Елизабет Адлър
В един удар на сърцето (21)

Глава 21

— И така, къде отиваме? — запита тя, като се разположи на просторната предна седалка на паркираното БМВ.

Ед сви рамене.

— Лос Анджелис е твоят град, не моят. Къде би искала да отидеш?

Тя му хвърли кос поглед и се замисли кое ли място би го накарало да остане доволен. Изглежда толкова елегантен и красив, помисли си още тя, макар и облечен уж небрежно в кашмирен пуловер, памучни панталони и обувки, тип мокасини. Изведнъж, по необясним импулс, реши да го заведе в „Серенада“, забавно малко местенце в мексикански стил, където тя беше редовен посетител, както и много други хора — писатели и актьори, както и обикновени жители на града. Заведението беше винаги оживено, цените — поносими. Сервираха ужасна смес, която наричаха вино „Маргарита“, която тя тайно обожаваше.

Сега поръча две такива питиета и му се усмихна.

— Ще ти хареса — увери го, когато той повдигна вежди. — Освен това, тук не сервират концентрати.

Той се засмя.

— Тогава, предполагам, ще бъде по-добре, ако това питие ми хареса. И тъй като въобще не съм запознат с мексиканската кухня, може би ще е по-добре ти да избереш и храната.

Нейната широка усмивка, леко извита му напомни за Райли. И майката е като дъщерята — веселостта им е заразителна, помисли си той.

— Харесва ми да съм тук с теб.

— Този път сме на мой терен — каза тя. После, като си спомни за „Четирите сезона“ и дамите, които обядваха там, както и лимузините с шофьори, които ги чакаха отвън, добави: — Не ми харесва, че трябва да ти го кажа, но това тук е действителността, скъпи.

Той кимна.

— Знам, бил съм тук.

— Така ли? — Тя беше наистина изненадана. — Мислех, че си наследил огромно богатство, че си бил доброто момче, което се е посветило на семейния бизнес и други такива, че си бил призван да умножиш семейните милиони и дори да ги превърнеш в билиони, тъй като си гений по маркетинг.

Той се усмихна скромно.

— Не беше съвсем така.

— Не? Е, тогава ми кажи как е било.

— Първо ти — каза той.

И тя му разказа за живота си — че е родена като Мелба Елоиз Меридю от „Меридю Оукс“, стара плантация в Джорджия, че имала майка, която се мислела за съвременната Скарлет, и баща, който пиел много и определено не бил Рет Бътлър.

— Всичко това продължи само пет години — информира тя Ед. — Толкова време беше необходимо на татко да пропилее всичките пари на семейството. Тогава мама взе нещата в свои ръце. Тя заложи плантацията, изпрати татко в лечебно заведение и ни премести да живеем в малко жилище в Атланта. Даде ме в частно училище, което всъщност не можеше да си позволи, и, все още в ролята на дама от Юга, си намери работа като продавачка в „Браун Джорданс“. Всъщност тя се справяше доста добре там. За разлика от мен, във всичко имаше стил. Изкачи се дори до поста шеф на дизайнерите. И беше доволна от успеха си, колкото и скромен да беше той. А аз успях някак си да завърша училище и започнах работа като сервитьорка, за да си плащам таксата за колежа. Татко така и не се върна у дома. Той се възстанови от алкохолизма, но изчезна нанякъде. Не получихме вест от него докато не ни уведомиха от полицията, че е загинал в автомобилна катастрофа някъде в Монтана. Мама не можеше да си представи какво би могъл да прави един джентълмен от Юга в дивата пустош на Монтана, но не беше изненадана да чуе, че имало две причини за катастрофата. Едната била нивото на алкохола в неговата кръв, а другата — американският лос, в който се ударил. — Тя отпи от виното „Маргарита“ и направи лека гримаса, с която доста добре изрази горчивината, все още стаена у нея. — Не мога да си обясня защо харесвам това питие — оплака се тя.

— Нито пък аз — съгласи се той с нея и също отпи от чашата си. — Е, и какво се случи после с майка ти?

— О, тя си живее чудесно и сравнително комфортно, макар и не в лукс, в жилище под наем в „Чапъл Хил“, Северна Каролина. Играе бридж — много е добра — и води усилен обществен живот. И макар никога през живота си да не е сготвила каквото и да било, непрекъснато ми изпраща стари южняшки рецепти. А аз живея от „Пауър Барс“ и диетична кола! Тя все още играе ролята на красавица от Юга, макар, предполагам, сигурно е трудно да бъдеш южняшка красавица в Чапъл Хил, Северна Каролина. Жилището й никак не прилича на плантацията „Меридю Оукс“.

Тя се засмя, като все още мислеше за майка си, а Ед каза:

— Тя си има характер.

— Наистина. И аз много я обичам. А сега е твой ред, мистър Винсънт.

— Ммм. — Той изведнъж реши, че храната и музиката заслужават повече внимание — Може би по-късно. Първо искам да погледнеш това.

Мел взе писмото, което той й подаде, и бързо го прегледа. Беше докладът на частния детектив, в който се казваше, че лазерът е открил следи от кръв, макар тя да е била старателно почистена.

— Значи сега ми вярваш! — извика Мел победоносно, радостна, че въпреки всичко не е сънувала в онази зловеща нощ. Макар че, като се замислеше, май за Ед и нея щеше да е по-добре да го беше сънувала.

— И преди ти вярвах. Но това тук е доказателство, макар все още да не знаем какво е станало с тялото.

— И какво ще правим сега?

Тя го гледаше с очакване. Като че ли беше сигурна, че той знае всички отговори. А той никак не искаше да разбива илюзиите й на пух и прах.

— Ти си тази, която може да идентифицира убиеца. Мисля, че си в опасност.

Мел почти се задави с виното.

— Аз? Ами ти? Той пропусна веднъж, но съм сигурна, че пак ще опита. Както и да е, кой е той? — Тя изгледа подозрително Ед изпод полуспуснатите си клепачи. Той все още не й беше казал нищо за миналото си и тя започваше вече да си задава някои въпроси. — Кажи ми защо някой ще се опитва да те убие.

— Никой не иска да ме убие. Частният детектив вярва, че е било опит за обир. Единият крадец застрелял другия и избягал с парите. От сейфа липсват сто хиляди.

— Сто хиляди! — Очите й щяха да изскочат от орбитите и той весело се засмя.

— Когато си бил толкова беден, колкото аз съм бил, ти харесва да имаш малко пари под ръка. Просто за всеки случай.

— Малко пари!? Ха! И останалите от нас би трябвало да имат такъв късмет.

— Не е само въпрос на късмет — напомни й той.

— Знам, знам, упорита работа и други такива… Вярвам ти, но хиляди хора не биха ти повярвали. Не и когато започваш като наследник на милиони.

— Колкото до милионите…

— Да?

— Ще говорим за това по-късно — каза той и се нахвърли на чинията, пълна с фасул и ориз, пилешки дреболии и зелен сос, от който главата му се замая леко. Пое си дълбоко въздух, за да намали усещането от лютивия сос. — Няма нужда от пистолет, това тук е истински убиец.

Тя не обръщаше никакво внимание на храната.

— Но някой иска да те убие. Чух го да казва това по телефона.

— Сънувала си, скъпа. — Той й се усмихна. — Всичко, което знаем, е, че крадецът е бил истински експерт. Или поне е бил експерт в отърваването от трупове и почистването на кръвта. Дори сейфът бил заключен отново, както и входната врата. Дъждът и прогизналата почва са станали причина да бъдат заличени всички следи от автомобилни гуми и стъпки. Така че, както казват, Зелда, скъпа, това е. Е, защо не вземеш да опиташ малко от тази убийствена храна?

— Няма нищо по-глупаво на света — каза тя, като си бодна малко с вилицата — от мъжете. Особено от богатите мъже. А и ти все още не си ми разказал онази история.

— Ще ти я разкажа — обеща той. — По-късно.

 

 

— Аз ще карам — каза тя, когато излязоха от ресторанта. — Никога досега не съм карала БМВ и освен това искам да те заведа на едно специално място.

Той седна на мястото до шофьора и тя потегли рязко в посока към Санта Моника, после пое по магистралата, която се виеше край океана, минаха през Малибу, накрая тя направи U-образен завой и спря на едно разклонение на магистралата, съвсем близо до океана. Натисна бутона и прозорците се плъзнаха надолу. Луната беше бледа и не хвърляше никаква светлина върху тъмните вълни, но лекият им плисък в брега се чуваше тихо там, където бяха спрели. В колата нахлу и студеният нощен въздух.

— Мир и тишина — въздъхна тя и отпусна глава на хладната черна кожена седалка. Обърна леко глава и погледът й срещна този на Ед.

— А сега ми разкажи за детството си — каза му тихо.