Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (3)

Глава 3

Детективът от отдел „Убийства“ Марко Камелия стоеше в единия край на стаята за спешна помощ и наблюдаваше битката между живота и смъртта. Доколкото можеше да види от мястото си, смъртта щеше да победи. А това щеше да направи работата му по откриването на извършителите на престъплението много, много по-трудна. Ех, само ако можеше Ед Винсънт да се изтръгне от лапите й, да отвори очи и да им каже кой го е застрелял, щеше да бъде чудесно.

Камелия беше на четирийсет и шест, слаб и жилав сицилианец, среден на ръст, с гъста тъмна коса и кафяви очи, които изглеждаха почти черни, когато беше ядосан, но то се случваше много често. Привлекателен, макар и не по обичайния начин. Беше гладко избръснат, но кожата му беше синкаво тъмна на брадичката — там, където брадата обикновено е най-гъста. Винаги носеше една и съща, безупречна „униформа“ — тъмен костюм, бяла риза и сиво сребриста вратовръзка.

Камелия беше започнал работа в полицията още на двайсет, току-що излязъл от колежа „Куинс“, когато и се ожени за любимата си от гимназията, Клаудия Романос, пуерториканска красавица, която го виждаше, през очите на любовта, като втори Арнолд Шварценегер. Тя го обожаваше. Както и четирите им деца, две момчета и две момичета, които говореха испански и италиански, както и разговорен американски. Семейството им беше като едни миниатюрни Съединени щати.

Въпреки че беше семеен, Марко Камелия имаше репутацията на женкар. Беше му добре известно какво говорят хората за него. Жилаво ченге, борец, човек, който все си търси белята. Беше очернян и разследван два пъти — и двата пъти за убийство по време на изпълнение на служебния дълг, извършено точно в мига, преди другите да го застрелят, но и двата пъти беше доказано, че е постъпил правилно. Беше добро ченге и… това е. Не оставяше нито един камък — или куршум — непреобърнат и нито един убиец не можеше да му се изплъзне. Поне досега.

Камелия съжаляваше за Ед Винсънт. И му се възхищаваше. Той беше почтен гражданин и вършеше добри дела с парите си. Помагаше на много благотворителни организации, на деца, болни от СПИН. Подпомагаше специализираните училища и общежития за обществено онеправданите и на множество рехабилитационни центрове, както и на изправителни училища, което беше повече от добро, защото много от децата биваха предпазвани да кривнат от правия път. И те, след време, щяха да бъдат много благодарни на Ед Винсънт за неговата загриженост. Той беше също така много здрава опора на полицията, на закона и реда, а това беше от голямо значение за момчетата от полицейското управление в Ню Йорк.

Четирийсет и четири годишният Винсънт беше и малко загадъчен за околните. Въпреки успехите, личният му живот не беше достояние на околните. Всичко, което се знаеше за него, беше, че е южняк, от Чарлстън, че е наследил голямо богатство. Или поне така съобщаваха медиите. Беше вложил богатството си в недвижима собственост и сега имаше истинска империя, върхът на която бяха построените от него два небостъргача в Манхатън, наречени „Винсънт Тауърс“. На Ед Винсънт не му липсваше ум. Знаеше как да печели пари, как да сключи добра сделка. И все пак хората го смятаха за джентълмен. А такива не бяха останали много в бизнеса напоследък.

Като предприемач в областта на недвижимата собственост, Винсънт нямаше равен на себе си със своя бляскав стил в обществото и сдържан характер. Бизнесът му беше обществено достояние. А личният му живот си беше точно това — негов личен. Никога не даваше интервюта, никога не говореше за миналото си, никога не канеше представителите на медиите в жилището си, издигнато на покрива на един от неговите небостъргачи на „Пето авеню“. Говореше се, че нито един човек, дори най-близките му приятели, никога не били допускани в частния му дом, в къщата му на плажа в Северен Чарлстън, нито в тази в Южна Каролина.

Точно оттам беше долетял Ед тази вечер, пилотирайки собствения си самолет „Чесна“ до летище „Ла Гуардия“, където и бил прострелян.

— Четири куршума в гърдите — извика дежурният лекар и повдигна тялото на Ед, за да потърси местата, откъдето куршумите са излезли. — Струва ми се, че единият се е забил в лявата белодробна артерия, оттам и вътрешният кръвоизлив и деформираният бял дроб. Не са улучили черния дроб, но има друга рана — точно над сърцето. Трябва да го откараме до операционната веднага. Отворете го и вижте какво точно е засегнато.

Камелия мрачно си помисли, че това не звучи добре. Всъщност единственото хубаво нещо, което се беше случило на Винсънт беше, че хеликоптерът на „Бърза помощ“ беше допуснат незабавно на летището и беше откарал бързо жертвата до най-добрата болница в Манхатън. Ако Винсънт можеше да бъде спасен, единствено времето и квалифицираната медицинска помощ бяха на негова страна. Но Камелия се съмняваше. Човекът беше на път.

Вкарваха някаква тръба в него. Нямаха време за анестезия, просто го разрязаха и бутнаха това нещо в него. Сърцето на Камелия се сви и му прилоша. Винсънт приличаше на мъртвец, а Господ беше свидетел, че Камелия беше виждал достатъчно мъртъвци, за да знае как изглеждат.

И тогава, дяволите да го вземат, ако не беше така — жилавото копеле надигна глава и проговори.

— Трябва да изляза оттук.

Това бяха думите, които едва промълви.

Камелия пристъпи напред, нетърпелив да започне разпита, но незабавно беше избутан встрани от сестрата.

— Не ни се пречкайте! — извика тя. — Какво ви става на вас, полицаите, че не можете да почакате?

— Съжалявам, съжалявам. — Той вдигна примирително ръце нагоре и отстъпи назад, за да могат да закарат Винсънт до операционната. Докато го гледаше. Камелия си помисли, че това е било последният му шанс и той го е пропуснал. Нямаше начин Ед Винсънт да излезе от болницата. Никога нямаше да може да му каже кой е стрелял по него пред хангара на летище „Ла Гуардия“. Нито пък щеше да му каже защо. И на Камелия щеше да му се наложи сам да открие.