Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (25)

Глава 25

Камелия довърши кафето си. Прочисти, малко нервно, гърлото си и отново стана напълно делови.

— Частният детектив на Ед ми изпрати по факса своя доклад, в който ясно се казва, че в къщата е станал някакъв инцидент. Потвърди онова, което Ед ти е казал за липсващите пари. Сто хиляди в брой не са малка сума, така че сега някой си живее добре с тях.

Мел го гледаше с празен поглед, като че ли нищо не разбираше.

— Но кой?

— Аз се надявах, че ти ще можеш да ми кажеш.

Тя изстена.

— Нима отново се връщаме на квадратче едно? Като мен главната заподозряна?

— Не. Ти не си го извършила, но искам да ми помогнеш да намеря виновника. Нека започнем от тялото в библиотеката.

— Също като в роман на Агата Кристи. — Този път Камелия я погледна безизразно и тя добави: — Нали знаеш, авторката на криминални романи. При нея, не знам как става, но винаги има труп в библиотеката.

— И винаги икономът е убиецът.

Те се засмяха заедно и за миг Мел отново изпита въодушевление. Щом можеше да се смее, значи имаше надежда… Надежда за Ед… „О, Ед, Ед, ще направя всичко, за да ти помогна… всичко…“

— Убиецът, мъжът, който те е нападнал…

— По-скоро онзи, който щеше да ме убие — напомни му тя.

— Да, знам, че е било тъмно, че е валял пороен дъжд, че вятърът е виел като бясно псе и че не си могла да го разгледаш добре. Но сигурно си спомняш нещо. Каквото и да е. Хайде, Мел, мисли.

Тя се облегна назад, затвори очи, а Марко направи знак на келнера отново да напълни чашките им с кафе.

Мел се концентрираше върху спомените на сетивата си — какво беше почувствала, когато той я беше докоснал, каква беше миризмата на тялото му, какъв беше гласът му…

А Марко си мислеше за това, колко невинна изглеждаше тя — като малко дете, макар че това едва ли беше най-подходящото описание. А дали не беше? С тези дълги крака, с примамливите си устни… Тя отвори рязко очи и го погледна. О, Господи, тези очи, дълбоки и кръгли като езера… По дяволите, той не беше поет, но нямаше други думи, с които да ги опише!

— Мисля, че беше чужденец — каза Мел. — Говореше гърлено. Като шпионите от филмите за Джеймс Бонд. И сигурно пуши много, защото миризмата на тютюн се беше просмукала в кожата на дланите му. Щях да повърна, когато запуши устата ми и затова той отдръпна ръката си — за да мога да си поема въздух. И аз забих пръсти в очите му, почувствах как ноктите ми се впиха в плътта му. Лицето му не беше тлъсто, а по-скоро едро, вратът му беше много здрав. Аз съм висока, но той беше доста по-висок от мен, може би шест фута и четири инча, наистина едър мъж. Дланта му покриваше лицето ми от ухо до ухо. — Тя въздъхна и отново се облегна назад. — Това е всичко, което си спомням — каза сериозно и отпи глътка от горещото кафе. — Наистина не можах да го разгледам добре. Беше тъмно в къщата, беше тъмно и навън, също и в кабината на камиона, макар че… чакай малко.

Тя отново затвори очи и потрепери, като си спомни за мига, в който за малко не се беше простила с живота си. Имаше рязък и силен лъч светлина, когато беше насочила камиона към дървото, защото от него се отразяваха светлините на фаровете. Пистолетът беше все още насочен в слепоочието й и дори сега усещаше ясно студенината на дулото. Студенината на смъртта.

Марко гледаше как сълзите се стичат по бузите й. Очите й бяха все още затворени. Той едва се сдържаше да не я грабне в прегръдките си още на мига, просто да я притисне към себе си и да й каже, че всичко е наред, да не се тревожи, защото той ще се погрижи за нея. Господи, какви мисли му минаваха през главата! Той беше ченге, професионалист. Побърза да отпие солидна глътка от горещото кафе и изгори езика си, но се зарадва, защото това му помогна да се завърне по-бързо в действителността.

Мел си спомни, че точно когато беше натиснала здравата педала на газта, беше хвърлила кос поглед към мъжа, който искаше да я убие…

— Приличаше на булдог — каза тя тихо, почти шепнешком, когато споменът изплува в съзнанието й. — Ниско чело и леко изпъкнало. Тесни очи, стиснати здраво устни, гладко избръснат, гъста тъмна коса. Беше облечен в костюм и носеше вратовръзка. Спомням си, мислех си, че убийците не носят вратовръзки…

Тя въздъхна и пак отпи от кафето.

— Това е всичко.

Камелия кимна.

— Достатъчно е, за начало. Ще говориш с човека, който изгражда компютърен образ по описание. Ще му кажеш всичко, каквото си спомняш. Ще доведем и експерт по лингвистика, който ще ти пусне няколко записа, за да се опиташ да идентифицираш акцента му.

— Добре. — Тя кимна, нетърпелива да помогне.

— И така, кажи ми, Мел, какво точно знаеш за Ед Винсънт?

Очите й отново се уголемиха и тя започна да премигва, за да спре сълзите.

— Ами, предполагам, това, което и ти знаеш. Искам да кажа, всички знаят кой е Ед Винсънт. — После се засмя. — Освен мен, предполагам. Аз, изглежда, бях единствената, която не е знаела, че той е нюйоркският гуру в областта на недвижимите имоти, богат, красив и… И, о, толкова мил и любезен. Той е добър човек, Марко, ако това е, което искаш да знаеш. Не мога да повярвам, че някой има причина да иска да го убие.

— И все пак някой го иска мъртъв.

Изведнъж Мел се разтревожи и скочи на крака.

— Трябва да се върна в болницата.

— Успокой се, успокой се, никой няма да може да се добере до него в болницата. Има полицаи отпред двайсет и четири часа в денонощието и още един до асансьора. Освен това имаме патрулна кола и пред сградата.

Тя отново седна и въздъхна измъчено.

— Защо ме питаш какво знам за Ед?

— Ами, например, да започнем с това, кой е той?

Тя поклати глава озадачена.

— Не разбирам.

— Откъде е, какво е семейството му, какъв е бил животът му, преди да стане богатият и известен Ед Винсънт? Бях сигурен, че ти ще знаеш.

— Знам, че е бил беден. Наистина беден. По медиите се разпространява митът за него — че е наследил огромно богатство. Каза ми, че е отгледан в двустайна дървена колиба в предпланините на Тенеси. Близо до Хейнстаун, или нещо подобно. Той се гордеел с факта, че баща му притежава онова парче земя. Родителите му били фермери. Имал петима братя и сестри.

— Братя и сестри, ха? — каза Камелия замислено. — Ед не ми прилича на човек, който би изоставил бедните си братя и сестри, когато самият той е спечелил много пари. Какво мислиш?

Мел с изненада установи, че той е прав.

— Той обаче никога не ги е споменавал по име, никога не ми е говорил искрено за тях, освен за един. За най-големия си брат, Мич. Нямам представа, къде живеят сега братята и сестрите му и дали понякога ги вижда.

— Семействата винаги се разпадат — каза Камелия, после с горчивина добави: — Случва се и на най-добрите.

— Да, но Ед не е такъв. Искам да кажа, не е човек, който дълго таи лоши чувства. Той е от хората, които обичат да дават, да помагат дори на непознати. Участва в много благотворителни дела. Не мога да повярвам, че просто би зарязал семейството си, особено когато знае колко бедни са те.

Камелия каза извънредно сериозно:

— Тогава, предполагам, на мен остава да открия отговорите на загадката. Хейнстаун, Тенеси, идвам — добави той с усмивка. — Само че първо трябва да го открия на картата.

— Може би беше Хейнсвил — каза тя. — Можеш да се обзаложиш, че ще бъде само малка точка на картата — добави тя. После осъзна, че Камелия ще разбере подробности от живота на Ед, подробности, които той беше скрил дори от нея, щеше да разбере какъв е животът му — живот, който тя се беше надявала да сподели с него. — Бих искала да дойда с теб — добави с тъга.

— Мислиш ли, че ще можеш да помогнеш? — Камелия нарочно си даваше вид, че това не го интересува, докато отпиваше от кафето си. Мили Боже, мислеше си в същото време: ето я и нея, вероятно единствената жена на света, която би могла да го съблазни само като пърха с тези дълги златисти мигли или пък като му се усмихне с тези пълни, пухкави устни. И му предлагаше да предприеме пътуването с него! Без да иска, започна да си представя мотелски стаи, обзаведени в народен стил, тъмни безоблачни нощи с множество звезди, росни утрини и топло разхвърляно легло. Пое си дълбоко дъх и изпи кафето си на една дълга последна глътка, след което направи знак на келнера за още.

Мел изглеждаше изпълнена със съмнения.

— Не мога да оставя Ед. Той може… — Не смееше дори да си помисли: „Той моме да умре.“ Нямаше да го остави да умре. — Ед има нужда от мен — каза пламенно.

Камелия най-после възвърна разсъдъка си, отмени поръчката за още кафе и помоли за сметката.

— По-добре да те свържа с компютърния специалист и с експерта по лингвистика, за да видим дали ще можем да узнаем нещо със сигурност за убиеца — каза той с дрезгав глас. — А аз ще отида до Хейнсвил, за да разбера нещо за миналото на Ед. — Бутна стола си назад, изправи се и протегна ръка. — Сключихме ли сделка?

— Да — каза тя и с усмивка му показа свита длан с вдигнат палец.