Деби Макомбър
Нора (4)

Глава четвърта

— Можеш ли да ми намериш отнякъде телефонен указател? — попита я Роуди на следващата сутрин, когато отиде при него. Имаше вид на човек, който може да управлява цяла империя от болничното легло. Погледът му беше остър и проницателен.

— Вероятно някъде из болницата има.

— Донеси го! — нареди той, после добави: — Моля те!

— Изглежда си забравил, че се намираш в болница, а не в хотел.

— Не ме интересува, дори да бях в моргата! Нямам намерение да наблюдавам как бизнесът, който съм градил десет години, отива по дяволите само заради счупения ми глезен.

— Здравето ти е много по-важно от…

— Телефонният указател! — напомни й той с нетърпящ възражение глас.

Тя се ядоса, но донесе указателя от сестринската стая.

— Само това ли е? — попита с изумление той. — Та аз съм чел къси разкази, които са по-дълги от тази брошурка. Кинкейд и Боби летят насам днес. Ще пристигнат по обяд. Не ми е приятно да карам госпожа Емърих да пътува, но може би няма друг избор. Уведоми персонала на болницата, че следобед ще проведа пресконференция тук — потърка замислено наболата си брада. — Така и така си се заела с мен, би ли повикала и един бръснар тази сутрин? Трябва да бъда прилично избръснат и подстриган.

— Роуди! Намираш се в болница!

— Няма да остана тук нито ден повече! — заяви той.

— Нямам време да изпълнявам поръчките ти. Вероятно си забравил, че не си единственият пациент. Не мога да позволя да се опропасти болницата с телевизионни екипи и журналисти!

— Но пресконференцията ще подейства добре на всички останали пациенти. Ще разказват за нея на близките си в часовете за посещение.

— Ти изобщо не слушаш какво ти казвам — беше раздразнена.

Погледът му бе решителен и неумолим. Продължи да говори, сякаш не я бе чул:

— Смятам да проведа пресконференцията тук, а ако не мога, ще я проведа другаде.

— Няма да те местим никъде!

— Само не се обзалагай, скъпа!

Дори и не си бе помислила подобно нещо. Роуди щеше да спечели, защото не търпеше да му се налагат по какъвто и да било начин. Тя го остави сам и съобщи на Карън Джонсън какво й беше казал преди малко.

Нора не си спомняше добре случилото се по-късно.

Към обяд шефът на болницата, Джеймс Болтън, бе посетил Роуди. Не се знаеше какво са обсъждали двамата, но малко по-късно научи, че два телевизионни екипа ще дойдат в стаята му рано следобед. Стана така, както Роуди беше пожелал.

В болницата на Орчард Вали никога не се бе случвало подобно нещо. Чарлз Томазели, годеникът на Стефи, се появи и помоли Нора да го вреди да присъства на пресконференцията. В два часа следобед болницата заприлича на панаир.

— Сънувала ли си някога, че ще се стигне дотук? — попита я Карън, като наблюдаваше пресконференцията от вратата.

Нора, която стоеше до приятелката си, поклати глава. Не знаеше дали Роуди щеше да издържи на продължителното интервю. Мина близо час, а нямаше никакви изгледи пресконференцията да свършва. Стаята гъмжеше от репортери, които се блъскаха и държаха диктофони високо над главите си. Проблясваха светкавици на фотоапарати, бръмчеше камера.

Останалите пациенти бяха наизскачали от леглата си и наблюдаваха с любопитство ставащото. По коридорите плъзнаха какви ли не слухове. По някое време Нора дори чу, че бил пристигнал самият президент. Друг пък казваше, че кралското семейство щяло да дойде. Трети се обзалагаха, че са видели Елвис Пресли. С крайчеца на окото тя съзря адвоката Кинкейд. Той сякаш търсеше някого в тълпата. Интуитивно разбра какво се беше случило. Роуди беше към края на силите си.

Нора грабна поднос с лекарства и спринцовка и започна да си проправя път сред журналистите. Неохотно й направиха път да мине, но тя успя да влезе в стаята. Светкавиците и допълнителното осветление на един прожектор почти я заслепиха. За миг Нора разбра опасенията на Кинкейд. Роуди беше блед и видимо отпаднал, въпреки че се стараеше да го прикрива.

— Ще помоля да ме извините, но трябва да напуснете за няколко минути. Време е да направя клизма на господин Касиди.

Само за няколко секунди стаята се опразни. Роуди изчака да излезе и последния репортер и избухна в смях. В стаята останаха само двамата му колеги.

— Много умно! — похвали я Кинкейд.

— Не я бива на дама, обаче е страхотен професионалист — каза Роуди, облегна се на възглавницата и притвори очи от изтощение. — Ще направиш всичко необходимо, нали, Робинс?

— Веднага се залавям за работа — увери го Робинс.

За миг Нора се зачуди дали Роуди знае малките имена на хората от Управителния съвет. Обръщаше се към тях с фамилиите им, а наричаше сестра й с малкото й име — Валери…

Беше готова да се заяде с него, ала забеляза, че вече е заспал. Без да каже дума, тя изведе двамата мъже от стаята.

— Благодаря ви — прошепна Кинкейд с благодарност.

Нейно беше задължението да се грижи за здравето на болните. Не беше направила нищо особено.

Робинс беше млад мъж, висок и слаб, а Кинкейд беше на средна възраст, нисък и набит. И двамата бяха облечени в еднакви раирани тъмни костюми — униформата на компанията. Спомни си дамския вариант на фирменото облекло. Странното обаче беше, че не можеше да си представи Роуди в други дрехи, освен в джинси и каубойски ботуши.

— Разбрах, че сте сестра на Валери — поде разговор Робинс.

— Точно така — отвърна тя. Беше забравила, че навярно и двамата са работили със сестра й.

— Тя много ни липсва.

„Не чак толкова, колкото на Роуди“ — помисли Нора и изпита някаква странна болка.

— Шефът ме мести в Портланд, за да ръководя проекта за разширяване на нашата дейност — каза Робинс, като я погледна, сякаш очакваше да получи от нея информация. — Надявам се, че щом се установя там, може би Валери ще се съгласи да работи с мен.

— Не зная, ще трябва да говорите с нея.

Робинс хвърли нервен поглед към стаята на Роуди.

— Не му споменавайте за това. Тя бе по-подходяща за случая, но ми се струва, че двамата не се разделиха както трябва. Той ме назначи в същия ден, в който подписа молбата й за напускане. А аз бих предпочел да остана в Тексас…

Нямаше съмнение, че Робинс би се преместил дори в Аляска, ако Роуди го помолеше. Явно шефът Касиди притежаваше много качества, за които Нора не подозираше. Едно беше сигурно — той вдъхваше доверие и респект у подчинените си.

— Валери и съпругът й са на сватбено пътешествие. Ще се върнат от Хаваите тази седмица — поясни Нора. — Тогава ще имате възможност сам да й кажете всичко — понечи да си тръгне.

— Госпожице Блумфийлд — спря я гласът на адвоката, — още веднъж ви благодаря много!

— Няма защо. За мен беше удоволствие да помогна.

— Искам да знаете, че на него никак не му е лесно. Той е много динамична натура и принудителното бездействие направо го влудява. Ако не бяхте вие, не знам какво щеше да прави.

— Ако не бях аз ли?! — не бе направила кой знае какво за Роуди. За развлечение поигра с него малко на дама, нахрани го веднъж с пица и го почерпи с кейк.

— Касиди спомена името ви няколко пъти. Искам да знаете, че всички служители в компанията високо ценим грижите ви за него.

Тя кимна в знак на благодарност, макар че се почувства крайно неудобно. Очевидно бившият шеф на сестра й беше преувеличил и малкото, което бе направила за него…

 

 

Привечер, преди да си тръгне, Нора забеляза, че бяха започнали да обзавеждат стаята му с компютър, принтер, факс, бюро и въртящ се стол.

— Сега пък какво става? — промърмори тя.

Той явно си обзавеждаше кабинет. Тръгна по посока на стаята му. Когато стигна, спря изумена от промяната. Всичко беше така, както очакваше. Това вече не беше болнична стая, а център за управление.

— Не ми е приятно да се намесвам, но какво, по дяволите, става тук?

— Връщам се отново към работата.

— Тук?!

— Нямам избор. Утре рано сутринта Робинс ще дойде със секретарката ми. Ще се опитвам да задействам повечето неща сам.

— Надявам се доктор Силвърмън и останалите колеги да не ти попречат.

Не чу сарказма в гласа й, но дори и да беше, не му обърна внимание. Само въздъхна.

— Роуди, ти се намираш в болница! — настоя Нора. — Тук си, за да се възстановиш и да се върнеш към обичайния си начин на живот. Не можеш да работиш така, както си работил преди. Съжалявам, наистина съжалявам, ала…

— Или ще ръководя бизнеса си оттук, или изобщо няма да се връщам към него! — отвърна й той троснато.

— Преувеличаваш!

— И четирите линии са свързани и работят — съобщи телефонният техник.

— Благодаря! Слушай, Нора, ти си страхотно добра медицинска сестра, но не знаеш как се управлява цяла корпорация. А сега се успокой, преди да разкажа на всички колко си слаба на дама.

Нора усети как се изчервява. Внезапно Роуди се пресегна и хвана ръката й.

— Оправи ли се, скъпа?

— Не съм болна, че да се оправям!

— Исках да кажа… от целувката?

— Аз… Не зная за какво намекваш — бе смутена и объркана.

— Много добре знаеш, защото оттогава всяка минута мислиш за нея, както и аз — настоя той.

Това, което я тревожеше, бе, че наистина размишлява твърде дълго за целувката. Страхуваше се да остане насаме с него, защото бе убедена, че той ще разбере колко е объркана след докосването на устните им…

— Ти си необикновено красива жена, Нора!

Притисна дланта й към устните си. Допирът им до кожата й предизвика сладка тръпка по цялото й тяло.

Роуди я придърпваше бавно към себе си, а тя безпрекословно му се подчиняваше. Притисна я до себе си, но тя намери сили да му се противопостави.

— Недей… Недей, Роуди! Аз съм Нора, а не Валери. Струва ми се, че още не си осъзнал разликата…

Отскубна се от прегръдката му и изхвърча от стаята.

Той извика след нея да я спре, но тя не му обърна внимание.

 

 

Следобедът беше облачен и мрачен, канеше се да вали. Нора завари баща си да чете на стола в кабинета.

— Научих, че днес е имало голяма олелия в болницата — вдигна поглед от най-новата мистериозна книга на Марта Мюлер.

— Вече си научил?

— Дори разбрах как си прекъснала пресконференцията. Винаги съм те смятал за умно дете.

— Роуди Касиди е направо невъзможен!

— Така ли? — небрежно подхвърленият въпрос не я подлъга.

Дейвид правеше всичко възможно да разбере как вървят нещата между нея и Роуди, защото напомняха много на това, което се беше случило между баща й и майка й. Грейс също беше медицинска сестра. Преди трийсет години се беше запознал с нея и се бяха оженили. Въпреки че не говореше много за това, Дейвид тайно се надяваше, че историята ще се повтори…

Нора дори се тревожеше, че не я бе разпитал подробно как вървят нещата между нея и бившия шеф на Валери. Баща й почти не бе проявил интерес към него. Само бе споменал, че Роуди е дошъл навреме. И не бе казал нито дума за видението си, в което бе научил съдбата на трите си дъщери.

Не че вярваше в предсказанията на Дейвид, но пред очите й те се бяха сбъднали!

Тя набързо намери някакво извинение и отиде в стаята си. Сега й се прииска да бе позволила на Роуди да я целуне. От друга страна се ядоса, че мисли за него, след като знае колко много той държи на Валери.

Нора се преоблече и реши да слезе в кухнята. Когато обаче ненадейно отвори вратата, завари Стефи, седнала в скута на Чарлз. Бе насочила пълна лъжица със спагети към устата му. С очевидна неохота той премести поглед от Стефи към по-малката й сестра.

— Благодаря ти, че ме вреди на пресконференцията днес, Нора.

— Няма защо.

Отвори хладилника и извади оттам едно шише с лимонада.

— Кога ще вечеряме? — попита тя, като се стремеше да не гледа към двамата влюбени. Взе си висока чаша, постави лед и си сипа лимонада.

— След около час и половина — отвърна Стефи и нежно се усмихна на годеника си.

Двамата бяха толкова щастливи, че гледката бе болезнена за Нора. Чувстваше се изоставена и самотна.

— Имате ли нужда от помощ за вечерята?

— Не, благодаря, ще се справим и сами!

Нора усети колко е напрегната вътрешно едва когато се върна в стаята си. Само след няколко седмици Стефи и Чарлз щяха да се оженят. Нямаше да вдигат пищна сватба, както Валери, ала така беше по-добре, защото Орчард Вали още не се беше съвзел от първата сватба в семейство Блумфийлд. Двете й сестри заслужаваха любовта и щастието, което бяха намерили.

Любов! Тя изцяло бе променила живота на Валери. Най-голямата й сестра никога не разкриваше чувствата си, но от момента, в който беше приела венчалния пръстен на Колби, се промени напълно. Стана по-жизнерадостна, по-често се усмихваше. Пред очите на Нора любовта превърна сестра й в непозната за нея жена. Винаги сериозна и вглъбена в работата си, сега Валери бе опиянена от любов.

Стефи пък, която бе твърде импулсивна и емоционална и винаги изразяваше мнението си открито, напоследък се бе умълчала. Любовта сякаш я бе укротила. Когато беше с Чарлз, ставаше съвсем различна.

И Валери, и Стефани се омъжваха за мъжете, които обичаха.

Оставаше само Нора…

Изтегна се в леглото и впери поглед в тавана. Често се срещаше с мъже, но нито един от тях не й беше повлиял така, както Колби и Чарлз бяха повлияли на сестрите й. Дали и нейният характер щеше да се промени? Тя не беше сериозна като Валери, нито пък буйна като Стефи…

В този момент чу иззвъняването на телефона и гласа на Стефи:

— Нора! Търсят те.

Вдигна слушалката:

— Ало!

— Какво ще кажеш да поиграем дама?

— Роуди! — сърцето й трепна при звука на гласа му.

— Да не би да играеш с някой друг? Потресен съм!

— Аз… — не знаеше какво да отговори. Инстинктът й подсказа да приеме поканата му. Разумът й обаче надделя. — Няма да стане! — отсече твърдо тя.

— Обещавам, че няма да има повече… номера!

— Съжалявам, Роуди!

Последва дълго мълчание, преди той да го наруши:

— Всъщност имах сериозен повод да ти позвъня. Исках да ти благодаря за всичко, което направи за мен днес.

— Не беше нещо особено.

— Да, но ми помогна, за което съм ти задължен. Създадох доста неразбории в установения ред на болницата, нали?

— Да, наистина е така…

Постепенно първоначалното напрежение в разговора им се стопи. Говориха за града, за болницата… Внезапно Стефи повика по-малката си сестра на вечеря. Нора погледна часовника и с учудване разбра, че е говорила повече от половин час с Роуди.

— Трябва да свършвам вече — каза тя.

— Добре… Още веднъж ти благодаря, Нора! Изглежда, че непрекъснато има за какво да съм ти благодарен…

След като затвори слушалката, Нора се затича надолу по стълбите. Вземаше по няколко стъпала наведнъж. Имаше чувството, че лети. Когато влезе в кухнята, баща й, Чарлз и Стефи се обърнаха като по команда и изпитателно я изгледаха.

— Нещо не е наред ли? — попита Нора, като погледна дали блузата й не е закопчана накриво.

— Нищо подобно! — баща й многозначително намигна на Стефи.

 

 

Когато на следващия ден Нора отиде да занесе закуската на Роуди, стаята му беше превърната в команден пункт. Непрекъснато влизаха и излизаха хора. Робинс работеше на компютъра. Тъмнокоса жена на средна възраст пишеше на машина. Изглежда никой не я забеляза, дори Роуди, който подобно на генерал даваше нареждания от щабквартирата си.

— Надявам се, че не преча — изрече Нора, без да скрива сарказма си.

— Нора! — очите му засияха. Мигновено остави настрана папката, която преглеждаше. Бе сложил очила, които сякаш бяха кацнали на върха на носа му. Те му придаваха още по-привлекателен вид.

— Донесох ти закуската.

— Дали не е останало някое от кейкчетата с боровинки, а?

— Може и да се намери…

— И какво ще ми струва едно кейкче?

— Ще видим… — прегледа картона, прикрепен към леглото му. От бележките на дежурилата през нощта медицинска сестра разбра, че Роуди е говорил по телефона цяла нощ.

Постави термометъра под езика му.

— Нямам температура! Защо настояваш да я мериш денонощно?

Тя първо отбеляза в картона, че той няма температура, после премери пулса му и чак тогава каза:

— Цели осем часа си говорил по телефона!

— Да не би да ревнуваш?

— Може и така да е — беше много по-загрижена за здравето му, отколкото с кого е говорил.

— Трябваше да убеждавам някои хора. Гледа ли предаването по Си Ен Ен? Благодарение на самолетната ми катастрофа, Орчард Вали е нанесен на картата.

— Убедена съм, че кметът е поласкан от този факт!

— Желае да ми подари ключа от града — усмихна се той.

— Чичо Джак? Не може да бъде!

Роуди се изсмя жизнерадостно.

— Е, още не ми го е връчил… А сега ще получа ли кейк или ще трябва да си го изпрося?

Тя извади от престилката си два кейка, увити в целофан.

— Това са последните. Баща ми ти ги изпраща с най-добри пожелания за бързо оздравяване.

— Бог да го благослови! — дори и не погледна към закуската. Вместо това започна да развива кейкчетата. — Запознай се със секретарката ми. А Робинс го помниш, нали?

Нора се усмихна на двамата му служители.

— Познавам сестра ви Валери — каза секретарката, госпожа Емърих. — Тя ужасно ни липсва. Поздравете я от мен!

Нора кимна, като внимателно наблюдаваше Роуди. Искаше да види реакцията му при споменаването името на сестра й. Но той не реагира. Поне с нищо не се издаде…

— Доктор Силвърмън иска да се срещне с Роуди малко по-късно тази сутрин — уведоми тя секретарката и Робинс.

— В колко часа? — попита Роуди.

— В десет.

— Ще трябва да промени часа. В десет имам насрочено интервю с журналист от списание „Тайм“.

— Не можеш да караш доктор Силвърмън да си променя графика само защото имаш уговорена среща с журналист.

— Защо не? Журналистът ще долети чак от Ню Йорк. Сигурен съм, че доктор Силвърмън няма да има нищо против да почака. Освен това двамата може и да си поговорят. Ще се опитам да уредя една среща…

— Доктор Силвърмън ще бъде тук в десет — възрази тя непоколебимо. — Ако журналистът вече е дошъл, ще трябва да изчака навън като всеки друг посетител. Това е болница! Може да придумате другите, но на мен тези номера не ми минават. Достатъчно ясна ли съм?

Последва тягостно мълчание. Госпожа Емърих и Робинс зяпнаха, защото досега никой не се беше осмелявал да говори така на шефа им. Погледът на Роуди стана мрачен.

— Добре тогава! — каза той ядосано.

Тя се обърна рязко и излезе от стаята…

При прегледа доктор Силвърмън установи, че състоянието на Роуди се подобрява. Ако и глезенът зарастваше според очакванията, след две седмици можеха да изпишат проблематичния пациент. При тази вест Нора изпита облекчение. Колкото по-скоро той се махнеше от болницата и живота й, толкова по-скоро щеше да го забрави! Бяха се целунали веднъж, но за нея това беше повече от достатъчно. Съзнаваше, че този мъж беше опасен за нейното душевно равновесие. При това не биваше да забравя, че Роуди Касиди е влюбен в сестра й!

 

 

Три дни по-късно, в понеделник следобед, тя се отби да види как е болният. В стаята цареше тишина, което се случваше рядко. Предположи, че госпожа Емърих и Робинс са излезли да обядват.

— Нося ти лекарството — каза Нора, изсипа две хапчета в шепата му и му подаде картонена чашка с вода.

Роуди глътна хапчетата. Изглежда, беше изтощен от работа.

— Казвал ли ти е някой, че приличаш на ангел? — стресна я гласът му.

— Никой, освен теб.

— Много си красива, Нора Блумфийлд!

— А ти си много уморен!

— Сигурно. Доскоро не се осмелявах да ти го призная.

— Какво да ми признаеш?

— Че имаш ангелско лице. Съвсем не приличаш на Валери.

Името на сестра й, която обичаше и от която се възхищаваше, я смрази.

— Почивай си повече! — посъветва го Нора.

— Ще бъдеш ли при мен, когато се събудя?

Тя се поколеба. Нямаше време да остане край леглото му, защото я очакваха и други пациенти, въпреки че й се искаше да направи точно това.

— Ще дойда по-късно, когато свърши дежурството ми.

— Обещаваш, нали?

— Обещавам!

Отметна кичура коса, паднал на челото му.

С всеки изминат ден й ставаше по-скъп, а това я плашеше. От една страна, искаше час по-скоро да го изпишат от болницата, а от друга, не можеше дори да си представи, че няма да го вижда повече.

Когато госпожа Емърих и Робинс се върнаха половин час по-късно, Нора им предложи да си отидат и да си починат. Роуди щеше да побеснее, но тя можеше да се справи с него.

Когато се събуди, „ангелът“ наистина седеше до леглото му. Навярно беше усетил, че е до него, защото й кимна с глава и сънливо й се усмихна.

— Колко е часът?

— Четири и половина.

— Толкова късно?! А те къде са?

— Освободих ги, за да си починат.

— Нора! Не биваше да правиш това! Очаквам няколко телефонни разговора — понадигна се и стрелна с поглед телефона.

Нора скочи и го включи.

— Изключила си телефона?!

— Вече ти казах, че имаш нужда от почивка.

Той стисна гневно устни и я изгледа с укор.

— Неведнъж съм ти обяснявала, че това е болница, а не телефонна централа. Ако разговорът е толкова важен, ще ти позвънят и утре. А имам и новина за теб. Валери и Колби се завърнаха днес следобед.

— Трябва веднага да видя сестра ти! Виж какво можеш да направиш по въпроса! — беше силно развълнуван…