Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (26)

Глава 26

Отново Броцки беше дежурен и крачеше с широки крачки по коридора пред стаята на Ед. „Изглежда — помисли си Мел, прекалено млад, за да бъде ченге, с този перчем, като лизнат от крава, и с тези розови бузи. Изглежда и отегчен до смърт, можа би не точно това е очаквал от работата си в полицията.“ Но неговото присъствие успокояваше страховете й, че най-лошото може да се случи, докато тя е някъде навън. Това, че Броцки е в болницата, означаваше, че все още има кого да пази, че Ед е все още жив.

— Изглеждате като човек, който има нужда от глътка свеж въздух и чашка кафе — каза му тя с усмивка. — Знаете ли — защо не си починете малко, а аз ще охранявам.

Бебешко сините очи на Броцки се присвиха, а устните му бяха здраво стиснати.

— Съжалявам, мадам, но аз съм тук, за да изпълня дълга си — каза той сковано.

— О… Добре. Съжалявам. — Изведнъж Мел изпита чувството, че отново е заподозряна, и мина бързо покрай него. Ръката й беше на бравата, когато усети присъствието му зад гърба си. После дланта му покри нейната, с което й попречи да отвори вратата. Изненадана, тя се обърна и го погледна.

— Съжалявам, мадам — каза отново Броцки, — но мистър Винсънт вече има един посетител. Той изрично помоли да не ги безпокоят.

Мел сбърчи чело, но после потръпна от лошо предчувствие.

— Искате да кажете, че сте пуснали някого вътре, насаме с него? — Гласът й стана писклив от тревога. Можеше да е убиецът или някой, който иска да му навреди по някакъв начин.

— Вътре е бизнес партньорът на мистър Винсънт, мадам — каза Броцки търпеливо, но дланта му все още покриваше нейната и тя разбра, че няма да я отдръпне, докато тя не отстъпи назад. — Мистър Естевез е от хората, които са включени в списъка на детектив Камелия и можем да допускаме до мистър Винсънт.

Мел започваше да губи търпение.

— Е, надявам се, че сте проучили мистър Естевез — каза тя накрая, все още под влияние на неудобството, което изпитваше.

— Да, мадам, разбира се.

Лицето на Броцки беше така спокойно, толкова много искаше да й внуши, че няма от какво да се страхува, че Мел беше готова да се засмее. Само че това беше сериозно. Тя погледна с копнеж към вратата.

— Защо той иска да остане насаме с Ед? Не мисля, че биха могли да разговарят.

— Това е работа на мистър Естевез, мадам.

— О, за Бога, наричайте ме Мел — каза тя с дълбока въздишка. — Имате ли нещо против да поседна на стола ви за минутка?

Въпреки кофеина, изтощението започваше да я побеждава. Чувстваше, че може да заспи на секундата дори на твърдия стол, ако не беше тревогата, че мистър Естевез е насаме с Ед. А тя беше отвън, охраняваше вратата и се молеше не той да е убиецът. После си спомни думите на детектив Камелия, че Естевез е persona grata, значи всичко беше наред. Лека усмивка заигра на устните й, когато си помисли за детектив Марко Камелия. Той беше като герой от филм, тъмнокос, мургав, мъжествен, с добро сърце. Беше също така мъж, на когото нежността не беше непозната, обичаше съпругата си, обожаваше децата си. Беше мъж, който се чувстваше привлечен от нея.

Вратата се отвори и висок, среброкос, изискан мъж пристъпи в коридора. Тя скочи на крака само за секунда и той се обърна, изненадан, към нея. Погледите им се срещнаха и те дълго се гледаха, после той каза:

— Мис Меридю, разбира се — и й подаде ръката си.

— Мистър Естевез — каза тя и пое ръката му. Дланта му беше студена, като че ли беше седял в присъствието на смъртта, и по гръбнака й отново полазиха студените тръпки на лошо предчувствие. Направи огромно усилие, за да не се втурне веднага в онази затъмнена стая, където блестяха мониторите на апаратите, просто за да се увери, че този мъж не го е убил. — Как е той?

— Все така. Не може да се разговаря с него. Говорих му за бизнеса, за любимия му ресторант, за хора, които и двамата познаваме… — Той поклати глава. — Но нямаше резултат. — Погледът му беше остър. — Може би вие ще постигнете повече, мис Меридю.

— Надявам се.

В неудобната тишина, която последва, те взаимно се преценяваха, като се оглеждаха от горе до долу. Естевез се питаше какво Ед намира у нея. А Мел знаеше, че той си задава точно този въпрос.

— Може ли да запитам къде сте отседнали, мис Меридю? — каза той най-после.

— Отседнала? — Мел го погледна с недоумение. — О! Не мърдам оттук.

Той повдигна вежди.

— Искате да кажете, че от болницата са ви дали стая?

— Не. Искам да кажа, че съм тук, с Ед.

Това обяснява тъмните кръгове под очите й, помисли си Естевез, не малко изненадан. Откри, че неочаквано и за самия него, тя успя да предизвика неговото съчувствие.

— Значи не сте спали. Това не е добре за вас, мис Меридю. Имате нужда от почивка. Мога да ви уредя хотелска стая. От болницата ще ви се обадят, когато има нужда от вас.

Тя поклати глава.

— Знам, че Ед няма да умре, докато съм тук с него — каза тя твърдоглаво. — Аз няма да му позволя — добави решително.

Естевез въздъхна. Разбираше това чувство — че докато тя е там и му дава от своята сила и жажда за живот, той няма да умре.

— Много бих искал това да беше истина — каза той тихо. — За нещастие, мила моя, накрая ние всички сме в ръцете на медицинската наука. Лекарите, сестрите, апаратите, лекарствата — само те го поддържат жив.

— Неговото тяло, искате да кажете. Но аз съм тук заради духа му.

Мел почувства, че очите й отново се напълват със сълзи. Изтощението я завладя, краката й се подкосиха и тя се отпусна на стола. Офицер Броцки й хвърли само един поглед и бързо отиде за чаша вода.

— Толкова съжалявам, мис Меридю. — Естевез приклекна до нея и поднесе хартиената чаша до бледите й устни. — Това е ужасно за вас, но искам да знаете, че аз и моето семейство също скърбим. За нас ще бъде удоволствие да ви поканим да останете в нашия дом, докато сте в Ню Йорк.

„Заради мен ли го прави? — запита се Мел. — Или заради Ед?“ Не знаеше нищо за този човек, нито за семейството му. Само това, че е бизнес партньор на Ед и че Камелия го одобрява. Изкушаваше се: щеше да бъде толкова лесно да се отпусне на меко легло, да се остави на грижите на друг, да й носят горещ чай, да взема студен душ, да бъде с хора, които също обичат Ед… Но после си спомни.

— Благодаря ви, мистър Естевез, това е много любезно предложение, но аз съм добре. А когато наистина не мога повече, просто ще отида до апартамента на Ед и ще си полегна за малко. Ще се чувствам по-близо до него в дома му.

Естевез повдигна вежди.

— Апартаментът на Ед? Имате ключ?

— Ед ми даде един. — Тя се усмихна, като си спомни. — А аз му дадох ключ за моята къща в Санта Моника. Нещо като размяна, макар, предполагам, Ед да не спечели много от нея.

Естевез си спомни за разточителния подарък — многото акции, прехвърлени на нейно име. А сега и ключ от апартамента. Тази странна млада жена или е майсторка на измамите, или означава за Ед много повече, отколкото беше предполагал.

— Както искате. — Той й кимна сериозно, после й стисна ръката и, с лек поклон, й каза „довиждане“.

„Джентълмен — помисли си Мел, докато го гледаше как бързо се отдалечава. — При това, красив джентълмен.“ Нейната майка южнячка със сигурност би го харесала.

Междувременно, тя самата се чувстваше като смъртта. Но Ед беше този, който лежи в болничното легло, прикрепен към различни апарати. Тя отвори вратата и надникна вътре.

Ед изглеждаше все така блед, изпит, подпрян на възглавниците, със затворени очи. Дихателната тръба беше все още в устата му, бяха обръснали гърдите му там, където бяха прикрепени електродите. Брадичката и бузите му също бяха обръснати. „Странно — помисли си тя, — как малките неща в живота продължават да имат значение, когато самият живот ти се изплъзва.“ Тя тихо приседна в края на леглото и взе студената му длан в своята. Разтри я леко в безполезен опит да засили кръвообращението в нея.

Ед започна неспокойно да се мята и Мел се отдръпна, когато сестрата побърза да провери апаратите и банките, които поддържаха живота на Ед. На Мел й се искаше тя да е тази, която се грижи за него. Отчаяно искаше да прави всичко за него. Да го къпе, да го храни, да го прегръща. Щеше да го глези така нежно, както би глезила едно бебе.

— Той е неспокоен — каза сестрата, с което подчерта очевидното.

Мел долови неодобрението в погледа й, затова отклони своя. Нямаше да позволи на сестрата да я изхвърли навън. Нямаше начин. Щеше да остане тук толкова дълго, колкото е необходимо, да държи ръката му, да му внушава да остане жив. Ако отдръпнеше ръката си от неговата за повече от пет минути, той можеше да умре.

— Наистина, той трябва да остане сам, за да си почине както трябва — измърмори многозначително сестрата. Но доктор Джейкъбс беше дал разрешението си жената да остане, така че тя нищо не можеше да направи по въпроса.

 

 

„Тя стои при мен — помисли си Ед. — Господ да я благослови. Ами Райли? Тя сигурно усеща отсъствието на майка си. Аз нямам право да я задържам тук…“ Чаршафът тежеше като че ли е цял тон върху краката му, затова той се размърда неспокойно. „Райли — помисли си. — Ти можеше да си моето малко момиченце, мое собствено дете. Може би дори щеше да си имаш малко братче или сестриче, което да ти прави компания. Само ако бях помолил майка ти да се омъжи за мен… И защо не го направих? Обичам всичко у нея, външния й вид, смеха й, детето й, кучето й… Щях да я помоля веднага, още сега, ако тази тръба не беше в гърлото ми и можех да си отворя проклетата уста. Щях да й кажа: «Зелда Меридю, обичам те и искам да станеш моя съпруга…»«

Но трябваше първо да й обясни някои неща за себе см. За да знае тя съвсем точно кой е той. За кого се омъжва. Да познава реалността, която се крие зад фасадата на манхатънския предприемач. Беше близо до смъртта на два пъти и преди. Първия път всичко беше планирано, макар и не от него. Втория път смъртта изглеждаше неизбежна. Беше оцелял и двата пъти, но не знаеше дали ще оцелее и сега.