Елизабет Адлър
Едно лято изпълнено с чувства (23)

Глава 23

Следващата сутрин станаха рано. Чувстваха се като истински французи, докато закусваха с кафе и кроасани, намазани с масло, в малката вътрешна градина заедно с другите гости на хотела, които ги поздравиха с любезното: „Bonjour, m’sieur, ’dame.“

Когато отново излязоха на улицата, Лара се засмя неудържимо на Дан, който подуши нетърпеливо въздуха като млад жребец, усетил тучна пролетна ливада. С лице, грейнало от удоволствие, той я запита:

— Ти не го ли подушваш?

Тя затвори очи и вдъхна захарния ванилов аромат, който идваше от фурната по-надолу по улицата. Долавяше се още тежък смесен аромат от парфюмерийния магазин, мирисът на чист памук и пудра от бебешкия магазин и чесновия аромат от ресторанта на ъгъла. От сладкарницата пък долиташе сладко–горчивият мирис на истински шоколад, а от антикварния магазин — недотам приятния, мирис на прах. И над всичко, помисли си тя, със сигурност господства главозамайващият мирис на секс.

— Това е Париж — каза Дан, грабна я на ръце и я завъртя, а Лара отметна глава назад и се засмя щастливо на лудостта и палавостта му.

Някой зад тях им изръкопляска. Тя се изчерви и изгледа право в очите добре облечените мъж и жена на средна възраст, които учтиво чакаха да им направят път да минат по тесния тротоар.

— Bravo, mes amis — извика им мъжът, когато смутено отстъпиха назад.

Но погледът на жената се спря, всезнаещ, на лицето на Лара, като същевременно изразяваше букет от чувства: възхищение, завист, одобрение. Лара се усмихна, докато гледаше как жената се отдалечава. „Тя знае“, помисли си. И се почувства така, сякаш току-що беше станала член на изключително скъп женски клуб.

Взеха метрото до Халите, откъдето се запътиха към „Помпаду“. Входът на този модернистичен музей беше откъм огромен площад, пълен с туристи и продавачи на евтини сувенири, кошници с амбулантна стока и художници, които се надяваха да продадат някоя картина. Макар че атмосферата беше много артистична и посвоему уникална, не им хареса липсата на свободно пространство. Затова се прокраднаха по страничните улички и започнаха бавно да се разхождат из квартала, докато не усетиха, че отново умират от глад. Лара каза, че това сигурно е от въздействието на парижкия въздух, а Дан — че е от любовта. И точно тогава откриха малко бистро на улица „Де Албре Сек“. Казваше се „Шез ла Виел“ или, в превод, „Мястото на старите жени“.

Всъщност вътре работеха две жени. Едната се грижеше за кухнята, а другата — за трапезарията. И нито една от двете не беше стара.

Сградата, не много голяма, датираше от шестнайсети век и все още беше с оригиналния под от големи черни и бели плочи и напукани каменни стени. Всяка пукнатина беше покрита с нова мазилка и стикер, което указваше, че е забелязана и за нея са се погрижили, което накара Дан да изрази надеждата, че стените няма да се срутят върху тях, докато се хранят. Кухнята беше вдясно, а вляво беше малкият салон за хранене, в който имаше само седем маси. Носеше се ароматът на печено агнешко и пиле, на подправки и чесън. Беше свят, доста по-различен от този на шик ресторанта „Мишелин“, и беше точно мястото, което се бяха надявали да открият в Париж.

Очарователната, майчински тип, собственичка, облечена в рокля на цветя и току-що накъдрена коса, ги осведоми, че бистрото е отворено още през 1958 година и че когато Адриен, основателката, чието име е носело първоначално, се е пенсионирала, вече е била сигурна, че те двете са нейни достойни заместнички. И че сега тя, мадам, обслужва гостите в трапезарията, докато младата главна готвачка буквално извършва подвизи в кухнята, достойни за името на мадам Адриен.

И тя веднага ги взе под крилото си. Донесе им две чаши шампанско, две резенчета шунка и цяла кошничка току-що изваден от фурната хляб, още топъл. Лара се замисли как ли ще се отрази той на талията й, а после с възмущение отхвърли предразсъдъците си, като си каза, че яде зелена салата и моркови от години и че резултатът от тази драстична диета не е кой знае какъв. Сега не беше времето да мисли за диети. Беше в Париж с мъжа, когото обичаше и който обожаваше вкусната храна не по-малко от нея.

Като си спомни каква катастрофа беше снощната им вечеря, тя си помисли с облекчение, че вече всичко е част от миналото. Сега знаеше какво обича Дан. Усмихна се и го хвана за ръката. Дан не беше Бил. Той си имаше свои собствени вкусове. А тя беше научила някои от правилата на новата игра.

Мадам им предложи да опитат „Merlot Rose“, „Pere Piug“ и „Cuvee de la Nymphe“. Каза им, че са съвършеното усещане в горещия ден. И, естествено, бутилка „Бадоа“.

Поставиха пред тях огромна, изработена от печена глина, битова чиния с домашно приготвен pate campagne, както и такава с домати, обилно поръсени с олио и подправки. После им поднесоха пържени калмари, леки като перце, и ratatouile, много сочно и крехко, по-високи чаши с друго вино… и още много, много различни блюда. Беше добра храна и много подходяща, както се съгласиха и Дан, и Лара, за двама изгладнели влюбени.

После дойде редът на ravioli d’hommard en biaque, леки и ароматни, пълнени с пресни омари и подправени с доматен сос. После агнешко, толкова крехко, че се топеше в устата и оставяше приятен дъх на розмарин, а после и печени pommes. Още вино и салата, подбрани видове сирене, после пастички с гладка карамелизирана повърхност и шоколадов мус, както и дълбока купа, пълна с добре узрели сини сливи, задушени в сладко вино. Всичко това беше поставено на масата в огромни чинии, за да могат да си вземат от онова, което пожелаят.

В малкото помещение се водеха приглушени разговори и се виеше синкав тютюнев дим, а мадам побърза да донесе и специалитета на заведението — ароматен digestif.

Лара въздъхна доволно.

— Заслужаваше си — каза Дан, усмихнат при вида на гъстото силно кафе, което тя си беше поръчала.

Лара също се засмя. Нали хората винаги са твърдели, че любовта на мъжа минава през стомаха? Сега вече и тя започваше да вярва в тази максима.

Струваше им се, че Париж ги обгръща в топла прегръдка и че ги целува по двете бузи. Можеше дори да поставят огромни неонови надписи „Влюбени, добре дошли в Париж“, които щяха да са в пълен унисон с щастливите искрици в очите им. Казаха си, че само Париж може да предложи толкова много на влюбените. И че днес това е техният град.

Разходиха се по „Шанз Елизе“, по който растяха три редици огромни вековни дървета, посетиха галерията „De Jeu de Paume“, за да видят колекцията от творби на импресионисти. Щастливи, че могат да се държат като туристи, се бавеха в блаженство в кафета и барове, държаха се за ръцете и много се смяха. Лара си помисли, че отново се чувства млада. Само че, когато за първи път беше тук и наистина беше млада, не се беше забавлявала толкова много. И почти изгуби Дан в Лувъра.

Влязоха в прекрасния павиран двор, видяха стъклената пирамида и влязоха в галерията със скулптурите. Дан беше като човек, попаднал в рая. Ръцете го сърбяха да докосне мраморното съвършенство, да почувства леките извивки. Чудеше се как майсторите са успели да вградят толкова много чувства в тези късчета студен камък.

— Тук човек може да се прости с мечтите си — каза той на Лара, която го наблюдаваше, докато той, от своя страна, гледаше Psyche rearmee rap la baiser de L’amour, мраморна статуя на красиво младо момиче, прималяло от целувката на любимия, вероятно Купидон, който, както се предполагаше, я е посетил през нощта.

— Антонио Канова, Венеция 1757–1 822 — прочете Дан надписа и въздъхна. — Няма начин някога да стана толкова добър.

— Но откъде знаеш? Никога не си опитвал.

— Повярвай ми, знам. Може би не беше чак толкова лошо, че ми се наложи да се грижа за брат си и сестра си. Така ми беше спестено да позная болката на провалилия се човек на изкуството. Не се тревожи — добави той, като видя загрижеността и тревогата в погледа й, — не съм изгубил мечтите си. Току-що видях какъв е големият талант, това е всичко.

Влязоха в магазина на музея и си купиха картичка със статуята, а Дан каза, че ще я постави в рамка, за да помни винаги този ден.

„О, но дали ще го запомниш! — прошепна едва чуто предателско гласче в душата на Лара. — Или пък ще забравиш, както стана с Бил, прекалено скоро…“