Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (28)

Глава 28

Седяха в малкия салон на кинотеатъра в Блоа и гледаха стар филм с Жерар Депардийо в главната роля. Филмът беше на френски и нямаше субтитри. Влязоха само за да избягат от вятъра и дъжда.

— За какво мислиш? — прошепна Дан в ухото й.

Тя не откъсваше поглед от екрана, където, на фона на силна буря, се водеше лов на мечки гризли.

— За слънчева светлина — прошепна му в отговор.

— Какво ще кажеш да се махаме оттук? И да потеглим на юг?

Тя се обърна и го погледна.

— Надявах се да го кажеш.

Отзад им изсъскаха гневно, а хората около тях обърнаха глави и ги изгледаха предупредително. Те се хванаха за ръце и се запромъкваха към изхода, като се препъваха в краката на другите в тъмнината и се кикотеха като две щастливи и безгрижни деца.

„Холидей Ян“ не беше мястото, където Лара беше отседнала с Бил. Всъщност те не бяха спрели в Блоа, но заради лошото време Лара беше пожелала да направи малко изключение от маршрута на медения си месец, пък и името на този хотел беше първото, което видя, като отвори пътеводителя. Беше удобен и функционален и беше топло. Ако утре потеглеха на юг, щяха да пропуснат известните градини във Виландри, както и легендарния замък Азайле-Ридо, но й се струваше, че ще се върнат по тези места някой ден.

А междувременно можеше да си полежи в малката вана на хотел „Холидей Ин“, докато Дан се занимава с картата в опит да проследи какъв ще бъде маршрутът им на юг до Бержерак.

— Защо трябва да избираме толкова криволичещ път? — запита той, когато тя излезе от ваната, загърната в хавлия, с коса, спускаща се мокра около раменете й като на русалка. — Когато в същото време можем да бъдем в Прованс и да се греем на слънцето. Всъщност защо просто да не изоставим колата и да не хванем самолет до Марсилия?

— О, но в това няма никакво приключение — каза тя, разтревожена от желанието му да промени маршрута на медения й месец. — Не по този път ние… Не така искам да пътувам. Освен това — побърза да добави, — ще ни бъде много трудно да отменим всички резервации и да хванем полет. А и знам, че когато видиш всичко, ще ти хареса.

Дан изказа надеждата си тя да се окаже права и дъждът най-после да спре. Извика рум сървиса и поръча пържоли и половин бутилка от местното вино. Бялото вино не подхождаше на пържолата, но той мислеше, че трябва да го опитат, тъй като този район беше известен с него. За десерт имаха ябълков пай и ванилов сладолед.

Седнаха около малката маса. Лара обви мократа си коса с бяла хавлия, оформена като тюрбан. Беше облякла бял хавлиен халат и беше обула меки чехли. А Дан беше в сиви панталони и бяла тениска. От телевизора се носеха високо новини на френски.

— Приличаме на възрастна женена двойка — каза Дан с широка усмивка.

Точно така мислеше и Лара, но не се осмеляваше да изкаже мислите си на глас.

— Чувствам се виновна, че съм в „Холидей Ин“, тук, във Франция — каза тя.

— По-добре е, отколкото в хамбара на мадам Дефарж.

Тя трябваше да се съгласи с това.

Тънката пържола беше онова, което французите наричат saignant — „приготвена“, ако това е подходящата дума, чрез печене по минута от всяка страна, толкова сурова, че кръвта все още тече. Но ябълковият пай беше истинско чудо и се топеше в устата. Беше нещо повече от обикновен ябълков пай, беше местният специалитет, известен като pithiviers, пухкава и сочна паста, покрита с дебел слой сметана, а отгоре поставени захаросани ябълки. Сладоледът не можеше да се сравнява с този, който бяха яли в Париж, но за тях това нямаше значение. Изядоха всичко, като го поляха с виното, което беше сладко и много подхождаше на десертите.

След вечеря Дан изсуши косата на Лара. Приглаждаше с длан къдриците й, разстилаше ги по раменете, за да може да й се възхити по-добре.

— Като копринени вълни — каза той и я целуна по главата. — Красива.

Усещането за щастие се разля по тялото на Лара. За втори път през този ден той й казваше, че е красива.

Голи, те лежаха на леглото, завити до брадичката с одеялото, и гледаха някакво старо интервю с френски певец. Лара знаеше, че интервюто е старо, защото Серж Гинсбург беше вече мъртъв. И, разбира се, интервюто беше на френски, но те не даваха и пет пари, защото вече бяха свикнали и защото музиката му им харесваше. Най-после изгасиха лампите, целунаха се и се пъхнаха по-дълбоко под завивките. Мълчаливи. Замислени. Щастливи.

„Дали наистина мисли, че съм красива!“, чудеше се Лара.

„Но как може да мисли, че си красива!“, досаждаше й слабичкото вътрешно гласче някъде дълбоко в подсъзнанието. Дали това беше гласът на страхливото й его, или просто гласът на реалността? Ти никога не си била красавица. Когато беше тийнейджърка, имаше наднормени килограми, които успя да свалиш едва в колежа, и то само защото храната там никак не ти харесваше.

„Беше най-красива, когато се омъжи за Бил, а тогава беше едва на двайсет. Сега се гледаш в огледалото всяка сутрин и виждаш каква е истината.“

„Но той каза, че косата ми е красива“, опита тя да се защити.

„Разбира се. Това мога да ти го призная, каза подлото, едва чуто, гласче, но въпреки това вече не си момиче. Това е твоят втори меден месец, само че без първия мъж в живота ти. Онзи, който остаря с теб. А когато двама души остареят заедно, те не забелязват малките промени, които са настъпили в тях, защото и двамата са ги претърпели. Само че Бил те заряза заради по-млада жена, по-красива и по-нахална. А ти си тук, във Франция, с по-млад от теб любовник, който със сигурност вижда недостатъците на възрастта ти. Освен това, наддала си поне няколко килограма, откакто си тук, и никога не би могла да се събереш в онзи бански костюм…“

Лара се мяташе неспокойно в прегръдките му и Дан се отдалечи малко от нея, за да й освободи пространство.

— Добре ли си? — прошепна в ухото й и се обърна на една страна, по-далеч от нея.

— Добре съм.

Ето, виждаш ли, продължи победоносно злото гласче, той не иска да те люби. Въобще не биваше да обличаш халата и чехлите. Обича те повече, когато си с луксозно бельо и високи токчета. Младите мъже харесват горещите, страстни жени, а не такива, които им напомнят за майките им.

Сърцето на Лара се сви и тя се почувства нещастна. И когато се върнеха в Калифорния, той просто щеше да й каже учтиво „сбогом“ и още: „Беше ми забавно и никога няма да го забравя“ и да си отиде, за да се ожени за красивата млада Брит, която би могла да й бъде дъщеря.

Въздъхна. Дори това да беше скоростно приключила романтична връзка, поне спомените щяха да й останат.

Дан долови въздишката й и се зачуди дали тя не мисли за Бил. Може би й се искаше съпругът й да лежи до нея в леглото вместо него. Смръщи вежди. Не познаваше Бил Луис, но със сигурност не харесваше онова, което беше чул и научил за него. Знаеше със сигурност, че Бил не заслужава жена като Лара. Тя беше специална, различна. През цялото време го караше да гадае, сам да се досеща за разни неща.

Като сега например се питаше защо тя изглежда толкова далечна. Защо му се струва, че понякога тя се затваря в себе си, че се изолира от него. Тя изпитваше несигурност и той не знаеше как да й помогне да стане по-уверена в себе си и в своята външност. Предполагаше, че е така с жените, когато съпругът им предпочете някоя друга, макар да му се струваше, че бракът им не е бил много успешен. Тя му беше казала, че Бил е прекарвал много малко време вкъщи с нея и децата.

Дали Бил я беше обичал някога? Предполагаше, че сигурно я е обичал, когато са били млади. Но Лара щеше да си остане завинаги млада, защото тя беше от този тип жени. Беше имал и това предвид, когато й беше казал, че е красива. За него, тя беше по-прекрасна от някоя стройна, с твърдо и мускулесто тяло, млада жена. По-прекрасна, например от Брит, която беше с имплантирани гърди и носеше рокля втори размер. Лара беше истинска жена, закръглена, женствена, стройна там, където трябва, и с естествени извивки на подходящите места. Някои можеха да го нарекат старомоден, но точно това той харесваше у нея. Каза тихо:

— Лара? Будна ли си?

— Да — гласът й звучеше приглушено заради одеялото, което я покриваше почти до върха на главата.

— Знаеш ли какво? — каза той. — Ти и аз много си приличаме. По някакъв начин, животът и на двама ни е протекъл като че ли паралелно. И двамата сами сме отгледали деца, устроили сме дом за тях и сме направили не малко жертви — така, както биха постъпили истински и предани родители. Това е нормално, естествено. Но не и за мъже като Бил.

Дан не знаеше защо спомена името на Бил. Може би заради гнева, който предизвикваше у него фактът, че Лара го издигаше на пиедестал — него, важния, самоуверения световноизвестен хирург, който е прекалено зает с кариерата си, за да се тревожи за такива маловажни неща като съпругата и децата си.

— Бил наистина беше много зает. Той искаше да спасява живота на хората — каза Лара и изведнъж осъзна колко много години й се беше налагало да повтаря това.

И да му вярва. Да защитава Бил, й беше станало нещо като първичен рефлекс. — Той винаги се е държал на разстояние, винаги е бил някак си отчужден — добави тя, като си спомни тяхната първа среща, при която тя беше държала ръката му, докато той беше проливал сълзи за мъртвата си майка. Дори тогава той не беше споделил чувствата си с нея. Винаги тя беше тази, която споделяше чувствата си с него. — Когато се роди Джош, Бил беше на медицинска конференция. Знаеше, че терминът ми наближава, но каза, че е много по-важно да бъде в Атланта — сви рамене и добави: — Сигурна съм, че работата му е необходима на човечеството — макар че вече започваше да се чуди дали е така.

— Бил не е искал да гледа как се ражда детето му? — каза Дан, изумен. — Неговият собствен, първороден син? Не е бил там, за да ти помага? Исусе Христе, на колко години си била тогава? На двайсет и една или и две? Та ти самата си била още почти дете!

— Всичко беше наред. Момичетата бяха до мен. И майка ми, разбира се.

— Кои са момичетата?

И двамата се бяха изправили до седнало положение. Дан я беше прегърнал през раменете, а главата й почиваше на гърдите му. Топлото му тяло излъчваше лек аромат на свеж одеколон.

— Момичетата са Вани, Сузи и Делия. — Разказа му, с усмивка, историята на тяхното приятелство. За техните гафове, за чувството им за хумор, за предаността им.

— Не знам какво бих правила без тях — завърши разказа си с известно чувство за вина, защото, макар че се беше обадила на Делия, досега не беше изпратила пощенска картичка на нито една от тях.

Дан наклони главата й така, че да вижда лицето й.

— А каза ли им за нас?

— Да.

— И какво казаха момичетата? — не знаеше защо е толкова важно за него да получи одобрението на най-добрите й приятелки, но наистина му се струваше от значение.

Лара се засмя.

— Казаха: „Давай, Лара!“

Дан също се засмя.

— Ще се разведеш ли с Бил? — каза след секунда, вече сериозен.

За нея въпросът беше неочакван. Шокирана, си пое рязко дъх.

— Не съм се замисляла.

— Не можеш цял живот да живееш по инерция — каза той, малко по-рязко от необходимото. — Рано или късно, ще ти се наложи да вземеш решение.

Лара разтревожено отметна косата от лицето си. Романтичното й настроение си отиде само за части от секундата.

— Но защо е необходимо да водим този разговор посред нощ?

— Не можах да заспя — Дан отметна завивките и отиде до прозореца. Загледа се безцелно в заспалия град.

Лара го наблюдава мълчаливо около минута, като трескаво се питаше какъв отговор да даде на въпроса му за развода. После зарови глава под одеялото. „По дяволите! — каза си. — Въобще не искам да мисля за това, не искам. Не сега. Не още.“