Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (41)

Глава 41

На следващата сутрин, в единайсет часа, завариха мам’зел Доротея подпряна на голямата си възглавница, облечена с дреха от плат, подобен на леопардова кожа, да ги чака, а светлите й очи блестяха живо. Като се наведе, за да я целуне, Мел долови слабия аромат на пудра за лице. Хареса й, че старата мома се е постарала заради тях, както би направила всяка красавица, отгледана в Юга. Но мадам Доротея се сви, за да избегне прегръдката й.

— Господи, целувката е обичаен поздрав в днешно време! — Тя махна пренебрежително със слабата си ръка с изпъкнали сини вени. — Този жест вече нищо не означава между близки, камо ли между хора, които едва се познават и всъщност не дават пет пари един за друг.

— О, но вие наистина ме интересувате, мам’зел. — Вече позагубила първоначалния си ентусиазъм, Мел зае мястото си на ниското столче и й се усмихна. По леката руменина, избила по хлътналите бузи на Доротея, Мел предположи, че е била развълнувана от целувката, макар да не иска да си го признае.

— Предполагам, щом като казвате, че сте влюбена в Ед, знаете какво е било състоянието му тази сутрин?

— Разбира се. Говоря с лекарите по няколко пъти на ден. Обаждам се и през нощта — добави тя. Спомни си последния път, когато към три часа сутринта я беше обхванало отчаяние, беше изпитала ужасно предчувствие, че нещо с Ед не е наред и се беше обадила, плувнала в пот и почти полудяла от тревога, ужасена от онова, което би могла да чуе. Казаха й, че Ед е неспокоен, но състоянието му е все същото. Мел си мислеше, че се чувства като двигател, който работи на празни обороти. Чака. Но какво?

— Бих искала да мога да ви кажа нещо по-добро — каза тя тихо. — Но Ед е все още в кома, все още диша с помощта на дихателна тръба. Има мозъчна дейност и това дава надежда на лекарите.

— Той винаги е имал добър мозък — съгласи се Доротея. — Виждаше се дори тогава, когато беше още незряло момче, необразовано. Обаче имаше искра у него. Предполагам, психиатрите биха казали, че съм прехвърлила върху него собствените си амбиции и копнежи, но ще сбъркат. Аз бях тази, която вземаше от него. Изпитвах удоволствие да му показвам един различен свят, да го уча разни неща за живота. — Тя се засмя с онзи звук, сякаш от гърлото на някоя вещица от приказките, и Мел подскочи. — А Ед попиваше всичко като гъба — добави Доротея, потънала в спомените си.

— Но истината беше — каза тя след малко, — че не знаеше какво иска да прави с живота си. Лятото беше изкарал как да е, но щеше да гладува през зимата. Странно ми се струваше, но ако не беше преживял онази зима, напролет щеше да е вече мъртъв. На следващата вечер пак се върна в изоставената оранжерия. Аз бях преровила всичките си гардероби, за да му намеря подходящи дрехи и топли одеяла за грубото му легло. Отворих консерва задушено говеждо и го стоплих, заедно с малко ориз и хляб. — В очите й се беше появило отнесено изражение, тя се усмихваше, защото си спомняше физиономията, която беше направил тогава — все едно вече беше умрял и се беше озовал в рая. — Докато мрачните и студени зимни дни отминаваха, ние се опознавахме все по-добре. Спомням си колко много се смях, когато той ме попита какви са надеждите ми за бъдещето. „За мен няма бъдеще, Тео — казах му тогава. — Има само днес.“ Той ме погледна и разбра, че съм права. Бях такава, каквато бях. Жена в края на шейсетте си години, пристрастена към бутилката.

Един ден го запитах дали не иска да види къщата, но видях, че се страхува. „Всичко е наред — казах му. — Там ме познават. Обещавам, няма да помислят, че искаш да откраднеш фамилното сребро.“ Ах, моят дом — каза Доротея с въздишка, лека като пролетен бриз. — Къщата „Джеферсън“ беше известна някога, знаете ли. Разбира се, баща ми искаше да я преименува на „Дювал Хаус“, но мама му каза, че богатството на Дювал е съвсем отскоро, а Джеферсън са стар род, така че името на къщата си остана. Само че в онези години беше станала такава, каквато беше и градината — запустяла. Не ми бяха останали никакви пари, с които да я поддържам. Малкото, което имах, харчех все за пиене. Бях истински враг на реда и обноските на Юга — добави Доротея и изсумтя, за да потвърди думите си. — Винаги постъпвах така, както искам, дори когато знаех, че не е правилно. По дяволите, парите и без това нямаше да ми стигнат да стегна местенцето си. Освен това, нямаше за кого другиго да се грижа, освен за себе си.

Тя пъхна ръка зад възглавницата и извади бутилката „Саутърн Камфърт“ и протегна другата към чашата.

— Мам’зел, моля ви. — Камелия рязко се изправи. — Позволете. — Той пое бутилката от ръцете й и наля малко в чашата.

— Янки с приятни маниери — каза тя. — Не знаех, че такова нещо съществува на света. — Тя го погледна учудено, но и весело.

— Аз съм сицилианец, мадам — поправи я Камелия, — а дядо ми вярваше, че нещата трябва да се правят както едно време. Честност, любезност, уважение към по-възрастните.

— И сега ли мисли така. — Тя се замисли над думите му и отпи дълга глътка. — Как ми се иска и моите родители да бяха ме възпитали така — добави тя и се усмихна дяволито. — Е, както и да е, къщата беше също като градината. И като мен самата. Развалина. Тео и аз вървяхме заедно през някога изисканите стаи, натъпкани с онези стари тъмни мебели, вече пълни с червеи, с износените ориенталски килимчета и замъглени огледала, с избелелите копринени завеси, станали толкова крехки от слънцето, че можеха да се разпаднат само ако ги докоснеш с ръка. Спряхме се по-задълго в библиотеката и той втренчи поглед в книгата. Имаше хиляди книги, покрити, както и всичко друго в къщата, с вековен прах. „Колко много знание“ — каза той с глас, пълен с възхищение.

Мам’зел въздъхна и отпи още една глътка от бърбъна.

— Видях такъв копнеж, изписан на лицето му, че веднага разбрах — неговата жажда за знания беше толкова силна, колкото моята за алкохола. Той беше също така и джентълмен. Нито веднъж не попита за празните бутилки, които бяха навсякъде. Казах му, че дамите, като остареят, започват да пият, защото само това им остава. После го заведох в кухнята. И сега го виждам как тръгна към огъня като гълъб, който се завръща у дома, протегнал ръце към топлината и вдъхващ аромата на кафе, което бях сложила да приготвя. И тогава се сети. „Това е твоята къща, нали?“ — запита. Казах му, че тя принадлежи на семейство Джеферсън от двеста години. Че не е на семейство Дювал. Че Дювал са креоли, които отскоро имат пари. Че са от Луизиана — добави тя, като че ли това имаше някакво голямо значение. Мел обаче като южнячка знаеше, че това наистина има значение за Доротея. — Дювал забогатели благодарение на търговията с Франция, но богатството не им дало класа. — Мам’зел изсумтя презрително. — Но мама си падала по мургавите мъже и по френския акцент, типичен за Ню Орлийнс. Тя настояла да се омъжи за мосю Пол Дювал, макар баща й да бил против и да заплашил, че ще я лиши от наследство. Тя обаче се омъжила за него и резултатът съм била аз. Нямало други деца и ужасно ме разглезили. Била съм като принцеса. Родителите ми мислеха, че съм прекалено добра, за да се омъжа. Искаха ме цялата за себе си и аз с радост се подчинявах на това им желание. Докато не умряха и не ме оставиха, старата мома мадмоазел Джеферсън Дювал, сама в голямата къща имение. Единствено с бърбъна.

Камелия гледаше Мел, която се наведе да целуне ръката на Доротея. Забеляза една сълза да блести на бузата й и разбра, че съчувства на самотата на старата жена.

— Сигурно сте уморена. — Мел изтри сълзата с длан и успя да се усмихне, макар и сковано. — Вижте, мам’зел Доротея, донесохме ви пасти от френската фурна в града. И бутилка шампанско, за да отпразнуваме срещата си.

— Шампанско? — Доротея доби загадъчен вид. Изведнъж Мел се усъмни, че Камелия е бил прав и е трябвало да донесат бутилка бърбън. Но се оказа, че не е трябвало да се тревожи. Лицето на Доротея грейна и тя се засмя.

— Шампанско и френски пасти. Колко очарователно! — Каза тя в ролята на южняшката красавица. — Е, няма как да пием шампанско от чашки за кафе, затова ще позвъня да ни донесат подходящи чаши. А също и чинии — Тя огледа добре кутията с малки, подобни на бижута, пасти. — Спомням си тази фурна. Майка ми пазаруваше оттам — каза тя доволна. И Мел се усмихна лъчезарно на Камелия, защото бяха купили пастите от място, подходящо за ранга на мам’зел Доротея.

— Пиехме шампанско на баловете — потъна в спомените си Доротея. — Беше прекрасно. Помня още, че по онова време от него ми се въртеше главата. Защото, разбира се, в онези дни не пиех алкохол — добави повече от скромно. — Понякога пиех по чаша вино на вечеря, защото татко беше французин, нали разбирате. Господи, как ще се зарадва Тео на това! — добави тя и отхапа от плодовата паста, покрита със сметана. — Той винаги е обичал сладкото.

Това беше ново за Мел, но тя предположи, че израстването и времето са се погрижили за изчезването на този негов дребен порок.

— Дадох му място в къщата, разбира се — продължи да говори мам’зел. — И аз започнах да го уча да говори правилно. А Тео ми помагаше. Почисти къщата, изхвърли всичките онези бутилки, изми подовете, прозорците, лакира мебелите. Той беше мой иконом, момче за всичко, но отношенията ни не бяха като между господарка и слуга. И двамата бяхме отхвърлени от обществото, нали разбирате — добави тя с усмивка. — Аз се напивах до смърт, нямах за какво да живея. А той умираше от глад и нямаше за кого да живее. Може да се каже, че се спасихме взаимно. Грижехме се един за друг и се радвахме на компанията си. Разхождахме се до Батъри. Вземах го, когато отивах да купувам храна, и понякога дори обядвахме в някое заведение. Не се срамувах от това, че съм в компанията на дрипавото момче от планината, а и той не се срамуваше от ексцентричната си алкохолизирана придружителка. Отношенията ни бяха като между равни хора. Бяха основани на нуждата и на двамата от общуване, на това, че трябваше да споделим с някого самотата си, на това, че бяхме отхвърлени. И така, както можете да се досетите — добави тихо и замечтано Доротея, — ние започнахме да се грижим и тревожим един за друг, да изпитваме привързаност. Когато узнах на колко е години, настоях да се запише в гимназията. И тогава, мили мои — каза тя с уморена въздишка, — животът на Тео Роугън започна да се променя. На него не му беше лесно, защото в училище му се присмиваха. Смееха се на акцента му и заради ексцентричната му баба. Тео на всички казваше, че съм му баба. Какво друго би могъл да каже? Че той е бездомен, а аз — алкохоличка, която му е дала подслон? Той чувстваше, че трябва да говори и постъпва така, че аз да бъда уважавана.

Тя отново въздъхна, като си спомни колко трудно е било за него.

— Но той успя да завърши училище. Получи не само диплома, но и стипендия за „Дюк“. Беше — каза тя с усмивка — първият успех в живота му. Първият път, в който той беше много горд със себе си. Тео Роугън не е име, което един победител може да носи, казах му. То е име за човек, който непрекъснато губи, част от миналото ти. Време е да оставиш всичко зад себе си. Аз се спрях на Едуард, защото името е добро, здраво, носено от не малко принцове. И Джеферсън, разбира се. Казах му, че човек не би могъл да направи по-добре от това да вземе името на известен президент. Освен това то беше моето име и моят подарък за него. А после имахме нужда от хубава фамилия, такава, която да няма и намек за бедност в себе си. Име, което да приляга на победител в живота. Мисля, че Винсънт е добре, казах аз. Погрижих се за законната страна на нещата и така Тео Роугън стана Едуард Джеферсън Винсънт. Ед Винсънт, току-що завършил университета „Дюк“.