Деби Макомбър
Нора (8)

Глава осма

— Дали ще безпокоиш някого?! — повтори Нора. — Не, разбира се! Та това е сватбата на Стефи и Чарлз!

— Още една сватба?!

Тя се усмихна, щастлива да го види отново. Явно нямаше значение, че само преди седмица се бяха разделили скарани. Втурна се към него, обви с ръце шията му и го прегърна. Усети въздишката му и разбра, че и той не по-малко от нея се радва на срещата.

— Ако знаех, че тук се венчават, щях да избягам от това място като от чума.

— Защо си толкова против сватбите?

— Не видя ли какво ми се случи миналия път, когато се появих на една от вашите сватби?! — при тези думи протегна десния си крак към нея, така че да огледа гипса, който стигаше до половината му бедро.

— Радвам се отново да те видя, Роуди — поздрави го Колби, обгърнал нежно жена си през кръста.

Двамата мъже се здрависаха. Дейвид също го поздрави с добре дошъл и се възхити от способността му да се появява ненадейно с гръм и трясък.

— Когато се отнася до дъщерите ви, не улучвам подходящо време.

— Напротив! Не би могъл да избереш по-подходящ момент. Прав ли съм, Нора?

Тя кимна. До неотдавна се беше чувствала самотна и отчаяна. Появяването на Роуди наподобяваше небесен дар.

Хората наоколо се оттеглиха към отрупаните с напитки и хапване маси. Нора и Роуди останаха сами.

— Колко ще останеш? — явно времето му беше ограничено.

— Няколко часа. Церемонията по откриването на ЧИПС-Нортуест е определено за днес следобед.

Тя му помогна да се придвижи до един стол и да седне. Когато постави патериците на тревата, близо до него, Нора се огледа наоколо.

— Къде е медицинската сестра?

Той не се престори, че не разбира за кого става дума. Смръщи вежди и промърмори нещо не твърде ласкаво.

— Моля? Не чух добре какво каза.

— По-добре, че не чу. Ако го повторя, ще започнеш да злорадстваш.

— Няма! — думите й прозвучаха почти като обещание.

— Добре тогава. Щом толкова настояваш, ще ти кажа истината. Оказа се неподходяща.

— А защо? Беше убеден, че непременно се нуждаеш от сестра.

— Наистина беше така. За беда, тя се оказа дъщеря на Атила — вожда на хуните. Проблемът с вас, блондинките, е, че външния ви вид лъже. А изглеждате, сякаш сте изтъкани от нежност и доброта.

— Такива сме си!

Той не коментира повече, но направи такава гримаса, че Нора не се стърпя и се засмя.

— Все още имам нужда от медицинска сестра, но ти си единствената, която искам. След като си толкова упорита, принуден съм да се справям сам.

— Животът не е лек!

— Знаех си, че ще злорадстваш!

— Съжалявам, но не мога да се въздържа.

Той протегна ръце към нейните и каза:

— Ти си най-доброто лекарство! Липсваше ми повече от…

— Това, което ти липсва, е, че не можеш да се наложиш!

— Я си признай, напоследък срещала ли си се с Ралф?

— Казва се Рей! Но не, не съм го виждала!

— Нямам право да те моля да не се срещаш с други мъже.

— Не, нямаш!

— И все пак… Трябва да призная, че те ревнувам от него.

— Защо? — Рей й беше само приятел, нищо повече. Нямаше намерение да възбужда ревността на Роуди.

— Струва ми се, че съм по-голям егоист, отколкото предполагах. Искам да си изцяло моя!

Тя се опита да смени темата. Нямаше смисъл да говорят повече по твърде болезнения за нея въпрос. А и Роуди едва ли можеше да се промени.

— Гладен ли си? — попита го тя, като забеляза, че гостите вече си пълнят чиниите с вкусните ордьоври и с другите лакомства.

— Умирам от глад — отвърна Роуди, но когато тя скочи, за да вземе една чиния, я спря с жест и поясни: — Но не за храна!

Погледът му я прикова на място, а след миг тя се усети, че върви към него.

— Мястото не е подходящо — промълви внезапно Нора и спря.

— Къде тогава? Толкова те желая! От момента, в който напуснах болницата, не мога да си намеря място!

— Не забравяй, че сме на сватбата на сестра ми!

— Положително ти се разрешават няколко минути насаме…

— Да, но…

— Нора! Непременно трябва да говорим!

— Не се интересуваш толкова от разговора! И двамата го знаем добре!

— А теб какво те интересува?

— Вече знаеш… — въздъхна тя.

Той се огледа, посегна за патериците и се изправи на крака.

— Води ме!

— Роуди… Не съм убедена, че постъпваме правилно.

— Ще се престорим, че си взимаме нещо за ядене и докато някой успее да забележи, ще се измъкнем. Само за няколко минути. Това е всичко, което искам от теб!

Сърце не й даде да му откаже. Имаха на разположение съвсем малко време, а и Нора копнееше силно по този очарователен каубой.

Мястото, където се беше състояла сватбената церемония, вече беше безлюдно. Нора поведе Роуди към първия ред от столове пред арката, защото съзнаваше, че беше по-добре за него да седне, отколкото да стои прав.

Двамата се настаниха на съседни столове. Ръката му обгърна раменете й, а тя склони глава на гърдите му, въздъхна и притвори очи. Беше мечтала за този миг — миг на спокойствие, без обичайното напрежение помежду им. Роуди я погали по косата и също въздъхна.

— Не познавам жена като теб! Не познавам и друг, който така лошо да играе на дама.

И двамата се засмяха. Нора навлажни устни, готова за целувка. Той не я разочарова. Целуна я нежно и всеотдайно. През целия си живот не беше изпитвала по-хубаво нещо.

— О, Роуди! Толкова ми липсваше! — прошепна Нора, простена от удоволствие и притвори очи.

Той отново я целуна, този път продължително и страстно. И двамата останаха без дъх.

— Ела с мен следобед! — помоли я той.

Предложението беше твърде привлекателно, за да откаже.

— Искам да дойда, но не мога да оставя семейството си в деня на сватбата на Стефи.

— Не ми харесва, че ми отказваш, но те разбирам.

— Кажи ми пак колко ужасна е била медицинската сестра.

— Да не би да ревнуваш?

— Страхотно!

— Толкова много ли, че да промениш решението си?

Поклати отрицателно глава.

— Изненадана съм колко добре се справяш с патериците. Можеш да минеш идеално и без мен.

— Точно тук не си права!

Малко по-късно двамата се включиха в сватбеното тържество. Нора напълни две чинии с пресни плодове и с разнообразни ордьоври. Подаваха си взаимно хапки, пиха от една чаша шампанско, разговаряха и се смяха. Струваше им се, че са минали само минути, а в действителност бяха няколко часа.

Хеликоптерът кацна точно в момента, в който младоженците разрязваха сватбената торта. Нора го погледна с ужас, защото знаеше, че ще й отнеме Роуди. Опита да се усмихне. Бяха прекарали няколко часа, необезпокоявани от никого. Дълбоко в душата си тя разбра, че животът й с него винаги ще е такъв. Няколко минути тук, един час там, откраднати от делови срещи…

Когато хеликоптерът се издигна към небето, Нора изпита самота. Помаха с ръка, докато се увери, че Роуди я е загубил от погледа си. Не й беше казал кога пак ще се видят, но бе убедена, че ще е скоро. Трябваше да е така! И двамата не можеха повече да понасят раздялата.

 

 

Следващите три нощи Роуди й се обаждаше. Разговаряха по цял час — за незначителни случки и весели истории, както и за сериозни неща. Тя му разказа за любовната история между Стефи и Чарлз. А това, че заминаха на меден месец в Италия, също не беше случайно. Роуди, от своя страна, й разказа за семейството си. Родителите му загинали, когато бил още малък и той израснал по сиропиталища.

Обаждаше й се късно вечер. Поради разликата в часовото време, завършваха разговора, когато в Тексас беше късно след полунощ. Излишно бе да й казва, че краде цял час от съня си, за да се чуят. Но тя го знаеше.

— Заминавам за Сан Франциско рано сутринта, за да се срещна с някои акционери. Вероятно разговорите ще продължат до късно. Надали ще мога да ти се обадя.

— Разбирам.

И тя наистина разбираше. За него корпорацията винаги щеше да бъде на първо място. Работата заместваше семейството, което никога не е имал, и сигурността, която му бе липсвала.

— Не всичко става така, както аз искам, Нора.

— Знам. Не се тревожи! Кога ще се прибереш?

Опитваше да се примири, че отсега нататък винаги ще е така. Корпорацията щеше да си остане основната ос, около която да се върти животът му.

— Най-рано в събота следобед.

— Този уикенд ще работя — съобщи тя, подтиквана от желание да продължи разговора. — Трябваше да разменим дежурствата си с една колежка заради сватбата на сестра ми. Графикът ни се сменя на четири седмици. По този начин можем да бъдем по-дълго със семействата си.

— Защо работиш? — запита я по-скоро от любопитство, отколкото от желание да бъде саркастичен.

Наистина, от финансова гледна точка Нора нямаше нужда да работи. Но тя харесваше професията си. Освен това, искаше да бъде полезна, защото по този начин водеше пълноценен живот. Очакваше Роуди да прояви разбиране.

— Знаеш ли, че майка ми беше медицинска сестра?

— Навярно съм подозирал, защото не съм изненадан.

— Още от малка знаех, че ще се посветя на медицината.

— Майка ти работеше ли в болница?

— За кратко време. След като се омъжила за баща ми и забременяла с Валери, напуснала.

— Липсваше ли й болницата?

— Сигурна съм, че й е липсвала, но щом поотраснахме, използваше уменията си и в друга насока. Когато в овощната градина постъпиха на работа емигранти и някои съседи, мама организира цяла лечебница. После заболя и не можеше повече да работи. Тогава двамата с баща ми създадохме фонд, за да могат работниците и техните семейства да се лекуват в болницата на Орчард Вали — преглътна напиращите сълзи. — Майка ми беше изключителна жена! Щеше да е хубаво, ако я познаваше.

— И аз бих искал, но винаги съм бил убеден, че е била невероятна. В крайна сметка, нали тя те е отгледала? — това бяха най-романтичните думи, които някога й беше казвал. Не очакваше от него нещо повече от обръщения като „ангелче“ и някоя и друга мимолетна целувка… — Струва ми се, че за двама ни ще е по-удобно, ако работиш редовна смяна — продължи той. — Понякога си дежурна, понякога не си, но в повечето случаи работиш много повече, отколкото е по график. Учудвам се как издържаш на това напрежение!

— Аз ли работя много?! Ха! Та ти работиш дори повече от мен! Истинско чудо е, че още си жив!

— Моето е по-различно…

— Съвсем не е и ти много добре го знаеш, само че си твърде горд, за да си признаеш — млъкна за момент и се замисли. — Всъщност съгласна съм, че има разлика. Моят живот не се диктува от службата ми, както твоя от корпорацията.

— Толкова ли е странно, че съм се посветил на ЧИПС? Не забравяй, че аз я основах! Тя означава много повече за мен, отколкото някаква служба. Никой не ме кара да работя по осемнайсет часа на ден. Аз съм решил така.

С лека въздишка Нора промени темата, като го попита за деловите срещи в Сан Франциско.

Когато свършиха разговора, тя слезе на долния етаж. Без да съзнава накъде се отправя, се озова пред кабинета на баща си.

— Искаш ли чаша горещ шоколад, татко?

Предложението й беше повод за разговор и очакваше той да се съгласи. Баща й направи точно така. Веднага остави книгата, която четеше, и я погледна.

— С удоволствие! Да ти помогна ли?

Преди да му отговори, Дейвид я последва в кухнята. Извади млякото от хладилника. Дъщеря му забеляза със задоволство колко енергичен е станал напоследък. Възстановяването му след такава тежка операция беше истинско чудо.

— Как е Роуди? — попита той, като че подозираше за какво иска да говори с него дъщеря му.

— Добре е. Утре заминава за Сан Франциско по работа. Попитах го колко пъти е ходил там. Оказа се, че през последните шест месеца е посетил града десетки пъти.

— Доколкото си спомням, Валери е пътувала няколко пъти с него дотам.

— И аз си спомням това. Знаеш ли обаче, че никога не е бил на Пристанището на рибарите, нито пък се е разхождал из Китайския квартал. Дори не се е возил на корабче из залива! Когато го притиснах, си призна, че е видял само хотелската зала за конференции.

— Роуди Касиди е зает човек!

— Нима не разбираш, че се преуморява! И за какво? Заради някаква си софтуерна компания, която някой далечен роднина ще наследи. Роднина, който най-вероятно ще продаде своя дял от акциите на чужденец!

— Сигурно те притеснява фактът, че Роуди няма наследници.

— Притеснява ме това, че той се преуморява, и то за нищо! На прага е да получи инфаркт — също като теб. Няма режим на хранене, не прави никакви упражнения и работи непосилно…

— Знаеш ли за какво ме кара да си мисля всичко това? — прекъсна я Дейвид и, без да чака отговор, добави: — Роуди Касиди има нужда от съпруга. Не си ли съгласна с мен?

 

 

Колкото и да се стараеше да се съсредоточи в работата си, Нора не можеше да откъсне мислите си от Роуди. Беше й казал, че няма да успее да й се обади, тъй като срещите му с бизнесмените щяха да продължат до късно. През целия следобед тя беше неспокойна и не можеше да си обясни защо.

Когато се прибра вкъщи, завари баща си да плеви градината. Щом я видя, той й махна с ръка и й се усмихна.

— Изглежда, че ще успеем да направим прилична салата от марулята — наведе се към току-що изплевения ред и извади една шепа репички. — Може да нарежем и тях.

За нея бе истинско удоволствие да гледа как баща й се наслаждава на слънцето. Видът му бе на спокоен и здрав човек. Работеше половин ден из овощната градина просто за развлечение, без да се преуморява.

— Да не забравя да ти кажа, че имаш писмо. Струва ми се, че е от Роуди.

Тя не се стърпя и се втурна към къщата. Писмото бе подпряно на една ваза с рози. Името й беше написано с едри букви на плика. С нетърпение го отвори и извади един билет за Хюстън — първа класа. Вторачи се в него, преди отново да го постави в плика. Очевидно Роуди беше забравил, че й се пада да работи през уикенда…

В този момент телефонът иззвъня и когато вдигна слушалката, чу гласа на Роуди.

— Нора, радвам се, че те намирам вкъщи. Имам само няколко минути на разположение. Исках да се уверя, че си получила билета. Невероятно е, че трябва да се съсредоточа при сключването на такива важни сделки, а единственото нещо, за което мисля, е как да те видя по-скоро. Повярвай ми, по този начин не се ръководи компания!

— Не мога да летя за Хюстън този уикенд — каза тя без предисловие. — Вече знаеш защо.

— И защо не?

— Не си ли спомняш, че съм на работа?

— Съвсем забравих! Не може ли някой да те замести?

— Няма да е лесно. Уикендите са особено ценни за всички ни, особено за тези, които са женени и имат семейства.

Той не се поколеба нито за миг.

— Кажи на тази, която ще те замести, че ще й платя десет пъти повече, отколкото й плащат обикновено за уикенда. Имам нужда да те видя!

— Няма да го направя!

— Защо не?! — в гласа му се долавяше гняв.

— Мога да ти говоря до посиняване и ти пак няма да ме разбереш. Планът ти няма да успее!

— Искаш да кажеш, че в Орчард Вали няма да се намери медицинска сестра, която да използва шанса да спечели десеторно повече?

— Точно това искам да ти обясня!

— Не ти вярвам!

— Може и да не вярваш, ала аз добре познавам хората, с които работя. Сигурно ще се изненадаш, но за тях семейството е по-важно от парите.

— По дяволите! Защо усложняваш нещата?

— Роуди, не мога да живея, както ти искаш. Съжалявам, искрено съжалявам, но имам задължения към работата и към колегите си. Не мога да се втурна към Тексас само заради твоята прищявка. Нито пък ще позволя нашите взаимоотношения да се превърнат в неколкочасови откраднати срещи по летищата!

— Изглежда, смяташ, че всичко ти е в кърпа вързано!

— Какво означава това?

— Кой ти каза, че между нас има някакви взаимоотношения?

Тя пое дълбоко въздух, за да преглътне обидата.

— Със сигурност не ти! Разбира се, че си прав! Може би съм си въобразила повече, отколкото е необходимо. Извини ме!

— Нора, не исках да кажа това.

В този момент чу и други гласове, ала не можа да различи чии са.

— Трябва да тръгвам. Чакат ме.

— Разбирам… Съжалявам за уикенда, но няма начин. Моля те, разбери ме!

— Опитвам се. Господ ми е свидетел, че се опитвам. Ако се освободя по-късно, ще ти позвъня. Но не обещавам.

— Добре — не искаше разговорът им да приключи по този начин. За него обаче беше невъзможно да говори повече. — Роуди, обичам те! — извика тя в слушалката с разтуптяно сърце.

Думите й се смесиха с бръмченето на прекъснатата телефонна връзка. Не я чу, но дори и да беше, какво от това?

 

 

В събота сутринта Нора отиде на работа. Отново беше в спешното отделение. Мислите й бяха мрачни и си представяше, че е в самолета някъде над Калифорния, на път за Хюстън, щата Тексас.

Едно от най-трудните неща в живота й беше да откаже на Роуди. Нямаше друг избор! Едва започнаха да се разбират и да се преценяват един друг. Независимо от сегашните и бъдещите проблеми усещаше пораждането на едно ново доверие и на чувство на оптимизъм.

Откакто Роуди беше заминал за Сан Франциско, тя нямаше вести за него, с изключение на неприятния телефонен разговор. Беше споменал, че ще се върне в Хюстън в събота следобед по някое време.

Тя свършваше работа в три и се надяваше, че Роуди ще й се обади по-късно вкъщи. Не й беше обещал, че ще позвъни и все пак тя се надяваше. Независимо, че си беше обещала да не позволява на нито един мъж да направлява живота й, покорно беше подчинила сърцето и свободата си на Роуди Касиди. Всъщност нямаше причина да бърза толкова за вкъщи. Ако той се обадеше, докато я няма, щеше да позвъни по-късно.

Доволна, че е насочила мислите си в друга посока, тя продължи да работи. Малко след единайсет, доктор Фулбрайт влезе в спешното отделение, за да й съобщи, че има посетител. Нора помисли, че сигурно е Валери, която понякога се отбиваше в болницата, за да види Колби.

Когато обаче видя, че не е сестра й, а Роуди, Нора замръзна на място. Изглеждаше изтощен. Очите му бяха хлътнали. Лицето му бе бледо, но това нямаше никакво значение за нея. Изпълни я безкрайно щастие, че го вижда.

— Роуди?! — прошепна тя и се озова в обятията му.

Когато я прегърна, едната патерица падна на пода. Нора почувства топлината на тялото му и й се прииска да заплаче от радост.

Няколко пъти беше отказвала да работи като медицинска сестра при него, ала сега за първи път се замисли дали не е сгрешила. Очевидно той се нуждаеше от нея. От Робинс бе научила, че Роуди не е назначил заместник на Валери с надеждата, че ще успее да я склони да се върне на работа.

— Какво правиш тук, Роуди?!

— Щом ти не пожела да дойдеш при мен, аз дойдох при теб. Обядвала ли си? — зарови пръсти в косата й.

— Не съм. Ще проверя дали мога да се освободя за малко. И все пак не трябва да напускам болницата.

— Има ли някъде наблизо спокойно място за двама?

Дори да имаше такова, тя трябваше да го издири.

— Може би по това време кафенето няма да е препълнено.

Роуди не се зарадва твърде много на предложението й, но се съгласи. Тя го поведе към асансьора. Усмихна се на двете сестри и съжали, че не може да бъде насаме с него. Ако бяха сами, щеше поне да събере кураж и да повтори това, което беше казала в края на телефонния разговор…

За щастие, в кафенето наистина нямаше много хора и двамата се скриха в най-отдалечения ъгъл. Роуди седна и опря патериците до стената, после хвана ръката й и помоли:

— Седни до мен!

Нещо в гласа му й подсказа, че предстои необикновен разговор. Когато я попита за някое усамотено място, тя помисли, че ще иска да се целуват. Роуди се огледа наоколо, да не би да ги подслушват.

— Ти спечели! — от устните му се отрони тежка въздишка.

— Спечелила съм? Какво? — недоумяваше тя.

— Още отначало знаех какво искаш.

— Наистина ли?

— Това, което иска всяка жена — венчален пръстен. И по-рано съм ти казвал, че не съм от тези, които се женят. Нямам време нито за съпруга, нито за семейство.

Тя бе изумена, но не се издаде.

— Не успях да мигна цяла нощ. Най-сетне разбрах какво целиш. Това не променя нещата. Толкова много те обичам, че не мога вече да разсъждавам трезво.

Нора не знаеше нито какво да мисли, нито как да действа. Беше се опитала да му каже, че го обича, но той не я бе чул от бързане да се върне отново на деловата среща…

— И аз те обичам, Роуди!

— Това помага. Е, не много… Но все пак.

— Струва ми се, че не схващам за какво говориш.

— Наистина ли не разбираш?

Тя поклати отрицателно глава.

— Предлагам ти да се омъжиш за мен. Не че съм особено щастлив, ала доколкото разбирам, нямам друг изход…