Деби Макомбър
Нора (5)

Глава пета

— Валери току-що се върна от сватбеното си пътешествие. Сигурно не мислиш, че първата й грижа ще е да те посети, нали?

— Разбира се, че трябва да я видя. Имаме да довършваме някои важни служебни неща.

Стомахът й се сви на топка. Беше истинска глупачка, че бе седяла цял следобед при него, за да не го смущават. Беше долетяла веднага след дежурството си… Това бе първата й грешка. Реши твърдо да не допуска втора. Той обичаше Валери, а не нея.

— Валери е омъжена вече, Роуди. Нищо не е в състояние да промени нещата.

Изведнъж тя прочете в очите му болка. Сега, повече от всякога, осъзна какво бедствие е да се влюбиш в мъж, който обича друга, и то не коя да е, а собствената й сестра. Нора разбра още нещо — преместването й по негова молба бе не от желание тя да бъде близо до него, а да може да получава информация за Валери.

— Никога не съм те питала какво си смятал да постигнеш, като долетиш в Орчард Вали. Предполагам, че си имал по-възвишена цел от тази да се радваш на щастието на младоженците.

— Разбира се! Исках на място да се уверя, че сестра ти е наясно какво прави.

— Сигурно не си се надявал, че можеш да отмениш сватбата!

— Именно затова дойдох тук, за да се уверя на място какво мога да направя. Всеки има своята цена.

— Ти наистина мислиш така, нали?

— А защо не? Понякога помага. От една страна, не исках да загубя Валери, а от друга — не желаех да й дам това, което иска. И затова рискувах. За нещастие тя успя, а аз загубих, но може и да не съм, ако не се смята катастрофата.

— Какво по-точно искаш да кажеш? Не си искал да дадеш на Валери каквото е искала? Какво?

— Брак!

Ако преди беше само изненадана, сега беше напълно шокирана. Трябваше да седне, преди да припадне. Стовари се безмълвна на стола до леглото. Този човек беше луд! Очевидно вярваше, че Валери е инсценирала годежа си с Колби, за да подсети Роуди да й направи предложение за женитба.

— Не съм човек за женене, Нора. Сестра ти сигурно го е разбрала. Не мога да кажа, че сме говорили някога по този въпрос, но всеки, който е работил с мен, знае, че нямам време за семейство. Просто нямам нужда от него.

— Убедена съм, че е така.

— Да не би да ти е неприятно?

— Съвсем… не! Да! — скочи на крака. — Я да видя, дали те разбрах правилно. Искаш да доведа сестра ми, но заради теб. Не се интересуваш нито от нея, нито от съпруга й, а само от себе си!

Той се поколеба за миг и смръщи вежди, като се замисли над думите й.

— Нямам намерение да ти казвам защо искам да видя сестра ти.

— Не си прави труда! Знам всичко, което ми е нужно. Ако толкова искаш да говориш с Валери, накарай някой друг да я доведе!

 

 

Отпочинала след медения месец и с приятен загар от Хавайските острови, Валери садеше червено мушкато край алеята пред къщи — къщата, която тя и Колби бяха закупили близо в околностите на Орчард Вали. Нора пиеше чай с лед под един голям чадър и я наблюдаваше как работи. Из въздуха се носеше ароматът на прясно изцедени лимони. Времето беше горещо и влажно, но изглежда, че и двете не го забелязваха.

— Валери, какво се случи между теб и Касиди, когато ти се върна в Тексас?

— Не се разделихме много приятелски, но аз бях виновна за това — сестра й вдигна поглед, заровила ръце в пръстта. — Говоря сериозно!

— Съжалявам, че трябваше да научиш за катастрофата му в деня на сватбата си. Татко, Стефи и аз просто не знаехме как да постъпим. Не ти казахме веднага, защото ти имаше други грижи.

— Не се тревожи! Татко вече ми го каза. Намирам, че сте постъпили правилно.

Нора стисна здраво чашата с чая. Загледа се в далечината замислено и промълви:

— Той е влюбен в теб…

Сестра й побутна назад голямата си сламена шапка и се изсмя.

— Може да мисли, че е влюбен, но всъщност не е. Дори когато му връчих молбата си за напускане, нещата не се оправиха — натисна влажната пръст около току-що посаденото мушкато. — Подцених гордостта на Роуди. Той е от хората, които не обичат да губят. Само че няма опит в любовта и точно в това е проблемът. Толкова е богат, че може да купи, каквото си поиска. Да не говорим, че е в състояние да прелъсти дори монахиня, стига само да реши.

— Знам, че не е моя работа, но… Какво стана, когато му съобщи за Колби? — попита Нора предпазливо.

Валери се изправи и изтръска полепналата пръст от пръстите си.

— Не му казах веднага, че съм се сгодила, което беше грешка. Първото, което споделих с него, бе идеята за разширяване на корпорацията и в този регион. Нямах търпение да му покажа резултата от моето проучване. Представих му проекта в благоприятна светлина и го убедих, че сега е моментът да се действа. Преди да научи, че съм сгодена, изцяло заживя с проекта. Това ме поласка, защото исках да ръководя клона.

— Схваща много бързо нещата, когато се отнасят до бизнеса, нали? Гледам го как работи дори в болничното легло.

— Много е способен, но е голям инат и иска всички да вървят по гайдата му.

— Забелязах — каза Нора с усмивка.

— Обзалагам се, че е така.

— Както и да е, продължавай!

— И така, проектът беше приет, той му даде ход до момента, в който заявих, че искам да го ръководя. Смяташе, че ще е по-добре да остана с него в Тексас и да работим заедно. Хвана ме за ръка и ми се стори, че иска да ми каже нещо… романтично. Благодарна съм, че в този миг съзря годежния ми пръстен. Именно тогава му съобщих за Колби.

— Роуди сигурно е бил шокиран!

— Не само шокиран, но и вбесен — лицето й помръкна при спомена. — Тогава намекна, че съм била твърде умна, за да се занимавам с такива глупости като любов и женитба. Омъжването щяло да бъде пагубно за кариерата ми. Не зная дали някога съм ти споменавала, че го харесвах, обаче това бе преди да срещна Колби. Когато се върнах у дома заради татко, имах чувството, че може би и той ме харесва…

— Наистина те харесва!

Валери се изсмя и поклати глава.

— Ще ми е интересно да видя Роуди, когато се влюби.

— Давай нататък! — подкани я Нора.

— До къде бях стигнала… О, да. Когато Роуди разбра, че наистина съм сгодена, започна да ме убеждава да не се омъжвам. Дори спомена, че е негов дълг, като мой приятел и шеф, да направи каквото може, за да не допусне такава ужасна грешка.

— Не му липсва дързост, нали?

— Ни най-малко! Смяташе, че Орегон е най-неподходящото място за мен, затова предложи проекта на Ърл Робинс. Тогава му казах, че в такъв случай нямам друг избор. Написах си молбата за напускане и му я връчих. Сметна, че блъфирам. Прие молбата с неудоволствие и ме предупреди, че ще осъзная грешката си и ще се върна на работа в корпорацията. Но аз няма да го сторя, дори да се наложи да напусна Орегон.

— Не се ли изплаши, че оставаш без работа? Единственото, което си спомням, беше, че спомена за някаква по-продължителна отпуска след медения месец.

— Отначало плановете за сватбата отвличаха вниманието ми, а и Колби ми помагаше много. Заедно обсъждахме различни възможности. Подадох молба за работа в няколко фирми в Портланд, но засега не изпитвам голяма нужда да работя. Честно казано, наслаждавам се на слънцето и на цветята.

— Какво по-точно би искала да работиш?

— Двамата обсъждахме дали да не стана консултант към някоя фирма. Така ще мога сама да си определям часовете за работа. Преди това обаче трябва по-подробно да проуча фирмите. Засега това ме задоволява.

— Роуди иска да те види — съобщи Нора внезапно. — Тормози ме от момента, в който разбра, че сте се върнали.

— Аз и без това смятах да го посетя. Това е най-малкото, което мога да направя.

Нора не беше напълно убедена…

 

 

— Чу ли вече? — попита Роуди, когато Нора се появи при него.

— Какво да чуя?

— Акциите ми са се качили с цели два пункта.

За нея беше истинска агония да слуша за „Дау Джонс“. Все пак учтиво рече:

— Моите поздравления!

Той я погледна изпитателно.

— Сърдиш ли ми се за това, което ти казах последния път?

— Разбира се, че не — излъга тя. — Защо да ти се сърдя? Ти искаш да говориш със сестра ми и това е напълно естествено. Нали сам ми напомни, че не е моя работа да се меся.

— Напоследък не ме посещаваш.

— Бях много заета.

— Дори и за мен? — нацупи се като дете и тя едва сдържа усмивката си.

— Сигурно ще се зарадваш, ако ти кажа, че видях Валери вчера — продължи Нора, като се стараеше да не го гледа в очите, за да не прочете истината в тях. — Споменах, че искаш да я видиш. Обеща да намине през някой от следващите дни.

— Дано не се забави много, защото доктор Силвърмън вече е наредил да ме изпишат от това проклето място в петък.

Тя се стресна, защото не успя да си даде веднага сметка за чувствата, които изпита. Беше започнала да опознава този мъж и въпреки всичките му недостатъци беше луда по него. По много въпроси бяха на различно мнение, но това не можеше да повлияе на чувствата й. Подчинените му бяха извънредно предани, а това не се купуваше дори с много пари. От друга страна, тя разбираше колко опасно е за нея да се навърта край Роуди. Той събуждаше най-различни чувства у нея — гняв, ярост, гордост и още много други, които засега й беше трудно да определи. Бе твърде лесно да се влюби в него… При мисълта за това я побиха тръпки.

— Няма ли да кажеш най-сетне нещо, Нора?

— Ще ни липсваш! Какво ще правим без теб?

— Ще си измислите нещо! — увери я той.

— Несъмнено, но ми се струва, че Орчард Вали вече няма да е същият, когато си заминеш.

— Госпожо Емърих, водете си бележки — настоя Роуди, без да сваля поглед от Нора. — Малките градчета в Орегон да не влизат вече в дневния ми график. Представляват риск за здравето ми.

— Сигурно си даваш сметка, че щом те изпишат оттук, не бива да се връщаш към предишния си начин на работа.

— Чух го вече. В продължение на няколко месеца ще трябва да провеждам терапия.

— Не я пропускай! Наистина се нуждаеш от нея.

Беше й ясно, че допълнителната терапия не му беше особено по вкуса. Но — о, ужас — той още не си беше тръгнал, а тя вече се тревожеше за него. Колко много щеше да й липсва!

Роуди явно забеляза съжаление в очите й, защото погледът му помръкна и стана сериозен.

— Можеш ли довечера да дойдеш при мен за малко? Трябва да те попитам нещо.

— Добре.

— Около седем… И недей да вечеряш!

 

 

Не знаеше какво да очаква тази вечер. Облече една бледорозова рокля без ръкави, подобна на тази, която носеше като шаферка. Беше си сложила висящите златни обеци от майка си. Слагаше ги само при специални случаи… Баща й не я попита къде отива, но явно подозираше.

— Изглеждаш прекрасно! — възхити се той, когато я видя да слиза надолу по стълбите. — Пожелавам ти да прекараш една прекрасна вечер.

— Сигурно ще бъде такава!

— Няма да те чакам.

— Тогава и на теб ти пожелавам приятна вечер, татко!

— Сигурно ще е приятна. Положително! — потвърди Дейвид и в следващия миг направи най-неочакваното нещо — повдигна глава, притвори очи и промърмори нещо, което тя не чу.

Когато Нора отиде в болницата, видя, че Роуди е превърнал стаята си в романтично кътче. Щорите бяха спуснати и пропускаха само ивици вечерна светлина. Свещи блещукаха на масата, покрита с ленена покривка. Отгоре се мъдреха няколко вази с цветя. Бутилка бяло вино се изстудяваше в сребърна шампаниера. В стаята се разнасяше нежна музика. За миг Нора се зачуди дали не е попаднала в някакъв приказен свят, или просто сънува.

— Боже господи! — прошепна тя.

Роуди не беше в обичайния болничен халат, а бе облякъл черна риза с вратовръзка и обул джинси, сцепени в единия край, за да влезе гипсирания крак. Усилията, които беше положил, за да бъде обстановката романтична, я трогнаха.

— Сигурно си гладна — ухили й се по момчешки той.

— Умирам от глад — потвърди Нора и се приближи до леглото. — Какво е менюто?

— Прегледай го сама. Доставиха вечерята само преди минута.

Тя повдигна капака на двете блюда и откри скариди, раци, пилаф, прясно цветно зеле и моркови. До чашите за вино бяха поставени две парчета пай с извара и ягоди.

— Помолих главния готвач да провери процента на холестерол в храната, ако това те интересува.

— О, Роуди, страхотен си!

— По някакъв необясним начин предположих, че си падаш по пая с извара.

Беше истина! Почувства се замаяна от вълнение и щастие.

— А сега, виж си подаръка, който е в края на масата.

Съзря малката, красиво опакована кутийка, взе я и с въпросителен поглед попита:

— Какво е това?

— Отвори я и ще разбереш!

— Не съм направила нищо особено, за да заслужа подарък. Просто си вършех работата.

— Престани да спориш с мен, а я отвори! — нареди той.

Нора внимателно разопакова подаръка. От хартията се показа кадифена кутийка със златна инкрустация на името на скъп бижутер. Нора погледна към Роуди с недоумение.

— Отвори я! Сам съм я избирал! — подкани я той.

Без да успее да си поеме дъх, тя повдигна капачето и пред нея блесна колие от сапфири и диаманти, с изключително изящна изработка.

— О, Роуди! Никога не съм виждала такова красиво нещо! — ахна Нора от удивление и възторг.

— Значи ти харесва, а?

— Харесва ми, но не бих могла да го приема…

— Глупости! Я се обърни, искам да видя как ти стои.

Обърна се грациозно и леко докосна колието, когато й го постави на шията. Никога не й бяха подарявали нещо толкова ценно и красиво.

— Това е израз на благодарността ми за всичко, което направи за мен, Нора!

— Но аз…

— Ти беше моят ангел спасител. Споровете ми с теб бяха едно от нещата, които ме спасиха в началото. Беше всеотдайна и мила, въпреки че аз се държах като разглезено хлапе. Искам да изразя по някакъв начин благодарността си към теб.

— Добре, тогава ще я приема. Благодаря ти много… Много! — в очите й напираха сълзи.

— Да отворим ли бутилката вино? — предложи Роуди набързо, защото не искаше да забележи колко я беше трогнал.

— Сигурен ли си, че можеш да пиеш, когато взимаш лекарства?

— Доктор Силвърмън ми разреши. Ако не ми вярваш, можеш да го попиташ. Остави телефонния си номер, в случай че се тревожиш. И добре ще е да започваме, защото всичко ще изстине и няма да е вкусно. Следващия път, когато вечеряме заедно, ще седя на масата срещу теб — обяви той развеселено.

Тя седна и постави ленената салфетка върху скута си.

— Много е вкусно! — каза Нора след първата хапка. Притвори очи и с блаженство се наслади на прекрасното съчетание от морската храна и леко подлютения сос.

— Остави място и за десерта! — засмя се той.

Нора хвърли поглед към пресните ягоди върху пая.

— Ще се справя и с това!

Изпита леко неудобство, че седи сама на масата и след втората хапка си взе чинията и я занесе до нощното шкафче на Роуди.

— Няма нищо да ми стане, ако постоя малко, докато си хапвам. Така ще ми остане повече място за пая с ягоди.

Той й се усмихна. С напредването на вечерта в стаята започна да става тъмно, но светлината на свещите придаваше интимност на обстановката. Сякаш светлината танцуваше под ритъма на нежната музика. Нора осъзна, че и двамата са престанали да се хранят. Много нежно Роуди я хвана през кръста и я придърпа към леглото.

— Седни до мен!

Тя внимателно се отпусна на крайчеца на леглото.

— Нищо чудно, че те помислих за ангел. Толкова си красива!

Гласът му я накара да потръпне от вълнение. Досега никой мъж не беше събуждал подобни чувства в душата й. Не искаше да ги изпитва и сега, особено с Роуди, но не можеше да устои.

Той докосна лицето й и прокара пръста си по влажните й устни, но не я целуна. По цялото й тяло преминаха тръпки на възбуда.

— Роуди! — произнесе името му като молба.

В този момент той я сграбчи и впи устни в нейните. Всичките й съмнения изчезнаха, съпротивата й се стопи и тя изцяло се отдаде на страстните му целувки. В мига, в който тя помисли, че ще припадне в прегръдките му, Роуди я целуна нежно по шията. Покорена напълно, Нора се предаде.

— Исках да го сторя още в мига, в който те видях — прошепна той. — Когато се появи в онази дълга розова рокля и приличаше на ангел. Опитвах се да бъда търпелив, да се отърся от замайването, но не успях. Не мога да чакам нито миг повече!

Тя зарови пръсти в гъстата му тъмна коса и започна да го целува по лицето. И тя го беше желала — толкова силно, че я беше страх да си признае. Отново се целунаха — този път по-пламенно.

— Мислех, че през последните две седмици ще полудея. Не исках нищо друго, освен да те притискам в прегръдките си и да те целувам. Ти беше съвсем близо до мен, а всъщност — толкова далеч! — прошепна Роуди.

Започна да я целува така страстно, сякаш никога през живота си не бе изпитвала по-прекрасно усещане. Сълзи на щастие изпълниха очите й. Отметна глава назад, за да усети целувките му и по шията си. Цялата тръпнеше от удоволствие и възбуда.

— Ела с мен в Тексас! — думите му бяха настойчиви. Така я притискаше до себе си, сякаш никога нямаше да я пусне.

Тя трябваше да се опомни от опиянението, за да схване смисъла на думите му.

— Да дойда с теб в Тексас ли?! — постепенно се освободи от прегръдката и впи поглед в очите му. Сърцето й трепна.

— Като моя лична медицинска сестра.

Не беше сигурна дали го е чула добре. Той искаше Нора да замине с него като медицинска сестра! Само за миг беше помислила, че я желае като жена, и то — завинаги. Бе мечтала, че… Като разбра каква глупачка е била, по бузите й изби руменина. И преди й бе казвал, че не се интересува от семеен живот. Щом като не беше пожелал да се ожени за Валери, която обичаше, тогава положително не се интересуваше и от Нора. Корпорацията беше животът му, единственият смисъл на неговото съществуване. Сама беше свидетел на начина, по който той отдаваше всичките си сили, енергия и чувства за благото и успеха на службата.

— Ще имам нужда от някой, който да се грижи за мен — продължи той, като леко я погали по ръката. — От някой, който да внимава да не се преуморявам. Ще дойдеш ли с мен, Нора? — повдигна ръката й към устните си и я целуна. — Имам нужда от теб!

Колко дълго бе мечтала да чуе тези думи, но й се искаше те да означават нещо друго… Затова не се поколеба и отговори:

— Не мога да напусна Орчард Вали!

— Защо?

— Тук е моят дом! Тук съм живяла целия си живот. Баща ми е тук, тук е и моето семейство. Всичко, което има значение за мен, е тук.

— Но ти ще се върнеш отново след време. Няма да се нуждая повече от… Ела, да кажем, за няколко месеца.

Отдръпна се от него. Малкото, което бе хапнала, сякаш заседна в гърлото й. Беше се постарал да направи всичко тази вечер, за да я склони да замине с него като медицинска сестра. И нищо повече!

— Размисли! — помоли я той. — Обещавам, че няма да е за дълго!

Нора поклати отрицателно глава. Нямаше какво повече да мисли. Устните му се свиха в нескрито раздразнение.

— Заслужава си да дойдеш, защото ще ти плащам три пъти повече от това, което получаваш в болницата.

Тя не се съмняваше в това. Но не парите имаха значение.

— Благодаря ти, че ме покани, но няма да стане!

— И защо, по дяволите? Имам нужда от човек и това си ти!

— Но аз не съм за продан!

— Съвсем нямах предвид това — избухна Роуди и прокара гневно пръсти през косата си.

Усети разочарованието и гнева му. Може би беше подло от нейна страна, но изведнъж почувства удовлетворение от себе си. Искаше и той да усети нейното разочарование.

— Не зная какво става с вас, сестрите Блумфийлд — продължаваше бизнесменът. — Човек не може да ви угоди, нали? Не съм срещал по-упорити жени през живота си!

— Ти ще се справиш чудесно и без мен! — опитваше да се отърси от първоначалното опиянение. Валери бе права — Роуди Касиди знаеше как да защитава интересите си. Убеден, че го харесва, се бе опитал да я подмами с вино, изискана храна и… с целувки.

Роуди така сряза парчето пай, сякаш искаше да счупи чинията.

— Проклета глупачка!

— Ако желаеш, мога да ти препоръчам една агенция, която ще ти намери медицинска сестра.

— Не искам друг! Само теб! — набоде на вилицата си една ягода и я вдигна към устата си. — Още не можеш да ми простиш, че бях откровен с теб, нали?

— За какво?

— За чувствата ми спрямо Валери. Още когато ти казах, съжалих, и се оказа, че съм бил прав.

— Това няма нищо общо със сестра ми.

— Тогава защо не дойдеш с мен в Тексас? Частният ми самолет ще ни вземе. Няма да ти липсва лукс, а ако желаеш, за благоприличие, мога да помоля и госпожа Емърих да ни придружи.

— Не е там работата!

— Трябваше да очаквам такъв инат от твоя страна. Семейна черта е, нали?

— Как позна?!

— Аз лично не смятах, че вечерята ще има успех. Госпожа Емърих я предложи — наведе се и изключи музиката.

Тя стана и отиде до прозорците и вдигна щорите. Скръсти ръце и промърмори нещо, което той не можа да чуе. Внезапно на вратата се почука.

— Влез! — изръмжа Роуди.

Вратата леко се открехна и в стаята влезе самата Валери Блумфийлд Уинстън…