Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (44)

Глава 44

Сигурно беше полудяла внезапно. Какво правеше, като просто седеше така? Скочи на крака. Трябваше да изтича след него, да го намери, да му каже колко много и колко искрено съжалява, да го помоли да й прости. Облече набързо някакви дрехи и изтича бързо в коридора. Изтича още по-бързо надолу по стъпалата, като профучаваше покрай другите гости на хотела и им се извиняваше високо и набързо: „Je m’excuse, madame, monsieur“, а те се залепяха гърбом към стените, за да може да мине тя.

Огледа терасата с широко отворени, подивели очи. Мократа коса лепнеше по раменете й и оставяше следи по тениската й. Около дузина гости на хотела седяха около масите, облечени така, че да им е хладно поне вечерта, пиеха аперитиви и очакваха вечерята. Дан не беше сред тях.

Втурна се обратно през фоайето, като неведнъж се подхлъзна по теракотените плочки, извини се отново на хората, които бяха там, излезе навън и огледа улицата нагоре и надолу. Нямаше и следа от Дан. Малкото синьо „Рено“ беше на мястото си. Потърси ключовете в джоба си, но, естествено, те бяха в стаята.

Втурна се обратно нагоре по стълбите, грабна ключовете и отново затича надолу. Реното се закашля, когато тя натисна силно и рязко педала на газта и буквално задръсти двигателя. Разочарована, тя се плесна силно по челото и изчака няколко скъпоценни секунди, преди да опита отново. Двигателят се задави, но после запали.

— По дяволите, защо французите нямат автоматично запалване!? — замърмори си тя под нос, потегли твърде бързо и твърде рязко и излезе на улицата след серия подскоци, каквито обикновено прави кенгуруто, а не леките автомобили. Челюстите й се удариха няколко пъти една в друга. Дали караше от правилната страна на шосето? Надяваше се, че да, но не можеше да си спомни… Беше толкова уплашена, ужасена, че може да го е изгубила.

В кафе–баровете на плажа бяха запалили свещите и сервираха вечерята. Сцената, която се разкриваше пред погледа й, беше спокойна и романтична. И тя можеше да бъде част от нея, ако не беше такава егоистична глупачка. Излезе от колата и започна да го търси, като обикаляше всички маси. Погледна във всеки кафе–бар. Разбира се, не беше там.

Обиколи задните улички с Реното. Вече беше тъмно и затова караше по-бавно, като оглеждаше всеки пешеходец, който вървеше в сенките, всеки клиент на кафе–баровете и на магазините.

Може да се е върнал в хотелската стая. Може да си е помислил, че тя е заминала, че го е изоставила, без да й пука. Гумите изскърцаха, когато зави рязко на ъгъла, и с последно подскачане колата влезе в паркинга. Тя излезе мигновено и хукна да бяга. Чу се силен удар и звънът на счупено стъкло. Тя се обърна и се втренчи в Реното. То се беше плъзнало от мястото си и се беше ударило в каменната стена, а фаровете се бяха смачкали. О, по дяволите! Хукна отново нагоре. Какво ли имаше значение сега…?

Претича обратно през градината, през празните коридори, хвърли отчаян поглед на вече почти безлюдната тераса. Като вземаше стъпала по две наведнъж, тя стигна до етажа, претича по коридора и отвори рязко вратата.

Стаята беше празна. Тя се отпусна тежко на леглото.

— О, Господи — помоли се, — кажи ми, къде е? Сгреших, че не му казах, сгреших и този следобед, признавам. Само ми кажи къде е, за да мога да му се извиня.

Телефонът звънна с онзи висок и пронизителен звън, какъвто имат френските телефони. Тя остана вцепенена за миг, като че ли не можа да реагира веднага. После с думите: „Той е, о, благодаря ти, Господи, сигурно е той…“ грабна нетърпеливо слушалката.

— Лара?

Коленете й омекнаха и тя отново се отпусна на леглото.

— Лара? Там ли си? — каза той отново и гласът му вече звучеше нетърпеливо.

— Тук съм, Бил — разочарованието стягаше гърлото й.

— Как си, Лара? — както винаги, той беше спокоен и невъзмутим, знаеше прекрасно какво иска да каже и защо се обажда. — Мини ми даде номера ти.

— О, така ли?

— Каза ми, че прекарваш много добре. Така ли е?

Лара се опита да накара гласа си да звучи весело. Каза прекалено високо:

— Прекарвам чудесно, просто фантастично. Париж, плажът, слънчевата светлина, дрехите.

— А твоят придружител?

Лара така се изуми, че не можа да каже и думичка.

— Открих, че не си пътувала сама, Лара.

— Предполагам, че така ставаме равни! — сряза го тя. — Между другото, как беше в Бейджинг?

— Чудесно. Свърших добра работа там и завързах някои много ценни връзки.

— Както винаги — каза тя леденостудено, но прекрасно знаеше, че това е истинската причина той да отиде там.

— Върнах се у дома рано — неочаквано, в гласа му се долови колеблива нотка. — Мислих за теб, Лара. Мислих за онова, което се случи между нас.

— За онова, което ти направи, искаш да кажеш — отговори рязко тя. — С Мелиса.

— Добре, за онова, което аз направих. Признавам, Лара. И съжалявам. Искрено съжалявам. Точно затова ти се обаждам — за да ти го кажа. И че много ми липсваш. Къщата е толкова странна без теб… Ти винаги беше тук, когато се завръщах у дома…

Истината я порази.

— Мелиса ти е отрязала квитанцията, нали?

— Не… Е, да кажем, че между нас възникна недоразумение.

— О, хайде, Бил, признай.

— Е, Мелиса наистина си намери друг шаран — съгласи се той. — Петролен магнат от Тексас. Мили Боже, той е достатъчно стар, за да й бъде баща!

— А ти не си?

Настъпи мълчание от другата страна на линията.

— Какво искаш от мен, Бил? — запита най-после тя.

— Искам да се върнеш, Лара. Имам нужда от теб. И съм готов да простя недискретното ти поведение. Ние сме заедно толкова отдавна и, спомни си, трябва да се грижим за децата.

Тя изсумтя презрително, защото не му повярва нито за миг.

— Бил, нима не знаеш, че децата ти са вече пораснали? Прекалено късно е да играеш ролята на загрижен баща. А аз нямам нужда от твоята прошка. Прекарвам чудесно.

Той не обърна внимание на думите й. Или поне на последната част.

— Ще летя до Париж, за да те посрещна. Мога да хвана полета тази вечер. Мислех си, че можем да отседнем в „Риц“, както направихме по време на медения си месец, помниш ли?

Лара тръсна глава, защото все още не можеше да повярва на ушите си.

— О, Бил, помня…

— Мога да бъда там утре следобед. Ще се обадя в хотела, ще наема апартамента за младоженци…

— Бил — прекъсна го тя, — прекалено е късно. Прекалено късно е от години.

— Какво искаш да кажеш? — той звучеше така, сякаш светът се беше сринал.

Тя никога досега не му беше казвала „не“.

— Приключи, Бил. Но благодаря, че опита — каза Лара. И остави обратно слушалката.

Дълго време стоя на ръба на леглото и гледа втренчено в пространството пред себе си, като отново и отново преповтаряше разговора. Току-що беше казала на съпруга си, с когото беше живяла цели двайсет и пет години, че няма да се върне в брачното ложе. Хвърли поглед в огледалото към диамантената огърлица и възела на влюбените, който блестеше на шията й. Свали бижуто и го подържа в ръка. Вече нямаше нужда от талисман. Вече нямаше нужда от Бил.

Стаята беше много тиха и спокойна. Беше топло и ароматният вечерен въздух нахлуваше през прозореца, а с него — и спомените от деня. Тук беше прекалено подредено, прекалено голо…

Нещата на Дан липсваха. Дрехите му, четката му за коса, туристическият будилник, който Хали му беше купила, криминалния роман с меки корици, който той четеше… Тя обхвана глава с ръце и нададе тих стон.

„Той те е напуснал, каза победоносно гласчето. Нима не ти казах, че ще стане така?“

След известно време тя слезе долу и разговаря със собственика. Мосю бил платил сметката, каза й той с усмивка. Извинил се, че се наложило да тръгне така внезапно, но им казал, че мадам ще остане още един ден.

Лара гледаше втренчено към празното си бъдеще. Всичко беше приключило. Беше го изгубила все пак.