Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (25)

Глава 25

„Нищо!“, мислеше си тя мрачно на следващата сутрин. Първо, валеше. И то не просто дъжд, а сякаш беше настъпил библейският потоп. Дан беше зад кормилото на малкото, взето под наем, Рено 106, което, на всичкото отгоре, нямаше климатична инсталация. Не беше точно това, за което Лара беше помолила, но неуслужливият мъж от агенцията им каза, че само с това разполагат, и тъй като не са спазили деня си на резервация — отново! — трябвало да бъдат щастливи, че въобще ще им дадат кола.

С карта в ръка, Лара гледаше втренчено през почти непроницаемото предно стъкло. Не се виждаше нищо друго, освен червените светлини на колата пред тях.

— Кажи ми кога да завия. — Погледът на Дан не се откъсваше от пътя. Беше изумен от безразсъдството на парижките шофьори, които смело завиваха и пресичаха пътища в такова време. Намали рязко скоростта и почувства как колата подскочи. Това беше третата им обиколка на кръговото движение, а Лара все още не беше сигурна по коя улица трябва да завият, а той все още не беше свикнал със скоростите.

— О, по дяволите! — каза Лара, с което сякаш призна поражението. — Хайде просто да се махаме оттук, няма значение, в каква посока.

Дан зави вдясно и отново изруга, защото друго превозно средство успя да се шмугне пред него и да опръска с кална вода предното му стъкло. После отново зави вдясно и се озоваха в доста тясна уличка. Зад тях някой натисна силно клаксона и го задържа така.

— Това копеле сякаш е легнало върху него! — каза Дан, вече много изнервен. — Какво ли му става, по дяволите? Защо кара толкова близо до мен?

Лара се обърна да погледне. Шофьорът на допотопния камион „Ситроен“ размаха юмрук в нейната посока и каза нещо, за което тя нямаше съмнение, че е нещо неприлично. И тя се напрегна да погледне над купчината багаж, която бяха струпали на задната седалка, за да види какво не е наред.

— О… Мили Боже… Дан… — каза тя бавно. — Мисля, че е по-добре да спреш.

— Какво!? И да направя удоволствие на това копеле?! — Дан вече истински кипеше от гняв. — Натиска клаксона, за да се отстраня от пътя му, вече пет минути и, проклет да съм, ако помръдна.

— Дан… — Лара постави длан на ръката му, сякаш така можеше да успокои гнева му или поне да му сложи юзди. — Дан, трябва да спреш.

Той я изгледа ядосано с крайчеца на окото си, но продължи, макар и трудно, да напредва по тясната уличка, от двете страни на която бяха паркирани коли. После нещо в израза на лицето й го накара да забележи молбата в гласа й. Докато натискаше спирачките, той усети лек удар изотзад и чу как задната броня на колата се свива.

— О, по дяволите! — изстена той. — Виж сега какво стана заради теб!

Лара го изгледа гневно.

— Преди да решиш какво е станало заради мен, мистър Холанд, предлагам да слезеш и да видиш какво си направил ти.

Ядосан, Дан слезе от колата и затръшна силно вратата зад себе си. Лара успя да обхване с поглед положението. Металната предна броня на допотопния ситроен беше здраво закрепена за задната броня на тяхното малко рено. Доколкото можеше да схване от знаците на шофьора, така беше още откакто се бяха въртели по кръговото движение. Изглеждаше, че бяха дърпали камиона и разгневения му шофьор някъде в продължение на пет минути.

Тя надникна през зацапаното прозорче. Шофьорът крещеше на Дан бързо и ядосано. Дори стигна дотам да го заплаши с юмрук. Със скръстени на ръце гърди, Дан само го гледаше гневно. По носа му се стичаха дъждовни капки и той нетърпеливо ги избърса с опакото на дланта си.

— Очевидно сте карали много близо до мен и сте се забили в задната част на колата ми — каза той, което звучеше достатъчно разумно, защото, как по друг начин, можеха да се закачат за задната им броня?

— Не, не, не — французинът беше наистина огромен. Вдигна пред лицето си юмруци, явно готов за бой. — Нищо подобно не е станало.

Улично задръстване в огромни размери се оформяше на тясната уличка зад тях. Шумът от множество клаксони и ядосани гласове се смесваше с плясъка на дъжда. А после се чу високият вой на полицейска сирена.

— Този идиот тук твърди, че вината е моя — каза възмутено Дан.

— Е, а така ли е наистина? — запита Лара, както се надяваше, спокойно. Макар тайно да мислеше, че вината може би наистина е негова.

Дан я изгледа така, сякаш беше извършила тежко престъпление.

— Разбира се, че не. Те всички шофират като луди, нали видя. Той се е забил в мен!

Двама полицаи вървяха към тях с шапки, надвесени заплашително над очите, и с черни дъждобрани, чиито поли важно-важно се развяваха.

— Мосю, мадам, трябва да отбиете до тротоара — нареди им единият.

— Разбира се — устните на Дан бяха стиснати силно. — Само ми покажете до кой от двата.

От двете страни на тясната уличка колите бяха паркирани така, че не оставаше нито един свободен сантиметър, и следователно нямаше как той да отстрани колата от пътя на останалите. Междувременно шофьорът на камиона, с доста възклицания и жестикулиране, разказваше на другия полицай своята версия на случилото се и се възмущаваше от глупостта на tourists americains. Лара също така забеляза и сърцето й се сви, че полицаят записва всичко в малкия си бележник.

Дан показа на „техния“ полицай задната част на реното. Той също извади бележник.

— Votre nom, votre permis, catre d’assurance et votre plait monsieur.

Лара извади документите от жабката на колата и ги подаде на Дан.

— Ще бъде ли всичко наред?

Той сви рамене.

— Откъде да знам? И без това имам достатъчно проблеми с това да разбера какво ми казва.

С остър шум от стъргането на металните повърхности камионът беше освободен от тяхната броня. След десет минути Дан се качи пак в колата.

— Копелето наистина се опита да припише вината на мен! — каза той, все още кипящ от гняв.

— Значи няма да ни пратят в затвора? — плаха усмивка повдигна леко кранчетата на устните на Лара.

— Нали ти казах, че ще стане бързо. Но ако му бяха повярвали, вече щях да съм в затвора.

— А това щеше да бъде един доста по-различен начин да се види Париж — Лара просто не можеше да потисне нервния си смях.

Озадачен, Дан я погледна с крайчеца на окото си.

— Какво толкова смешно има? Че мога да видя Париж от вътрешността на затворническа килия? Ха! Странно чувство за хумор имате, мадам.

— Не ме наричай „мадам“! — сряза го тя, ядосана, че той не може да погледне на случилото се откъм смешната му страна.

— Съжалявам, мисис Луис.

Тя отпусна рамене и се сви на седалката шокирана. Сякаш й удариха шамар. Той никога не я наричаше „мисис Луис“. Преди винаги беше казвал „мис Луис“. Дали не беше го направил нарочно, за да й напомни коя е и да наблегне на факта, че не е мисис Дан Холанд? Изведнъж чудесното им романтично пътешествие беше сведено до тривиално и кухо, лишено от смисъл и емоции. Искаше й се да заплаче, но знаеше, че не бива, че не може да му позволи да види болката й. „Чудесно, помисли си нещастно, ето, че историята отново се повтаря. Точно това се случи и с Бил. Изгубихме пътя… скарахме се и престанахме да си говорим…“

Някъде из мъглата, която ги обвиваше, се появи знак: Toutes Directions.

— Следвай тези знаци — каза му тя кисело. Не знаеше докъде ще ги заведат, но всичко й се струваше по-добро от това да обикалят безспирно по задните улици на Париж — в район, където бяха разположени само складове и полусрутени сгради, които никога преди не беше виждала.

Бяха на периферното шосе — магистрала, която опасваше цял Париж. Тя изпита облекчение, защото реши, че сега ще й е много по-лесно да намери десния изход към град Тур. Скоро щяха да бъдат в приятен и уютен малък хотел и може би, след като вземеше горещ душ, Дан щеше да възвърне здравия си разум и да види смешната страна на нещата.

Устните й отново се оформиха в лека усмивка, когато си спомни les flics да крачат авторитетно към тях, двамата прогизнали от дъжда и ядосани ctiminels americans, докато шофьорът на камиона се готви за влизане в истинска битка.

— Наистина мисля, че беше доста смешно — каза тя и се изкикоти, с което показа, че не се разкайва за чувствата си. — Реших, че онзи веднага, на самото място, ще започне бой с юмруци.

Горчива усмивка разкриви устните и на Дан.

— А аз реших, че ще свърша или в болницата, или в затвора.

— Никой не би повярвал! — успя да каже тя между пристъпите на смях. — Никога, дори и след милион години…

Той я изгледа остро, пронизващо.

— За миг ми се стори, че ще вземеш неговата страна.

— Кой, аз? — Лара го погледна невинно, с широко отворени очи. — Никога! Вината очевидно беше негова — но се усмихваше, докато го казваше. Почти чуваше думите на Делия: „Учиш се, Лара“.