Джил Брейди
Робин (1)

I

Хейзъл дружеше с нея още от института. Приятелката й бе продължила следването си в Ню Йорк и от време на време двете се чуваха по телефона. Но от три години не се бяха виждали, а точно през това време в живота на Хейзъл бе настъпил решителен поврат. Поврат, който във финансово отношение бе много по-перспективен, отколкото следването. Но това тя никога не бе разказвала на Бевърли.

Бевърли, доброто, порядъчно момиче от Сан Франциско, едва ли би поддържала приятелството с Хейзъл, ако знаеше, какво върши тя. Разказала й бе, че тук в Лос Анжелис, работи в киното. И че обикновено й дават роли на статистка, а от време на време има и някои реплики. Бевърли, естествено, й бе повярвала.

— Следващата седмица започва ваканцията и имам огромно желание да я прекарам някъде на морето. Мога ли да дойда за няколко дни при теб? Най-сетне ще се видим отново. Ще бъде фантастично, Хейзъл! — изчурулика тя в слушалката.

Хейзъл хвърли поглед към огромната дневна на луксозния си апартамент. „Имаше да се чуди, ако наистина дойде“ — мина й през ума.

— Какво има? Защо мълчиш? — запита приятелката й.

— Идеята не е лоша, Бевърли. Само че в началото на другата седмица аз заминавам за известно време в Европа. При приятели в Париж. Можеш да използваш апартамента ми толкова, колкото пожелаеш.

— Надявах се да се видим — Бевърли бе разочарована.

— Съжалявам, но е невъзможно. Имам други планове. Но ако все пак решиш да дойдеш, чувствай се като у дома си. Ще оставя ключовете при портиера. Можеш да използваш и шевролета ми. Той е в подземния гараж.

— Не може ли да отложиш пътуването си до Европа?

— Изключено е. Всичко вече е уредено. Помисли си, Бевърли. Поканата ми остава.

Когато малко по-късно Хейзъл остави слушалката, Бевърли вече бе дала съгласието си. Хейзъл смяташе това за съвсем нормално. Даже предпочиташе по време на отсъствието й да има някой в жилището.

Тъкмо се готвеше да си налее едно питие, когато на вратата се позвъни.

— Здравей, скъпа. Имаш ли време за мен? — Пърси небрежно се облегна на рамката на вратата.

Естествено чупливата му коса бе паднала върху челото му. Усмивката му бе млада и дръзка. Хейзъл нетърпеливо отхвърли назад потока от сребристоруси къдри, които падаха до кръста й. Върху хубавичкото й, кукленско лице се изписа израз на леко недоволство.

— Защо не се обади предварително по телефона?

— Както правят… — Пърси се запъна — всички твои… почитатели?

— Влез.

Хейзъл затвори вратата зад него, докато двайсет и две годишният Пърси Нютън буквално поглъщаше съблазнителната блондинка с поглед. Знаеше, че под бледожълтия сатенен халат, тя е съвсем гола. Халатът покриваше, но не скриваше нищо. Нито пищните й гърди, нито меко заоблените задни полукълба, които се движеха така възбуждащо, когато вървеше.

— Та ти оня ден беше тук — Хейзъл разглеждаше с лека ирония младия мъж, който съблече виненочервения си кадифен блузон и го хвърли върху бялото кожено кресло.

— И какво от това? Харесваш ми. Знаеш, колко много те желая, Хейзъл. И не ми е жал за двестате долара, които трябва да платя — Пърси хвърли поглед към кревата през отворената врата.

— Ти си луд — Хейзъл влезе в спалнята и се отпусна на покритото с кувертюра на бели цветя легло.

Пеньоарът й приканващо се разтвори над дългите стройни бедра. Пърси затаи дъх. Седна до нея.

— Трябва да ти кажа нещо, малкия — тя се надигна. — Писна ми от всичко това. Искам да се оттегля и да живея почтено и солидно. И смятам, че ти би могъл да ми помогнеш.

— Аз? — Пърси я погледна недоумяващо. — Налага се да ми обясниш малко по-подробно.

— Разбира се, бебчо.

Хейзъл бе очаквала този момент. Обмислила бе всичко много добре. Пърси Нютън, най-младата издънка на една от богатите фамилии на щата, й идваше тъкмо навреме. За да изпълни своя план.

Това не бе почтен план. Всъщност, тя смяташе да извърши нещо напълно нередно. Казано направо — жестоко изнудване. Но Пърси все още не подозираше.

— Знаеш ли, малкия, аз също те харесвам и винаги ми е било приятно с теб. И точно затова смятам, че би могъл да ми предоставиш известна сума, за да мога най-сетне да се оттегля от занаята.

Ръката му се плъзна по бедрото й.

— Наистина ли ти бе приятно с мен?

— Винаги. Знаеш много добре. Нима не си забелязал?

— Какво искаш от мен, Хейзъл?

Тя се отпусна назад. Пищната й гръд се оголи и Пърси задиша учестено.

— Искам от теб скромната сума от петстотин хиляди долара.

Пърси, който вече се бе настроил за съвсем други неща, отдръпна ръката си.

— Ти си луда!

Хейзъл го погледна спокойно с ледено сините си очи.

— Говоря съвсем сериозно. Какво са петстотин хиляди долара за един Пърси Нютън!

— Само ако можех да разполагам с толкова пари!

Хейзъл се изправи.

— Наближава сватбата ти с онази италианска графиня, която очаква дете от теб. Да не би да искаш да ми кажеш, че и сега баща ти те държи изкъсо?

— Стига глупости, Хейзъл. Не разполагам с парите и няма да ти ги дам!

С един скок тя отиде при белия шкаф до прозореца, дръпна едно чекмедже, извади снимка в голям формат и я хвърли върху леглото.

— Не е лоша, а?

Пърси я погледна и се вцепени.

— Ти си ни фотографирала… тогава? Това е отвратително, Хейзъл!

— Но действа — тя седна на ръба на леглото и се загърна в халата си. — Познавам един доста влиятелен журналист. Представяш ли си, каква сензация ще стане? И то точно навреме, малко преди сватбата ти. Ти наистина доста се разбъбри, малкия.

— Гадост!

Хейзъл отегчено сви рамене.

— Имам доста от тези хубави снимки. Някои са особено пикантни. Какво мислиш ще каже баща ти, когато му ги изпратя? А аз ще го направя, ако не изпълниш моята малка молба.

Пърси я наблюдаваше с присвити очи.

— Ти говориш сериозно. Това не е игра, нали?

Хейзъл леко го тупна по ръката.

— Винаги съм знаела, че си интелигентно момче. И тъй?

Пърси се изпоти, но този път поради причина, съвсем различна от преди малко. Яко бе загазил, няма що! Ако баща му разбереше, че е идвал при това момиче… Ако видеше тези снимки… Той прокара ръка по челото си.

— Няма да го направиш, Хейзъл. Та ние бяхме добри приятели. Престани с тия глупости.

— Парите ми трябват — каза тя. — И то веднага. Не искам да продължавам както досега, а и ти сигурно не го желаеш. Както казваш, бихме могли да се разделим като приятели. И дори от време на време можеш да ме посещаваш, когато ти доскучае с графинята. Всичко това се разбира от само себе си, малкия. Но първо държа да видя парите.

Пърси си пое дълбоко въздух.

— Избий си го от главата. Баща ми е могъщ човек и ти би трябвало да си по-предпазлива, Хейзъл. Не се впускай в подобно нещо. Със сигурност ще си намериш белята.

Тя го изгледа студено.

— Ще рискувам все пак.

— Предупреждавам те! Наистина те предупреждавам. Нещата ще свършат зле за теб. Откажи се!

— Ако тези снимки се появят във вестниците, ще предизвикат сензация във вашите кръгове. Почтеното, добро американско момче, което е направило дете на една почтена и добра италианска графиня, се развлича с едно „момиче на повикване“. Точно онова, което е нужно на читателите.

— Ама че си подла — Пърси стана. Взе снимката. — Но не разчитай, че номерът ще мине. Не позволявам да ме изнудват.

Той влезе в дневната, облече блузона си и прибра фотографията в джоба си.

— Пак ще чуеш за мен, малкия — извика Хейзъл след него.

Смяташе да предприеме следващите си стъпки по отношение на фамилията Нютън от Париж. Всъщност, страхуваше се малко от цялата тази история, но все пак бе решила да опита. Искаше тези пари и само Пърси Нютън можеше да й ги осигури.

Но все пак най-добре бе по това време да не е тук. Човек никога не знаеше, как биха реагирали богаташите в такъв момент. Не искаше да се излага на опасност.

А Бевърли нека си поживее тук. Няма да обеднея от това. Така или иначе ще получа доста пари — помисли си Хейзъл.

 

 

Робин Нютън седеше зад бюрото в офиса си, когато секретарката въведе брат му Пърси. Робин, с осем години по-възрастен, на трийсет вече се бе издигнал до върховете на йерархията в бащиния си концерн. Беше сериозен млад човек, който изключително съвестно си гледаше работата.

Той учудено поздрави Пърси.

— Какво има? Какво те води тук по това време? Проблеми ли имаш?

Пърси се отпусна в едно кресло. Запали цигара.

— Бога ми, наистина имам проблеми, Робин. Затова съм тук. Направо казано, изнудват ме.

Чернокосият, слаб Робин, с необикновено светли сиви очи, се усмихна малко иронично.

— И с какво биха могли да те изнудват.

— Значи не ми вярваш? А какво ще кажеш за това?

Пърси хвърли снимката върху бюрото му.

Робин я гледа няколко секунди, като потриваше брадичката си.

— Не прилича много на графинята, с която се занимаваш напоследък.

— Отгатна — Пърси дръпна от цигарата си. — Тази дама се казва Хейзъл Адамс. Момиче на повикване. Няколко пъти бях при нея.

— Значи не е монтаж?

— Не е — ухили се Пърси. — Дамата твърди, че има още от тези възхитителни кадри. Иска петстотин хиляди долара или ще ги даде на вестниците. Твърди, че имала някакви връзки там.

— Да не се е побъркала, а?

— Аз й казах същото. Но тя заяви, че ще го направи. Иска парите, за да се оттегли от занаята, както каза.

— Тъпа история — и то точно сега. — Робин поклати глава. — В никакъв случай снимките не бива да стигат до вестниците. Велики Боже, татко ще получи удар, а мама ще трябва да постъпи в психиатрична клиника.

— Така е. И затова трябва да ми помогнеш. Не зная, какво да правя. Случаят изобщо не е по силите ми.

— Бих могъл да ти задам доста въпроси — ухили се Робин.

Пърси сведе глава.

— Чух за момичето. Разправяха, че била страхотна и реших да опитам. Никога преди не съм го правил.

— И струваше ли си?

— Не беше никак лоша. Заслужаваше си парите. Но не съм допускал, че нещата ще вземат такъв обрат…

— Защо не си държа устата? Защо не й каза, че името ти е Пърси Милър или нещо такова. Но не, ти е трябвало да се фукаш с фамилията си, момичето непременно е трябвало да разбере, че си Нютън. Така ли е?

— Не мога да кажа нищо в свое оправдание — отвърна Пърси с виновна усмивка.

— А сега си загазил — и то доста, както изглежда, познаваш много добре татко и строгите му морални принципи. Но и тъй да е, той няма да ти отсече главата, само защото си се забавлявал с някакво леко момиче. Скандалът е онова, което ме безпокои. Все пак трябва да щадим стария. Историята не бива да се разчуе.

— И какво да правим? Хейзъл Адамс няма да се церемони дълго. Все пак донякъде я познавам. Тя иска парите. Иска ги на всяка цена.

— Тогава ще трябва да посмъмря дамата — рече Робин. — Бъди сигурен, че ще се оправя с нея по-добре от теб.

Пърси изглеждаше видимо облекчен.

— Надявах се да приемеш нещата по този начин. Теб тя няма да може да те разиграва.

— Петстотин хиляди долара! Тая жена тотално трябва да е превъртяла! И каква свинщина е, да се правят подобни снимки!

— Сигурно съм един от най-платежоспособните й клиенти.

— Но си още доста неопитен. Намерила е точно, каквото й е трябвало. Отвратителна история, Пърси. Но се надявам да те измъкна.

— Ако само успееш, Робин…

— Няма да е първият път, когато ми се налага вместо теб да бъркам в огъня. Но сега едва ли ще е толкова просто. Тая мръсница?

— Иска ми се да я хвана за гърлото… — изръмжа Пърси. — Ако не се владеех така добре, вече да й се е случило нещо.

— Значи и преди си бил при тази дама?

Пърси угаси цигарата си в пепелника върху бюрото на брат си.

— Да, бил съм — призна той неохотно, — но вече смятах да приключа с нея.

— Кога най-после ще пораснеш, Пърси? Господи, та ти си точно преди сватбата си! Ако тези неща излязат на бял свят…

— Абсолютно недопустимо е. Моля те да ми помогнеш, Робин. Единствено на теб имам доверие. Трябва да накараш Хейзъл да се откаже, независимо как.

— Фамилията Нютън не може да бъде изнудвана — рече натъртено Робин. — Ще накарам тази дамичка да го проумее още вдругиден, когато се върна от Бостън.

— Ще ходиш в Бостън?

— По работа. Самолетът ми е след три часа, а преди това имам важно заседание. Днес наистина не мога да се занимавам с твоя случай. Но ти обещавам да уредя всичко като се върна. Мисля, че ще успея да поставя тази жена на мястото й. Но ти наистина си наивник, Пърси! В бъдеще се пази от подобни истории.

Пърси сложи ръка на сърцето си.

— Никога вече няма да направя подобна глупост.

Робин се ухили.

— Само ако можех да ти повярвам! Винаги си бил като разгонен жребец. Време е най-сетне животът ти да навлезе в някакви рамки. Достатъчно наказание ти е, че още на тази възраст трябва да се жениш. Но може пък да е за добро. София ди Анжело ще ти сложи хомота и най-сетне ще престанеш с разгулния ергенски живот.

— Във всяко семейство има по една черна овца — сви рамене Пърси. — Какво да се прави.

 

 

Бевърли погледна часовника си. След двайсет минути самолетът щеше да кацне на международното летище в Лос Анжелис. Сърцето й се разтуптя в очакване. Беше във фантастично настроение.

Никога не бе чакала семестриалната ваканция с такова нетърпение. Беше работила адски много през последните месеци и сега искаше напълно да се разтовари, да не прави нищо, само да лежи на слънцето, да се наслаждава на Тихия океан и да открие Малибу само за себе си. Бевърли бе сигурна, че я очакват чудесни дни.

Колко жалко, че Хейзъл нямаше да бъде там! Толкова се надяваше, най-сетне да види приятелката си. Но за съжаление нищо не излезе.

Все пак, тя смяташе, че е страхотно мило от страна на Хейзъл да й предостави апартамента и колата си. Нямаше да остане само в Малибу. Щеше да разгледа Санта Барбара, Санта Моника и Венис, а може би дори да предприеме пътуване до Мексико. Беше спестила известна сума за ваканцията си.

След смъртта на родителите си трябваше сама да се грижи за себе си и през последните месеци наистина работи доста. Братът на една от състудентките й бе търговски директор на голяма верига от магазини. На няколко пъти той й даде възможност да се снима като модел за техните каталози. Работата не беше трудна и дори я забавляваше.

След лекциите учеше театрознание и литература — смяташе да опита в културния отдел на някой вестник. Бевърли мечтаеше да се занимава с театрална критика и може би някой ден щеше да го постигне. Но и киното я привличаше. „Само ако някога бих могла сама да режисирам…“

Но точно в този момент не й се мислеше за тези неща. Те щяха да се наредят някак, когато приключеше следването си. Сега искаше да мисли само за ваканцията си, за прекрасния климат на Калифорния и за морето.

Бевърли обичаше морето. Никога не успя напълно да свикне с Ню Йорк. Понякога големият град, с гигантските си небостъргачи и гъмжилото от хора, я потискаше. Тогава бягаше в „Сентръл парк“ и си представяше, че е някъде сред природата. Беше родена в Сан Франциско и се чувстваше привързана към Калифорния. Бе идвала в Лос Анжелис и преди, с родителите си. Но то бе толкова отдавна, че едва можеше да си го спомни. Знаеше само, че Малибу бе приказно красив. И че там, съвсем наблизо, се намираше апартаментът на Хейзъл.

Предполагаше, че не е нещо особено. Но не й трябваше лукс, за да се порадва на ваканцията си. Трогателно бе от страна на приятелката й да й отправи подобна покана. Тя значително щеше да облекчи бюджета й.

Реши да купи нещо хубаво на Хейзъл, за да я зарадва, когато се върне. По някакъв начин все пак трябваше да изрази благодарността си. И отново леко се натъжи, задето нямаше да се видят.

Тя работеше в киното и с положителност би могла да й разкаже доста интересни неща.

Бевърли бе красиво като картина момиче с разкошни руси къдрици и черни като боровинки очи — живи, интелигентни и изпълнени с неизчерпаемо любопитство към света. Обичаше да се смее и възприемаше живота откъм веселата му страна.

Е, не беше лесно винаги да се оправя сама, но все пак успяваше някак. Един ден щеше да вземе нещата в свои ръце. И нямаше да позволи на грешките и разочарованията да отнемат куража й.

Бевърли обичаше живота. Мислеше, че той е толкова вълнуващ, именно защото всеки ден можеше да се случи нещо необикновено.

Някога, в Ню Йорк, тя бе много влюбена в един млад мъж. Беше чудесно да са заедно. Но един ден Дон отлетя при приятели в Южна Америка и вече не се върна. Както научи по-късно Бевърли, там той бе срещнал някакво друго момиче. Но тази история отдавна беше отминала. И все пак, когато си спомняше за Дон, отново усещаше оня особен трепет и горещото, сладостно чувство на желанието. Тогава й се искаше до нея отново да има някой, който да я вземе в обятията си, да я докосва нежно и да я гали. Понякога й се струваше, че повече не може да понася самотата си.

Не че беше решила, точно в Малибу да търси флирт или нещо от този род. Но дълбоко в душата й бе стаена надеждата, че би могла да срещне някой, който да преобърне живота й и да й подари онова омагьосващо чувство, което идва само при истински влюбените.

Бевърли си призна, че понякога й доставя удоволствие да е сантиментална, романтична и дори старомодна. Не й допадаха хладните, почти делови връзки, които сега сякаш бяха особено актуални. Мечтаеше за любов със зашеметяващи върхове и бездни. Любов, разтърсваща земята и небето. Искаше да стигне до края на дъгата.

Ваканцията й щеше да е по-забавна, ако Хейзъл бе тук. Двете по-лесно биха предприели нещо, а и приятно е да имаш около себе си някого, с когото можеш всичко да споделиш. Но както стояха нещата, Бевърли трябваше сама да изживява новите си впечатления. Хейзъл сигурно вече беше в Париж.

На Бевърли също много й се искаше да отиде в Европа. Но сама никога не би се решила на подобно пътуване. Възхищаваше се на Хейзъл, която бе толкова самостоятелна и толкова самоуверена. Сигурно се дължеше на факта, че работеше в киното.

След като уреди формалностите на летището, взе такси и даде адреса на апартамента на приятелката си. Колкото и невзрачен да беше този апартамент, бе сигурна, че ще се чувства добре в него.

Получи ключовете от портиера и се качи с асансьора на двайсет и втория етаж. Харесваше жилищата, които се намираха толкова високо. Сигурно гледката към Тихия океан бе прекрасна. Портиерът я погледна с много особен израз на лицето, който тя не разбра напълно. Но не се замисли над това.

Пред вратата на апартамента Бевърли остави куфара, намести чантата на рамото си и отключи. Още докато внасяше багажа си в просторното антре, усети уханието на сладникав, еротичен парфюм. Спомни си, че Хейзъл имаше предпочитание точно към такива парфюми.

Но когато запали лампата, доста се изненада. „Господи, какъв ли ще е апартаментът, щом антрето му изглежда така?!“ Отвори вратата на дневната. Спря на прага и дълбоко си пое въздух.

— О! — възкликна неволно.

Очаквала бе всичко, но не и това. Не и огромно помещение, цялото в бяло и златно. Тежки килими на пода, помпозна бяла кожена гарнитура, екстравагантни, супер скъпи мебели и завеси на цветя в бяло и златно. За секунди погледът й спря на камината от бял мрамор. Не можеше да повярва на очите си.

„Какво, по дяволите, прави Хейзъл в този луксозен апартамент?! Нима печели толкова много като статистка? — не й се вярваше. — Защо нищо не ми е споменала? Защо не ме предупреди за този дворец?“ Беше потресена.

Замаяно мина през помещението, като оглеждаше мебелите и картините по стените, а после влезе в спалнята. Тя бе не по-малко луксозна, не по-малко елегантна и необичайно уютна. Да не говорим за банята с кръгла вана от прозрачен стъклопласт и позлатени кранове. Навсякъде се усещаше уханието на парфюма на Хейзъл. Бевърли бе напълно смазана от толкова лукс.

Имаше също стая за гости и напълно автоматизирана кухня, облицована с ламперия от тежък дъб, с ъгъл за хранене с резбовани мебели. Обхвана я чувството, че по невнимание е попаднала в някакъв чужд апартамент.

Това тук бе навярно някакъв сън, от който скоро щеше да се събуди. „Господи, какво търси Хейзъл в подобно жилище?“ А Бевърли си мислеше, че приятелката й е трябвало с усилие да си пробива път в живота, че живее едва ли не в оскъдица. Какво би могла да подари на Хейзъл, след като тя очевидно имаше всичко? Изведнъж я обзе недоверие.

„Какво премълча Хейзъл? Че има някакъв много богат любовник?“ Нещо се бе случило в живота й, нещо, което Бевърли не знаеше. Но без съмнение бе в нейното жилище. Всичко това принадлежеше на Хейзъл.

„Невероятно. А аз ще живея тук четири или дори шест седмици.“ Тази мисъл просто я зашемети. Реши веднага да вземе душ и да се преоблече. После щеше да направи някои покупки. Нямаше намерение всеки ден да ходи на ресторант. Би било прекалено скъпо. Щеше да си сготви нещо в тази фантастична кухня. „И защо не?“

Но първо искаше да разопакова нещата си, да окачи роклите, панталоните и блузите на закачалки и да подреди бельото си в шкафа.

Тъкмо бе отворила куфара и телефонът иззвъня. Тя трепна. „Кой би могъл да ме търси тук?“ Но веднага съобрази, че едва ли търсеха нея. Може би някой не знаеше, че Хейзъл вече е заминала. Бевърли се приближи до апарата. Веднага прозвуча един весел, но някак похотлив мъжки глас.

— Здравей, сладурче. Пак съм в града. Ще имаш ли днес време за мен? Луд съм да те видя. Цялата минала нощ не можах да спя, само като си мислех за теб. Тъй че, опитай се да ме вместиш някъде. В Малибу съм до утре сутринта.

Бевърли преглътна.

— Съжалявам, но Хейзъл не е тук. Замина за няколко седмици в Европа. Трябва ли да й предам нещо?

Мъжът се разсмя.

— Но защо трябва да чакам Хейзъл? Твоят глас също не е лош, сладурче. Защо да не опитаме заедно? Да намина ли?

Бевърли не знаеше, какво да мисли.

— Не — рече тя бързо. — Не държа да се срещам с вас. Щом не искате да й оставя съобщение, обадете се, след като Хейзъл се върне.

И затвори телефона.

„Странни приятели има Хейзъл. Ама че тип!“ Но реши да не се задълбочава. Проблемът си беше лично на приятелката й. А може би мъжът беше пиян.

Увери се, че в банята има дебели, пухкави бели кърпи и се съблече. Искаше да се изкъпе, да се освежи и после да види дали колата наистина е в гаража. Портиерът й бе дал ключа. Гореше от нетърпение да опознае околността и смяташе да напазарува в някой супермаркет.

След като се облече, впери поглед в изображението си в огледалната стена, намираща се срещу широкото легло. Реши, че изглежда добре в свободната си блуза в кафяво и жълто и дългата, силно набрана кадифена пола. Ниските кафяви сандалети допълваха тоалета й. Бе изсушила русата си грива със сешоара и къдриците меко падаха върху раменете й. Понечи да се гримира, но после си каза: „За какво ли ми е?“

Дон смяташе, че е най-хубава без грим с изразителните си очи и меките, розови устни, които толкова обичаха да се смеят. Нищо неподозираща, тя се приближи до телефона, когато той иззвъня за втори път. Някак си се надяваше да се обади Хейзъл и най-сетне да отговори на въпросите й. Но когато вдигна слушалката, отново чу мъжки глас.

— Здравей, Хейзъл. Кажи ми, кога мога да те видя. С удоволствие бих те поканил на обяд, а после и на вечеря. А ако не възразяваш бих останал и за закуска, скъпа. След половин час ще съм при теб. Става ли?

Бевърли дълбоко си пое въздух.

— Казвам се Бевърли Грант. Приятелката ми Хейзъл отпътува. Тя е в Европа и ще се върне след четири или шест седмици. Да я поздравя ли от някого?

Чу се щракване на другия край на линията. Разговорът неочаквано бе прекъснат и Бевърли онемя от учудване. „Какво, по дяволите, става тук?“ Остави слушалката и се отпусна на тапицираното испанско кресло до телефона. „Какви бяха тези странни мъже, които се обаждаха? И най-вече, какво искат от Хейзъл?“ Някакво тягостно чувство постепенно я обхвана и когато телефонът пак иззвъня, не й се искаше да го вдига, но любопитството й надделя.

— Добър ден, госпожице Адамс. Джордж се обажда. Имам за вас един гост от Минесота, който много би се радвал, ако ни посетите. Между четири и шест ще има време за вас. Казва, че иска да ви глези и хонорарът е съвсем приличен. Да предам ли съгласието ви на господин Бейкър?

Бевърли повтори онова, което вече беше казала на два пъти. Ясният, звучен глас на Джордж нито за миг не се промени. Той се извини учтиво и й пожела приятен ден, преди да затвори. Бевърли почувства, че трябва да пийне нещо, защото остана без дъх.

Ужасното съмнение, което преди малко се бе надигнало у нея, се превръщаше в потискаща сигурност. Запали цигара. „Да не би Хейзъл…“

Не, просто не можеше да си го представи. Не искаше да повярва. Съпротивляваше се срещу тази мисъл. „Не и Хейзъл. Та тя винаги е била почтено момиче от добро семейство. Не би могла да направи подобно нещо! От друга страна, обажданията бяха съвсем недвусмислени…“

Влезе в кухнята и отвори хладилника. Намери няколко кутии със супа, пакетче масло, няколко яйца и две бутилки френско шампанско. Изглежда, понякога Хейзъл наистина имаше специални гости. Затвори хладилника.

„Защо, за Бога, Хейзъл не ме предупреди?“ Когато телефонът отново позвъни, тя не вдигна слушалката. Откритието, което бе направила, сякаш отне почвата под краката й. Вече съвсем не се чувстваше добре в този апартамент, след като знаеше, какво се бе разигравало тук. Но може би тълкуваше нещата съвсем погрешно? Опита се да се успокои.

„Кой ли беше този Джордж, който посредничи на Хейзъл при запознанствата й? Със сигурност не бе някой импресарио. Портиер на хотел, може би? Защо не, спомена за някакъв гост. Или пък е шеф на някой от ония частни клубове?“ Почувства, че й се повдига.

„А този господин Бейкър от Минесота, който искаше да глези Хейзъл…“ Бевърли бе потресена. Това не можеше да бъде същата Хейзъл, която помнеше от онези чудесни дни в института. Просто не беше възможно!

Хейзъл бе статистка в киното. Така й бе казала и винаги говореше за това. Но на Бевърли вече не й се вярваше.

Жилището бе толкова стерилно чисто, толкова изрядно, сякаш тук живееше истинска дама. Но може би всичко бе уловка. Хейзъл не бе случайно момиче, не от онези за по три долара на час. И очевидно беше спечелила доста пари.

Бевърли с отвращение сви устни. „Никога няма да й простя, че не ми каза. Трябваше да ме подготви поне за телефонните обаждания. А може би е искала да ме шокира по този начин? И сега в Париж великолепно се забавлява с мисълта, как ще се справя.“

Телефонът бе престанал да звъни. Бевърли угаси цигарата си в пепелника. „Хубаво се наредих. Защо ли ми трябваше да се обаждам на Хейзъл!“

Изведнъж я обзе силно желание да се махне оттук. И когато се разнесе поредният звън грабна чантата си, ключовете на колата и на жилището и хукна навън. Имаше нужда от чист въздух.

В подземния гараж намери бързо снежнобелия шевролет. Отпусна се зад волана върху виненочервената седалка, пъхна ключа в стартера и изкара лимузината от гаража. Подозрително хвърли поглед в огледалото за задно виждане. „Дали и в колата Хейзъл?…“

Не, цялата история изобщо не беше забавна. „Дали да не се махне и да си потърси някоя по-евтина стая в хотел? Господи, та аз си мислех, че Хейзъл живее съвсем скромно!“

Но на път за супермаркета Бевърли си каза, че все пак ще овладее деликатната ситуация. Дори и да имаше обаждания, щеше да ги отклонява. Ако останеше в апартамента, би спестила доста пари. „Какво общо имам, в края на краищата, с Хейзъл и с нейните подозрителни познати?“ Опита се да ги забрави.

Но докато пазаруваше и трупаше пакетите в количката, отново се сети за Хейзъл. „Защо тя би вършила подобно нещо? Защо не си е намерила почтена работа, като всеки нормален човек?“ Изведнъж си спомни, че приятелката й винаги бе искала да бъде нещо по-различно от другите. Имаше големи планове и смяташе да направи страхотна кариера.

„Страхотна кариера! Няма що!“ Бевърли потръпна. Но дали пък подозренията й не бяха напълно неоснователни? Може би звъняха мъже, които я търсеха като модел или нещо подобно? Но тя си спомняше разговорите твърде добре и бе убедена, че зад тях се крие друго. Обаждаха се само мъже и всеки път предложенията им бяха твърде недвусмислени.

Бевърли подкара към плажа на Малибу, паркира и слезе. Събу сандалетите си, взе ги в ръка и хукна по пясъка. Тук имаше много хора, които се къпеха в морето, лудуваха деца с огромни шарени топки, виждаха се и сърфисти, които се възползваха от свежия бриз. Усети вятъра в лицето си и веднага се почувства по-добре.

Реши да прекара ваканцията си тъй, както бе запланувала и повече да не мисли за онова, което върши Хейзъл. Имаше си свой собствен живот, а приятелката й бе далече оттук. Морето блестеше на слънчевата светлина, вълните се плискаха в брега. Денят бе чудесен и Бевърли се зарече, че няма да позволи да й го помрачат.

Някакъв млад мъж, който се печеше на пясъка подсвирна след нея. Тя пренебрегна този опит за сближаване. Реши да потича и малко да се раздвижи. Искаше да се почувства напълно свободна.

Когато се върна при шевролета, обу се отново и прокара пръсти през косата си. Прекрасно бе да е край морето и това й доставяше истинска наслада. Изведнъж усети, че е гладна. Реши да хапне в някой близък ресторант.

Не й се наложи да го търси дълго. Множеството коли отпред бяха знак, че тук храната е добра. Бевърли смяташе да се поотпусне. Първият ден на ваканцията си го заслужаваше.