Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (45)

Глава 45

Много рано на следващата сутрин, Лара свали чантите си във фоайето и се сбогува със собствениците. Прашното и разнебитено „Рено“, което ги беше возило по време на цялото им пътуване из Франция, запали от първия път и се понесе с равномерно ръмжене по студените утринни улици. Слънцето проблясваше над морето, небето беше ясно и синьо. Това щеше да бъде поредният хубав ден на лазурния бряг.

Тя направи кръг и излезе на магистралата Дю Солейл, която щеше да я заведе чак до Париж, само че този път без отклонения и открития, без престои в романтични малки хотелчета, без любене в полета от макове. Като постави крак на педала на газта, тя се понесе в ясната утрин, решена да не се изгуби нито веднъж.

Спря само два пъти да пие кафе — с кофеин, защото имаше нужда от повече енергия — и да хапне кроасан или пък сандвич с шунка, като онези, които бяха яли с Дан в бар „Джурасик“ в онова прогизнало от дъжда село по поречието на Лоара — нещо, което сега й изглеждаше толкова далеч във времето. Последните няколко седмици й се струваха като сън, а предишният й живот — жестока реалност. Бъдещето виждаше като абсолютно несигурно.

Твърдо решена да не мисли сега за това, тя прогони всякакви мисли за бъдещето от съзнанието си, усили звука на радиото и се концентрира в шофирането. Господи, помисли си, как й липсваше присъствието му до нея, как й липсваше косият му поглед, как й липсваха сините му очи, които й се възхищаваха и галеха, любеха я с поглед. Той я обичаше, нали така?

Много часове по-късно тя си проправяше път през оживеното, да не кажем, жестоко, парижко улично движение. Беше почти легнала върху клаксона, очите я боляха, но тя се усмихна, защото разбра, че поговорката: „Когато си в Рим, бъди римлянин“ важи с пълна сила и за нея. Беше станала по̀ французойка и от французите. Париж блещукаше в здрача, докато тя шофираше по околовръстното шосе, където бяха претърпели катастрофа. Мина покрай кафе „Фльор“, където след катастрофалната вечеря в „Лукас Картон“, двамата бяха яли crogue monsior, бяха пили бренди и гледали уличните артисти. По-надолу беше улица „Якоб“, където Дан я беше взел на ръце и щастливо я беше завъртял. Мина и покрай хотел „Д’Англетер“, където се бяха любили страстно и тя дори не беше мислила за раздяла.

Когато най-после спря колата пред „Риц“, елегантният портиер й отвори вратата на вече почти разпадащото се „Рено“ с маниер, като че ли то беше най-малко „Ролс Ройс“.

Не сме от тази класа, помисли си Лара, като едва успя да слезе и протегна дългите си крака. Знаеше, че сигурно изглежда ужасно, че е прекалено сгорещена, потна и прашна от пътя, но служителят на рецепцията дори не мигна, защото този път беше спазила деня на резервацията си.

Не беше същата стая, в която бяха отседнали с Бил. Не знаеше дали щеше да успее да устои на истината, която спомените за него щяха да изкарат на бял свят. Дръпна встрани златистите копринени завеси и се загледа в красивия площад „Вандом“, като копнееше Дан да бъде с нея. Питаше се къде ли може да е той. Най-после взе душ и се излегна на голямото легло, прекалено уморена, за да яде. Заспа само след няколко минути и тази нощ нищо не сънува. Абсолютно нищо.

Разбира се, събуди се прекалено рано. Мека перлена светлина се процеждаше през луксозните копринени завеси и тя се полуизвърна — като че ли очакваше да види Дан до себе си. Реалността, мисълта, че вече никога няма да се събуди в топлите му любящи ръце, беше като рана, която никога няма да се затвори. Остана да лежи и да си припомня нощите им заедно в онзи хотел до гарата и да се пита дали на Дан щеше да му хареса в „Риц“. Като си спомнеше вечерта в изискания и скъп ресторант, мислеше, че и тук няма да му хареса.

По-късно, сама и неизразимо самотна, тя посети музея с творби на Роден. Разглеждаше, без да бърза, масивните мраморни статуи и мислеше за Дан. Разходи се в градините на музея, без да забелязва златистата топлина на деня и заобикалящата я красота, проклинайки се, че е такава глупачка, такава проклета глупачка. Малко кафяво кученце се замота в краката й.

— Искаш да се поразходиш ли? — запита го тя с полуусмивка. Седна на една пейка, а кученцето седна на задните си лапи пред нея, загледа я и зачака. — Познавам ли те? — запита тя, а то излая радостно. — Сигурно лаеш на френски — каза тя и се наведе да погали меката му козина. После се усмихна и каза: — О, извини ме, исках да кажа, че лаят ти е парижки.

Очите на териера бяха тъмно червеникавокафяви. Интелигентни очи, помисли си Лара. Той беше куче, което е получило образованието си на улицата, придобило много опит, видяло почти всичко на света. Засмя се на самата себе си. Нима самотата вече я подлудяваше? Нима вече беше готова да анализира психиката на едно улично псе?

— Знаеш ли какво, помиярче? — каза му нежно. — Аз съм най-голямата глупачка, която някога се е раждала.

Това трябваше да е пътуването, в което щях да открия себе си. А нима открих нещо — като се изключи фактът, че съм глупачка?

Тя смръщи вежди и се замисли за Бил, а кучето повдигна глава и отново зачака. Нададе тих вой, като да я окуражи.

— Едва сега разбирам колко упорити са били старанията на Бил да ме впечатли по време на медения ни месец, като си придава вид на човек, който много е видял и много знае — Лара се усмихна, като си спомни как се бяха карали. — Единственият проблем е, че така и не промени поведението си. О, по онова време го обичах, в това няма съмнение — той беше единственият мъж, когото някога бях искала. Предполагам, че и той ме е обичал — по свой си начин — замисли се за миг, после погледът й отново срещна този на кучето. — Но знаеш ли какво? — запита го тя сериозно. — Дали бяхме истински приятели? Дали бяхме другари в живота? Дали споделяхме всичко — малките удоволствия, мъките и радостите? О, не. Никога — тя поклати глава, питайки се колко ли още жени са открили тази горчива истина.

— Не мисли, че ще заплача — решително преглътна първите сълзи. — Защото няма. Не, сър. Никакви сълзи повече — но те вече се стичаха по бузите й. — О, по дяволите, да не би да съм супержена или нещо подобно? Защо да не си поплача, когато мъжът, когото обичам, ме е напуснал, защото съм го наранила? Нараних чувствата му. Гордостта му. Разбира се, че ще си поплача.

Кучето нададе тревожен вой, като видя сълзите й, които тя остави да се стичат свободно и да мокрят блузата й.

— Искаш да знаеш какво друго съм открила по време на това свое пътуване? — заподсмърча тя. — Че животът е непрекъсната размяна — вземаш и даваш, даваш и вземаш. Трябва да зарежа стария си живот и да потърся нов. Трябва да се откажа от предишната Лара и да се приема такава, каквато съм сега. И ако бях честна със себе си, а не изпълнена с фалшива и криворазбрана гордост, може би щях да имам общо бъдеще с Дан. За добро или за лошо. И може би до края на живота ми.

Кучето наклони въпросително глава на другата страна.

— Знаеш ли какво друго знам аз сега? Възрастта не би трябвало да има никакво значение. Времето също не би трябвало да има значение. Не е трябвало през целия си живот да се тревожа за бъдещето. Днешният ден трябва да е достатъчен — кучето излая одобрително и Лара му се засмя през сълзи.

Отби се в един кафе-бар и си поръча сандвич с пилешко, даде го на териера и го остави да го поглъща лакомо на тротоара. Той дори не я погледна, докато тя минаваше покрай него, и Лара се усмихна. Вчерашната Лара щеше да каже, че храната е всичко, което кучето иска от нея. Но не и днешната. Тази нова жена беше готова да вземе онова, което животът й предложи, и да не иска повече.

Когато влезе през вратите на „Риц“, чу, че някой я вика по име, и рязко се извърна.

Погледът й се помрачи, когато видя Бил. Нейният съпруг, известният хирург, изисканият светски мъж, както винаги безупречен в тъмния си костюм. Гледаше с онази надменна полуусмивка, уверен, че тя не би могла да му каже „не“. Та нали никой никога нищо не му отказваше. Очите й проблеснаха гневно.

— Какво правиш тук? Казах ти, че всичко приключи.

Той я хвана за ръката и я дръпна встрани, далеч от хората, които можеха да дочуят разговора им.

— Хайде сега, Лара. Казах, че те искам обратно, а съм човек, който държи на думата си. Нима не помниш, че си моя съпруга?!

Тя рязко издърпа ръката си.

— Ха! Откога това има значение?

Той вдигна поглед нагоре и въздъхна.

— Мога да разбера това, че си се почувствала малко пренебрегната. Нещата загрубяха за известно време, признавам. Но сега всичко това е зад гърба ни. Готов съм да ти простя — не мога да го кажа по-искрено от това. Обещах ти апартамента за младоженци и точно него наех. И вече помолих да преместят нещата ти там.

Тя се изтръгна от хватката му и тръгна по дългия коридор с проблясващите прозорци и скъпите полилеи. Той забърза след нея и отново хвана ръката й.

— Направил съм резервации за любимия си ресторант. И, нека ти кажа, никак не беше лесно да ги склоня. Извадих късмет, че знаеха кой съм…

— Бил! — тя се обърна да го погледне, гърдите й се повдигаха от едва сдържания гняв, който блестеше в очите и. — За Бога, ти май никога не ме слушаш! Не чуваш ли какво ти казвам аз?!

Той я изгледа втренчено, този път наистина я гледаше и видя новата Лара. Веждите му се вдигнаха изненадано нагоре.

— Трябва да ти кажа, че изглеждаш страхотно, Лара. Голямо подобрение. Винаги съм ти казвал, че трябва да се грижиш по-добре за себе си.

— Исусе Христе! — хората се обръщаха и ги гледаха втренчено, обаче тя пет пари не даваше. Дланите й се свиха в юмруци, искаше й се да го удари.

— Наистина, Лара, хората ни гледат — той отново я хвана за ръката. — Между другото, Мини ти изпраща любовта си. Знам, че и двамата ще й липсваме, Лара. Наистина ще й липсваме. И на нея, и на Джош. Те искат от нас да им осигуряваме дом поне от време на време, ще искат отново да се съберем.

Гледаше я с крайчеца на окото си и видя, че се колебае. Знаеше, че е уцелил безпогрешно най-уязвимото й място.

— Ние сме тяхната реалност, мила. Ти и аз. Мама и татко. Винаги сме били до тях и те очакват, че нещата ще продължат да бъдат същите. Та нима това не е тяхно право?

Лара го гледаше, пълна със съмнения.

— Мини ли каза всичко това?

— Хайде да говорим повече на вечеря — каза Бил победоносно. — Ще се почувстваш по-добре, след като хапнеш нещо.