Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (65)

Глава 65

Истински, неподправен ужас караше Марио де Сото да тича надолу по бетонните стъпала на аварийното стълбище толкова бързо, колкото никога досега. Спря да си поеме дъх на четвъртия етаж. Имаше намерение да се върне в стаята си, да се пъхне обратно в леглото, а на сутринта да каже на лекаря, че е променил решението си, че не иска да се подлага на всичките тези тестове и да си тръгне. Никой нямаше да го заподозре. Щеше да бъде просто поредният труден пациент, един измежду стотици в тази болница. Но разбираше, че вече няма шанс да използва това алиби.

Продължи надолу до третия етаж, после до втория, до първия. Стигна до подземния паркинг и затича през многото коли към изхода. Пъхна револвера обратно в кобура, прикрепен към глезена му, и оправи дрехите си. Все още дишаше тежко, когато излезе на улицата и бързо се скри в сенките, защото чу воя на полицейските сирени. Виждаше сините светлини да блестят, униформени полицаи да тичат навътре и навън от сградата, да вадят пистолети.

У него гореше гняв, силен и неутолим като реактивно гориво. Гняв, насочен към Гус Араманов, заради когото беше изпаднал в това положение — на евтин убиец, когото преследват по улиците на Манхатън. Гняв и към Алберто Ричи, който му беше предложил сделка и който, знаеше добре това, щеше да отрече, че го познава. Ричи винаги излизаше като победител. Но не и този път.

Излезе от сенките и спря едно такси.

— Източна шейсет и четвърта улица — каза.

Камелия вече тичаше надолу по аварийното стълбище, единствения изход за убиеца. Видя захвърления на паркинга бял халат, чу воя на сирените с помощта, която бяха повикали. Наведе се, с пистолета в ръка, и започна да се оглежда из полутъмното помещение.

Никога досега не се беше чувствал така, по време на нито едно друго разследване. Нуждата да убие този човек го поглъщаше. Ако Мел беше мъртва, не знаеше как ще се справи с това. Когато извика допълнителни полицаи в паркинга, мисълта за смъртта го беше обсебила изцяло.