Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (3)

Глава 3

Къщата се издигаше на скалист нос, който беше вдаден в Тихия океан, и беше нейният частен рай. Бяха видели къщата случайно и се бяха влюбили веднага в нея, макар по онова време тя да беше истинска развалина. Купиха я за един уикенд преди двайсет години, а тогава наистина не можеха да си го позволят. През годините я бяха ремонтирали и сега обичаха да се ласкаят с мисълта, че тогава са направили изгодна инвестиция. Тя беше осигурила на децата им дълги летни ваканции, пълни с радост и удоволствие, беше убежище на Бил винаги, когато можеше да се освободи от работа, а Лара приютяваше в моменти на мъка и самота, на трудности и проблеми. Като например сега.

Къщата беше малка, изградена от сив камък, с бели щори и малка градинка, с огромна дървена веранда, чиито стъпала водеха долу до плажа. Всичко в нея беше семпло и функционално. Плажен стил, казваше Лара, с което искаше всъщност да каже: Малко разходи и лесно поддържане. Стари пълнени дивани с дамаска от кремав лен, огромни възглавници в различни оттенъци на синьото, голяма камина с избеляла от времето полица от борово дърво, която бяха взели от морски капитан от Нантъкит, и дървени щори, каквито са имали южните плантации вместо завеси. Кухнята беше просторна, проветрива и напълно съвременна, а главната спалня имаше скосен таван, камина и тераса, която гледаше към осеяния със скали океан. Леглото беше покрито с обикновена бяла кувертюра, а до прозореца стоеше удобен стар люлеещ се стол. Наистина беше удобно, атмосферата беше спокойна и прилягаше на Лара като стара ръкавица. Тук тя се чувстваше по̀ у дома си, отколкото в голямата къща в „Пасифик Хайтс“.

Това се отнасяше и за Декс. Само за секунда той скочи от колата и се озова до голямата порта; после изтича до верандата, откъдето се спусна надолу по стъпалата до плажа. И всичко това за време, което не беше достатъчно за Лара, дори да отвори вратата на колата. Тя се смееше щастливо, докато внасяше чантите в къщата.

Слънцето тъкмо залязваше. Тя отвори бутилка „Дюбое Моргон“ и я сложи върху таблата заедно с една чаша и бучката френско сирене и препечена кифличка, които беше купила в Кармел. После изнесе таблата на верандата. Декс дотича обратно, а от него капеше вода, защото вече беше успял да се потопи в океана. Седна задъхан на задните си лапи до нея, а тя отпиваше бавно от червеното вино, хапваше си от кифличката и сиренето и гледаше залеза. Той й напомняше за някогашните им пикници с Бил и шофирането през Франция по време на медения им месец — преди двайсет и пет години, когато тя беше всъщност още момиче. Колко щастливи бяха тогава, колко чудесен беше всеки един ден, прекаран във Франция, страната на чудесата…

Тя въздъхна и отнесе таблата обратно в кухнята, затвори бутилката, изми чашата и постави чинията в машината. Студеният вятър нахлуваше през прозорците, затова тя ги затвори, после напъха няколко вестника в камината, отгоре сложи тънки клони и накрая — два пъна, а после драсна клечка кибрит. Коленичи и сгря дланите си на огъня, заслушана в пращенето на дървото и рева на океана. Декстър изяде вечерята си и се затича из кухнята. Пусна одеялото си върху килимчето пред камината, спусна се внимателно на огромните си лапи, после легна и затвори очи в кучешко блаженство.

Лара се сгуши на дивана, подвила крака под тялото си. Наметна се със стария син шал и се отпусна на възглавниците. Тишината я обгърна и само след няколко минути вече беше заспала.

Когато се събуди, огънят беше изгаснал и в къщата беше студено. Нямаше представа колко дълго е спала, затова хвърли поглед на часовника си и откри, че е два и половина след полунощ. Вече се беше разбудила напълно, но нямаше какво друго да прави, освен да си легне пак. Сутринта щеше да стане рано и да свърши някоя работа. Винаги има неща, за които да се погрижи докато е в плажната къща: нова боя, дребни поправки, течове, такива неща.

Пусна Декстър навън да потича малко, изчака го да се прибере, после се качи уморено на втория етаж, а той пак я следваше по петите.

Съблече се, взе набързо душ, за да се стопли, после си обу термични чорапи и облече стара сива тениска. Легна в скромното старо легло с балдахин, което беше с такива размери, че не можеше да мине под стълбите, затова си беше останало тук.

Изгаси светлината, сгуши се удобно под одеялата и зачака очите й да свикнат с мрака. Чуваше как Декстър шава спокойно и лекия шум от парното отопление, както и обичайния рев на океана. Той обикновено й действаше като приспивна песен, но не и тази вечер.

Лунната светлина падаше върху бялата незаета възглавница до нея, където би трябвало да лежи главата на Бил — тя загледа втренчено дълго време, като се питаше къде ли спи той в момента. И дали не делеше леглото си с Мелиса. Сърцето й тежеше като бучка олово в гърдите. Тя закри четирийсет и пет годишното си лице във възглавницата, чиято калъфка беше украсена с монограм и изработена от италиански памук и която беше гладка като коприна и почти два пъти толкова скъпа. Гневно помисли, че жените би трябвало да бъдат предупредени за спалното бельо, което има монограми. Като цигарите, и на тях трябваше да има предупредителен надпис: „Внимание: Може трайността им да не е вечна.“

Когато тя и Бил бяха новобрачна двойка, евтините им и най-обикновени чаршафи, омекнали от многократното пране във „Флаф Фолд“, ги топлеха приятно, когато разнебитената система за парно отопление в старата им двустайна квартира откажеше за пореден път. Тогава Бил работеше в болницата „Кук Каунти“ в Чикаго, а Лара успешно се бореше със скучната си работа. Бяха много бедни, но и много щастливи. Обзе я силна носталгия по онези дни, като си спомни миризмата на плесен, която ги посрещаше всеки път, когато отвореха вратата на апартамента си. Както и вечната миризма на спагети със сос болонез — единственото ястие, което тя можеше да приготвя. Спомни си колко приятен й беше допирът до премръзналото голо тяло на Бил. Двамата спяха на едно-единствено, много тясно, легло. Беше им толкова топло под евтините чаршафи от фланелен плат. Той бързо се стопляше след шофирането в снежна нощ след дежурство в болницата. Тя се сгушваше като зайче в прегръдките му, вдишваше опияняващия аромат на кожата му — смес от мирис на сапун и болничен антисептик, както и на евтиния му одеколон. Но този аромат й беше познат и тя го намираше за много мъжки и много секси. Никога не разговаряха. Той не искаше да я буди посред нощ, а тя искаше да му осигури поне няколко часа почивка, преди отново да поеме тежката работа на интернист в болницата. Не говореха поне докато правеха любов, което обикновено се случваше всяка нощ. В такива моменти нямаха и нужда да разговарят. Плътно притиснатите им тела, преплетените им ръце и търсещи устни казваха всичко без думи. Нали така? Понякога на Лара й се струваше, че спомените й са по-скоро мечти.

Докато лежеше, без да може да заспи, в осветената от луната стая и компания й правеше само равномерното дишане на Декстър, Лара внезапно се почувства победена от живота. Винаги беше мислила за себе си като за млада жена, но ето, че сега мястото й беше заето от по-млада от нея. Беше объркана от факта, че започва да остарява, и се страхуваше дори от мисълта, че може да остарее сама, без Бил.

Наметна старата си роба, отиде до прозореца и загледа мощния, облян от лунната светлина океан, стоманеносив под нейния сребрист воал, който винаги правеше едно и също: прииждаше, погалваше нежно сушата и се отдръпваше. Безкрайно във вечността. Така е било дълго преди тя да се роди, така ще бъде и дълго след като тя умре. Странно, но тази вечер шумът на океана не й действаше успокояващо.

Замисли се за първия път, когато беше видяла Бил. Той беше висок, строен, тъмнокос и много привлекателен. Вече учеше в медицинското училище и й беше съсед. А тя беше пълна тийнейджърка с накъдрена коса, прекалено срамежлива, за да заговори. Казваше му само „Здравей“, когато минаваше покрай него. По онова време тя го смяташе за вече възрастен човек, който не можеше да бъде част от нейния свят.

После той седеше на стълбите на верандата пред нейната къща и плачеше, по лицето му се стичаха сълзи. Лара току-що беше научила новината за смъртта на майка му. Тя изпита силно съчувствие, затова отиде и седна до него. Хвана ръката му и я стисна здраво. След малко той избърса сълзите си с опакото на ръката си. Гледа я дълго в очите, после я целуна леко по бузата. И си отиде.

Не се срещнаха отново, докато тя не навърши седемнайсет и не се записа да учи в колежа. По онова време Бил беше вече интернист в „Кук Каунти“. За Лара това беше любов от втори поглед. Известно време просто се срещаха, после започна ухажването, почти стигнаха до края в новия автомобил на майка й, но тя беше много уплашена, а той беше джентълмен. Ожениха се седмица след като тя завърши.

Години наред след това тя играеше ролята на негов помощник в борбата с живота — работеше по цял ден в мрачния офис на вестника, за да плаща наема, стоеше будна до късно през нощта, за да му помага да учи. Готвеше спагети със сос болонез, грижеше се за сметките, отпращаше кредиторите, винаги беше на разположение, когато той имаше нужда от нея. После беше изпълнявала задълженията си на майка на техните две деца, а понякога, понеже Бил често отсъстваше, и ролята на бащата. Животът й беше пълен, тя беше винаги заета — всеки миг беше зает с децата, с техните проблеми, с неговите проблеми, тя го придружаваше на обществени места и не подозираше, че някога ще настъпи промяна.

Гледаше втренчено сребристия океан и мислеше за Бил, който беше в Бейджинг с красивата русокоса Мелиса. Предполагаше, че близостта им на работното място и споделената страст към медицинската професия ги привличат един към друг, а нея изхвърлят от техния вълшебен свят. Как би могла да се състезава, да се бори? Какво би могла да предложи? Едно много познато за него тяло, цял живот спомени, един изгубен свят.

Тя постави инстинктивно ръка на шията си и докосна малкия диамант на огърлицата. Нима любовният възел не беше символ на връзката, която свързва два живота? Дали това е имал предвид и Бил, когато й е давал огърлицата? Въздъхна, надяваше се да е така. Както и да е, тя няма да я свали от врата си, докато той не се прибере у дома. Ще я носи като талисман, с надеждата, че тя ще го върне при нея.

Зората вече изгряваше и тя слезе на долния етаж, за да си приготви чаша чай „Ърл Грей“ — без кофеин, макар че не й беше ясно защо се тревожи за това, след като току-що е прекарала безсънна нощ. Излезе с димящата чаша чай в ръка на верандата, облегна се на перилата и загледа как приливът приижда ведно със зората.

Запита се колко ли е часът в Бейджинг. „Обади се веднага, щом пристигнеш“, беше казала на Бил, внезапно изпитала тревога за безопасността на полета със самолет, страх какво ще бъде времето в чуждата страна, съмнение в надеждността на контрола по въздушния трафик. Неща, за които въобще не се замисляше, когато летеше самата тя. А сега се питаше дали той въобще си спомня думите й.

Мислите й се насочиха към пътуването, което щяха да предприемат двамата. Тя го беше предложила още преди месеци и си беше помислила, че Бил изглежда доволен.

Меденият им месец бяха най-романтичните три седмици в живота й, когато невинността й беше още присъща, младостта — приемаше за даденост, а всяко преживяване — ново и вълнуващо. Бяха летели със самолет до Париж и отседнали в Риц което беше сватбен подарък от майка й. От Париж заминаха да разгледат замъците по Лоара, после прекосиха Франция, докато стигнаха до Дордоните, обикаляха страната и накрая спряха в Авиньон, откъдето след няколко дни потеглиха на юг, към Средиземно море и несекващата слънчева светлина.

Тя си спомняше много ясно градовете и селата, които бяха посетили, хотелите и мотелите, в които бяха отсядали, ресторантите, където се бяха хранили, дори местата, на които си бяха правили пикници. Всичко беше протекло от гладко по-гладко. Местата бяха идеално избрани, времето също беше идеално и Бил беше нейният първи и единствен любовник. Върнаха се пак със самолет с полет от Ница след три седмици, доволни от споделената любов, наситили се на прекрасна храна и прекрасни вина, а погледите им още се извисяваха над горди средновековни замъци и се виеха над широките реки, които бяха видели. Това беше най-съвършеното време в техния живот.

А сега не можеше да се сети кога за последен път бяха успели да прекарат три дни заедно, камо ли цели седмици съвсем сами. Но те щяха отново да прекосят Франция по същия маршрут и тя разчиташе това пътуване да й върне предния Бил онзи, когото тя добре познаваше.