Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (5)

Глава 5

Детектив Камелия не беше стигнал доникъде. Нямаше свидетели на стрелбата. Само механикът, който трябваше да се погрижи за „Чесна“-та беше чул изстрелите и беше излязъл тичешком от хангара. Каза, че му се е сторило, че някакъв „Пикап“ тъкмо потегля, но бил изпаднал в паника и затова не запомнил дори цвета и марката, камо ли номера.

— Какво искате да ви кажа? — извика в безпомощност той. — Ед Винсънт лежеше на земята, кървеше, кръв имаше навсякъде или така ми се струваше, нима сте очаквали от мен да запиша номера? Веднага отидох до телефона, за да извикам линейка задник такъв!

Камелия повдигна вежди и механикът си спомни с кого разговаря. Сведе глава и се извини.

— Нали знаете как става. — Той сви рамене. — Бях разтревожен. Работех за него. Харесвах го като работодател и като човек. Много жалко, че се случи точно на него.

— Прав сте. И сте постъпили правилно — каза Камелия, за да го успокои с надеждата, че може да си спомни нещо по-късно. Често свидетелите си спомняха повече, отколкото първоначално смятаха, че знаят. Нещо можеше просто да изскочи от подсъзнанието му. Например, че пикапът е бил бял „Шеви“ или „Додж“. И че шофьорът е бил бял, или пък черен, или латиноамериканец. Всичко беше възможно. Можеше само да се надява.

Хангарът и районът отвън, където циментът беше оцветен от кръвта на Винсънт, бяха заградени с жълтата полицейска лента. Камелия не разбираше как е възможно човек да загуби толкова много кръв и да е все още жив. Дори едър мъж като Ед Винсънт. Предположи, че по този въпрос може да се каже само едно — че умът и волята винаги стоят над материята. Силата на волята, противопоставена на силата на тялото. Трябваше да се отдаде дължимото на човека, че е още в страната на живите.

Детективите все още претърсваха щателно района, съдебният лекар също изпълняваше дълга си. Търсеха косми, тъкан, гилзи, мазни следи от автомобилни гуми, случайно изтекъл бензин от резервоара на пикапа. Малки късчета, които можеха да се окажат всичко необходимо, за да се подреди загадката, която да се опитат да разрешат.

Докато ги наблюдаваше, Камелия понякога пожелаваше да си беше избрал тази част от работата. Беше завършил полицейската академия. Можеше да получи каквато работа си пожелае, но тогава вече имаше съпруга и две деца и, освен това, обичаше действието, както и другарството с колегите, което съществуваше в офиса. Харесваше му дори тона, че го закачаха приятелски — подвикваха му: „Ей, Камил!“ — а после се засмиваха високо и весело, докато жилавият сицилианец ги погледнеше гневно с тъмните си искрящи очи. Такъв беше животът му. И на него му харесваше. Чувстваше се част от нюйоркското полицейско управление — така, както учените от лабораторията, винаги работещи в уединение, никога не биха могли.

Беше се издигнал по-нагоре в йерархията, след като дълги години беше карал патрулна кола в Бронкс. Тогава наистина му беше трудно, помисли си сега. Нищо не би могло да се сравни с онези тежки дни. С благодарност се прекръсти. Като Ед Винсънт, имаше късмет, че е още жив. И го знаеше.

След патрулната кола беше работил в отдела по експлозивите, след това в отдела по порока и наркотиците и накрая — в отдел „Убийства“. Беше преминал през различни ситуации. Беше видял почти всичко. И никога нищо не сънуваше нощем. Не, никога не смесваше работата с личния си живот. Когато се прибереше у дома късно, Клаудия вече спеше. Той си лягаше, а тя се сгушваше в него, обгръщаше го с тялото си и той никога не мислеше за нищо друго, освен за това, колко хубаво ухае тя и се питаше загрижен какво ли би искала, как се чувства. Беше щастлив човек. По-щастлив, като си помислеше сега, от този богат мъж на операционната маса.

Детектив Джонас Макадо очерта кръг на цимента около едната външна гума и фотографите го заснеха, като грижливо отбелязаха мерките и разположението й. Макадо вдигна една гилза с пинцети и я пусна в малък найлонов плик.

— Тази е третата — каза той на Камелия. — Една ни липсва.

— Изглежда, единият куршум е улучил корпуса. — Камелия надникна в направения по поръчка сребрист самолет и цяла дълга секунда се любува на тъмносивите кожени седалки. Помисли си, че интериорът прилича на този на скъп спортен самолет. — Най-вероятно не са го улучили с този изстрел — каза той. — Значи куршумът трябва да е забит в корпуса. А трябва да има поне още една гилза, освен тази. Продължавайте да търсите, Макадо. Имаме нужда от нея.

Той въздъхна и продължи да наблюдава подновеното търсене. Всичко, с което разполагаха досега, бяха три 40-милиметрови гилзи и информацията, че е бил забелязан „Пикап“, който тъкмо потеглял от мястото на престъплението. Не беше една от добрите нощи в полицейската му работа. Тази щеше да е от трудните. А когато това засягаше човек с такава важност като Винсънт, щеше да има много шум, когато медиите разберяха. Междувременно, пазеше се строго мълчание, докато не бъдеше открит и информиран най-близкият сродник на жертвата. Проблемът беше, че досега никакъв роднина не се беше появил. Рано или късно, щеше да се наложи да кажат на пресата. Ако, разбира се, онези шумни копелета не разберяха първи.