Деби Макомбър
Нора (6)

Глава шеста

— Надявам се, че не ви попречих — каза тя и се спря колебливо на прага.

— Разбира се, че не си — Нора успя първа да се опомни и да проговори. За миг се почувства на пет години, когато я бяха хванали да бърка в бурканчето със сладко.

Роуди само присви очи — примирен да си има отново работа с някоя от сестрите Блумфийлд.

— Би могла да влезеш, ако нямаш нищо против — покани я не особено любезно.

— Ако предпочитате, ще мина друг път… — предложи Валери, като им хвърли подозрителен поглед. — За мен няма да е проблем — зърна сестра си, чиито бузи бяха пламнали.

— Не се тревожи! Ни най-малко не ни пречиш!

— Тъкмо ме молеше да го придружа до Тексас… Като медицинска сестра — обясни Нора с преплетен от смущение език. Посочи неловко масата с виното и вечерята.

— Аха… — сестра й беше достатъчно умна, за да разбере за какво става дума. — Съгласи ли се?

— Отказах! — отвърна категорично най-малката от сестрите Блумфийлд.

Роуди отново се намръщи.

— Трябваше да се сетя, че и тя е инат като теб. Не приема службата, дори и срещу десеторно заплащане. Иска кръв!

— Време е да тръгвам — смути се съвсем Нора. — Вие и без това имате да си говорите.

— Не си отивай! Предпочитам да присъстваш на разговора ни — помоли Валери. Вдигна бутилката с вино и се загледа в етикета. Очевидно й направи впечатление, защото каза с учудване: — Виждам, че съвсем не си жалил средства!

— Да злорадстваш ли си дошла или да говорим? — попита Роуди с раздразнение.

— Става капризен, когато не му се угажда — отбеляза Валери.

— Престани да говориш така, сякаш не съм тук! Трябва най-сетне да изясним нещата помежду си, Валери Блумфийлд!

— Подозирам, че си прав — съгласи се тя. — А между другото, вече се казвам Уинстън.

Нора съзнаваше, че трябва да си тръгне, но не можеше да помръдне. Погледът й се местеше от Валери към Роуди и обратно.

— Независимо от всичко, което ти наговорих, ти се омъжи за Карлтън!

— Уинстън — поправиха го едновременно и двете сестри.

— Който и да е — отвърна той с раздразнение. — Омъжи се за него, нали?

За да потвърди думите му, Валери повдигна лявата си ръка и му показа пръстена.

— И се прости с кариерата си, но това ти е вече известно, нали? — ядосано говореше той. — Наблюдавал съм хиляди пъти как блестящи кариери отиват по дяволите, и то в името на любовта. Що се касае до мен, намирам го за истинска глупост.

Валери промълви:

— По едно време да работя за теб и за корпорацията беше най-важното нещо в живота ми.

— Виждаш ли? — изкрещя Роуди, като погледна Нора и посочи към Валери. — Вече се започва! А е омъжена само от две седмици!

— От три — поправи го Валери.

— От три и мисленето й вече е деформирано.

— Любовта понякога променя човека.

— Тогава господ да ни е на помощ! — кръстоса ръце и нарочно се обърна към прозореца. — Ти беше една от най-добрите! Срамота е човек да те загуби!

— Доколкото си спомням, не ми даде голям избор. Не ми възложи поста, който исках. А знаеше много добре, че няма да остана в Тексас.

Той се вгледа във Валери и Нора зърна съжаление в погледа му, както и онази позната болка, която се появяваше при споменаване на Валери. На свой ред Нора изпита остра болка, защото знаеше, че мъжа, когото обича, все още държи на сестра й…

— Има вероятност да съм действал малко прибързано. Робинс е добър професионалист, ала не притежава твоята решителност, когато се касае за вземане на важни решения. Съгласи се да поеме работата, защото го помолих, обаче ако трябва да бъда честен, не той, а ти си подходящият човек.

Валери крачеше напред-назад из стаята. На Нора й се искаше сестра й да каже най-сетне нещо, за да спадне напрежението. Валери й бе разказала твърде малко за спора между нея и Роуди. Сега бившият й шеф се мъчеше да стопи леда помежду им и дори да се извини.

— Какво по-точно искаш да кажеш? Да ме върнеш отново на работа при теб ли?

— Точно така, дявол да го вземе!

— Никога вече няма да бъда такава бизнес дама, каквато бях. Бракът ме развали.

Той се поуспокои малко, дори опита да се усмихне.

— Има още малко надежда. Ако се върнеш, ще работиш, както намериш за добре. Първоначално Робинс и аз ще ти помагаме, за да можеш да си възвърнеш предишната форма.

Тя не отвърна. Нора впи поглед в сестра си, сякаш за да я накара да му отговори. Дали Валери осъзнаваше колко му е трудно да признае, че е сбъркал?

— Поласкана съм! — каза Валери.

— Ще ми откажеш, така ли? — ядоса се Роуди. — Познавам твоя упорит поглед. Очевидно това е фамилна черта! — този път гледаше към Нора.

— Още не съм в състояние да реша. В продължение на месеци проектът ще ми отнема всяка свободна минута и не съм убедена, че сега искам тъкмо това — призна честно Валери.

— Но по-рано ти толкова много държеше да поемеш ръководството на клона на компанията! Какво е по-различното сега?

— Омъжена съм. Имам задължения и към друг човек. Не желая повече корпорацията да властва над живота ми.

— Какво смяташ да правиш? Да ходиш боса и бременна през остатъка от живота си ли?

— Роуди! — намеси се гневно Нора, обидена, че говори по този начин на сестра й.

Той се престори, че не я чува. Гледаше войнствено към Валери.

— Колби и аз искаме да имаме деца. В главата ми се върти мисълта да започна частен бизнес.

— Може би софтуер? — гневни пламъчета засвяткаха в очите му. Нямаше две мнения по въпроса, че Валери ще бъде негов сериозен конкурент.

— Не — отвърна със задоволство тя. — Ще стана консултант. Сама ще определям часовете за работа, ще подготвям други кадри, тъй че един ден, когато работата се разрасне, да имам квалифицирани хора под ръка. По този начин ще мога да комбинирам работата със семейните си задължения по най-подходящ за мен начин.

— В тази работа има смисъл! — кимна той одобрително.

— Не беше чак толкова трудно да го признаеш, нали? — попита развеселено Валери.

— Не беше — съгласи се и я погледна по-дружелюбно. Сякаш беше забравил, че и Нора присъства. — Бях истински глупак, че те оставих да напуснеш Тексас. Между нас можеше и да се получи нещо хубаво. Нещо наистина хубаво!

Погледите им се срещнаха и в неговия Нора прочете толкова чувства! Сестра й високо ценеше Роуди Касиди, но уважението, което хранеше към него, не можеше да се сравни с любовта, която изпитваше към съпруга си.

— Знам, че вече е твърде късно — каза Роуди. — Е, пожелавам на теб и Карлтън всичко най-хубаво!

— Уинстън — напомниха сестрите в един глас и тримата избухнаха в смях…

 

 

— Прибираш се по-рано, отколкото очаквах — отбеляза Дейвид Блумфийлд, когато един час по-късно Нора влезе вкъщи. Баща й бе по халат и чехли. Седеше на любимия си стол в кабинета и прелистваше някакво списание. — Тъкмо се канех да си приготвя чаша шоколад. Ти искаш ли?

— С удоволствие — последва баща си в кухнята. — Къде е Стефи?

— Излязоха да вечерят с Чарлз. Сигурно ще се забавят.

Не беше за вярване, че само след две седмици щяха да се женят. Сватбата им нямаше да е толкова официална, както на Валери, въпреки че сигурно щеше да има много смях и закачки.

— Забавлява ли се? — попита небрежно Дейвид.

Тази вечер не й се говореше.

— Вечерях с Роуди. Беше се погрижил за всичко.

Баща й се приготви да слуша.

— Татко, ако ти имаше възможност да заминеш някъде, за да работиш, би ли го направил?

— Зависи! Къде трябва да пътуваш?

— Далеч от дома, макар и не чак толкова — в Тексас. Няма да е за удоволствие, а по работа, но не неприятна.

Роуди си мислеше, че има нужда от нея, но тя знаеше, че не е така. В крайна сметка ще се окаже, че тя няма да има работа и ще си клати краката. А що се отнасяше до господин бизнесмена, той едва ли щеше да я послуша и да намали темпото си на работа. Доколкото Нора прогнозираше нещата, щеше да му е нужна само за развлечение. Нали й беше казал веднъж, че обича да се заяжда с нея?

— Правилно ли разбирам, че те е помолил да тръгнеш с него, когато напусне Орчард Вали?

— В качеството си на негова лична медицинска сестра. Само за няколко седмици.

— Не си сигурна точно какво искаш, нали? Съблазнява те да тръгнеш с него, но не си съвсем наясно. Прав ли съм?

Изненада се колко лесно баща й е схванал дилемата.

— Роуди Касиди ти харесва, нали? — попита я той внимателно.

— Инати се като магаре. Не съм срещала толкова самовлюбен човек, освен това е много арогантен и…

— Но на теб ти харесва — повтори баща й този път не под формата на въпрос, а като твърдение.

— Сигурно нещо не е наред с мен, татко. Влюбен е във Валери. Можеше да си го каже направо!

— Убедена ли си?

Бе убедена само в едно — че Роуди не би я прегръщал и целувал така, ако наистина беше влюбен в сестра й.

— Докато бях при него, Валери дойде да го види. Той я помоли да се върне отново на работа… — обърна се към печката и започна да бърка течния шоколад. Не й беше много ясно какво точно се е случило между сестра й и Роуди. Какво означаваше предложението му? Толкова силно ли искаше да я върне край себе си, че да я откаже от брака? Преряза я остра болка.

— Сигурна ли си, че не бъркаш съжаление с любов? — попита я Дейвид. — Те са работили заедно доста дълго. Годежът й беше истински шок за него. Имам чувството, че последния път, когато тя отлетя за Хюстън, и двамата са си наговорили неща, за които после са съжалявали.

— Не му е отказала предложението, макар че й е било нужно време, за да размисли. Не е пожелала да се обвързва.

Нора наля димящия шоколад в чаши и ги остави на масата.

— Струва ми се, че Роуди е очаквал от нея точно това. В началото се е ядосал, но ми се струва, че е искал само да я сплаши.

Баща й се усмихна, после отпи от горещия шоколад.

— Предполагам, че двете ми дъщери накуп са го измъчили така, че той е бил в шоково състояние.

— А ти откъде знаеш, че съм му отказала?

— Просто знам. Не съм съвсем сигурен по какви причини, обаче знам. Да не би да си се разколебала вече?

— Да. Само преди час мислех, че съм взела правилно решение, но вече не смятам така.

Роуди нямаше нужда от медицинска сестра и дори да беше приела великодушното му предложение, нямаше да му помогне кой знае колко. Тя въздъхна дълбоко.

Баща й посочи колието от сапфири и диаманти.

— Ново ли е?

Нора вдигна ръка към шията си и кимна.

— Той ми го подари като примамка. Ще трябва да му го върна. Дори бях забравила, че съм го сложила. Красиво е, нали?

— Много! Ако искаш съвета ми за колието, задръж го! Никога не би ти го дал като примамка. Наистина ти е благодарен за всичко, което направи за него — допи шоколада и стана.

— Откъде си толкова сигурен?

Баща й се поколеба за миг, като смръщи вежди.

— Сигурен съм и толкова!

 

 

Когато на следващия ден Нора отиде на работа, леглото на Роуди беше празно. Застана вцепенена на прага на стаята му. Бе прекарала безсънна нощ в разсъждения за плюсовете и минусите на предложението му. После реши, че трябва отново да говори с него, дори да трябваше да отиде в болницата през почивния си ден.

— Търсиш ли някого? — чу гласа на Роуди зад гърба си.

Обърна се и го видя седнал в инвалидна количка. Гипсираният му крак бе протегнат напред.

— Кога си станал?

— Преди няколко минути. Страхотно е да не си повече на легло! — изсмя се.

— Изчакай ме за минутка, веднага се връщам! — обеща тя и изтича до сестринската стая. Погледна епикризата му и бързо се върна.

— Сега пък какво си намислила? — попита я той, когато Нора застана зад количката и започна да я бута по коридора. — Ей, какво правиш? Не толкова бързо! Вие ми се свят… Освен това искам да погледам наоколо. В продължение на седмици съм гледал само четирите стени на стаята.

— Имай малко търпение! — каза му, като се забавляваше.

Когато видя празното му легло, щеше да й прилошее. Веднага щом реши какво да прави, се успокои.

— Отвличаш ли ме? Изглежда странно, обаче ще го понеса — пошегува се Роуди, когато стигнаха до асансьора.

— Кротувай! — нареди тя, като се усмихна на свещеника, който беше в асансьора.

— Винаги съм знаел, че си луда по мен, но не знаех, че си чак толкова — продължи да нарежда Роуди.

— Роуди! — направи му знак да млъкне, после се обърна към свещеника. — Ще трябва да го извините, отче, ала последните няколко седмици беше прикован на легло.

— Разбирам — свещеникът погледна гипсирания му крак.

— Имаше и други усложнения… — добави Нора с въздишка.

— Бедният човек! Ще се моля на Бога за него!

— Благодаря ви, отче! — каза Роуди със сериозен тон.

Утрото беше прекрасно! Слънцето грееше, по тревата още се забелязваха капчици роса, ухание на пролетни цветя се носеше из въздуха. Птичките весело огласяха околността.

Тя подкара количката към един храст от рози. На това място се откриваше прекрасна гледка към града. Орчард Вали беше като пъстър килим. Тя пристъпи напред, за да види изражението на лицето му, когато види изгледа. Отначало Роуди не каза нищо, после възкликна:

— Спокойно местенце, а?

— Да, спокойно е и хората много държат един на друг — седна на една скамейка и вдъхна свежия утринен въздух.

— Заради това ли не искаш да дойдеш с мен? — попита я той и погледна към града. — Защото не искаш да го напуснеш ли?

— Не. Причината си ти.

— Аз?! — в гласа му се долавяше не само учудване, но и обида. — Заради колието е, нали? Сигурно си мислиш, че щом съм ти направил такъв подарък, ще поискам от теб да бъдеш повече от медицинска сестра.

— Съвсем не. Подобна мисъл изобщо не ми е минавала през ума. Причината е съвсем различна. Никой друг мъж не ми е правил такова силно впечатление, както ти, Роуди Касиди. Твоята решителност, твоята работоспособност, твоята деловитост. И твоята доброта. Тъкмо когато се убеждавам, че ти си най-суетният и самовлюбен мъж, правиш нещо прекрасно, което напълно ме обърква…

— Като например?

— Като предложението ти да вземеш сестра ми отново на работа.

— Спрямо нея се държах като глупак. И двамата го осъзнахме и трябваше да й се извиня. Може би ти смяташ, че продължавам да си падам по нея. Кълна ти се, няма такова нещо! Ако искаш да знаеш, когато тя си дойде в Орчард Вали и се сгоди, аз се почувствах измамен. Ужасно ми липсваше през всичките онези седмици и се надявах да се върне. Не стига това, ами ми съобщи, че ще се омъжва за някакъв лекар. Когато научих за Уинстън, имах чувството, че някой ми е зашлевил шамар.

Сякаш голям товар падна от плещите й. Наведе се импулсивно напред и едва докосна с устни бузата му.

— Това пък какво беше? — обърка се той.

— Награда за това, че произнесе правилно името на Колби — усмихна се Нора с облекчение. Неприязънта му към съпруга на Валери се беше изпарила и макар малко неохотно, вече бе възприел както ситуацията, така и Колби.

— Не бързай толкова! — Роуди скръсти ръце и примижа. — Какво би направила, ако кажа три пъти името на Колби безпогрешно?

— Не зная. Може би напълно ще полудея от радост и ще буйствам.

Той се засмя, после лицето му придоби сериозно изражение.

— По дяволите, ще ми липсваш, Нора!

— И ти ще ми липсваш! — едва промълви тя и сведе поглед.

— Ела с мен, Нора! — протегна ръце към нея. — Ще се справя някак с управата на болницата. Ще купя цялата проклета сграда, ако се наложи. Искам да си до мен!

Изкушението бе толкова силно, че тя притвори очи от удоволствие при мисълта, че отново ще бъде с него.

— Не мога…

— Но защо? Искаш да дойдеш, убеден съм. А аз желая да си до мен! Толкова ли е трудно за разбиране?

Тя погали лицето му. Толкова й беше скъп! Сълзи напираха в очите й.

— Трябва да ме разбереш, Роуди! Ти ме познаваш като способна медицинска сестра и като малката сестра на Валери, а в действителност не знаеш нищо за мен. Имам много приятели и обичам да излизам, ала по природа съм домашар. Харесва ми да пътувам от време на време, обаче истински обичам да плета и да правя сладкиши. Всяка година садя много зеленчуци в градината… — по израза на лицето му разбра колко е изненадан. — Ние с Валери изобщо не си приличаме. Тя е много способна, докато аз не съм…

— Да не би да мислиш, че ви бъркам?

— Не, но те моля да не ме смяташ за неин заместник.

Зениците му се разшириха от учудване.

— Съвсем не те смятам за неин заместник. Кълна ти се!

— Не се нуждаеш от медицинска сестра. Ще се справиш и сам, стига да проявиш малко разум. Щом ти махнат гипса, ще направиш физиотерапия, в която не мога да ти помогна. Не съм квалифицирана в тази област.

— Обичам, когато сме заедно! Какво толкова лошо има в това?

— Нищо лошо няма.

— Тогава какъв е проблемът?

— Не знаеш що за човек съм…

— Именно това бих искал да узная. Дай ми шанс и престани да се инатиш!

— Старомодна съм и почитам традициите, а ти… Ти не си такъв. Аз съм от онзи тип жени, които обичат да седят вечер край камината и да плетат. Не съм авантюристка като Валери. Харесвам уютния малък свят около мен. И… някой ден бих искала да се омъжа и да създам семейство.

— Исках да те наема като медицинска сестра, а ти ми говориш за сватби и бебета. И без това разби сърцето ми. Права си. Забрави какво ти предложих!

Явно не се беше изразила точно. Опасяваше се, че е възприел думите й като предложение за женитба, а тя беше далеч от подобно нещо. Отказът й да работи при него беше само вид самозащита. Беше твърде лесно да си загуби ума по Роуди Касиди. А това не биваше да се случва!

Според собствените му признания, той не беше от тези, които напират да се женят. Нищо в живота му нямаше да има по-голямо значение от работата му в корпорацията — нито съпруга, нито деца…

 

 

Трябваше да го изпишат рано на следващата сутрин. Беше дежурна от седем часа предната вечер. Точно в девет часа започнаха да пристигат цветята — огромни букети от рози и орхидеи — за целия персонал от втория етаж. Беше ги поръчал, за да изрази благодарността си за отличните грижи, положени за него. Този жест дълбоко я трогна, като й напомни колко е мил и щедър, когато пожелае.

Нора събираше кураж за този ден от доста време. Само след няколко часа невъзможният пациент щеше да напусне болницата и Орчард Вали. Беше поръчал лимузина. Карън Джонсън беше помолила Нора да го изкара с количката до лимузината.

От болницата щяха да го откарат до Портланд, където щеше да се състои кратка пресконференция. След това бизнесменът щеше да отлети с частния си самолет за Тексас.

Скоро той щеше да забрави престоя си в Орчард Вали. Корпорацията го очакваше. Нора инстинктивно разбра, че щом замине, Роуди Касиди никога вече няма да се върне…

Час по-късно тя побутваше празната количка към стаята му. Тъкмо тогава зърна баща си. Спря се от изненада.

— Татко, какво правиш тук?

— Не може ли човек да дойде на посещение, без да го тормозят с въпроси?

— Разбира се, но не знаех, че някой от твоите приятели е в болницата.

— Дошъл съм да поговоря с онзи негодник Касиди.

— Роуди ли?

— Да не би да имате и друг каубой негодник, а аз да не подозирам?!

— Нямаме, ала… него тъкмо го изписват.

Не можеше да отгатне какво точно е намислил баща й. Изглежда, че изведнъж цялата й фамилия беше започнала да проявява интерес към Роуди. Карън бе споменала, че Колби Уинстън се е отбил вчера, за да го види. Бяха ги чули да се смеят…

— Ще го почакат. Обещавам, че няма да го задържам.

— Но, татко…

— Ще ни отпуснеш десет минути, нали? И моля те, да не ни смущават! — Дейвид Блумфийлд спря рязко и сложи нежно ръка на рамото й. — Няма да му казвам нищо за видението си. Може така да се уплаши, че никога повече да не го видим.

— Татко!

— Не би било разумно да му казвам за шестте деца, защото в миг ще изхвърчи оттук като тапа.

— Тогава защо искаш да го видиш?

— Това ще си остане между мен и каубоя, скъпа дъще.

Нора притежаваше спокойния нрав на майка си. Трудно беше някой да я изкара от равновесие, обаче този път Дейвид бе успял да го направи. Тя закрачи нервно по коридора, като се чудеше за какво си говорят двамата мъже. След няколко минути, които й се сториха цяла вечност, баща й се появи, ухилен до уши. Тя замръзна, когато го видя да излиза от стаята.

— Той е почтен човек, нали?

Беше твърде слисана, за да отговори, затова само кимна. Трябваше й цяла минута, за да се овладее. Когато се втурна в стаята му, Роуди седеше на леглото, облечен. Каубойската му шапка беше до него.

— Баща ти беше при мен.

— Зная. Нещо важно ли имаше да ти казва?

— Да! — кратко отвърна той, без да дава обяснения.

Робинс дойде да съобщи, че лимузината чака. Нора вкара количката в стаята и нагласи гипсирания крак на Роуди. Тя се стараеше да забави неизбежното…

Госпожа Емърих вече седеше в лимузината. Шофьорът и Робинс предложиха на шефа си своята помощ, ала той отклони любезността и на двамата. С помощта на патериците успя да се измъкне от количката и да се изправи на крака.

— Е, ангел мой, дойде време за раздяла! — подхвана Роуди, като се обърна към Нора.

Тя не успя да продума. В гърлото й бе заседнала буца.

— Искам да ти кажа, че за мен беше голямо удоволствие да пребивавам в тази болница — продължи бизнесменът.

— Ще се възстановиш бързо — най-сетне успя да изрече тя.

— Надявам се! — протегна ръка и нежно я докосна.

— Пази се — каза само Нора и се обърна, за да не види той издайническите й сълзи…