Деби Макомбър
Нора (2)

Глава втора

— За двайсет години не съм имала по-неприятен пациент — оплакваше се Карън Джонсън, когато Нора влезе в сестринската стая. — Първо отказа да вземе болкоуспокояващото, въпреки предписанията на лекаря, след това избухна и захвърли подноса със закуската на пода.

— За кого става дума? — попита Нора.

— За Роуди Касиди от самолетната катастрофа. Между другото, той май пита за теб. Искал да види Блумфийлд, която била облечена в приказна рокля. Тъй като знам, че Стефи ходи обикновено с джинси, а Валери е на сватбено пътешествие, вероятно е имал предвид теб.

Нора се усмихна, като си припомни краткото посещение при него в деня на сватбата на сестра си. Значи си спомняше за нея!

— Не се чувствай задължена да го посетиш — посъветва я Карън. — Струва ми се, че е много разглезен.

Още щом го видя, Нора разбра, че ще бъде труден пациент. Беше енергичен и решителен, свикнал на бързи действия. Освен това беше побеснял, че е пропуснал сватбата. Всичките му планове бяха осуетени. Въпреки че не познаваше предишния шеф на сестра си, имаше чувството, че рядко са го отблъсквали. Изпитваше известно съжаление към него. Беше рискувал с чувствата си и беше загубил. Вероятно най-искрено се е надявал, че ако пристигне в Орчард Вали, сестра й ще промени решението си и няма да се омъжи.

Тя чакаше да стане единайсет и половина, за да го посети през обедната си почивка. Когато влезе при него, в стаята беше мрачно — щорите бяха спуснати. Щом я забеляза, Роуди се помъчи да седне.

— Чух, че сте искали да говорите с мен.

Последва мълчание.

— Наистина ли сте медицинска сестра или просто сте си сменили роклята?

— Медицинска сестра съм.

— Валери се омъжи, нали?

— Разбира се!

Той помръкна и се намръщи.

— Чувам, че не сте искали да се храните — каза Нора.

— Да не сте ми майка?

— Не съм, но когато се правите на дете, трябва да очаквате да се отнасям към вас като такава.

Отправи се към прозорците и вдигна щорите. В стаята нахлу слънчева светлина. Роуди присви очи.

— Случаят със закуската е случайност. А сега ще ви помоля най-учтиво да спуснете щорите.

— Днес явно сте в доста мрачно настроение.

— Не ви искам съвета.

— Ще ви го дам безплатно. Ако ви сложа болкоуспокояваща инжекция, ще се почувствате по-добре. Нали не се страхувате?

— Спуснете тези проклети щори! Имам нужда от сън!

— Няма да заспите, ако не ви сложа болкоуспокояващо. Проявете малко здрав разум.

— Не вярвам на лекарства!

— Трябваше да ни го кажете, когато ви докараха в спешното отделение или когато ви заведоха в операционната. Не смятате ли, че операцията щеше да бъде твърде оригинална? Какво бихте ни посъветвали да правим? Да ви накараме да захапете парче дърво ли?

— Започвам да откривам познати семейни черти. Външно не приличате на Валери, но говорите като нея.

— Приемам го като комплимент!

Силите очевидно го напускаха. Лежането го изтощаваше. Странно, че изобщо помръдваше. Тя се приближи до леглото му и оправи възглавниците. Роуди се отпусна върху тях и въздъхна.

— Щастлива ли е Валери?

— Не съм виждала по-красива булка от нея. Заминаха за две седмици на сватбено пътешествие.

В погледа му отново се появи болка. И този път Нора не разбра дали беше физическа, или се дължеше на това, че е загубил безвъзвратно сестра й…

— Къде отивате?

— Ще се върна след малко — отвърна Нора и излезе от стаята.

Дойде след няколко минути с Карън Джонсън. Дясната ръка на Карън беше скрита заговорнически зад гърба й.

— Изведете я оттук! — просъска той, като видя Карън.

— Моментът за това още не е дошъл, а сега, господин Касиди, сестра Джонсън ще ви сложи инжекция.

— По дяволите!

Изглежда протестът му се чу чак в другия край на коридора, ала това не разколеба двете медицински сестри да изпълнят задълженията си. Последва порой от ругатни.

— Аз ще ви дам да се разберете… Ще ви уволнят!

— Ако желаете, мога да ви кажа и името на директора — Джеймс Болтън.

— Не одобрявам постъпката ви! — заяви той с нов прилив на сила.

— Знам, ала инжекцията ще ви помогне да заспите, а това е твърде важно за вас.

— Помислих си, че съм умрял — процеди Роуди през зъби.

— Жив сте, господин Касиди.

— Посети ме един ангел, облечен в розово. Толкова красив, че почти ми се дощя да съм умрял.

— Спете — подкани го тя.

Сърцето й подскочи при мисълта, че си спомня за нея. Беше го казал веднъж и сега, под влияние на наркозата, го споменаваше отново. Въпреки че очите му бяха притворени, протегна ръка към нея. Нора се отдръпна встрани.

— Не си отивайте! Останете още малко! Моля ви!

Подаде му ръка и се изненада колко силна е неговата. Когато го докосна, тя изпита странно чувство. Явно вече не го болеше — напрежението бе изчезнало от лицето му. Не можа да си обясни защо й се прииска да оправи кичура коса, паднал върху челото му. Наградата й беше една едва забележима усмивка от негова страна.

— Ангел… — прошепна й още веднъж.

Само след няколко секунди Роуди спеше дълбоко. Ръката му отпусна нейната, ала Нора остана до леглото му дълго след това…

Когато се върна надвечер вкъщи, баща й седеше на терасата на люлеещия се стол. Все още се уморяваше лесно заради прекараната операция и често сядаше навън, за да се наслади на лятната топлина и на ябълковите градини.

— Как е пациентът? — попита той, когато тя се заизкачва по стълбите.

— Господин Касиди се подобрява физически, макар че не мога да кажа същото за психиката му.

— Би трябвало да дам няколко наставления на този младеж!

Престоят на баща й в болницата беше вид тест за неговото търпение и за това на персонала. Не беше от най-приятните пациенти, особено когато почна да се възстановява. В стремежа си да се прибере час по-скоро у дома Дейвид често ставаше раздразнителен и неприятен. Може би е искал да се убеди, че персоналът не по-малко от него желае изписването му.

Тя седна за малко, за да си почине. Денят й, прекаран през по-голямата си част в спешното отделение, беше дълъг и уморителен.

— Татко, какво имаше предвид, когато си казал на Стефи, че Роуди Касиди е пристигнал тъкмо навреме?

Баща й се залюля на стола, преди да отговори:

— Аз ли?

— Според Стефи — ти! — усмихна се Нора.

— Тогава сигурно е така — повдигна рамене той.

Откакто беше оживял след операцията, Дейвид Блумфийлд непрекъснато правеше романтични „предсказания“ за съдбите на дъщерите си. И те се сбъдваха!

Когато баща им се бе събудил от наркозата, беше споменал, че е бил в отвъдното и е говорил там с майка им Грейс, починала преди няколко години от рак. Бил надникнал и в бъдещето и знаел за кого ще се омъжат и трите му дъщери. Колби и Валери доказаха предсказанията му по неоспорим начин. За всички беше очевидно, че те ще се оженят. Никой не се изненада, когато лекарят й подари годежен пръстен.

За да усложнят още повече обстановката, Стефи и Чарлз се влюбиха един в друг, точно както беше предрекъл Дейвид.

Нора не знаеше за тяхната връзка отпреди, ала скоро след завръщането на Стефи стана очевидно, че двамата възнамеряват да се оженят. Те успяха набързо да изгладят недоразуменията помежду си — та нали любовта им беше издържала тригодишната раздяла!

Дейвид беше стигнал дори до предсказания относно появяването на внуци. Първа щяла да роди Валери — еднополови близнаци — девет месеца и три седмици след сватбата им. Нито ден по-късно! Беше споменал също, че е идеално, задето Роуди Касиди приел оставката й, защото в скоро време щяла да става майка на близнаци.

И все пак беше факт, че баща й не бе споменал нищо относно мъжа в нейния живот, с изключение на това, че щяла да бъде майка на шест деца. Идеята беше налудничава. Разбираше от медицина и отказваше да приеме предсказанията му за верни. Не желаеше дори да участва в разговорите за тях. Освен това, всички, които познаваха двете двойки, знаеха много добре, че те щяха да се оженят и без помощта на видението на Дейвид Блумфийлд.

— Роуди Касиди е добър човек. Бъди търпелива с него! — посъветва я баща й.

Тя тръсна глава, за да прогони мисълта за каубоя. Беше арогантен и своенравен, разглезен и егоистичен. Не желаеше да има нещо общо с него! „Бъди търпелива с него!“ — спомни си думите на баща си и се изсмя наум…

 

 

— Слава Богу, че дойде — каза Карън Джонсън, когато я видя. Лицето й беше зачервено и дишаше тежко, сякаш беше пробягала целия коридор до спешното отделение.

— Какво има?

— Отново онзи каубой! Иска да говори с теб, колкото е възможно по-скоро.

— Не е познал, защото съм дежурна.

Карън примига, без да знае как да действа по-нататък.

— Струва ми се, че нашата болница не е подходяща за човек като него, Нора.

— Какво е направил този път?

— Нареди да му инсталират телефон, за да може да се свързва с корпорацията си в Тексас. Някакъв човек пристигна късно следобед и ми се струва, че ще остане тук. Едва се надигна и вече върти бизнес, сякаш е в собствения си офис. Не знам точно как стана, но изглежда, че всички му угаждат.

— И какво иска от мен?

— Откъде да знам? Моята работа не е да задавам въпроси, а да се подчинявам.

— Карън, той е просто един мъж. Справяла си се със стотици други като него.

— Никога не съм срещала такъв! Ще дойдеш ли с мен?

— Няма да дойда.

— Опасявах се, че ще реагираш така. А би ли го направила заради мен, Нора?

— Карън!

— Говоря ти сериозно!

Нора се поколеба. Не беше слугиня, която да се подчинява на нарежданията на високомерни и надменни господа.

— Ще се отбия да го видя по-късно.

— Колко по-късно?

— През почивката.

— Благодаря ти, Нора!

Не би повярвала, ако не го бе видяла с очите си. Само преди няколко дена Карън беше готова на всичко, само да не се занимава с Роуди Касиди. Двадесет и четири часа по-късно изпълняваше поръчките му като покорен адютант, готов да угоди на пиратския си капитан.

 

 

Когато три дни по-късно Нора надникна в стаята на Роуди, той нареждаше на санитарката:

— Можеш да оставиш подноса с обяда ми там.

Младата санитарка явно се страхуваше да пристъпи прага на стаята му.

— Хайде, хайде, няма да те ухапя!

— На твое място не бих му повярвала — намеси се Нора и взе от ръцете й подноса.

— Крайно време беше да се появите! — процеди той през зъби.

— Имате късмет, че дойдох.

Не й харесваше това, което ставаше. Роуди разиграваше персонала, караше ги да задоволяват капризите му, а такива методи не бяха по вкуса й.

— Минаха цели три дни. Къде се губите?

— Не знаех, че трябва да ви посещавам — намръщи се тя.

— Може би имате и известни морални задължения към мен.

Нора остави подноса на масичката и скръсти ръце.

— Нямам такива! — отново се намръщи.

— Къде прекарват Валери и съпругът й медения си месец? Струва ми се, че на Хавайските острови. В кой хотел?

— Сигурно се шегувате, господин Касиди. Не можете да ме смятате за толкова глупава, че да ви дам името на хотела и да тормозите сестра ми през медения й месец, нали?

— Аха! Значи наистина е на Хавайските острови. Тъкмо исках да й изпратя цветя и шампанско, за да ги поздравя за сватбата, тъй като не можах да присъствам на нея.

— Цветя и шампанско ли?

— Вие не ме познавате добре, госпожице Блумфийлд. Може би смятате, че съм по-скоро от хората, които пречат на щастието на другите. Бях истински глупак да изпусна Валери, но сега, когато е омъжена за Карлтън, аз…

— Уинстън! — поправи го Нора.

— Добре де, Уинстън — повтори той. — Е, просто искам да ги поздравя.

— Не зная в кой хотел са отседнали.

— Тогава не ми остава нищо друго, освен да чакам завръщането на щастливата двойка.

— Чудесна идея! Валери не знаеше за катастрофата.

— Положително не е знаела!

— Това не би променило нищо. Трябваше да мисли за прекалено много неща, че да се тревожи и за вас. Затова решихме да не й съобщаваме, преди да се омъжи.

— Вие скрихте от нея?!

— Точно така, скрихме!

Той пребледня и сви устни.

— Доктор Силвърмън наясно ли е, че ви е инсталиран телефон, за да водите служебни разговори? Уведомен ли е, че смятате да работите тук? — не се предаваше Нора.

— Не е. Да не би да му кажете? — погледна я той скептично.

— Бих могла.

— Няма значение. Ще гледам час по-скоро да се измъкна от този провинциален град.

— Убедена съм, че персоналът ще направи всичко възможно това да стане възможно най-бързо. Добро име си създадохте, няма що!

Преди да успее да й отговори, на прага се появи Карън.

— Време е за инжекцията — каза тя.

— Не я искам!

— Убедена съм, Карън, че господин Касиди я желае силно.

— Съвсем не, госпожице Блумфийлд. Ако ми я поставите, няма да мога да говоря по телефона.

— Трябва ли да ви напомням, че сте в болница, за да се лекувате, а не за да работите? — пристъпи крачка напред, втренчила поглед в десния му крак.

— Добре, добре, но искам да знаете, че протестирам. Не играете честно.

Карън й хвърли победоносен поглед. Роуди обърна глава, докато му слагаха инжекцията. Само след няколко минути лекарството започна да действа и той притвори очи.

— Благодаря ти, Нора — прошепна Карън.

— Какво става тук? — досега не бе забелязала никоя сестра да се оставя да бъде нагрубявана от пациент.

— И аз самата бих искала да знам. Единственият човек, с когото се държи прилично, си ти. Откакто е постъпил, целият коридор е заприличал на лудница. Не познавам друг човек, който така да разиграва хората. Дори доктор Силвърмън се е наплашил от него.

— Хари ли?! — Нора не вярваше на ушите си.

— Никога не съм очаквала с нетърпение изписването на пациент. Странното е, че никой не подозира, че той е тук. Най-вече пресата. Приятелят му ни заплаши да не си отваряме устата, особено пред масмедиите. Страхуват се за борсовите си сделки.

Двете излязоха от стаята. Едва сега Нора разбра защо по телевизията бе излъчено кратко съобщение за катастрофата, без да споменават името на пилота.

— След колко време той ще може да се движи?

— Не зная точно, но няма да е скоро — отвърна Карън. — Колкото по-малко натоварва глезена си, толкова по-добре. Иначе ще се наложи да ползва бастун.

Нора не би могла да си представи гордия и всемогъщ Касиди да ходи с бастун. Тя се надяваше да не се стигне дотам.

 

 

Следобеда, когато се прибра вкъщи, мисълта за жизнения Роуди, подскачащ на бастун, продължи да я тормози. Не искаше да мисли повече за това.

Цели три дни не бе ходила при него, но той не излизаше от ума й. Странно беше как е успял да вдигне толкова шум около себе си. Цялата болница беше вдигната на крак и центърът на внимание беше Роуди.

— Здравей — каза Стефи, като прекъсна мислите й.

Нора правеше салата за вечеря, но не й спореше. Мислите й бяха в болницата.

— Не знаех дали ще се върнеш за вечеря, Стефи.

— И аз самата не бях сигурна дали ще дойда.

Нора продължи да прави салатата, като от време на време вдигаше поглед към сестра си.

Стефи изглеждаше по-хубава от всякога и нейните плавни спокойни движения й придаваха особен чар. Явно беше доволна от съдбата. Любовта действаше благотворно на всички.

През по-голямата част от живота си Нора беше смятана за най-привлекателната от трите сестри Блумфийлд. Беше русокоса, синеока и дребна на ръст. Напоследък обаче се чувстваше старомодна в сравнение с Валери и Стефани.

— Как вървят нещата в болницата?

— Мисля, че се интересуваш по-специално от Роуди Касиди.

— Да! — засмя се Стефи. — Знаеш ли, все още се чувствам виновна, задето не казах на Вал за телефонния разговор с Роуди Касиди.

— Не си само ти!

— И ти ли?! Значи се е обаждал повторно?! Боже господи!

— Не е говорил с мен, а с татко.

Всъщност Роуди никога не бе споменал за това, но беше намекнал, че неколкократно е търсил Валери. Щом като е говорил със Стефи само един път, а с нея нито един, оставаше само техният мил, намесващ се във всичко баща. Тъкмо искаше да го съобщи, когато телефонът иззвъня и тя посегна към слушалката. Само след две минути беше толкова ядосана, че едва си поемаше дъх.

— Не мога да повярвам! Какво нахалство! — извика тя, след като затръшна слушалката.

— Какво се е случило, Нора?