Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (30)

Глава 30

Беше късно на следващия следобед. Седяха на една покритата с тента каменна тераса на сградата, датираща от четиринайсети век, на хотел „Льо Шата“ в Лалинд, близо до Бержерак, която по някакво чудо Лара беше намерила на картата, без ръката й да трепне и окото й да мигне. Река Дордона течеше лениво край тях. Понякога минаваше и рибарска лодка, с един–единствен рибар в нея, най-много двама. Млад келнер им отвори бутилка шампанско, небето беше изумително синьо, само с едничък малък пухкав бял облак, а слънцето грееше ярко както сега, така и през целия ден. Лара въздъхна доволно.

— Съвършено! — прошепна тя и прие чашата шампанско от ръката на Дан. Вдигна тост: — За нас. И за слънцето.

Погледът на Дан срещна нейния.

— За нас. И благодаря за съвършената навигация.

Тя вдигна нехайно едно рамо.

— За нищо, мосю. Правя това всеки ден. Дори в съня си.

— Да, обикновено така става след дълги тренировки — съгласи се Дан. — Има само един проблем.

Същата грешка, която беше станала и в „Риц“ — имаха резервации за предходната нощ. Лара предположи, че това ще се случва по време на цялото пътуване и трябва да помоли рецепциониста да позвъни в останалите хотели и да ги уведоми за закъснението, с което щяха да пристигнат.

— Ако другите гости не дойдат до шест, ще можем да вземем техните стаи — каза тя оптимистично. Нямаше да позволи на това да я тревожи, защото се чувстваше прекалено добре. Слънцето беше топло, шампанското — студено, а реката — смесица от багри, която се плискаше почти в краката й.

Пътуваха в продължение на седем часа и Дан се удивляваше на свежия вид на Лара. Беше прибрала косата си на кок, за да й е по-хладно, не беше сложила грим, само малко червило. Светлата й кожа беше започнала да порозовява под целувката на слънцето, а тъмните извити мигли й придаваха изражение, което му беше скъпо на сърцето. Погледна я с любов и копнеж.

— Искаше ми се още сега да разполагахме със спалня.

Тя долови сигналите на тялото му и се усмихна.

— Изпий си шампанското. Ще имаме достатъчно време за това.

— Да, ако ни дадат стая.

— Винаги можем да разполагаме със задната седалка на колата.

— В „Рено 106“?

Тя се засмя заедно с него.

— Не се тревожи, всичко ще бъде наред — каза му уверено. Просто знаеше, че това ще бъде един от онези дни, когато всичко се урежда перфектно.

От тясното, но уютно фоайе и извитото дъбово стълбище на хотела не беше възможно човек да се досети, че сградата е била затвор през тринайсети век. Достроен отново през деветнайсети век, малкият замък с островърхи купички разполагаше само с осем стаи и приличаше повече на буржоазна къща, разположена в странична уличка, отколкото на хотел.

Беше се променил, откакто Лара беше идвала тук с Бил. Имаше нов главен готвач и малък плувен басейн, покрай който артистично бяха разположени скали и растения. Двете малки, боядисани в жълто, трапезарии бяха образец на френския буржоазен вкус, а храната включваше местните деликатеси като патешко филе и foie gras — богата и с превъзходен аромат.

Доволна, Лара се облегна назад и си помисли колко ядосан щеше да бъде Бил заради цялата неразбория с резервациите и закъсненията, как до този момент вече щеше да е неспособен да прави каквото и да било, освен да крачи нагоре–надолу. Или дори още по-лошо, щеше да се е върнал в колата, за да намери друго място, където да отседне. „Всичко се оправя накрая от само себе си“, изглежда, беше философията на Дан. И беше прав. Ако не друго, поне винаги имаше свободни стаи в хотелите на гарите.

— Давам цент, за да разбера за какво мислиш, мадам — каза Дан.

— Спомних си малкия хотел на Северната гара и шума от преминаващите влакове.

— И известните фонтани на Париж.

Смееха се, когато дойде чиновникът от рецепцията и им съобщи, че другите гости са се обадили, за да отменят резервациите си, и стаята им е тяхна.

— Чудесно сме изчислили времето! — каза Дан.

— Казах ти. Значи можеш да ми имаш доверие.

— На всяко друго място, с изключение на вътрешността на автомобила — съгласи се той. Погледите им се срещнаха и изключиха останалата част от света. Той хвана ръката й, погали я и я целуна по бузата. — Смятай това за предварителна заявка…

Все още се смееха щастливо, когато започнаха да се изкачват по дъбовото стълбище към третия етаж.

За щастие, стаята им не беше същата, която Лара беше споделила с Бил. Тя отвори високите прозорци, които се отваряха навътре, във френски стил, и вдигна нагоре зелените щори, за да сведе поглед към река Дордона, която миеше каменните стени. Замисли се за отдавна отминалите времена и за мъжете, които са били затворници тук, за това, колко безнадеждно трябва да са гледали те отсрещния бряг, който за тях е бил символ на свободата. Но нищо не беше останало от мрачната атмосфера на миналото в изпълнените със слънчева светлина стаи с техните весели ориенталски килимчета и стари мебели, които сякаш бяха от къщата на нечия баба. Както и огромното пухкаво легло. Където се озоваха веднага щом Дан успя да я откъсне от гледката и да я вземе в прегръдките си.

Лара живееше в съгласие и хармония със закръглената си фигура. Знаеше, че Дан обожава тялото й, защото често й го казваше. Казваше си, че вече не иска да изглежда по-млада с двайсет години заради него. Е, може би пет бяха достатъчно. Точно сега, възрастта нямаше значение. Времето сякаш беше спряло. Той направи така, че тя да се озове отгоре. Тя протегна доволно тяло, за да го погали в неговото по цялата му дължина, наслади се на силата и твърдостта му и почувства как мъжествеността му се втвърдява и се усмихна с онази тайнствена и дяволита усмивка на жена, която знае, че мъжът я желае. И само от нея зависеше кога да го вземе в дълбините си.

Възседна го, като се спря за миг, когато погледите им се срещнаха. Погали с длан силния му врат, широките му гърди и почувства колко напрегнати са мускулите му под ласката на дланите й, което, знаеше, показваше силата на желанието му.

— Красиво — прошепна тя и целуна леко местата, където допреди малко бяха пръстите й. — Никога не съм виждала толкова красиво мъжко тяло.

Дланите му намериха зърната на гърдите й и тя отметна глава назад, започна да стене от удоволствие и увеличи натиска върху члена му. Изпитваше нужда да го докосва, да го почувства с всяка клетка на тялото си.

Той беше по-твърд от всякога, когато тя го обхвана с длан и го насочи към себе си. Той тръпнеше от желание под нея и хвана здраво хълбоците й. Тя го чу да стене: „Господи, о, Господи“ и се почувства по-желана и по-страстна от тази негова реакция в този прекрасен миг.

Телата им бяха преплетени като кълбо от змии на широкото легло. Изведнъж Дан се намери отгоре и започна да изучава тялото й с пръсти и ласки, да го вкусва…

— Не знаех, че може да бъде и така — прошепна Лара, която осезаемо чувстваше тръпките, разтърсващи тялото му.

— Отвори очи, Лара, погледни ме — подкани я той.

И последният остатък от предразсъдъците и задръжките й се разтвори в страстта и тя се удави в очите му. А после изпита най-невероятния оргазъм в живота си, подтиквана само от чувството, че той е вътре в нея.

И след това останаха да лежат с преплетени тела. Кожата му беше влажна от потта и солена на вкус, но въпреки това й беше приятно да я гали с език. Тя отметна тъмнорусата коса от очите му, все още здраво хваната в прегръдката му, все още в света на сетивата и чувствеността.

— Скъпи Дан — прошепна му. — Обичам те.

Докато го гледаше как влиза гол в банята, Лара се запита дали наистина го обича, или просто е влюбена в него. Имаше ли въобще някаква разлика?

„Разбира се, че има разлика.“ Гласът на второто й „аз“ отново се обаждаше, когато имаше най-малка нужда от него. Тя завъртя глава и запуши ушите си с възглавницата — като че ли искаше да го заглуши. „И как въобще е възможно той да те обича! Той едва те познава. Това е класическият любовен роман, Лара, от онези, които обикновено се разиграват на борда на кораб. Близост, безгрижие, ваканция…“

„Не сме точно безгрижни, помисли си тя. Аз съм тук, за да намеря себе си. Да се примиря със загубата на Бил, да се науча да живея без съпруг. Да започна нов живот.“

„Сама“, напомни й неканеното гласче.

„Сама, въздъхна тя. Щом е необходимо.“

„Искаш да кажеш, че все още храниш надежда, че Дан няма да отиде при Брит веднага щом се върнете у дома? Хайде, Лара, защо най-после не пораснеш? Та на колко години си сега? Никога ли няма да се научиш!“

„По дяволите, как бих могла да се науча?! Това е само вторият път… На практика съм съвсем неопитна.“

„Дяволски си права, лейди. Но това не се отнася за този тук мъж. Не и за Дан. Той най-вероятно е имал повече приятелки, отколкото — домашно приготвени вечери…“

— Лара! — извика й Дан от банята и тя изтича при него.

Той се беше подпрял до малкото, извито във формата на арка, прозорче и тя се спря, за да се наслади на дългото му, стройно и мускулесто тяло, на стегнатите задни части, на стройните силни бедра. Тенът, който беше придобил от работа на открито, започваше оттам, където свършваха шортите му. Лара сложи длан на все още бясно препускащото си сърце, изненадана от силата и естеството на реакцията, с която тялото й реагираше на неговото. Той прилича, помисли си тя с буца, заседнала в гърлото й, на огромен златист мечок. Той се обърна, видя я и протегна ръце към нея.

— Трябва да видиш това.

Слънцето залязваше над реката и оцветяваше кафявите води в златисто–оранжево, дърветата на отсрещния бряг — в яркочервено, а облаците обточваше с пурпурната ивица на приближаващия се здрач. В средата на реката, като в картина на художник, плуваха двойка лебеди: царствени, горди, като стражи на голямата река, белите им пера сега бяха придобили розов оттенък. И станаха тъмносини, когато слънцето се скри напълно зад хоризонта.

— Няма да забравя този миг, докато съм жив — каза Дан тихо. — Нашето любене, лебедите, залезът и ти, тук с мен сега. Това е… — той затърси вярната дума. — Перфектно — каза някак си смирено. — Да, това е перфектно.

За първи път, заяждащото се слабо гласче на другото й „аз“, или пък на съвестта й, нямаше какво да каже.