Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (33)

Глава 33

Размазаната снимка в „Хейнсвил газет“ показваше куп димящи развалини, а надписът гласеше: „Семейство Роугън загива в ужасен пожар.“ Под него прочетоха: „Пожар унищожи дървената колиба на Фарар Роугън. Загинали са всички членове на семейството — Фарар, съпругата му Елин, дъщерите им Онър и Грейс и синовете им Джеърд, Джес и Тео. Само един от синовете, Майкъл, се спасил, защото по това време бил в кръчмата в Хейнсвил. Не се знае как се е подпалила колибата, макар шерифът да казва, че може би пожарът има нещо общо със старата камина. Мич осведомил полицията, че майка им редовно я пали в такова студено време. Колибата се разгоряла толкова силно, че дори поройният дъжд не могъл да угаси пламъците. Службата за семейство Роугън ще се състои в мемориалната църква в събота сутринта в десет часа. Мич е поканил всички, които са познавали семейството му, за да му отдадат последна почит.

Майкъл Хейнс имал добрината да предложи на Мич, единствения останал жив син на Роугън, работа в собствената си компания.“

 

 

В съботния брой имаше друга снимка — на тълпа, свалила почтително шапки пред редицата от седем обикновени ковчези от борово дърво. Върху всеки имаше букет от бели лилии. Надписът под снимката съобщаваше, че цветята са подарък от Майкъл Хейнс.

— А сега къде отиваме? — запита Мел, когато за пореден път се върнаха в колата.

Отново беше започнало да вали. Капките се разбиваха в предното стъкло и образуваха струйки, с които чистачките трудно се справяха. Тя потрепери, защото изведнъж си спомни нощта, в която беше върлувал ураганът.

— В гробището на Хейнсвил — отговори Камелия. — Само за да се уверим, че всички от семейство Роугън са все още там, че Хейнс не е извадил ковчезите, за да продаде парцелите.

— Мислиш, че е чак толкова лош?

— Изгнил е до сърцевината, залагам живота си на това.

— И какво ли се е случило с Мич? Мислиш ли, че той има нещо общо със смъртта на семейството си? — Очите й се разшириха, когато внезапно й хрумна нещо. — О, Господи, не мислиш, че Мич е всъщност Ед, който е променил името си, защото…

— Защото ги е убил? — Камелия повдигна рамене, а колата влетя през вратите на гробището, чиито железни решетки образуваха сложи плетеници. Надписът отгоре гласеше: „Място за вечен покой“, което беше евфемизъм на „гробище“. От двете страни на портата имаше две идентични каменни колони. — Какво бих могъл да ти кажа, бейби? Какво искаш да чуеш? Онова, което според мен е истината?

Мел гледаше с празен поглед пред себе си. Ед? Нейният Ед, възможен убиец? Отпусна се назад. Стомахът й се сви, мозъкът й отказваше да приеме тази мисъл, цялото й същество се противеше.

— Не! — извика тя. — По дяволите, Марко Камелия, никога не би могъл да ме убедиш!

Той кимна.

— Окей, окей. Нека да изчакаме и да видим какво ще открием оттук нататък.

Тя остана мълчалива. Като стигнаха до обикновената мраморна плоча, слязоха от колата въпреки поройния дъжд и втренчиха погледи в надписа. Имената бяха гравирани, но златистият им цвят беше избелял отдавна и сега буквите едва се различаваха. Само „Роугън“ личеше съвсем ясно най-отгоре.

— Седем имена — каза Мел, като скришом преглътна сълзите си и се престори, че носът й тече. — И нито едно не е „Ед“. — Чувстваше се ужасно — беше й студено, беше мокра, беше безпомощна, изгубила надежда. Би искала да е на всяко друго място, но не и тук. С всеки друг, но не с Камелия, който й казваше неща, които не искаше да слуша. „Истината! — настояваше разумът й, но сърцето й отново я отхвърляше. — Не, не, не, никога! Моят Ед не е убиец.“

След това отидоха в офиса на шерифа. Даксбъри също не беше доволен, че ги вижда отново. Кимна с глава, когато го запитаха за трагедията, сполетяла семейство Роугън, и за техния оцелял син Мич.

— Всички познаваха семейство Роугън. Приятни хора — каза той замислено. — Освен сина им, Мич. Той се оказа с лош и упорит характер. Из града се говореше, че имал нещо общо с пожара.

— Със смъртта на семейството му, искате да кажете? — Камелия беше целият в слух.

— Само се говореше, но някои казваха, че имало и убийство. Но нищо не се доказа и той започна да работи за Майкъл Хейнс. Ужасно момче беше този Мич. Изигра и мистър Хейнс. Открадна всичко, върху което можа да сложи ръка. И изчезна оттук, като остави Хейнс да се оправя с кредиторите. Трябваше им време, но най-накрая го хванаха. Макар после да чухме, че отново се върнал в бизнеса. И то с пари в джоба си. Да, показа характер това момче Мич Роугън — повтори той и в гласа му се долови и възхищение.

 

 

Мълчаха по целия път обратно до хотела на Хейнсвил, всеки потънал в собствените си мисли.

— Съжалявам — каза Камелия, когато светлините на хотела изникнаха от тъмното. — Не исках да покажа Ед в лоша светлина. Само че, в момента, всичко случило се говори против него. Може обаче да е грешка, стечение на обстоятелствата. — Той разпери широко ръце, а после отново сви рамене. — Тогава ще призная грешката си и ще се извиня.

— Няма нищо — каза Мел тихо. Той обаче знаеше, че не е така и въздъхна мъчително.

— Изпий едно питие с мен — каза неочаквано и малко рязко. — Трябва да поговорим.

Тръгнаха към бара, измръзнали, мокри, уморени и малко неспокойни. Поръчаха същото, което бяха поръчали и преди — бира и коктейл „Космополитън“. Барманът, който както и преди ги посрещна с приветлива усмивка, приготви майсторски коктейла. Мел пак отиде до телефона и се обади в болницата. А Камелия се обади в управлението, за да докладва и да види дали те имат някакъв напредък.

Той слушаше внимателно, докато Мел отпиваше от коктейла си и си вземаше от фъстъците, поставени в купичка пред тях. Заради многото ходене насам-натам бяха забравили да обядват и сега тя умираше от глад. Чу Камелия да докладва информацията за Мич Роугън и да ги моли да я вкарат в компютъра. Гледаше го и се мъчеше да се досети какво му отговарят от другия край на жицата, но лицето му не изразяваше нищо и тя предположи, че отговорите им не са нещо съществено. Най-после той приключи разговора. Обърна се отново към бара и отпи голяма глътка от бирата, с което пресуши чашата. После си поръча още една.

— Чувала ли си някога за Джордж Артенски? — Тя поклати глава. — Националният компютър дал отговор на цялата тази картина. Мислим, че той е нашият човек.

Лицето й силно почервеня и тя притисна длан към сърцето си.

— Значи сте го хванали.

— Не още. Но имаме ясна представа, кой е той. Разбира се, досега сигурно си е направил още някоя фалшива лична карта и използва различно име, живее някъде другаде, вероятно си е създал изцяло нов живот. Но Артенски е работил като наемен убиец и съм сигурен, че е имало уговорка.

— Но защо? Защо някой ще иска да убива Ед?

Тя все още не разбираше, не искаше да приеме, че Ед може да не е милият, любезен и обичлив мъж, за когото го мислеше. Камелия реши този път да бъде по-мек с нея.

— Това е нещо, което все още предстои да открием. Междувременно, нашият човек не трябва да разбере, че го следим, за да не се скрие някъде. Искаме да си мисли, че му се е разминало.

— Е, а нима не е така? — отговори тя.

— Засега — призна Камелия. — Но не за дълго. Все още няма да излъчваме снимката му по телевизията, но тя ще бъде във всеки един полицейски компютър в страната и някой някъде ще го разпознае. И то съвсем скоро, можеш да се обзаложиш за това.

— Наистина ли мога, Марко?

Тя протегна ръка към него. Слабините му се свиха, прониза ги топла стрела. Том извърна поглед и отпи от бирата си.

— Наистина ли мога да съм сигурна? — добави тя умолително. Мислеше за това, че би се чувствала в безопасност, ако този наемен убиец е зад решетките. За това, че Ед също ще е в безопасност и вече няма да му трябва охрана пред вратата.

— Да, наистина. — Той стисна ръката й, после сръчно отмести своята, без това да е особено забележимо и да я обиди. — Искаме да го хванем жив. — Не й каза, че е така, защото искат от него да узнаят истината за онова, което се е случило, но пък, от друга страна, не се и налагаше.

Тя беше умна и така дяволски красива, даже когато дългата й шия беше наклонена, както сега, с отпусната надолу глава, с толкова бледа кожа, че изглеждаше направо премръзнала. Отчаяно искаше да протегне ръка, да я погали в основата на шията, там, откъдето косата й започваше да се спуска надолу, искаше да вдъхне аромата й… Исусе, та той беше ченге по време на служба, какви мисли, по дяволите, му минаваха през главата!? И все пак, защо иначе я беше довел тук? Отблъсна тези мисли към дъното на подсъзнанието си. Също като нея, и той не искаше да знае истината.

— А чувала ли си някога за мадам Доротея Джеферсън Дювал? — запита той. Тя отново поклати глава. — Аз също. Очевидно са получили телефонно обаждане от нея, от дом някъде край Чарлстън. Казала, че е спешно и че искала да говори с мен за Ед Винсънт. Но не искала да говори с никого другиго.

— Откъде е разбрала за теб?

— Вероятно ме е видяла по телевизията. Или е прочела за случая във вестниците. Както и да е, струва си да се срещна с нея. Ще отидем до Чарлстън утре, ще разгледаме плажната къща и ще говорим с тамошния шериф. И ще се отбием при мадам Доротея. Да видим какво има да каже.

— Окей. — Ставаше късно. Главата на Мел пулсираше от болка, носът й беше зачервен и олющен от вятъра, тя трепереше от студ. Сега искаше само да се мушне в леглото. Или да се върне в Ню Йорк при Ед. „О, Ед, скъпи, ще открия кой ти стори това, имай ми доверие… Знам само, че ти за нищо не си виновен…“ После каза: — Съжалявам, Марко, но няма да мога да вечерям с теб. Ще се обадя на рум сървис и ще ям в стаята си. Пилешка супа и печено сирене. Точно каквото мама ми даваше винаги, когато бях дете и не се чувствах добре.

— Добре. Лека нощ, бейби, наспи се добре.

Тя отново го целуна леко по бузата, но тази вечер не му се усмихна. Камелия въздъхна. Беше разбил на пух и прах мечтите й. Този сценарий беше много далеч и от неговите мечти за огрени от звездите нощи и за топли, смачкани чаршафи. Усмихна се. Намираше се в някакъв псевдо туристически град, беше ужасно тъмно и валеше като из ведро, а жената, която желаеше, го беше оставила сам. Щеше да вечеря сама в стаята си. Пилешка супа и печено сирене. Камелия искаше това да бъде достатъчно и за него, за да се почувства по-добре.