Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (36)

Глава 36

Неочаквано осъзна, че е съвсем сама на малко и смълчано шосе някъде сред Прованс. Единственият звук беше този на вечния вятър, който пееше в клоните на дъба. Дори птиците си почиваха в тази следобедна тишина. Лара се замисли с тревога за крадците на велосипеди. Ами ако се върнеха, за да я ограбят? Не че имаше кой знае какво да й вземат, освен може би стария часовник. О, и огърлицата. Прокара нервно пръсти по диамантите. Може би трябваше да я свали и да я скрие в джоба си… Но нали беше обещала никога да не я сваля, докато Бил не се върне при нея. Тя беше нейният талисман, който щеше да върне съпруга й при нея.

„Е, досега този талисман не е свършил никаква работа“, напомни й остро гласът.

О, Господи, нима щеше отново да се върне на това? Да признае, че все още го иска?

Свали маратонката си и огледа подутото стъпало. То вече започваше да става тъмночервено на цвят и тя осъзна, твърде късно, че няма никакъв шанс да се обуе отново.

— О, по дяволите! — каза раздразнено. — Това тук май ще се окаже повторение на Тур д’Аржен, само че този път ще бъде с подут и насинен крак, вместо с обувки от гущерова кожа и с прекалено високи токчета.

Заоглежда мрачно крака си и се запита какво би направил в такава ситуация нейният съпруг, лекарят. Загледа се в долината долу, цялата покрита с избуяла зеленина. „Не беше ли това пътят, по който минахте и с Бил? — гласът я изненада. — Спомняш ли си полето, покрито с макове?“

И незабавно се пренесе в миналото.

 

 

Бил и Лара пътуваха по виещ се пясъчен път в търсене на ресторанта. От дясната им страна се издигаха скали. От лявата им страна се простираше долина, мека и зелена. Можеха да бъдат и единствените хора на света. В лозята не работеха фермери, нямаше хора, които да разхождат кучетата си, нито една кола не мина край тях. После, изведнъж, долината под тях се смени с поле от макове, непрекъсната червена маса, подобна на разкошен ориенталски килим, леко по-люшван от вятъра.

Хипнотизирани, те се спуснаха по криволичещия път в долината. Събуха обувките си и затичаха боси, ръка в ръка, през високите макове, потънали в тях.

Като легна по гръб, Лара успя да види червените венчелистчета, нежни като крилете на пеперуда. Долови миризмата на свежа трева и вдъхна аромата на бриза, който сякаш изпълни ноздрите й, чу жуженето на тлъстите пчели и тихото размахване на невидими криле. Те бяха едно цяло със земята, докато се любеха, скътани в маковете и невидими за другите хора, обгърнати от самата природа, потънали в прегръдките един на друг.

— О, Бил! — прошепна Лара сега. — Не беше чак толкова лошо, нали? Имаше моменти, когато бях сигурна, че ме обичаш и когато и аз истински те обичах. Не ме оставяй да вярвам, че са съществували само лошите мигове и че изминалите години са били загуба на ценно време. Моля те, недей… Не бих могла да го понеса. Не бих могла да понеса мисълта, че ще остана без нищо.

Разбира се, имаше и хубави мигове. Другото й „аз“ започваше да става отвратително. „Можеш да ги преброиш, бейби, на пръстите на едната си ръка.“

„Не е вярно, помисли си тя с отчаяното желание сякаш да се защити. Случвало се е много пъти…“

„Да, когато той все още се връщаше вкъщи през нощта, преди да стане прекалено самовглъбен в себе си, прекалено важен в собствените си очи, та да се интересува и от другите. Може би люби Мелиса точно в този момент в някое китайско оризово поле. Може би тя си мисли точно като теб: Хей, в този мъж има и друга, чувствена страна, по-нежна и по-любвеобилна…“

Лара беше изтръгната рязко и грубо от замечтаността си. Студен вятър предизвика неприятни тръпки по гърба й, кожата на ръцете й настръхна. Температурата сигурно беше спаднала до двайсет градуса. Масивни черни облаци бързо скриваха от погледа върха на планината. Тя загледа с тревога безлюдното шосе и се замоли Дан да се върне по-бързо.

Видя как облаците се спуснаха по-ниско над планината, видя дъжда, който покри склоновете, после силното блясване на светкавица, последвана само след секунда от мощна гръмотевица. Самотен кипарис избухна в пламъци като запалена факла.

„О, мили Боже, но това е опасно. Трябва да се махна оттук.“ Тя се огледа, видя счупен клон и го задърпа към себе си. Успя да се изправи на един крак и постави предпазливо подутия на земята. Разбира се, все още болеше ужасно.

„А ти какво очакваше! — запита я отново злобното гласче. — Чудодейно възстановяване! Че ще можеш да тичаш надолу по склона и да се скриеш от бурята? Прекалено късно, виж какво се изпречва на пътя ти сега.“

Силен дъжд зашиба раменете й и я заслепи. Като се подпря на огънатия клон, тя закуцука по пътя в посоката, в която беше изчезнал Дан.

— Проклета да съм, ако се оставя да бъда изгорена жива от светкавица — прошепна. — Не и сега, след като съм го открила…

Дългата й коса се вееше около раменете, а от края на носа й капеха дъждовни капки. Светкавиците проблясваха заплашително близо и тя броеше секундите между блясъка на силната светлина. Преброи едва до три, когато нов грохот я изплаши до смърт и я накара да забърза още повече. Дъждът беше преминал в градушка с големината на грахови зърна, при това — твърди като късчета мрамор. Струваше й се, че големи ледени буци я удрят по главата, и тя не видя светлината от фаровете на караваната, докато почти не връхлетя отгоре й и не чу скърцането на спирачките.

— Madame, q’estque vous voulez ici? — запита я шокиран глас. — Viens, viens, vite…

Заслепена, тя протегна доверчиво ръка.

— Au secours, monsieur — каза, като си спомни точно навреме тази полезна фраза от разговорника. — Помогнете ми.

— Ah, madame — Той почти я вдигна на ръце, за да я качи в караваната. Сбутана зад гърба му, Лара успя да види бидета и тоалетни чинии в различни нюанси на розово и зелено.

— По дяволите! — каза нейният спасител, последвано от някои също недотам цензурни фрази, които, слава Богу, тя не разбра. И потеглиха бавно през бурята.

Лара го разглеждаше точно така, както и той — нея. Тя — раздърпана чужденка, прогизнала до кости, с една маратонка и другата — в ръка, с подут и посинял крак. Той — нисък и набит, с остър и пронизващ поглед, в светлосин работен гащеризон и износена широкопола шапка в камуфлажно зелено.

— Touriste.

Това беше твърдение, а не въпрос, но тя каза учтиво:

— Oui, monsieur, Americain.

— И какво правехте съвсем сама навън, в бурята? — запита той на френски, разбира се. — И какво е станало с крака ви?

Тя се опита да му обясни. Каза, че е тръгнала по пътя с надеждата да срещне мъжа, с когото е.

— А! — възкликна той. — Мадам вървеше в грешната посока. Сега вече пътуваме към Менербес. Там ще се погрижа да обърнат внимание на крака ви — добави той любезно. — Никак не изглежда добре.

Лара погледна внимателно крака си. Наистина не изглеждаше добре. Въздъхна и втренчи поглед през предното стъкло. Бурята беше отново преминала в дъжд. Гръмотевиците бяха зад тях. Когато влязоха в калното място, което в момента играеше ролята на паркинг и което беше с изглед надолу към долината, тя видя Дан. Той също я видя, отвори бързо вратата на караваната и тя буквално падна в ръцете му.

— Мили Боже, Лара, не мога да повярвам, че те зарязах там насред силната буря! — нейният спасител чакаше учтиво, като държеше износената си шапка в едната ръка, а с другата се почесваше по главата.

— Трябва да се погрижат за крака на мадам, мосю — прекъсна той емоционалните им словоизлияния. — Лошо е ударен. Кракът.

— Лошо? — Дан втренчи поглед в подутия й глезен, после сграбчи десницата на мъжа и енергично я разтърси.

— Merci, monsieur… monsieur… — Хвърли поглед на надписа върху дясната страна на караваната: Pierre Etienne Garnier Equipement Sanitaire. — Merci monsieur Garnier. Благодаря ви от името и на двама ни. Ще изпиете ли чашка коняк с нас? — той махна с ръка по посока на малкия кафе–бар на ъгъла и след няколко учтиви, но неубедителни възражения, мосю Гарние се съгласи на едно малко питие, което да прогони студа от костите му. В такава близост до планините беше трудно да се предскаже времето. Докато препичаше жарко, в следващата минута — пуф! — сякаш някой махваше с вълшебна пръчица и започваше или да вали сняг, или някоя страшна гръмотевична буря.

Като почти носеха Лара, която подкрепяха от двете страни, те влязоха в бара и веднага станаха център на внимание. Гласове, изразяващи истински шок, говореха бързо–бързо на провансалски диалект, а загрижените лица се надвесиха над крака на Лара. Бързо донесоха лед и чиста хавлиена кърпа, сервираха им бренди, а по-възрастните ги затрупаха със съвети. Тези по-стари мъже и жени бяха редовни посетители на бара и бяха доволни, че могат да се разсеят с нещо, защото бурята беше прекъснала обичайната им следобедна игра на petanque.

— Стегнете го здраво, мадам — каза някой. — Но първо натопете превръзката в ледена вода. Студеното е единственият лек при изкълчване. След ден–два кракът ви ще бъде като нов.

Те се усмихнаха и благодариха и Дан поръча коняк за всички. И сред entante cordiale internationale им помогнаха да вземат такси, което щеше да ги върне в Бонио в агенцията, от която бяха наели велосипедите и където ги чакаше взетата под наем кола.

С крак, наложен с лед, тя спеше сама в едно от двете еднакви легла, за които Дан беше помолил, за да не я безпокои. И много й липсваше тялото му до нейното. Но, странно, същата вечер отново сънува Бил и онова поле, покрито с диви червени макове.