Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (27)

Глава 27

Измина дълго време, преди Ед да престане да се мята наляво-надясно, а всяка секунда й се струваше като часове… дни… седмици.

— Налага се да ви помоля да излезете за малко — каза ледено сестрата на Мел. — Има неща, които трябва да свършим, а и лекарят скоро ще мине на визитация.

Мел знаеше, че сестрата е права. Тя не трябваше да е тук, за да види доколко Ед е загубил достойнството си: как му сменят катетъра, как му правят изследвания, как обтриват тялото му с гъба… Същото тяло, което я беше любило толкова страстно.

Изпълнена със скръб, тя изтича в коридора, без да забележи новия млад полицай, който охраняваше вратата, макар той да я видя доста добре. Като успя да се съвземе и успокои, тя отиде до монетния телефон и набра собствения си номер.

— Ало? — Гласът на Райли беше изпълнен с неизречени въпроси.

Каквото и да се случеше, независимо колко зле се чувстваше, гласът на дъщеря й винаги изпълваше Мел с особено щастие — щастие, което нищо не можеше да наруши. В това се състоеше красотата да бъдеш родител, помисли си тя с благодарност. Райли винаги щеше да си остане нейното съкровище.

— Здравей, миличко, мама е.

— О, мамо, чакахме да се обадиш.

— Съжалявам, скъпа, бях толкова заета, че забравих… Не съм забравила теб, просто…

— Знам, мамо, всичко е наред, наистина. Ед добре ли е?

Думите и гласът й изразяваха такова разбиране, като на възрастен човек, че Мел без малко щеше да се разплаче. Но не искаше онова, което се е случило на Ед, да принуди Райли да порасне по-бързо, да се изправи лице в лице с неща, за които още не й е време. Не още. Та тя беше само на седем.

— Ед е добре, скъпа, държи се. Знаеш колко е голям и силен, нали?

— Знам, мамо. Но в новините по телевизията съобщиха, че все още е в кома. Това означава ли, че не може да разговаря с теб?

Мел въздъхна дълбоко и тежко.

— Страхувам се, че да.

— Но, мамо, мислиш ли, че Ед те чува? Че чува онова, което му казваш? Защото искам да му предадеш нещо от мен. Кажи му, че го обичам. Че когато е по-добре, може да идва с нас в неделя, когато пожелае. Че неделите вече няма да са само за нас. Ще му кажеш ли?

Мел виждаше така ясно дъщеря си, като че ли тя стоеше пред нея: със слушалка, притисната към ухото, едното й пръстче навива неспокойно кичур коса, а кафявите й очи са широко отворени и пълни с тревога. Райли току-що каза, че обича Ед толкова много, че ще сподели с него неделите, които си бяха само нейни. Това беше много важен момент, нещо, което със сигурност щеше да каже на Ед, нещо, което ще го накара да се усмихне… Може би Райли щеше да успее да направи това, което тя все не успяваше.

Сълзите отново я задавиха, докато отговаряше на Райли, че със сигурност ще предаде думите й на Ед само след няколко минути, когато се върне в стаята му.

— Обаждам ти се от болницата, скъпа — каза тя. — Трябва да знаеш, че много ми липсваш. Не ми харесва да съм далеч от теб, миличко.

— И на мен също, мамо. — Гласът на Райли звучеше приглушено и на Мел се стори, че дочува слабо ридание.

»О, Господи — помисли си тя отчаяно, — нямам право да постъпвам така с нея, трябва да съм у дома с детето си. Но как бих могла да оставя Ед? Не мога, не мога… И все пак, не мога да взема Райли тук, за да седи денонощно с мен до леглото на един умиращ.“

— В училище всичко наред ли е, скъпа? — запита тя, за да върне разговора отново към по-спокойна тема.

— Да. Освен това, че Джейсън Мейсън ме побърква. Непрекъснато се влачи подир мен и ми изпраща глупави бележки в час. Дори се опитва да седне до мен по време на обяда — добави Райли, изпълнена с възмущение, с което накара Мел да се засмее.

— Сигурно е влюбен, мъничката ми. Просто не може да устои на блестящите ти кафяви очи и великолепни червени къдри.

— Мразя „великолепните си червени къдри“. Ще накарам фризьорката да ми изправи косата и да я боядиса руса. Тогава ще изглеждам като обикновено калифорнийско момиче.

— О, разбира се. Ще приличаш на момичетата от „Спасители на плажа“. Ще бъдеш точно такава, каквато всяка майка иска дъщеря й да бъде. Благодаря ти много, миличко, това никак не ми харесва.

Райли се засмя щастливо, а Мел отново въздъхна — този път от облекчение.

— Грижи се добре за себе си, малката ми, чуваш ли — каза тя с усмивка. — Липсваш ми, обичам те и ти обещавам, че скоро ще бъдем пак заедно. Хариет там ли е?

— Благодаря, мамо, и аз те обичам. Да, Хариет е тук, подслушва всяка дума. — Райли отново се засмя, после, внезапно станала сериозна, добави: — Няма да забравиш да предадеш думите ми на Ед, нали?

— Няма да забравя, скъпа. А когато ги чуе, той също няма да ги забрави.

— Обичам те, мамо! — извика Райли и после Хариет взе слушалката.

— Е? — запита тя.

— Жена, която казва всичко с малко думи, както разбирам — отговори Мел.

— Искаш да задам пълен въпрос? Когато много добре знаеш какво искам да кажа? Нашето семейство е малко и сплотено, така че бъди мъдра и ми дай отговора. И по-добре да бъде добър.

— Още е жив. Това е. — Настъпи тишина и Мел заговори бързо-бързо, за да я запълни, а и за да осведоми Хариет за всички подробности.

— Не ми харесва — беше заключението на Хариет и дълбоко в душата си Мел беше съгласна с нея. — Искаш ли да дойда при теб, за да ти бъда морална опора? — запита Хариет.

— Благодаря, но една съсипана жена е може би всичко, което би могъл да понесе сега. И, повярвай ми, наистина приличам на развалина. Не мисля, че съм спала и час, откакто съм тук.

— Тогава по-добре е веднага да се озовеш в леглото. — Гласът на Хариет беше станал остър и издаваше колко много е разтревожена. — Не правиш нито на Ед, нито на себе си, услуга, като изчерпваш силите си.

Умората внезапно обгърна Мел като гъста мъгла и тя осъзна, че онова, което й казаха Хариет, Естевез и Камелия, беше истина. Не можеше да продължава така. Тя се плъзна по стената, на която се беше облегнала, докато не стигна почти до пода, а ръката й, която стискаше слушалката, започна да трепери. Сънят май щеше да я обори, въпреки желанието й, и то точно сега.

— Грижи се за Райли вместо мен, Хар.

— Знаеш, че винаги можеш да разчиташ на мен. Остани, колкото се налага. Обичаме те, Мел.

Мел остави слушалката. Беше толкова уморена, че дори не можеше да плаче. Като по чудо, успя да се изправи на крака и да закрачи като автомат по дългия, празен и тих сив коридор. Дори не видя ченгето до вратата, нито сестрата, която се въртеше край леглото на Ед. Отиде право при Ед, взе студената му длан в своята и се наведе по-близо до него.

— Райли ти изпрати съобщение, Ед. Каза да ти предам, че много те обича. И, Ед, тя особено много иска да знаеш, че можеш да споделяш нейните недели с мен, когато пожелаеш. Не е ли чудесно, скъпи? Райли те обича. Аз също.

Тя втренчи поглед в лицето му. Нито едно мускулче не помръдна, никакъв знак, че е чул думите й. Сърцето й се сви. Уморено излезе от стаята, прекоси коридора, взе асансьора, едва-едва излезе от болницата и взе такси до апартамента на Ед на Пето авеню.

В апартамента атмосферата беше като в дом, който е изоставен завинаги. Нямаше рози, не звучеше музика, не я очакваше вълшебна и радостна вечер. Отпусна се на леглото му. Думата „сън“ дори не можеше да опише правилно състоянието, в което изпадна. Тя потъна в абсолютен мрак и безвремие, потъваше все по-дълбоко и по-дълбоко, в забрава. Сигурно и Ед се чувства така, сигурно той е на същото това място, помисли си тя. И после вече нищо не съзнаваше.