Деби Макомбър
Нора (9)

Глава девета

— Не си щастлив от това, че ми предлагаш да се омъжа за теб ли? — повтори Нора.

— Вече ти казах, че изобщо нямах намерение да се женя.

— Тогава защо го правиш? Да не би да мислиш, че отчаяно си търся съпруг и ще подскоча от радост при предложението ти?

В семейство Блумфийлд Нора се отличаваше с хладнокръвие и уравновесен характер. В случая обаче те не й помогнаха много. Само мъж като Роуди Касиди можеше да си позволи и да обиди една жена, и да й направи предложение за женитба.

— Не че си примряла за съпруг, а просто…

— Според твоето „романтично“ предложение, ти ме обявяваш за победител в състезание, в което голямата награда се отрежда на теб. А аз дори не съм предполагала, че участвам в него! — стисна зъби, за да не даде воля на гнева си.

— Ти така ме обърка, че не знам вече кое какво е. Не стига, че ми отказа да поемеш службата, ами трябваше и да ме измъчваш да те ревнувам от други мъже!

— Само веднъж съм била на среща с мъж! Откъде можех да предположа, че точно тази вечер ще ми се обадиш? Не мога да чета мислите ти! Толкова ли трябваше да бъда поласкана от вниманието ти, че да отменя срещата си с Рей?

— Да! — изкрещя той.

— Тогава ти отказах и сега отново отказвам! Няма да прекарам остатъка от живота си в очакване да се освободи малко време за мен в налудничавия ти график!

— Хайде да не говорим за онзи Ралф!

— Рей! — избухна тя, с което привлече вниманието на околните.

Последва неловко мълчание. Най-сетне Роуди се осмели да каже:

— Да опитаме ли още веднъж? Признавам, че имаше и по-подходящ начин да ти предложа да ми станеш жена. Единственото ми извинение е, че в продължение на трийсет часа не съм мигнал.

— Трийсет часа ли? — в гласа й прозвуча състрадание.

— Да! Не ми помогна и мисълта, че няма да те видя, когато се прибера вкъщи. Сигурно си спомняш, че и тогава ми отказа, нали?

— Но не защото не желаех да бъдем заедно! Знаеше много добре, че трябваше да работя през уикенда. Не си ли спомняш, че ти казах?

— Кое е по-важно — попита я през зъби, — службата ти или аз?

— Продължаваме да се въртим в омагьосан кръг. Искаш винаги да бъда на твое разположение!

— Не е така — прошепна той с подозрително тих глас. — Ако държеше на мен така, както аз държа на теб, сигурно би се съгласила на някои незначителни компромиси.

— О, ти искаш не малки компромиси, а пълен контрол над всичко, а аз няма да ти го позволя.

— При теб е или всичко, или нищо — заяви Роуди с горчив тон.

— Роуди, съгласна съм на компромиси. Това, което искам от теб, е предварително да ме уведомиш, за да знам какво да правя. Съзнаваш ли, че всичко, което сме правили заедно, е било винаги спонтанно? Никога не е било планирано.

— Съвсем не е типично за мен. Когато се влюбих в теб, загубих ума и дума, защото организационните ми способности, предварителните планове и изобщо — всичко отиде по дяволите.

— О, Роуди!

Когато пожелаеше, той можеше да бъде мил и забавен. Но се държеше така, сякаш любовта му е проява на слабост, а не извор на сила, така както мислеше тя.

— Нора! Обичам те! Ще ми направиш ли честта да станеш моя съпруга? — ръката му докосна нейната и той я погледна влюбено.

Сълзите, които изпълниха очите й и я задавиха от вълнение, й попречиха да му отговори веднага. А тя толкова много го обичаше!

— Нямах време да ти купя пръстен, но ти сама ще си го избереш. Отиди при някой бижутер и си купи пръстен с голям диамант — парите нямат значение. Нека изпратят сметката на мое име. Единственото, от което се интересувам, е да те направя щастлива.

Неочаквана болка смрази душата й. Никоя жена не си избираше сама венчалния пръстен. Надали обаче Роуди го проумяваше.

— Никога не съм предполагала, че ще се влюбя в теб — промълви тя тихо.

— И аз — призна Роуди. — Дори не знаех какво е любовта. Харесвах Валери и тя ми липсваше, когато замина заради операцията на баща ти, но това няма нищо общо с любовта.

— Какво искаш да кажеш?

— Мислех, че съм влюбен в сестра ти. И ужасно се ядосах, когато разбрах, че се омъжва за Колби Уинстън. Истина е, че направих всичко възможно да я разубедя. Тя успя да накърни достойнството ми — не беше свикнал да губи и отказът на сестра й бе наранил гордостта му. — По-късно обаче дори да не се беше омъжила, пак нямаше да й предложа женитба — вгледа се в нея. — Не съм бил влюбен в сестра ти. Едва сега разбрах какво означава любовта.

— Наистина ли?

Той кимна.

— И през ум не ми е минавало, че се нуждая от съпруга. Сега бих искал да изгладим всички недоразумения помежду ни. Предлагам ти това, което никога не съм предлагал и няма да предложа нито на сестра ти, нито на която и да било друга жена. Сигурно разбираш колко сериозно говоря.

Сълзите се затъркаляха по бузите й.

— Обещай, че ще се омъжиш за мен, Нора! — започна да я увещава Роуди.

Тя взе салфетка и избърса очите си.

— Толкова бях самотна, когато сестрите ми се влюбиха! Струваше ми се, че целият свят е влюбен, само аз не съм, защото си нямам никого…

— Вече не си сама. Имаш мен! А аз имам теб!

— Сигурен ли си? Ти наистина ще имаш мен, но кого ще имам аз?

Погледът му изразяваше моментно объркване.

— Разбира се, че мен!

— Как се осмеляваш да ми предлагаш да ти стана жена, след като имаш друга?

— Това е абсурдно! — отвърна й нетърпеливо. — През живота си не съм бил женен. Ти си единствената жена, която съм обичал. Не знам откъде си чула тази глупост, но не е истина.

— Не говоря за жена, а за твоята корпорация — ЧИПС.

Той поклати глава и смръщи вежди.

— Не те разбирам.

— Когато кажем „любов“, ти и аз разбираме различни неща. За теб ЧИПС означава всичко — и любов, и сигурност.

— Не мислиш какво приказваш!

— Убедена съм! Наблюдавах те от момента на постъпване в болницата. Карън и аз трябваше да се борим за твоето възстановяване. Адвокатът на компанията висеше пред болницата от момента, в който научи за катастрофата. Инсталираха ти телефон. Не си ли спомняш каква паника те обзе, когато разбра, че е изтекла информация за здравословното ти състояние?

— Не мога да забравя. Акциите спаднаха с два пункта.

— Но ти се държеше така, сякаш беше настанал краят на света.

— И ти би реагирала така, ако ставаше дума за милиони!

— Нима не разбираш? Нямаш време за никого и за нищо — нито за мен, нито за семейство. За никого!

— Какво искаш от мен, Нора?

— Чуй ме! Не можеш да продължаваш да живееш по този начин. Да работиш толкова много и да не се грижиш за здравето си. В крайна сметка ще рухнеш. Доколкото виждам, инсултът те дебне. Имаш си Управителен съвет, знам, защото сестра ми беше негов член, ала ти не ги оставяш да ръководят бизнеса — всичко вършиш сам!

— Ще получа инсулт ли? Изпълнена си с любов и доброта, няма що!

— Важно е да изразя чувствата си. Не смятам, че съм песимист. Просто се тревожа за теб!

— Ако бях на твое място, нямаше да се тревожа. Имам застраховка „Живот“ и щом си толкова обезпокоена, ще те направя наследница и изпълнител на завещанието ми.

— О, Роуди, за бога! Но аз не искам парите ти, искам теб!

— Нали си реалистка? Е, тогава, щом като съм толкова зле, най-добре ще е да се омъжиш за мен незабавно. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Нали според теб не ми остава много време да живея?

— Как можеш да се шегуваш с такива неща?!

— Ти първа повдигна въпроса.

Явно той не разбираше нищо от това, което Нора му говореше.

— Важното в живота са не вещите и парите, а хората и техните взаимоотношения. Важното е, че двамата с теб ще градим съвместния си живот, ще създаваме семейство, ще отделяме време един за друг…

— Семейство… — повтори той, сякаш никога не бе чувал тази дума. Въздъхна и се отпусна на облегалката на стола. — Трябваше да предположа, че ще искаш деца. Добре, ще помислим за това. Съгласен съм, но само за едно дете — няма значение дали ще е момче, или момиче. Какво ще кажеш?

Беше като ударена от гръм, за да му отговори. Роуди намръщено погледна часовника си. Времето течеше, а графикът му беше изцяло запълнен. Нуждаеше се от отговор, и то веднага. Бе голям лукс да пилее времето си.

Нора имаше чувството, че целият свят се сгромолясва. Ако му откажеше, това би разбило сърцето й. Но най-болезненото беше, че едва ли Роуди би я разбрал някога. Щеше да я смята за неразумна, взискателна и сантиментална…

— Винаги съм мечтала за това… Но… — Нора опитваше да прикрие вълнението в гласа си. Наклони се към него, погали лицето му, после го целуна по устните. Той сякаш се изненада на тази проява на нежност.

— Ще уредя въпроса с бижутера — присегна се за патериците и стана.

— Роуди… — промълви тя.

Нещо в гласа й го накара да се обърне. Когато я погледна, очите й изразяваха почуда. Атмосферата тегнеше от напрежение.

— Отказваш ми, нали, Нора?

От устните й се отрони тежка въздишка. Притвори очи и кимна.

Той хвърли шапката си върху масата и изкрещя:

— По дяволите! Трябваше да се досетя, че ще постъпиш така!

— Каквото и да мислиш за мен, бъди сигурен, че няма да ми е лесно.

— Положително!

В стремежа си да се измъкне час по-скоро той изпусна една от патериците, което още повече го вбеси. Преди да се оправи с едната, другата се стовари на пода и Роуди отново се отпусна на стола.

— Искам съпруг! Преди да се омъжа, трябва да си кажем няколко думи!

Той успя да вдигне едната патерица и с нейна помощ да вземе и другата. Очевидно искаше да избяга от нея и закуцука набързо през кафенето. Тя го последва.

— Получи това, което желаеше още от самото начало. Предварително успя да подготвиш всичко, нали?

— Да подготвя ли? Какво? — недоумяваше тя.

Роуди се спря и я изгледа с неприкрито възхищение.

— Дължа да ти призная, че си голяма актриса, Нора Блумфийлд! Ти си нагласила нещата така, че да се направя на глупак и да ти предложа брак, а ти да изпиташ удоволствие да ми откажеш!

— Роуди, не си прав! Не бих се задоволила с трохите от трапезата ти. Не бих се примирила да бъда с теб само по няколко откраднати минути!

— Най-добре е да го разбера още сега, нали?

— Да, но…

— Водиш излишна борба, скъпа. Предлагам ти да се откажеш от нея. Корпорацията ме направи такъв, какъвто ме виждаш. Нямам намерение да те оставя да ме водиш за носа! — натисна яростно бутона на асансьора, за да го повика.

— Съвсем не искам да се отказваш от нея — запротестира тя.

Роуди я прекъсна:

— Защо да обсъждаме само твоите желания? Честно казано, те са неизпълними.

Държеше се нарочно настрани от нея, като се подпираше на патериците. Когато асансьорът пристигна, Роуди влезе, обърна се и я погледна. Дори да бе изненадан, че тя не го последва, не го показа.

— Довиждане, Роуди!

— Сбогом, Нора! Не се тревожи за мен! Смятам да си живея страхотно, дори без теб!

Вратите на асансьора се затвориха. Нора сложи ръка на устата си, за да сподави болезнения стон.

 

 

— Как е тя? — разнесе се гласът на Валери пред вратата на стаята.

Нора страдаше дълбоко. След раздялата с Роуди, тя се бе върнала в отделението, но установи, че не е в състояние да работи. Шефът й не знаеше как да я успокои, затова бе помолил Колби да отиде при нея.

Съпругът на Валери се опита да я изслуша, но не можа да схване всичко, защото тя непрекъснато плачеше. Обясненията й бяха несвързани. Раздразнен, той явно се бе обадил на сестра й, която бе пристигнала незабавно в болницата.

— Трябва да се прибере вкъщи, но се съмнявам, че ще може сама да шофира — казваше доктор Адамсън на Валери.

Нора помисли с досада, че всички искат да я изкарат по-зле, отколкото бе в действителност. Вярно, че се разплака от мъка и едва успяваше да изрече някоя дума… Но сега всичко се бе оправило — е, почти всичко.

— Нора? — Валери почука леко на вратата й, преди да влезе.

— Здравей! Много по-добре съм, отколкото доктор Адамсън ти разправяше.

— Всъщност Колби е разтревожен. Никога не те е виждал такава.

— И аз самата мисля, че не съм изпадала в подобно състояние. Съжалявам, че разтревожих всички. Вече съм по-добре. Или по-скоро ще бъда.

— Ще ми разкажеш ли какво се случи?

— Няма много за разказване. Ненадейно Роуди се появи и ми направи предложение за женитба. Имах чувството, че нямам друг избор, освен да му откажа.

Валери я погледна така, сякаш щеше да припадне.

— Добре ли те разбрах? Роуди Касиди ти е направил предложение?!

Нора кимна.

— Помолил те е да се омъжиш за него? — повтори сестра й, сякаш не вярваше на ушите си.

Нора кимна отново.

— Не мога да си обясня защо го стори, след като няма и секунда време за мен. Дори поиска сама да избера венчалния си пръстен!

— Не те разбирам. Нали си влюбена в него?!

— Да, и съм сигурна, че и той е влюбен в мен — дотолкова, доколкото изобщо може да бъде влюбен.

— Всички, които те видяха с него на сватбата на Стефи, бяха сигурни, че ще бъдеш следващата булка.

— Той вече е женен за своята корпорация ЧИПС!

— Така ли?

— Не разбираш ли? — проплака Нора от огорчение, че сестра й не й съчувства.

— Струва ми се, че не. А ти какво очакваш от него — да зареже работата си и да се откаже от всичко, което е създал с толкова труд?

— Не! Разбира се, че не!

Почувства се разколебана. През пялото време беше мислила, че е права, а сега сестра й се съмняваше в правилността на действията й!

— Точно сега не бива да се вълнуваш толкова! Доктор Адамсън ме помоли да те закарам у дома. Твърде много си разстроена, за да работиш.

— А какво ще стане, ако…

— Не се притеснявай, Колби ще те замести — прекъсна я Валери.

Нора дори не успя да довърши изречението. Искаше да каже: „А какво ще стане, ако Роуди се обади, и мен ме няма?“. Но той нямаше да позвъни, би се обзаложила. Беше твърде ядосан. И освен това й бе казал сбогом!

 

 

Навярно някой беше уведомил баща й, защото я посрещна пред портата. Валери паркира колата, а той поведе дъщеря си към къщи. Наля й едно питие, помоли я да го пие бавно и я посъветва да поспи.

Тя го послуша, без да му противоречи. Явно беше по-изтощена, отколкото си мислеше. Събуди се късно, чак на следващата сутрин. Когато отиде в кухнята, Валери и Дейвид разговаряха. Щом Нора се появи, разговорът веднага се прекъсна. Ясно бе, че става дума за нея.

— Е, и какво решихте? — запита ги небрежно тя.

— За какво става дума? — учуди се баща й.

— За мен и Роуди.

— Няма защо аз да решавам. И двамата имате глави на раменете си. Знаете много по-добре от мен какво да правите.

Искаше й се да притежава поне половината от бащиното си самочувствие. Нима отказът й не беше правилното решение? Та Роуди нямаше и половин час на разположение, за да изберат заедно венчалния пръстен! Бракът им щеше да се превърне в безкрайна битка за надмощие между съпругата и корпорацията. Нора си даваше сметка, че е в състояние да се пребори с друга жена, за да спечели любовта му, но не и с една компания, чиито основи той бе положил и в която бе вложил парите и душата си. Нора нямаше друг избор, освен да му противостои сега, за да не страда по-късно!

 

 

Дните минаваха, а тя живееше в тягостно очакване, макар Роуди да й бе дал да разбере, че повече няма да я потърси.

Баща й обаче беше изпълнен с надежда. Той седеше пред портата, вперил поглед в далечината, сякаш чакаше оттам да се появи някой.

— Няма да дойде, татко.

— Нямаш предвид Роуди, нали?

— Напротив, говоря тъкмо за него!

— Не очаквам да дойде. Прекалено горд е, за да го направи. Не бих могъл да го обвинявам за това. Бедният младеж е влюбен до уши, ала не знае как да постъпи. Жал ми е за него!

— Роуди беше побеснял, че му отказах. Възможно е някога да е бил влюбен в мен, но съм сигурна, че вече не е — сигурна бе, че я е заличил напълно от паметта си.

— Няма ли скоро да му махнат гипса?

— Ако не се лъжа, в понеделник.

Не завиждаше на физиотерапевта му. Щеше да има капризен и труден пациент.

Внезапно тя видя облаче прах да се издига откъм алеята. И Дейвид го бе забелязал. Баща й се успокои, сякаш беше пристигнал дългоочакван гост. Нора обаче не успя да разпознае нито шофьора, нито колата. Едва когато Ърл Робинс слезе от нея, си спомни кой беше той — мъжът, който оглавяваше ЧИПС-Нортуест.

— Здравей, Нора — поздрави той, като затвори вратата на колата и тръгна към портата.

— Здравейте — опита да прикрие учудването си. Докато го запознаваше с баща си, тя се питаше какво ли е довело Робинс тук. Обзе я чувство на паника. Дали с Роуди не се беше случило нещо лошо? — Как е Роуди? Нали не е болен? — надяваше се, че е успяла да прикрие тревогата в гласа си.

Робинс погледна към Дейвид и поклати глава отрицателно.

— Всъщност дойдох тук заради него. А що се отнася до здравословното му състояние, то е отлично. Не се притеснявайте.

— Заведи младия човек в кабинета ми, Нора. Ще донеса чай с лед, освен ако не предпочитате кафе или нещо по-силно за пиене — предложи баща й.

— Предпочитам чай — отвърна Ърл с усмивка.

Тя го поведе към кабинета и затвори вратата. Облегна се на нея, за да се успокои.

— Валери предложи да дойда и да говоря с теб. Честно казано, не съм убеден, че постъпвам правилно. Сигурен съм, че Роуди не би одобрил присъствието ми тук.

Ако Ърл Робинс не смяташе да сяда, Нора имаше нужда от това — и още как! Потъна в креслото и скръсти ръце в скута си. Отново го попита как е Роуди.

— Мисля, че физически вече се възстановява. Свалиха му гипса и ходи с бастун. По-подвижен е отпреди, което е хубаво, но не е достатъчно.

— Не сте дошли само да ми кажете колко добре се движи, нали?

— Не, разбира се! Не е моя работа да си пъхам носа във вашите отношения. Знам само, че е влюбен в теб. Двамата с Кинкейд го забелязахме. Радвахме се на промяната, която настъпи у него. Лично аз нямам кой знае какъв опит в любовта. А и не съм женен. Стори ми се обаче, че и ти си влюбена в него…

— Да, така е — призна тя.

— От момента, в който го изписаха, единственото, за което мисли, си ти. Подлуди всички служители. Истинско чудо е, че някои от основните акционери не се отказаха от компанията, заради него. По средата на преговорите в Сан Франциско Роуди така избухнал, сякаш не си е давал сметка къде се намира. После изведнъж млъкнал и промърморил нещо, което никой не чул. Госпожа Емърих ми разказа за това.

— Вероятно се е тревожил какво става с акциите му.

— Не мисля. Моето мнение, а и на останалите, които добре го познават, е, че е мислил за теб.

— Той повече не мисли за мен! — едва успя да преглътне мъката си.

— Не се дръж като дете, Нора! Ако Роуди разбере, че съм дошъл тук, ще ми одере кожата и ще ме уволни. Разбери само, че той е безкрайно нещастен!

— Предполагам, че си го изкарва на всички около себе си.

— Съвсем не! Именно това ни разтревожи най-много. Никога не е бил толкова… мил. Преживява мъката дълбоко, но не я изразява. В същото време е учтив, любезен и сърдечен!

— Убедена съм, че ще му мине.

— Не зная. Тъй като никога не сме го виждали такъв, не знаем как да реагираме, за да му помогнем. Ти имаш роднини, а той си няма никого!

— Има си корпорацията — отвърна тя сухо, като се стараеше да не среща погледа му.

В този момент на вратата се почука и баща й донесе чаша чай. След това, без да обели дума, се измъкна.

— Благодаря! — Робинс отпи глътка чай и остави чашата настрани. — Дойдох тук, защото Валери смяташе, че е важно да знаеш какво става с Роуди, да разбереш колко много му липсваш и… колко самотен се чувства. Това е всичко! Не искам да отнемам повече от времето ти.

— Благодаря, че ми казахте — независимо, че сестра й го беше накарала да дойде, изпита благодарност към него. Беше й дал повод за размисъл.

— И моля те, не казвай нищо на Роуди за разговора ни!

— Разбира се, че няма! — увери го тя.

Погледна я с облекчение.

Бяха й нужни само две минути, за да реши какво да прави с току-що получената информация и още два дни, за да предприеме нещо…

 

 

В четвъртък следобед Нора целуна баща си по бузата, взе куфара си и тръгна към колата на Валери. Сестра й я чакаше, за да я закара до летището.

— Не забравяй да ми се обадиш, чу ли? — извика Дейвид след нея.

— Естествено, въпреки че очаквам Роуди да ме изхвърли.

— Не вярвам! Той има нужда от теб — точно така, както аз имах нужда от майка ти. Бъди мила с него! Горкото дяволче! И представа си няма какво ще му се случи!

Последните му думи й се сториха някак странни. Самата тя също не знаеше какво ще се случи. Оставаше й само надеждата…

В петък сутринта Нора пристигна в корпорация ЧИПС, облечена в най-хубавия си костюм. Седемнайсететажната сграда беше изумително творение на архитектурната мисъл — цялата в матово стъкло и блестяща стомана.

Първото нещо, което Нора си помисли, бе колко е далеч от Орчард Вали. Този факт обаче не я разколеба да осъществи намерението си. Като следваше указанията на сестра си, намери лесно асансьора и скоро се озова на най-горния етаж, където бе разположен кабинета на Роуди.

— Добре дошли, госпожице Блумфийлд — поздрави я любезно секретарката му. Тя стана бавно от стола и лицето й се озари от искрена усмивка.

— Здравейте, госпожо Емърих — изрече несигурно Нора. Беше малко объркана. Нямаше представа, че сградата на ЧИПС е толкова голяма.

— Господи! Много се радвам, че дойдохте! — секретарката забърза към нея и сърдечно я прегърна. — Всички се молехме за това! В момента шефът не е тук… През последните дни не зная кога точно ще се появи. Бихте ли го изчакали?

Нора последва госпожа Емърих в кабинета му.

— Ще ви донеса кафе. Седнете, където ви е удобно! Чувствайте се като у дома! О, Нора, толкова се радвам, че дойдохте…

Може би беше малко самонадеяно от нейна страна, но Нора се настани в стола на Роуди. Завъртя се към прозореца, от който се разкриваше фантастична гледка към Хюстън.

Когато чу вратата да се отваря, тя се обърна усмихната, като очакваше, че влиза секретарката. Само че не беше тя, а самият Роуди Касиди. И съвсем не изглеждаше доволен.

— Какво, по дяволите, правиш в моя кабинет?!