сестра й я подпитваше, поставяше на изпитание чувствата й и това съвсем я ядоса.

— Изглежда, че и двамата знаете добре как се играе играта!

Валери се усмихна, явно доволна от развоя на разговора.

— Известен е със способността си да играе на изчакване.

— Да, но при мен тези не минават!

— Според мен Касиди трябва да си доизясни някои неща — допълни Стефи.

Нора премълча и скоро разговорът се отклони към други въпроси. На Нора дори не й бе хрумвало да му позвъни. Но изведнъж се сети, че като негова медицинска сестра би трябвало да се позаинтересува как е със здравето…

— Чудя се какво ли прави Роуди — подметна тя пред баща си вечерта. Мислеше си, че той щеше да е първият, който да я накара да се обади на Роуди, но Дейвид не го беше направил.

— Ако Касиди не се чувстваше добре, щяхме да научим — отвърна й троснато той, — защото веднага щяха да го съобщят по телевизията.

— Рей Фолсъм се обади сутринта. Утре ще вечеряме заедно — съобщи Нора тържествено на баща си.

Цяла седмица се беше мотала из къщи и се бе правила, че Роуди не й липсва. Най-сетне тя реши, че е време да се позабавлява. Рей се изненада, когато Нора прие поканата му. Макар че веднъж му беше отказала, тя си казваше, че й е нужен мъж като Рей. Дори Валери одобри постъпката й.

— Ще ти подейства много добре — увери я тя.

Но когато настъпи часът, в който той трябваше да дойде и да я вземе, Нора вече не бе убедена в правилността на решението си. Той й донесе цветя, което беше много мило, но тя предпочиташе да не й ги беше подарявал. Почувства се виновна. Независимо, че се беше съгласила да излезе с него, мислите й бяха при Роуди, а това не беше честно спрямо Рей.

— О, Рей! — възкликна Нора и вдъхна аромата на малкия букет от розови карамфили. — Прекрасни са!

— Надявах се, че ще ни е хубаво заедно — усмихна й се мило.

Тя също му се усмихна и прехапа устни. Отново започна да размишлява дали е взела правилното решение. В момента, в който се огледа за ваза, телефонът иззвъня. Стефи вдигна слушалката, после надникна в кухнята, където бяха Нора и Рей, и каза:

— За теб е. Ако искаш, мога да приема съобщението вместо теб.

— А-а… — хвърли въпросителен поглед към кавалера си.

— Обади се, имаме достатъчно време.

Нора вдигна слушалката на апарата в кухнята и се настани на един стол.

— Ало.

— Здравей, ангелче!

Тя се изненада толкова силно, че едва не падна от стола.

— Роуди! — беше благодарна, че е с гръб към Рей. Кръвта й се отдръпна от лицето. Почувства се безсилна.

— Липсвах ли ти?

— Бях… твърде заета.

— И аз, но това не ми попречи да мисля за теб.

Не посмя да му признае, че от момента на раздялата им е мислила единствено за него. Не можеше да го каже, след като Рей стоеше само на няколко метра от нея.

— Чуй ме, ангелче, в Портланд съм.

— Наистина ли? — сърцето й подскочи от радост. Беше на по-малко от деветдесет километра от нея!

— В момента довършвам някои работи по проекта заедно с Робинс, но след час-два свършвам. Мислех си да изпратя една кола да те вземе. Докато дойдеш, ще сме свършили. Ще вечеряме заедно.

— О, Роуди!

— Чудесно би било да се видим. По дяволите, липсваше ми! Сигурно и аз съм ти липсвал!

Доплака й се. Той се обаждаше в най-неподходящия момент!

— Не мога. Съжалявам, но не мога!

— Защо? — запита я нетърпеливо. — Да не би да работиш?

— Имам вече други планове за вечерта.

— Промени ги! — нареди й с присъщото си самочувствие. — Не зная кога ще дойда отново.

— Не мога!

— Но защо, по дяволите?

— Отивам на вечеря с един приятел. Тръгваме всеки момент.

Последва кратко мълчание.

— Приятел или приятелка?

— Приятел, Роуди!

Тя разбра колко е ядосан. Явно той смяташе, че Нора трябва да зареже всичко друго в момента, в който й позвъни. Очевидно бе убеден, че е прекарала последната седмица в копнеж по него. Вярно е, но бе решила да не се отдава повече на мъката си, а да помисли как да живее без Роуди. Беше невъзможен! Знаел е, че ще идва в Портланд и срещата им щеше да се уреди много по-лесно, ако я бяха планирали предварително. Вместо това беше чакал до последната минута… „Щом ми се ядосва, че не му вървя по гайдата, вината си е само негова“, помисли Нора.

— Разбирам — наруши пръв мълчанието Роуди. — Тогава ти пожелавам приятно прекарване!

— Ще бъде приятно, сигурна съм!

— Довиждане, Нора!

Преди да успее да му каже още нещо, връзката прекъсна. Нора стисна очи. Имаше нужда от време, за да се успокои. Когато се обърна, видя Рей да разговаря със Стефи.

— Готова ли си? — сякаш не разбра, че е разтревожена.

— Да!

Тя се изненада колко й хареса вечерта с Рей. Наистина беше очарователен и остроумен компаньон.

— Влюбена си в онзи каубой, нали? — запита я той внезапно, когато я изпращаше. След като не му отговори веднага, добави: — Разбирам те.

— Не зная… какво точно изпитвам — призна тя.

— Понякога любовта е такава. Много те харесвам и се надявах, че имаме шанс да бъдем заедно. Но… — сви рамене и протегна ръце към нея. — Може би в крайна сметка всичко ще си дойде на мястото. Обикновено става така. Ако искаш доказателство за това, погледни какво се случи със сестрите ти през последните няколко месеца.

Не знаеше какво да му отговори. Рей беше един прекрасен човек — сериозен мъж и галантен кавалер, който със сигурност би направил щастлива някоя жена. Но не и нея!

Като продължаваше да я държи за ръка, той я поведе към къщата. Целуна я по бузата и прошепна:

— Бих искал да си луда по мен!

— Развалих ти вечерта, нали? — бе натъжена.

— Съвсем не. Надявам се поне, че каубоят ще разбере колко щастлив би следвало да бъде, щом ти го обичаш.

Направи се, че не го е чула и каза:

— Благодаря ти за вечерята, Рей. Наистина беше прекрасна!

— Късмет с твоя каубой! — пожела й той и отново я целуна по бузата.

Нора отвори портата и изчака, докато Рей се качи в колата. Помаха му за сбогом, после влезе вкъщи. Стефи я чакаше.

— Слава богу, че се прибра!

— Да не би… татко?

— Роуди Касиди е тук — набързо съобщи сестра й.

— Тук?! Сега?!

— Татко го забавлява. Роуди е тук вече цял час и е ужасно нетърпелив.

Сърцето на Нора заби лудо. Опита да се успокои, дори се усмихна, преди да влезе в кабинета на баща си. Погледът й се прикова в Роуди, който стоеше облегнат на патериците си и гледаше през прозореца към портата. Явно бе видял, когато Рей я целуна и съвсем не беше очарован от това. Тя едва се сдържа да не се хвърли в обятията му.

— Роуди… Каква изненада!

— Ще ви донеса по чаша кафе — каза баща й и тихичко се измъкна от стаята, като ги остави тактично насаме.

Роуди се обърна и я погледна.

— Убеден съм, че си прекарала една прекрасна вечер.

— Много приятна! — отвърна тя и скръсти ръце.

— Радвам се да го чуя.

Всъщност съвсем не изглеждаше радостен. Погледна я изпитателно със смръщени вежди.

— Моля те, седни — подкани го Нора и му посочи стола. — Не знаех, че имаш намерение да се отбиеш към нас.

— Това променя ли нещата?

— Надявам се, че татко добре те е забавлявал — избягна тя прекия отговор.

— Дейвид се справи идеално.

— Мога ли да направя нещо за теб, Роуди?

— Беше предложила да ми дадеш адреса на някаква агенция за наемане на медицински сестри. Отначало помислих, че ще се справя и сам. Та ти беше така сигурна в това — последните му думи звучаха като обвинение.

— И не успя ли?

— Не успях! С тези патерици се чувствам ужасно. Не мога да си служа с тях както трябва.

— Ще свикнеш, като се упражняваш. Трябва да се научиш да се движиш сам с тях. Медицинската сестра не може да го направи вместо теб.

Той измърмори под носа си нещо, което тя не чу.

— И все пак ще ти дам телефонния номер на агенцията, Роуди.

— Добре.

Нора бързо излезе от кабинета и пред вратата в коридора едва не се сблъска със Стефи и Дейвид. Явно бяха чули разговора й и сега гледаха виновно. Стефи й отправи поглед, изпълнен с извинение, и забърза нагоре по стълбите. Баща й се отправи към кухнята, като бърбореше нещо за кафе.

Когато Нора се върна с лист хартия в ръка, Роуди разтриваше дясното си бедро.

— Още ли те боли кракът? — попита Нора загрижено.

— Боли, и още как!

— Вземаш ли лекарствата?

— Забравям да ги вземам редовно. Ето още една причина, поради която се нуждая от медицинска сестра.

— Медицинска сестра или бавачка? — заяде се тя.

— Медицинска сестра!

Беше й ясно към какво се стреми той, ала нямаше да му позволи да я манипулира! Ако Роуди искаше нещо, трябваше да й го каже направо.

— Наистина ли смяташ, че агенцията може да ми подсигури подходящ човек?

— Убедена съм!

— Предпочитам да е млада и ако е възможно да е блондинка. О, и да е красива!

Нора едва сдържа смеха си. Той се надяваше да я накара да ревнува!

— Ще е по-уместно да помолиш да е способна — подчерта тя.

Последва тягостно мълчание.

— Измина цяла седмица! Цели седем дни, Нора!

— Не ти ли се струва, че са били повече? — стремеше се да не среща погледа му, за да не разбере той колко самотна и нещастна е била през това време.

— Много повече! — призна Роуди. — По дяволите, не очаквах, че толкова много ще ми липсваш! — изчакваше търпеливо тя да промени решението си и да приеме предложението му.

— И ти ми липсваше!

Бе опитал да събуди съчувствието й, но безуспешно. Сърцето й обаче беше уязвимо и той добре го знаеше.

— Била ли си някога в Тексас по това време на годината? — като използва патериците с учудваща сръчност, той се приближи съвсем близо до нея.

Не разбра от къде намери сили да се въздържи да не се хвърли в обятията му.

— Била ли си там, Нора?

— Не.

— Това е най-прекрасното кътче на земята!

— Нима е по-красиво от Орчард Вали?

— Ще трябва сама да прецениш! — целият тръпнеше в очакване тя да преглътне гордостта си заради него.

Нора ясно си даваше сметка какво ще се случи, ако се съгласи да го придружи. Щеше да се влюби толкова силно, че да се откаже от всички планове и надежди за бъдещето си. Да се откаже от удоволствията и от всичко останало, което я правеше да бъде самата тя. А в същото време не би могла да му откаже нищо.

Беше й дал да разбере, че няма намерение да се жени, нито пък да създава семейство. Беше признал, че дори Валери да не се беше омъжила за Колби, той, бизнесменът Касиди нямаше да се ожени за нея. А щом не се бе оженил за сестра й, нямаше да се ожени и за Нора. Дори в случай, че й предложеше, тя не беше убедена, че ще се съгласи. Ако един ден се омъжеше, искаше да има съпруг, който да бъде неделима част от живота й, да споделя всичко с нея и да създадат заедно дом и семейство. Но не такъв като Роуди… Рано или късно тези въпроси трябваше да се повдигнат, нищо че сега не ставаше и дума за тях. Когато това се случеше, Нора искаше да бъде наясно.

— Ако агенцията не може да ти намери подходяща…

— Тогава какво?

— Сигурна съм, че и в Тексас има не по-лоши агенции. Бих могла да се свържа с тях.

— Ужасно си упорита!

— Семейна черта! Чудя се как не си се спречквал по-често с Валери.

— Не съм, защото имахме общи цели, а с теб имаме противоположни — закуцука към телефона и нареди на шофьора си да дойде да го вземе.

— Искаш нещо, което не желая да ти дам.

— И кое е то?

— Искаш гордостта ми.

Погледът му помръкна.

— Беше ми приятно, че се видяхме, Нора.

— И на мен.

— Ако отново излизаш с Ралф…

— Рей! — поправи го тя.

— Разбира се, че е Рей. Просто забравих.

— Излишно е да проявяваш сарказъм.

— Права си! Желая ти всичко най-хубаво във всяко начинание! Сигурен съм, че с Рей имате общи интереси.

Тя не му отговори…

 

 

— Дойдох веднага, щом научих. Какво й е казал? — попита угрижено Валери на следващата сутрин.

— Не зная точно — отвърна Стефи. — Изглежда е искал от нея да размисли и да го придружи в Тексас като негова лична медицинска сестра.

— А тя му е отказала, нали?

— Така изглежда.

В кухнята влезе Нора. И двете й сестри гледаха съчувствено към нея.

— Разбрах, че Роуди се е отбил снощи — започна небрежно Валери.

— И какво от това?! — извади продукти и започна да меси тесто за кейковете с боровинки.

Правенето на сладки винаги й доставяше удоволствие. Някои жени отиваха на пазар, когато изпаднеха в депресия, други четяха или спяха, трети се занимаваха с физически упражнения. Нора правеше сладки.

— Какво стана, Нора? — настоя Валери.

— Замина си!

— Смяташ ли, че ще дойде пак?

— Кой знае?! — започна да меси още по-настървено.

Не се надяваше, че ще й се обади. Посещението му беше съвсем неочаквано. Едва ли Роуди щеше да дойде отново. За всеки мъж получаването на отказ беше болезнено, особено за такъв като Роуди. Той не беше свикнал да му отказват. Два пъти я беше молил и двата пъти тя му бе отказала. Надали щеше да опита пак.

— Ужасно е разглезен! — предупреди я Валери.

— Всички мъже са такива?!

Валери и Стефи си размениха мълчаливо погледи.

— Ще й мине — промълви Стефи и Валери се съгласи с усмивка.

И на Нора й се искаше да е така. Името на Роуди не се спомена до края на деня…

 

 

Следващата вечер баща й гледаше новините по телевизията и изведнъж я повика. Тя се втурна от кухнята в кабинета. Дейвид сочеше екрана:

— Дават Роуди по новините!

Нора потъна в едно кресло и се подготви да наблюдава образа му. Съобщаваха за разширението на тексаската софтуерна корпорация ЧИПС. Строежът на новата сграда щял да започне скоро. Последните документи бяха вече подписани и собственикът, Роуди Касиди, се намирал тук. Церемонията по първата копка щяла да се състои след две седмици. Камерата се насочи към него. Дъхът на Нора секна. До Роуди стоеше красива блондинка в униформа на медицинска сестра. Фигурата й бе като изваяна. „Млада, руса и красива — точно каквато я искаше той“, помисли Нора.

— Нора? Добре ли си?

— Да, татко… — едва отвърна тя и пое дъх.

Малко по-късно телефонът иззвъня. Дейвид вдигна слушалката — очевидно беше Валери. Нора отиде в кухнята, за да приготви вечерята. Все още се държеше и не позволяваше на отчаянието да я завладее. Беше взела своето решение. И Роуди бе взел неговото.

 

 

— О, Стефи! Толкова си красива! — възкликна Нора, като огледа сестра си.

Стефи беше решила да не облича традиционна булчинска рокля. Роклята й беше от дантела, в цвят екрю, със смъкната талия. Венец от свежи розови пъпки беше вплетен в тъмната й лъскава коса. Нора не можеше да се начуди на промяната във вида на сестра си. Изглеждаше не само красива, но и много щастлива. Излъчваше свежест, спокойствие, истинска радост.

— Вече всички те очакват — съобщи Валери, когато влезе в спалнята. При вида на булката се сепна.

— О, мила! Мама би се гордяла с теб! — сълзи напираха в очите й.

— Имам чувството, че тя е тук — прошепна Стефи, като протегна ръка да вземе букета си. — Мислех, че в този ден ще ми липсва много, но се случи нещо необикновено. Мама сякаш е застанала до мен. Никога не съм усещала присъствието й така, както сега.

— Чувствах се по същия начин в деня на своята сватба. Любовта й е с нас — изрече Валери и преглътна буцата, заседнала в гърлото й.

И Нора като че ли усещаше присъствието на майка си, но премълча.

— Татко ни чака — напомни Валери.

Болка сви сърцето на Нора. Никога не се беше чувствала по-самотна и откъсната от хората, които обичаше — Валери бе с Колби, Стефи — с Чарлз, а с Нора нямаше никой…

Сватбената церемония щеше да се състои в ябълковата градина. Дърветата бяха натежали от плод и топъл летен вятър се носеше из въздуха. Нежна музика достигна до слуха на Нора. Разбра, че е време да поведе процесията. Страничният двор беше изпълнен с приятели и роднини. Тръгна с шаферките по централната алея към украсената с цветя арка. След тях бяха Стефи и баща й. Всички погледи бяха впити в булката.

Изведнъж самотата, която беше обхванала Нора, я напусна. Сякаш усети присъствието на майка си. Беше толкова силно, че на нея й се прииска да се обърне и да погледне дали наистина не е до нея. Болката, изпитана преди, беше заменена от увереност, че и тя, подобно на сестрите си, ще открие любовта през някой хубав летен ден…

Стефи застана пред пастор Уолън, който беше извършил бракосъчетанието между Валери и Колби преди по-малко от пет седмици. Сестра й нежно целуна баща си по бузата, обърна се и се усмихна на Чарлз. Той също й отправи безкрайно нежна усмивка. Взаимната им любов беше явна.

Нора стоеше до Валери. Бе облечена със същата розова рокля, с която беше на сватбата на по-голямата си сестра. Роклята на Валери беше бледолилава. Стефи даде булчинския си букет от бели розови пъпки и златист ябълков цвят на по-малката си сестра да го държи по време на церемонията.

Няколко минути по-късно Стефи Блумфийлд се закле във вечна любов към Чарлз Томазели и пастор Уолън ги обяви за законни съпруг и съпруга…

Гостите ги поздравиха с радостни възгласи, а младоженците минаха усмихнати под дъжд от житни зрънца. Изведнъж от далечината се донесе някакъв особен тътен. Нора се огледа, за да види какво става. Чак след няколко минути разбра, че се задава хеликоптер. И останалите впериха поглед в небето. Машината бавно се приземи. На спуснатата стълбичка първо се появиха две патерици, а след тях — самият Роуди Касиди. Той огледа набързо тълпата и погледът му се спря върху Нора…

— Дали присъствието ми ще безпокои някого? — лукава усмивка разтегна чувствените му устни…